Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Камерън: Северноамериканска жена (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love Not a Rebel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 82гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona(2009)
Сканиране
?

Издание:

Хедър Греъм. Не предавай любовта

Редактор: Иванка Петрова

Коректор: Виолета Иванова

ИК „Ирис“, 1994

История

  1. —Добавяне

ЧАСТ ПЪРВА
БУРЯ В ЧАЙНИК

ГЛАВА ПЪРВА

Бостън, Масачузетс

16 декември 1773 г.

— Искаш ли уиски, Ерик? — попита сър Томас.

Ерик Кемерън стоеше до прозореца. Неизвестно какво го беше накарало след подписването на договорите да се отбие в прекрасната къща на сър Томас Мейбри. Беше съвсем тихо, само от време на време файтон изтрополяваше по калдъръма отвън на улицата. Тъй като къщата бе построена на хълм, пред Ерик се разкриваше чудна гледка към града. Църковните кули проблясваха на лунната светлина. Зелените поляни наоколо изглеждаха по това време на денонощието изоставени и пусти. Но въпреки тишината Ерик усещаше, че напрежение владее града. Не можеше точно да обясни предчувствието си за някаква опасност, но то си стоеше ясно оформено в съзнанието му.

— Ерик?

— О, прощавайте! — Ерик се обърна бързо към своя домакин и пое подадената чаша. — Много благодаря, Томас.

Томас Мейбри се чукна с Ерик:

— За ваше здраве, сър, и за нашето общо начинание с „Бон су“! Дано да плава под щастлива звезда и да носи печалба и на двамата!

— За „Бон су“!

Сър Томас и Ерик бяха решили заедно да инвестират в един презокеански платноход. Доставките на тютюн и памук, които Ерик осигуряваше, щяха да пътуват директно за Англия. Бяха въведени нови търговски мита и затова той искаше да транспортира към Америка със собствени кораби луксозни стоки от Южна Европа и дори от Азия. Досега Лондон бе задължителната спирка в тази търговия.

— Любопитен съм дали ще се стигне до гражданско събрание, за което всички приказват — отбеляза сър Томас, поглеждайки също през прозореца. — Би трябвало да са седем хиляди.

— А защо трябва да се събират?

— Заради данъците върху чая. Действително парламентът в Лондон не би могъл да измисли по-глупаво нещо!

Развеселен, Ерик изпя чашата си до дъно.

— На страната на бунтовниците ли сте?

— Аз? Това звучи като предателство към родината, нали? — Сър Томас подсмръкна леко и се засмя. — Искам да ви кажа нещо — от това няма да последва нищо добро. Чрез тази специална отстъпка, която британското правителство направи на Бритиш Ист Индиа Къмпани, много от тукашните търговци ще отпаднат от бизнеса. Все някъде нещо ще се случи, а може би това ще стане тук, където агитатори като Адамс или Джон Ханкок… Да, със сигурност ще има размирици!

— Това прави нашето споразумение още по-интересно — констатира Ерик.

— Вярно — съгласи се Томас ухилен. — Или ще забогатеем и двамата, или ще трябва заедно да се обесим, приятелю! Това е положението.

— Може би — намръщи се Ерик.

— След като обсъдихме работата и политическото положение на колониите — рече сър Томас — ще е най-добре, ако се присъединим към обществото в балната зала. А сърцето на Ан Мари би се скършило от мъка, ако поне веднъж не танцува с вас.

— О, не бих допуснал такава трагедия!

Ерик бе обещал на дъщерята на своя стар приятел да не се впуска в дълги разговори.

— Наистина трябва да побързаме, защото желаещите да танцуват с нея са винаги премного.

Сър Томас се засмя и потупа Ерик по рамото.

— Но тя вижда само вас, приятелю!

