Хедър Греъм
Не предавай любовта (4)

ГЛАВА ТРЕТА

Тайдуотър, Вирджиния

юни, 1774 г.

„Никога досега нощта не е била така прелестна“ — мислеше си Аманда. Наоколо в ширналия се парк лампите светеха с мека светлина, а летните цветя се полюшваха от лекия ветрец. По всичко личеше, че ще бъде прекрасна, тиха вечер. Аманда се чувстваше облекчена, тъй като не й се слушаше повече вечното дърдорене за отделяне от родната Англия. Нима хората във Вирджиния и останалите колонии бяха забравили, че родината бе тази, която им помогна във войната срещу французите и индианците. Естествено, че трябва да се плащат данъци! Не е сериозно да се изисква населението в Англия да плаща и за разходите на колониите.

В момента се говореше само за плащането на данъка върху чая. След нощта, в която в Бостън изсипаха чая в морето, друга тема просто не се обсъждаше. Малко след това британците затвориха пристанището и постепенно последствията започнаха да се усещат даже и в отдалечена Вирджиния.

Аманда не се интересуваше особено от политика, но тъй като напоследък други разговори почти не се водеха, ще не ще и тя започна да надава ухо. Освен това точно през онази нощ беше в Бостън, така че често я разпитваха за личните й впечатления. Иначе тя си бе напълно равнодушна към данъка върху чая. Повече я тревожеше фактът, че и Дамиен не стоеше мирен. А когато се сетеше за него, веднага пред очите й изникваше и лорд Кемерън. Този мъж я въвлече в съзаклятничество, което намирисваше на предателство. Той изобщо не я бе попитал за мнението й, а направо започна да раздава команди. Поради загрижеността си за Дамиен тя нямаше друг избор, освен да му се подчини. Ех, само да знаеше в какво е забъркан Дамиен!

Аманда разглеждаше ръцете си. Изведнъж цялата настръхна. Кемерън би могъл да издаде Дамиен, както и младия печатар, но той не го стори. Тя бе радостна, че в последните няколко месеца не й се бе удал случай да го види отново и тайно се надяваше, че това положение ще продължи и в бъдеще. Що се отнася до Дамиен, тя имаше намерение още тази вечер да го спипа на тясно и да поговори с него сериозно, само че тайно, за да не забележи баща й. За него добродетелите на една жена се състояха единствено в красотата й и в умението да се грижи за настроението на своя съпруг. Той отричаше правото на жената да се меси в политиката, но Аманда не можеше напълно да се съгласи с баща си. В цялата страна мъжете вече разчитаха на съучастничеството на своите съпруги, майки и сестри, за да устоят на бойкота. Жените шиеха дрехи от ръчно тъкано платно и сееха в градините си какви ли не билки, от които варяха чай.

„Не искам да мисля за това и тази нощ“ — прошепна Аманда повече на себе си. Нищо не биваше да смущава нощната прелест. Тя погледна напред към градината от балкона на горния етаж на Стърлинг Хол и усети мириса на цветята, довян от лекия ветрец. Съвсем скоро в галерията над залата ще се настанят музикантите и постепенно къщата ще се изпълни с елегантно облечени гости. Аманда се беше завърнала от Южна Каролина, където бе гостувала на леля си, едва преди седмица, така че този първи за лятото прием бе за нея от особено значение. Каретите спираха една след друга пред вратата и Аманда се опитваше да различи на светлината гербовете им. Би трябвало лорд Тейритън да пристигне с първите гости. Представи си как бавно ще се спусне по откритата стълба, а той с възхита ще я наблюдава. Естествено Робърт отново ще бъде най-елегантният мъж на вечерта. И без това благодарение на високия си ръст се издигаше над всички останали. Представи си светлите му очи и русите коси. Ето той се приближава до нея, тя усеща ръцете му около талията си. Двамата се понасят в буен танц и после той я завлича в тъмната градина, където насред лабиринта пада на колене и я моли за ръката й…

— Аманда! Аманда! Гостите вече пристигат! Ела веднага! — Суровият глас на баща й грубо я върна към реалността.

— Да, татко. Идвам — отговори послушно тя.

Резкият тон на баща й винаги я обиждаше. Все пак тя беше единственото му дете и не разбираше защо той се държи така дръпнато. Дали не я мразеше, задето не е момче, или пък затова, че майка й бе починала по време на раждането? Аманда не намираше отговор на тези въпроси, но с течение на времето свикна да подтиска чувствата си и всичко да трупа вътре в себе си. За нея се грижеше Даниел, която беше винаги мила и добра. Икономът Херингтън също тайно й засвидетелстваше обичта си. Но сега в сърцето и беше влязъл той — Робърт. Лорд Робърт Тейритън. Аманда беше лудо влюбена в него и се надяваше, че още тази вечер той също ще й се обясни в любов. Тя бе флиртувала и с други мъже, но досега никому не бе подарила сърцето си. Въпреки хорските задявки и баща й беше на мнение, че момиче под осемнадесет години трябва да по-изчака с женитбата. След завършване на училището в Лондон тя се беше върнала в колониите и от ноември миналата година беше влюбена в лорд Тейритън, с когото преди това я бе свързвало само добро приятелство.

— Аманда!

— Идвам, татко! — извика тя и бързо напусна удобния наблюдателен пункт, като се секунди се спря в началото на стълбата. Първите гости вече влизаха в залата. Аманда потърси с очи Робърт, тъй като искаше да го впечатли още от първия миг.

Тя забеляза един мъж, който подаваше на иконома шапката и ръкавиците си и размени с него няколко думи. Неволно той погледна нагоре към Аманда, сякаш беше усетил погледа й — точно така както тя си го представяше преди малко. Но за съжаление мъжът не беше Робърт Тейритън.

Това бе лорд Ерик Кемерън. Как, за Бога, се беше озовал точно тук? В нейната къща?! Предположенията се блъскаха в главата й, докато тя го наблюдаваше враждебно. Тази вечер косата му й се стори по-тъмна от преди и освен това беше по-висок, отколкото тя го бе запомнила. Беше облечен с редингот в кралско синьо и къс до коленете копринен панталон, украсена с дантели риза, бели чорапи и обувки с катарами. Въпреки елегантното си облекло той значително се отличаваше от останалите гости заради загорялото си лице с високи скули и острата, издадена напред брадичка. Когато погледите им се срещнаха, той изпрати към Аманда лека, подигравателна усмивка, от която тя усети странни тръпки по гърба си. Уплашена, тя сложи ръка на гърдите си. Миг по-късно вече съжали за този си неразумен жест, но въпреки това не можеше да откъсне очи от Ерик. По същия начин се чувстваше и Кемерън. Той също вече я гледаше враждебно и тайно се питаше как е възможно тази малка зеленооко вещица с рижи коси, която тогава жестоко ухапа сърцето му, изобщо да не се е променила.

Дали Тейритън вече й е съобщил новината? Лично от губернатора Ерик бе узнал, че младият човек с удоволствие бе приел възможността да се ожени за богатата дукеса, приемайки всичките й титли. Но видът на Аманда го накара да се усъмни, че мълвата е стигнала до нея. Дали подозира колко прекрасна изглежда там горе на стълбата, докато гледа объркано към влизащите гости? Тя бе слабичка и поради това изглеждаше по-висока, отколкото всъщност беше. Червеникавата й коса ярко контрастираше с бледата кожа и блестящата рокля. Къдриците й бяха прибрани от едната страна, а от другата се спускаха над рамото й като буен водопад.