Ерик се усмихна любезно, въпреки че не беше съгласен със забележката. Ан Мари беше будна девойка и забелязваше не само кавалерите, а това, което я свързваше с Ерик, беше само добро приятелство. Нищо повече. А Ерик с неудоволствие трябваше да си признае, че огромното му богатство би му осигурило кандидатки за женитба даже и като стане плешив старец с треперещи ръце. Но той все още няма тридесет и бе в разцвета на силите си. Може Ан Мари някой ден и да го покори, но засега той нямаше намерение да започва подобна любовна игра.

Чу се леко потропване на вратата и там се появи самолично въпросната дама — хубаво русо момиче с огромни сини очи.

Тя едновременно озари Ерик с усмивка и му рече сърдито:

— Ерик, този разговор стана прекалено дълъг!

— Дъще, разреши му поне да изпие уискито си.

— Аз също бързам — каза Ерик ухилен и вдигна чашата. Но усмивката му замръзна в секундата, в която през отворената врата мерна в балната зала странно цвете. Танцьорите се изместиха с една стъпка встрани и той видя по-добре момичето, привлякло вниманието му така внезапно. Беше облечена в дълбоко деколтирана копринена рокля в наситено синьо, а по голите й рамене се спускаха вълшебни къдрици. Косите й изглеждаха тъмни, но когато застанеше до светлина, те грейваха в червено — цвят, който може да бъде наблюдаван само при залез слънце.

А когато Ерик видя и лицето й, дъхът му спря в гърдите. Смарагдовозелените й изразителни очи проблясваха под дълги мигли. И още — малък, аристократично изваян нос, високи скули, нежно заоблени вежди и добре оформена уста със сочни устни. Само долната й устна бе по-пълна, отколкото трябва, за да се постигне абсолютното съвършенство. Но затова пък точно тази устна й придаваше вид на изкусителка, усмихваща се винаги на партньора си. Под едното си ухо тя бе прилепила черна кадифена бенка, която още по-силно привличаше погледа към малките й, изящни уши.

Тя му се стори твърде позната, но въпреки че напрягаше паметта си, не можеше да си спомни откъде. При това лицето й бе незабравимо! Откакто я забеляза, той не отрони нито дума, нито пък се помръдна от мястото си, но въпреки това се чувстваше по-буен от всякога. Досега беше водил живот, който не го обвързваше с нищо, без обаче да забравя произхода си. Но нито една жена не бе го привличала толкова силно. Чувстваше се омагьосан и изпълнен с горещи копнежи.

— Ерик, ще дойдете ли? — попита Ан Мари троснато.

Томас Мейбри се засмя:

— Струва ми се, че той току-що си намери приятелка.

— Приятелка? — опита се да се осведоми Ерик учтиво.

— Да, лейди Аманда Стърлинг. Тя е от Вирджиния, като вас самият. Но в последните няколко години посещаваше училище за млади дами в Лондон. Може би вие сте бил по моретата, когато младата дама си е отивала у дома.

— Възможно е — отвърна Ерик. Разбира се, че познаваше лейди Аманда Стърлинг! Но толкова отдавна се бяха запознали. Беше по време на лов, а малката Аманда бе едва седемгодишна. Тя беше препречила пътя му със своето пони така несръчно, че и двамата се бяха озовали на земята. И когато той се бе опитал да я вдигне, дивото дете беше захапало ръката му. Но междувременно момиченцето беше пораснало.

— Ще танцуваме ли, Ерик? — Ан Мари закръгли обидено устни. — Обещавам ви, че ще ви представя един на друг.

Сър Томас се засмя, а Ерик предложи ръка на Ан Мари по всички правила на кавалерството:

— За мен е част!

Ан Мари не изпускаше Ерик из очи, докато двамата се плъзгаха по лъскавия под. Той обаче неотменно следеше новото си откритие. Видя как с блеснали очи Аманда флиртува с партньора си. Нещо в нейното държание му напомняше за самия него и той предположи, че това момиче трудно се подчинява на обществените правила, че е твърдоглава и се опитва да върви по път, избран от нея самата. Когато смехът й достигна до ушите му, усети, че го обливат горещи и ледени вълни. Той трябваше да притежава тази жена! Кой ли пък беше мъжът, когото тя забавляваше с приказките си?