Тази вечер тя цялата блестеше. Нежна руменина заливаше страните й, а очите й светеха с тъмен пламък. Ерик се усмихна, усетил отново нейната сила и решимост да се бори за това, което тя смята за важно. Аманда вдигна брадичката си и Ерик разбра, че тя не иска да покаже, че го е видяла. Вероятно все още вестта, че е била заменена срещу богатство и титли, не беше стигнала до нея.

Аманда отвърна хладно на дълбокия поклон на Ерик, което го накара да предположи, че тя още му е ядосана за случката в Бостън. Леко повдигане на веждите бе нейният отговор. След това тя се смеси с гостите и се отдаде на задълженията си на добра домакиня. За кратко време бе заобиколена от множество хора, които се блъскаха с желанието да я поздравят.

— Манди! Скъпа Манди, изглеждаш чудесно! — чу Ерик превъзбуден глас, след което разпозна лейди Жьонвиев Норман, една от най-богатите наследнички наоколо, притежаваща освен това доста имоти и в Англия. Въпреки че говореше прекалено високо, тя беше хубавица и в началото бе впечатлила и Ерик, но сега той предпочиташе да стои настрана от нея, тъй като любимото й занимание бе да води ухажорите си за носа. Вътрешно той бе доволен, че не му се налага да си търси богата девойка за съпруга. Неговите предци бяха получили достатъчно богати земи в Тайдуотър, като в същото време бяха запазили богатствата си и в Англия в областта, откъдето беше родом семейството му. Така че Ерик спокойно можеше да се отдава на любовни игри и да се наслаждава на връзките си, без да взима нищо на сериозно.

В същото време съмнението, че така повече не може да продължава, бе нахлуло в главата му. След нощта в Бостън той срещаше все повече хора, които бяха недоволни от английската корона. Приятелите му наричаха това самоубийство, но той вече не можеше да действа по старому. Нямаше друг път за него, освен да следва убежденията си.

— Лорд Кемерън! — избоботи глас в залата и Ерик видя лорд Найджъл Стърлинг, устремен към него с протегнати ръце. За миг Ерик си спомни разказа на Ан Мари за този човек, но пък, от друга страна, Аманда не изглеждаше като момиче, сполетяно от някакви беди.

— Ерик, отдавна исках да си поговорим. До ушите ми достигат страшни вести!

Усмихнат, Ерик пое ръката на лорд Стърлинг.

— Така ли! Събуждате любопитството ми. С удоволствие ще ви изслушам!

— Елате да изпием по чашка бренди в кабинета ми. Там никой няма да ни безпокои.

Ерик се извърна и последва домакина си, който беше грубоват, набит човек с волева брадичка и искрящи, живи очи. Какъв принос имаше този мъж към възпитанието на прекрасната си дъщеря, беше загадка за Ерик. Не можеше да се каже, че явно силният, но недодялан тип му е безкрайно симпатичен, но тази вечер все пак бе гостенин в неговата къща. След големите препирни, които двамата имаха в Съвета на губернатора, Ерик му дължеше това внимание.

— С удоволствие, Найджъл, щом настоявате. Но искам предварително да ви предупредя, че не съм променил убежденията си.

Докато двамата си пробиха път през залата и Ерик кимваше за поздрав на приятели и познати, забеляза, че веднага след тяхното отминаване гостите събираха глави за коментар. Вече знаеше, че е станал черната овца на това общество.

— Ето те и теб, Аманда! Познаваш ли лорд Кемерън? О, да, вие се знаете от по-рано. Междувременно Аманда беше в Англия в девическо училище, след което прекара известно време при леля си в Южна Каролина. Спомняте ли си дъщеря ми, лорд Кемерън?

— Срещнахме се неотдавна, Найджъл. И то при Томас Мейбри в Бостън.

— Така ли? Значи вие също сте участвал в онова малко тържество?

— Да. — Ерик не изпускаше Аманда из очи. Съзаклятническата усмивка му придаде тайнствен вид. Той целуна нежно ръката й и когато устните му се долепиха до гладката и кожа, усети, че пулсът й се ускорява. — Беше незабравима вечер — каза той и погледна дълбоко в очите й, усещайки под пръстите си пулсирането на нейната кръв.

— Радвам се, че отново ви виждам, лорд Кемерън — каза Аманда и издърпа ръката си.

„Добре излъга“ — помисли си Ерик леко засегнат, тъй като отблизо тя изглеждаше още по-прекрасна.

— Милейди! — промърмори той и се поклони.

— Запази един танц за лорд Кемерън, дете мое — каза бащата — Но първо искам да поговоря с вас, Ерик.

„Този Кемерън ми се подиграва!“ — мислеше си Аманда, наблюдавайки двете фигури в гръб. Толкова години минаха от онзи лов, но той с нищо не се е променил. Останал си е все същият арогантен тип като преди. Аманда бе сигурна, че без никакво колебание би го обявила за предател, само ако посмееше да въвлече Дамиен в нещо опасно.

И щеше да има пълно право, тъй като Ерик Кемерън си беше предател. Не бяха минали и две седмици, откакто бе избран в Съвета на губернатора и вече успя да връчи оставката си на събранието. Губернаторът обаче не я прие и го помоли да поразмисли още веднъж над възникналите конфликти. Цялата колония бе възмутена, а Робърт Тейритън заклейми Кемерън като шут и предател. Истинско чудо, че не го обесиха на място! В камарата на общините също се чуваха подобни речи, така че на губернатора би му дошло прекалено много, ако бесеше наред, но все пак Кемерън не принадлежеше към тази обществена прослойка. Той беше лорд, което автоматично означаваше, че бе длъжен да защитава своя крал и неговия губернатор.

След всичко, което се чу, Кемерън, който не бе изневерил на оксфордското си възпитание, произнесе прочувствена реч, в която обяви, че е готов още веднъж основно да обмисли становището си. В същото време с поведението си той доказваше, че отминаващото време не е в състояние да промени убежденията му. Той разбираше едновременно и онези, които се събираха в църквата Брътън Периш за молитвата, и другите, които бяха изхвърлили чая в морето. Но Кемерън се съмняваше, че с тези си мисли ще бъде от голяма полза на губернатора. Както и да го сучеше, беше ясно, че убежденията му са по-близки до тези на представителите в камарата на общините и на хора като Патрик Хенри. Освен това всички знаеха, че Ерик е чест посетител на определени кръчми в Уилямсбърг.

— Той действително е най-интересният мъж в колониите! — чу зад гърба си Аманда. Това бяха думи на лейди Жьонвиев, която следеше с поглед лорд Кемерън.

— Кой, Кемерън ли? — попита невярваща Аманда.

Жьонвиев кимна.

— Изглежда вълнуващо, нали? Силен мъж с бунтовническа кръв, който пред никого не скланя глава. Когато влезе в залата, всички се обърнаха, за да го видят. Нима не усещаш излъчването му? Ох на мен чак ми стана горещо.

Лека тръпка премина по тялото на Аманда, когато си спомни как той я гледаше и как погали с устни ръката й. Но веднага разтърси енергично глава, за да прогони тези мисли. После нетърпеливо се огледа за Робърт.

— В сърцето си лорд Кемерън е предател и нищо друго. Изобщо не мога да си обясня защо баща ми го е поканил тук.

— Може един ден да се стигне дотам, че неговото приятелство да бъде безценно богатство. Реформаторите му се доверяват, но странното е, че същото правят и противниците им. Баща ти със сигурност не е глупак, малката ми, и ми се струва, че се стреми да запази добрите си отношения с този човек.

— И ти ли имаш подобни намерения, Жьонвиев?

Жьонвиев се засмя.

— Виж ти, малкото тигърче си показва ноктите! Аз и сега съм му приятелка, но се съмнявам, че това ще продължи още дълго. Привлича ме веселият живот, а в момента този наш горд лорд Кемерън тръгва по съвсем други пътища. Може би някой ден ще му се наложи да нощува в купите сено по полето или пък просто ще го обесят. Що се отнася до сеното, нямам нищо против да ида с него там, виж, за другото… Но ти няма защо да се тревожиш, мила. Състезанието не е предрешено.