Ан Мари проследи погледа му:

— Това е Дамиен Росуел, братовчед й.

— Братовчед й? — повтори Ерик и обхвана Ан Мари по-здраво през талията.

Тя кимна с мъдро изражение на лицето си.

— Искам да ви предупредя, че дамата е влюбена.

— Така ли?

На тази възраст чувствата отлитаха като мухи еднодневки, но очите на Аманда гледаха диво и страстно, може би тя спадаше към момичета, за които е най-добре човек да се ожени възможно най-бързо.

— И той също я обича — добави Ан Мари.

— Кой е той?

— Лорд Тейритън. Робърт Тейритън. Познават се отдавна. През март тя ще навърши осемнадесет и се очаква тогава Тейритън да поиска ръката й от лорд Стърлинг. Изглежда, че си пасват добре. И двете семейства са тори, лоялни към короната, а и имотите им не са малко. Но защо бърчите чело?

— Така ли правя?

Ерик познаваше бегло този Тейритън. Старият лорд се беше отличил във войната с индианците, но Ерик се съмняваше, че синът притежава качествата на баща си. Именията им не бяха далеч и се е случвало да се срещнат по пътищата. Но единственото, което бе чувал Ерик, бе слухът, че Тейритън иска да се жени за овдовялата дукеса Оуенфилд. Дамата бе още млада и нямаше деца, така че бе напълно възможно да прехвърли титлата си и върху лорд Тейритън.

— Май ви се стори по-безнадеждно, отколкото всъщност е. Трябва да покажете смелост и да се опитате да я поухажвате — добави Ан Мари.

Ерик се ухили до ушите. Той хареса забележката на Ан Мари и се зарадва на приятелството й. Но когато се опита да изрази благодарността си, гласът му отказа да му се подчини. Остана безмълвен, вперил поглед през рамото й. Аманда Стърлинг бе спряла да танцува и си шепнеше нещо със своя придружител. Накрая тя го целуна по бузата, а той взе тихомълком шапката и наметалото си и изчезна незабелязано за околните. След кратко размишление Аманда също взе пелерината си от закачалката и последва братовчед си в тъмната нощ.

— Да, но…

— Какво се е случило?

— Тя току-що напусна дома.

— Аманда? Не е възможно! — Ан Мари бе безкрайно учудена. — Невъзможно е да ми скрои такъв номер. А ако лорд Стърлинг се върне…

Ерик я погледна строго.

— Понякога той по цяла нощ се губи някъде, но не винаги — обясни Ан Мари бързо.

Ерик схвана, че вероятно лорд Стърлинг често обикаля бордеите на града и оставя през това време дъщеря си на грижите на сър Томас.

— А ако се върне?

— Ах, той е такъв…

— Аз познавам Стърлинг — отбеляза спокойно Ерик.

— Винаги се страхувам, че ще стори нещо лошо на дъщеря си. На собствената си дъщеря! Изобщо не й завиждам! В подобни случаи нито титлите, нито богатството имат някакво значение. Само се надявам, че Робърт ще се ожени по-скоро за нея.

Ерик целуна Ан Мари по бузата.

— Ще я настигна и върна — каза той, взе си връхната дреха и също напусна къщата.

Щом излезе навън, веднага почувства отново напрежението, легнало над града. Все му се струваше, че някъде нещо ще се случи. Когато конярчето му доведе коня, той попита с нескрито любопитство:

— Имате ли представа какво става в града?

Тъмните очи на момчето сякаш станаха още по-кръгли:

— Говори се за някакво чайно парти, лорд Кемерън. Боя се, че скоро ще настъпят размирни времена!

— Може и тъй да е — съгласи се Ерик и подкара коня си. Чувстваше се неспокоен, тъй като отвсякъде се долавяха стъпки и тихи подвиквания. Въпреки това, решен да преживее каквото и да му поднесе съдбата, той потъна в тъмната неизвестност.

 

 

Фредерик Бартоломю бягаше треперещ по улицата. Гъста мъгла се виеше около уличните фенери, а долу на пристанището мачтите на платноходите, които снабдяваха колониите със стоки от Англия, едва се забелязваха. Студената вода се блъскаше в стените на кея. Изведнъж обаче отнякъде повя лек ветрец и прогони тежките мъгливи кълба.

Внезапно тишината се превърна в спомен. Пронизителен глас извика:

— Тази вечер ще превърнем пристанището в чайник!

Няколко мига по-късно пристанището наистина бе огласено от множество гласове и хиляди крака затрополяха надолу към кея.

„Сигурно представляваме странна гледка“ — мислеше си Фредерик. Петдесетина мъже изникнаха изневиделица от нищото и се спуснаха към корабите. На пръв поглед човек можеше да ги вземе за индианци, тъй като бяха полуголи. Някои от тях си бяха изрисували с бойни знаци телата, а главите си бяха закрили с тъмни перуки. Тичаха през глава към корабите, междувременно разделяйки се на групички.

Фредерик можеше да наблюдава как „главатарят“ иска учтиво от капитана на един от корабите ключа за склада с чая.

— Хайде, момчета! — чу се най-после командата.

„Индианците“ се извиниха, прибраха оръжието си и за възможно най-кратко време триста и четиридесет сандъка с чай полетяха надолу към мътната вода. Мъжете работеха бързо и целеустремено. Не срещаха никаква съпротива, тъй като британците и на сън не можеха да си представят подобно нападение, а освен това всички знаеха, че по-голямата част от местното население е на страната на „индианците“.

Печатарят Бартоломю наблюдаваше мълчаливо полета на сандъците с чай към морето, когато чу приятеля си Джеръми Дъгин да изрича:

— Ще стане голяма мътилка!

— И няма да остане без последици — добави Фредерик.

— Нямаме друг избор. Освен ако не искаме англичаните да ни смъкнат и последната риза от гърба.

— Хайде, побързайте! И оставете палубите така чисти и подредени, както ги намерихме!

Акцията бе планирана от по-старите мъже, а младите, сред които имаше доста харвардски студенти, ги бяха подкрепили безрезервно. Сега те разчистваха палубите със скоростта на светлината и любезно връщаха ключовете на капитаните.

— Да изчезваме! — извика някой. — Англичаните няма да оставят да ги чакаме дълго.

— Бързо, Джеръми! Това се отнася и до нас — каза Фредерик.

Изведнъж мъжете усетиха нощния хлад. Започнаха да се спускат по въжета към лодките.

— Пристанището стана единственото място, където човек може да си свари чай! — избоботи един от мъжагите. — Ври и кипи и съвсем скоро ще ни се наложи да го сърбаме тоя чай.

„Британците притежават твърде силна армия“ — мислеше си Фредерик. „И ако избухне война…“

Щом „индианците“ усетиха здрава почва под краката си, без да се колебаят се отправиха към големия стар бряст, така нареченото дърво на свободата, където и преди се бяха събирали. Изглежда, че нямаха никакво намерение да крият делото си, тъй като се чувстваха многобройни и силни. Беше невъзможно губернаторът да нареди да ги арестуват всички заедно.

И докато останалите, завръщайки се у дома или отправяйки се към родните кръчми, се чудеха как да се изфукат, неспокойство нахлу в душата на Фредерик. Той знаеше, че за него нощта ще е по-дълга, а в този момент краят й още не се виждаше. Няколко минути по-късно двама мъже изскочиха от тъмнината. Единият бе Пол Ривър, също печатар, а другият, който по хващаше окото, беше Джон Ханкок, далечен роднина на известния родолюбец Самуел Адамс. Англичаните бяха плячкосали кораба му „Либърти“ и това бе причината за преминаването му на страната на бунтовниците.