— Аз нямам нищо общо с това състезание, — отвърна Аманда сладко. — Не се интересувам от един предател на короната.

Жьонвиев се усмихна над ветрилото си.

— Лорд Тейритън ли е причината?

— Мисли си, каквото щеш — отвърна хапливо Аманда.

— Ако искаш, бих могла да ти съобщя новините.

— Добре, Жьонвиев. Любопитна съм.

— Лорд Тейритън се е сгодил за дукеса Оуенфилд от Англия. Тъй като тя е вдовица, а починалият й съпруг няма наследници, Робърт ще стане дук Оуенфилд.

— Не ти вярвам нито дума — отвърна Аманда разгневена.

— Би могла да попиташ Робърт — ухили се Жьонвиев. — Но сега трябва да ме извиниш. Мъжете се тълпят в кабинета на баща ти и аз също искам да разбера как лорд Кемерън се защитава.

Тя пресече бързо залата и се изгуби в тълпата на входа. След това се промъкна през терасата до стъклената врата, откъдето можеше да подслушва разговора вътре.

Аманда се огледа за Робърт, но не го видя никъде. Не можеше да повярва на току-що чутото. Жьонвиев просто лъжеше. Тя бе сигурна, че Робърт я обича, въпреки че не можеше да му донесе никакви титли, а само доста голяма зестра след сватбата. Нямаше причина той да не иска да се ожени за нея. В края на краищата и двамата бяха родени тук и Аманда не можеше да си представи, че Робърт би могъл да бъде щастлив в Англия.

Аманда пожела да последва Жьонвиев, за да узнае повече, но изведнъж бе заобиколена от много гости и трябваше любезно да отговаря на въпросите им. Мина известно време, докато тя най-после успя да се измъкне. Жьонвиев не се виждаше, но затова пък Аманда откри Робърт, който разговаряше с лорд Хейстингс, лорд Кемерън и баща й в кабинета.

— Ако направите това, практически ще застанете срещу нас — точно изричаше Хейстингс.

Кемерън се надигна от стола до бюрото и пъхна палци в колана си.

— Много ви моля, Хейстингс! Камарата на общините взе решение публично да се помолим за нашия побратимен град. Означава ли това, че чрез молитвата сме обидили някого?

— Но не беше задължително и вие да участвате във всичко това! — намеси се Робърт разгорещен.

Кемерън повдигна едната си вежда.

— Не, сър, не е било задължително, но аз го исках. В Бостън англичаните…

— Англичаните! Ние сме англичаните! — прекъсна го бащата на Аманда.

— Разбира се, че по произход съм британец, но съм роден във Вирджиния. Аз съм поданик на Негово величество и искам да имам съответните права. Затова и присъствах на молитвата…

— Освен това Бостън не е наш побратимен град, във всеки случай не сме чак толкова зависими, че да има вълнения и тук! — извика Хейстингс разпалено.

— Аз уважавам вашето мнение — каза Кемерън и се обърна към домакина. — Не се чувствам длъжен да се извинявам, задето съм послушал сърцето си. Не мога да осъждам тази публична молитва. Лорд Дънмор разпусна камарата на общините, но според мен членовете й ще продължават редовно да се събират. Те избраха представители и за Континенталния конгрес. Трябва бързо да се намери мирно разрешение на конфликта, ако не искаме…

— По дяволите, Кемерън, вие сте отличен офицер и освен това състоятелен мъж! Ние ви уважаваме и ви се възхищаваме, но не можем повече да търпим предателските ви речи — възмутено каза лорд Стърлинг й за по-голяма тежест тропна с юмрук по бюрото.