— Донесохте ли оръжието, Фредерик? — заинтересува се той.

Фредерик кимна утвърдително.

— Надяваме се да не се стига до междуособици, но Синовете на свободата трябва винаги да са подготвени и за това — предупреди Ривър, от когото Фредерик не само че бе усвоил професията, но бе приел и свободолюбивите възгледи. Известно време двамата заедно бяха печатали листовки и памфлети за общото дело.

— Получих го от Вирджиния. Един добър приятел е купил оръжието от индианците на запад — обясни Фредерик нервно. Не можеше да става и дума за сравнение между чаеното парти и това, което бе извършил той, тъй като в неговия случай деянието се оценяваше като висше предателство. — Файтонът е близо до гробищата, в края на улицата — допълни Фредерик.

— Отлично, Фредерик! А сега тръгвайте напред! Останалите ще ви последват. Ако случайно забележете някъде червена униформа, бягайте и се спасявайте! Сам ни предупреди, че някъде веригата се къса и британците са осведомени, че се снабдяваме с оръжие. Хайде, бързо и бъдете внимателен!

Фредерик кимна. Той приемаше задълженията си сериозно, но не му беше никак лесно да обясни на младата си съпруга Елизабет, че тайните му дела са свързани с бъдещето на техния малък син. Те бяха свободни хора, а свободата им бе извоювана още през 1215 г. след подписването на Магна Харта. Бяха примерни англичани, ако и да бяха заселници в друга страна. За тях проблем бяха не данъците, а фактът, че трябва да ги плащат, без гласът им да се чува в парламента.

Никой не мислеше сериозно за война, ако и все по-често да се чуваха гласове, предричащи кървава баня. Но сега Фредерик не желаеше да се тормози с тези черни прогнози. Искаше колкото се може по-бързо да заведе мъжете до колата, за да може да се прибере у дома. Вървеше бавно, за да могат Синовете на свободата да го следват неотлъчно. Почти бе стигнал файтона, когато от мъглата пред него изникна човекът му за свръзка, поздрави и изчезна отново по посока на гробището. Стигна до скривалището на оръжието, дишайки тежко. Изведнъж чу зад себе си забързани стъпки. Обърна се и видя жена в широка, развяваща се дреха.

— Дамиен? — долови той гласа й.

Сърцето на Фредерик се разхлопа силно, тъй като само той можеше да бъде лицето, към което тя се обръщаше. Той се постара бързо да изчезне зад следващия ъгъл и точно искаше да пресече улицата, когато изведнъж видя пред себе си човек в червена униформа.

— Стой! — извика войникът.

За нищо на света! Фредерик пресече със страхотна бързина улицата и чу зад себе си вика на жената:

— Не!

Изстрел от „Браун Бес“ проехтя в нощта, но Фредерик усети инстинктивно, че жената се е хвърлила в ръцете на войника. Куршумът обаче, ако и да не беше точен, все пак попадна в рамото му. Той с мъка сподави вика на болка, хвана ранената си ръка и, отпаднал, се подпря на стената на най-близката къща.

Зад него жената и войникът си разменяха гневни думи. Коя беше тя и защо го спаси? Със затворени очи Фредерик благодари на Господа за късмета си и когато погледна отново, забеляза, че краката му отказват да се движат. Бавно се свлече до стената.

Изведнъж се чу конски тропот, Фредерик се опита да се изправи и отдалечи от стената. Трябваше възможно най-скоро да се скрие някъде. Олюлявайки се, той тръгна по улицата.

В този момент се изравни с коня. Ерик с мъка укроти жребеца.

— Не се бой, момче! — извика той и скочи долу.