— Моите думи не са предателски речи, сър! Наистина трябва час по-скоро да уточним трудните взаимоотношения с родината си. Помолих да освободя мястото си в Съвета, защото разбирам колко много моите възгледи ви тежат. Виждам, че решението ми е било разумно, защото по всичко личи, че вие скоро няма да споделите убежденията ми. А сега, джентълмени…

Той се спря по средата на изречението и Аманда разбра, че е видял любопитната подслушвачка. Тя се дръпна бързо зад една колона, но и оттам виждаше подигравателната усмивка. Той знаеше, че тя е на страната на Робърт. Секунда по-късно Ерик отново бе готов да продължи политическия дебат, но Робърт, който също бе забелязал Аманда, се приближи до прозореца.

Лорд Стърлинг смръщи недоволно чело.

— Робърт…

— Сър, аз също бих искал да глътна мъничко свеж въздух, — прекъсна го Ерик Кемерън. — Ще имате ли нещо против, ако направим кратка пауза? — И още преди някой да е отвърнал каквото и да е, той се поклони и напусна кабинета.

— Да, но… — запъна се лорд Стърлинг, но Робърт го прекъсна припряно.

— Сър, наистина е ужасно горещо! Моля, извинете ме за момент.

Аманда се бе върнала вече в залата. Жьонвиев беше успяла да превземе лорд Кемерън и Аманда ги свари да се въртят в изящен танц. „Те си подхождат“ — помисли си Аманда и тутакси се ядоса. Двамата наистина бяха хубава двойка — висок, чернокос кавалер и до него руса красавица, която той здраво държеше през талията. Ако човек надникнеше в присвитите им очи, можеше да усети напрежението между телата им. „Тази Жьонвиев е лъжкиня“ — каза си Аманда. Не, нейният Робърт няма да се ожени за друга жена!

Аманда видя как Жьонвиев прошепна нещо на лорд Кемерън и после двамата изчезнаха нанякъде. В същото време тя забеляза и Робърт Тейритън, който си пробиваше път из множеството, устремен към нея. Тя бе така щастлива да го види, че импулсивно се хвърли на врата му и го целуна. Той се поколеба за миг, но после здраво я обхвана с ръце и отговори жадно на целувката й. После пръстите му нежно я погалиха по косата, а езикът му превзе устата й.

Уплашена, Аманда се дръпна назад. Не толкова страстта му бе смущаваща, колкото обкръжението на непознати хора.

— Аманда! Загивам от желание. Миналата нощ не можахме да останем ни за секунда сами! — каза той по-високо от необходимото, но тя сложи пръст върху устните му, за да го принуди да замълчи.

— Елате, нека да излезем в лабиринта на градината! — предложи тя и го хвана за ръка. След това го повлече надолу по градинската стълба към храстите, където си бе играла като дете. Вятърът леко шумолеше из листата. Мека лунна светлина озаряваше пътя им.

— Аманда! — повика я Робърт, но тя само се засмя, завивайки след последния жив плет. Спря се пред ромонещия фонтан с фигурата на Венера. Мраморната богиня изливаше вода от стомна, докато два купидона си играеха с мраморните й къдрици. Съвсем наблизо имаше пейка от ковано желязо, примамваща всяка двойка, стигнала през лабиринта до фонтана.

Аманда се отпусна бездиханна на пейката.

— О, Робърт! — прошепна тя. — Най-после сами!

Вятърът отново прошумоля из листата, но повеят му не смути Аманда. Усмихната, тя привлече Робърт към себе си.

— Трябва непременно да говоря с вас.

Положи доверчиво глава на рамото му. Тогава той бавно се наведе над нея, докато устните му докоснаха нейните. Това беше сладка, нежна целувка, но изведнъж Аманда се почувства цялата обгърната от тялото му. Трескавите му пръсти бродеха по корсета й, търсейки пролука към голата кожа. Някакъв вътрешен глас предупреди Аманда, че поведението му не е съвсем коректно, но тя беше толкова влюбена, че за известно време не искаше да се вслуша в разума си. Целувките и ласките му ставаха все по-настойчиви. Изведнъж тя се уплаши, че го е възбудила твърде опасно.

— Хайде, стига! Моля ви! — простена Аманда, хващайки трескаво търсещите му пръсти. Но изглежда, че той не я разбра. Само я погледна, като дишаше тежко.

— Робърт!

— Умирам от страст!

— Трябва да бъдем търпеливи! Робърт…

— Но аз не искам да чакам! Тези устни и тази нежна кожа просто ме побъркват! В края на краищата аз съм мъж! О, Господи, не разбирате ли, че трябва да ви притежавам?

— Но, Робърт! Трябва да почакаме. Баща ми…

Не, не баща й беше пречката, а възпитанието, което сега я възпираше да продължи. Тя беше дъщеря на лорд Стърлинг и за момичетата от тази класа бе нещо съвсем естествено някои нежности да се отложат за след сватбата.

— Нека поне се целуваме!

Аманда бе изумена, когато той почти на сила отново я сграбчи в ръцете си. Досега тя възприемаше всичко като игра, но явно тези жадни ръце искаха повече.

— Робърт! — Тя панически се изскубна от хватката му и скочи, но неговата реакция също бе бърза, така че успя да я улови отново за рамената.

— Аманда! — простена той дрезгаво. — Нима не усещате никакво желание? Бих дал живота си, за да мога да ви докосна, а вие какво правите? Само ме измъчвате! Аз просто няма да мога да издържа повече така!

Изпълнена със съжаление, Аманда се обърна към него, но в същото време продължаваше да е нащрек. Нейното желание далеч не бе толкова силно както неговото. Много по-приятно би й било, ако само усещаше, че е близо до него и че той я обича. За останалото имаше време.

— Не, Робърт, ще почакам, докато се оженим.

— Да се оженим?

В мига, в който той произнесе презрително тази дума, Аманда разбра, че Жьонвиев не беше я излъгала. Състраданието към лорд Тейритън бе явно съвсем неуместно чувство! Аманда едва не загуби самообладание от болка, а най-добре щеше да е, ако земята се бе разтворила, за да я погълне в този миг.

— Значи е вярно! — извърна се тя към него. — И вие наистина ще се ожените за оная дукеса заради титлите й!

— Аманда!

Той безпомощно протегна ръцете си към нея, но на лицето му вече беше изписана гузност.

— Аз нямам друг избор, Аманда, но точно затова между нас нищо не би трябвало да се променя.

— Нямате друг избор! — извика Аманда възмутено. — Вие, жалък страхливецо! Как смеете!

И тя го удари с всичка сила през лицето.

Слисаният Тейритън понечи да поеме въздух и присви очи.

— Всичко е точно така, както ви го казвам.

— Повече да не сте посмял да ме приближите!

— Аз не съм страхливец, милейди. Когато баща ви ви избере съпруг, отново ще си поговорим. Мога да си представя извиненията, които ще изричате, за да се измъкнете от това задължение.

— Ха! Продължавайте, милорд. Вие не ме искате, но не желаете да го кажете. Не съм ли права? Да, естествено, разбираемо е, тъй като ще станете дук. Женете се спокойно за вашата дукеса! Надявам се титлата да ви приседне!

— По дяволите, Аманда! — извика Робърт и отново я обхвана в прегръдката си. — Нямате право да разговаряте така с мен. Когато един ден се омъжите за човек като лорд Хейстингс, някой с двойна брадичка и дебел търбух, тогава светът изведнъж ще придобие за вас други измерения. Нито за миг няма да можете да ме забравите и цялата тази разправия…

— Как си позволявате… — започна Аманда, но гласът й трепереше от възбуда и обида.

— Това е истината! Отначало ме разпалвате, след което ми забранявате да се доближавам до вас!

— Пуснете ме най-после!