Фредерик се дръпна уплашено назад и падна на земята. Мъжът, който го приближи, бе извънредно висок и носеше топла, подплатена с кожа връхна дреха. Той забеляза ръчно направените му ботуши и безупречните му бели панталони, дълги до коленете. Несъмнено беше член на някаква общност, докато самият Фредерик бе маскиран като индианец.

— Няма защо да се… — започна непознатият.

Но Фредерик го прекъсна:

— За Бога, човече, убийте ме, но не ме мъчете!

Фредерик вдигна ръце за защита и срещна стоманенотвърд поглед. Мъжът имаше енергична брадичка. Беше тъмнокос и не носеше перука. Самият му ръст обаче и явно добре тренираното му тяло вече изглеждаха заплашителни.

— По-полека, приятелю! — успокояваше го с усмивка непознатият. — Тъй като явно не сте индианец, предполагам, че сте взели участие в размириците на пристанището. Така ли е?

Фредерик мълчеше отчаяно. Съдбата му бе скроила подъл номер.

— Натам трябва да търсите! — долетя глас в тъмнината. — Видях един от тях да бяга в онази посока!

— Чакайте! — Фредерик разпозна отчаяния глас на жената от преди малко.

Непознатият клекна до него. Изглеждаше объркан.

— Вероятно червена униформа! — измърмори той. — Елате, имам нещо предвид.

С тези думи той съблече наметалото си и покри Фредерик.

— Не съм дете! Женен съм и сам съм баща! — протестираше Фредерик.

— Нямате друг избор. Хайде, подпирайте се на мен. Трябва да побързаме!

— Ще ме предадете ли на англичаните?

— И да направя детето ви сирак? Не, човече. Естествено, англичаните ще си отмъстят за всичко, но не разбирам защо вие трябва да сте изкупителната жертва.

Фредерик също не беше дребен, но въпреки това непознатият го взе на ръце и го метна върху коня си. След това се качи зад него на седлото и измърмори:

— Струва ми се, че трябва да тръгнем на запад.

Фредерик дишаше дълбоко, за да подтисне болките в ранената си ръка. Преглътна и рече:

— Къщата ми е на края на тази улица, милорд.

Сега вече се издаде напълно. Показа на непознатия къде живее, с което изложи Елизабет и бебето на опасност.

— Покажете ми пътя. Ще ви заведа до дома ви.

Но още преди Фредерик да успее да си отвори устата, пред тях изникна предишния войник, а зад него надничаше жената.

— Сър, един човек изчезна! Прекратете най-после това идиотско търсене и ми помогнете! — извика жената.

Войникът обаче погледна твърде недоверчиво към превитата фигура горе на седлото. В този момент се намеси спасителят на Фредерик:

— Аманда! — викна той и дръпна жената към себе си. — Тя е моя годеница, офицер. Баща й със сигурност ще бъде страшно разгневен, ако разбере, че по тези часове тя се мотае по улиците сама. Във всеки случай… Приятелю, имайте сърце! Ако съобщите за случая, плячката ми ще бъде оспорена!

— Какво? Аз трябва… — понечи жената да протестира.

Но непознатият я хвана още по-здраво и Фредерик чу настойчивия му шепот:

— Ако искате да помогнете на вашия Дамиен, дръжте си езика зад зъбите!

— Нямам нищо против, ако отведете дамата, милорд! — войникът беше видимо облекчен. — Аз търся един опасен бунтовник. Кой е човекът на коня? — попита той още по-недоверчиво.

— Моят приятел си пийна малко повече от необходимото. Бяхме поканени на гости при сър Томас Мейбри. Вие добре знаете какво се случва на такива места. А младите хора обикновено пият неразумно, нали така, Манди?

Гърбът й се вдърви, но секунди по-късно тя дойде на себе си, погледна към войника и изрече:

— Да, наистина беше чудесно празненство!