— Ще видите, Аманда! Когато баща ви пожелае да ви задоми с някой застаряващ тип, отново ще си спомните за мен. Животът не е детска приказка, милейди!

— Пуснете ме веднага!

Но той не искаше и да чуе. Целуваше я все по-настоятелно, така че тя бе принудена да го удря с юмруци по гърдите, за да не я погълне цялата. Аманда никога не си и бе помисляла, че ще й се наложи да се защитава от лорд Тейритън и че любовта й ще се превърне в несбъдната мечта. И точно тук пред фонтана на Венера, нежните й чувства бяха разбити.

— Не! — извика тя, след като с мъка успя да се отскубне от целувката му. В същото време обаче неговите пръсти продължаваха да се опитват да смъкнат презрамките на роклята й, но Аманда не се даваше и продължаваше да се блъска като диво зверче в якия капан на ръцете му. Най-после се освободи, но се спъна и падна на земята. В същия миг той вече беше легнал отгоре й.

— Аманда…

Продължението на изречението застина в гърлото му, тъй като изведнъж някой го сграбчи, вдигна го нагоре и го блъсна към храстите. В първия момент Аманда различи само една огромна сянка. Едва след миг разбра, че тя принадлежи на лорд Кемерън.

Със светкавична бързина Робърт се изправи на крака.

— Как си позволявате! — и като разярен бик той се спусна срещу нападателя си.

Кемерън отскочи умело встрани, така че Робърт отново се пльосна като съдран чувал на земята, но отново се изправи с ръмжене.

— По дяволите, тази история изобщо не ви засяга! Защо се месите? Това са лични неща!

— Така ли? — попита Кемерън с подигравка в гласа.

Той скръсти ръце пред гърдите си и погледна надолу към Аманда.

— Тази връзка не ще да е от най-щастливите. Или?

— Това изобщо не ви засяга! — изкрещя Робърт.

— Не съм съвсем сигурен, тъй като чух как дамата ви умоляваше да я оставите на мира.

— Това изобщо не ви засяга!

Междувременно Аманда се бе посъвзела. Червенина бе плъзнала по страните й заради неудобната ситуация, в която се намираше и с удоволствие би изпратила и двамата мъже по дяволите.

— Мръсник! — изфуча тя.

— Аманда… — понечи да каже нещо Робърт.

— Мразя ви, страхливецо!

Робърт се опита отново да нападне Кемерън, но Ерик хвана ръката му и я изви зад гърба.

— Разбирам — промълви той съвсем тихо, — че това момиче е запалило огън във вас. Тя би могла да докара до безумство всеки мъж. Но вие чухте съвсем ясно нейното „не“. Досега ви мислех за аристократ от когото могат да се очакват добри маниери. Така ли е?

Аманда се чувстваше сломена, че тъкмо Кемерън бе станал свидетел на унижението й. Тя преглътна силно и направи крачка към него.

— Лорд Кемерън, непрекъснато се намесвате в живота ми! Защо съдбата ви изпрати отново при мен? — изрече тя и силно го зашлеви.

Лицето му почти не се промени.

— Веднъж ви разрешавам тази волност, милейди, но повече не я повтаряйте! А що се отнася до вас… — при тези думи той сграбчи Робърт и го блъсна към изхода от лабиринта. — Приключението свърши, господине!

— Още веднъж ви казвам, че нямате право да се намесвате в отношения, които не ви засягат!

— Грешите, приятелю! Благополучието на тази дама спада към моите задължения. Тази нощ достатъчно дълго изтърпях да се отнасяте зле с нея, но ако още веднъж ви видя да я доближите, ще ви убия!

— Моля?

— Чухте добре. Аз съм жалкият тип, който ще й стане съпруг, лорд Тейритън! Поисках ръката й от баща й и що се отнася до него, той даде съгласието си. — Кемерън се поклони пред Аманда. — Така че аз действително съм вашата съдба!