— Изглежда, че тая вечер на много места се организират вечеринки.

— Щом вие се нагърбвате с грижите за вашите приятели, аз няма да ви преча — каза войникът и отдаде чест.

— Не се безпокойте. Много съм ви благодарен!

След като стъпките на войника отшумяха по каменната улица, жената изшептя:

— Кой сте вие, сър? Къде е Дамиен? Какво знаете за него?

— Знам само, че бяхте избрали най-добрия начин да изпратите хората на краля по следите му, мадмоазел.

— Какво трябва да означава това? — попита тя разгорещено.

— Нямаме време за дълги обяснения! Този човек тук спешно има нужда помощ.

— О, Господи, преди малко тук се стреля. Той сигурно е от бунтовниците.

— Той е ранен и раната му кърви, милейди. И ние ще трябва да му помогнем! А след това ще ви отведа до дома ви.

— Последното не е необходимо.

— Напротив, милейди. А сега позволете да ви прегърна и да запея — обърна се той към Фредерик. Вие ще трябва да ни водите, тъй като аз не знам пътя.

На Фредерик не му оставаше нищо друго, освен да се подчини. Те се заклатушкаха прегърнати по улицата, наоколо им непрекъснато се чуваха викове на войници. Но благодарение на доброто актьорско изпълнение, никой не ги закачи. През цялото време Фредерик трескаво се опитваше да отгатне кой би могъл да бъде непознатият. Без съмнение — благородник, но кадифените тонове в гласа му подсказваха, че може би е родом от Вирджиния. Вероятно това не бе толкова зле, тъй като там, във Вирджиния Джордж Вашингтон печелеше все повече привърженици. Но от друга страна той бе приятел на лорд Феърфакс, който пък бе лоялен спрямо короната. По всичко личеше, че съвсем скоро щеше да настъпи времето, когато човек ще трябва да се определи окончателно към една от двете странни. Да, този ден бе съвсем близо.

Стигнаха до къщата на Фредерик. Огромният мъж смъкна с обучени движения Фредерик от коня, а жената похлопа на вратата. Елизабет отвори. За известно време ги гледаше недоумяваща, после покани тримата вътре.

— Фредерик! — извика тя, след като заключи вратата след себе си.

— Ранен е в рамото — обясни непознатият. — Трябва бързо да извадим куршума. Но нека първо за всеки случай да изтрием боята от тялото му. Опасно е, ако някой реши да ви посети внезапно.

— Боята! — младата дама пое дълбоко въздух.

Объркана, Елизабет обръщаше очи ту към единия, ту към другия. Младата дама беше облечена твърде изискано, а мъжът със сигурност беше джентълмен.

— Бих ли могъл да го оставя тук? — попита настойчиво непознатият.

— О! Разбира се!

От време на време Фредерик изгубваше съзнание, докато те го почистваха от боята. А преди непознатият да посегне към рамото му, отпи няколко здрави глътки домашно уиски. Със сълзи в очите Елизабет притискаше ръката си към устните му и го умоляваше да остане тих и спокоен.

— Оставете на мен! — обади се младата дама и когато непознатият и Елизабет я погледнаха учудено, тя само сви рамене и обясни — Имам опит в тази област.

— Моля? — непознатият не можеше да повярва на ушите си.

— Баща ми е бил често раняван — каза тя и помоли за нож.

Фредерик напълно изгуби съзнание. А Ерик наблюдаваше възхитен как лейди Аманда Стърлинг извади куршума от рамото на ранения със сигурните си и опитни пръсти като истински лекар.

— Според мен костта не е счупена — каза тя и се обърна към Елизабет, която протягаше безпомощно ръце. — Почистете раната с алкохол, за да не се възпали.

Елизабет Бартоломю се свлече на колене и хвана ръцете на Аманда.

— Благодаря ви от цялото си сърце. Аз…

— Моля ви. — Аманда Стърлинг леко почервеня. — Няма за какво да ми благодарите. Само Господ знае как се озовах тук. Само че трябва да си тръгвам, защото в една къща на предатели… — и тя вдигна енергично Елизабет. При това движение качулката й падна назад и рижавите й коси блеснаха на светлината от огнището. — Наистина трябва да си тръгвам! Пуснете ме вече!

— Лейди Стърлинг със сигурност няма да ви предаде — намеси се решително Ерик:

Аманда му хвърли учуден поглед, но не посмя да му противоречи.

— По-добре предупредете любимия си съпруг, че това, което върши, е предателство спрямо краля.

— Тя наистина ли няма да ни издаде?

— Не, давам ви честната си дума! — Ерик взе ръката на Аманда. — Ще се върна веднага щом отведа лейди Аманда…

— Мога да си ида и сама!

— В момента градът гъмжи от британски войници и борци за свобода. Обещах на Ан Мари да ви върна невредима у дома.

Той изглеждаше неумолим и Аманда само скръцна със зъби:

— Е, добре. — След това тя се обърна още веднъж към напълно обърканата Елизабет: — Грижете се за него! — измормори, преди да излезе навън.

Ерик я следваше по петите, държейки я за ръка, за да не може тя да му се изплъзне. Аманда горделиво отметна глава назад, а Ерик й се усмихна и попита учтиво:

— Случайно да ви се намира кон наблизо?

— Не, аз…

— Минали сте по целия път в бурна нощ като тази пеш? Трябва да сте напълно побъркана!

Аманда се помъчи да измъкне ръката си от здравата му хватка, но той бързо я повдигна и метна на коня си. Когато той се настани зад нея, тя за втори път тази нощ усети как гърбът й се вдървява.

— Маниерите ви са твърде груби!

— А вие пък се опитвате да ме изпързаляте!

— Вие наистина можете да ме отведете до сър Томас, но преди това задължително трябва да намеря Дамиен.

Ерик се поколеба. Ако младият Росуел е замесен с бунтовниците, тогава знаеше къде да го търси. Той дръпна юздата на коня така силно, че телата им се прилепиха и той усети уханието на косите й.

— От мен да мине, ще се опитаме да го открием. — Известно време те яздеха по пусти улици, докато най-накрая стигнаха до някаква кръчма, пред която Ерик завърза коня си.

— Не мърдайте оттук! — заповяда й той и се спусна към вратата на кръчмата.

Вътре просто облечени работници се блъскаха около огъня. Пияни нямаше! Повечето от присъстващите бяха потънали в сериозни разговори. При влизането му всички очи се извърнаха към него и повечето лица пребледняха, забелязвайки финото му облекло. Един мъж, който явно беше стопанинът, излезе насреща му.

— Милорд, какво бих могъл да ви предложа…

— Искам да говоря с мистър Дамиен Росуел.

— Милорд, той днес не е…

— Не се притеснявай, Кейми.

Хубавият господин, който беше танцувал с Аманда, се отдели от групата и подаде ръка.

— Вие сте лорд Кемерън, нали? Какво искате от мен? — попита той предпазливо.

Ерик се покашля.

— Не трябвате на мен, а на една дама.

— Аманда! Тогава тя знае, че аз…

— Тя не подозира нищо и затова най-добре е да дойдете с мен.

Дамиен кимна и, подчинявайки се на Ерик, излезе от кръчмата.

— Дамиен, най-после! Така ме уплаши! — извика младата дама, докато скачаше от коня.

— Аманда! Не беше необходимо да тръгваш подире ми!

— Помислих си, че може да ти се случи нещо лошо — отвърна тя загрижено.

Дамиен се обърна към Ерик:

— Много съм ви задължен, милорд! Наистина! Ако мога с нещо да ви върна жеста…

— Когато имам нужда, ще ви потърся — обеща Ерик и се сбогува с двойката.

— Лека нощ, милейди!

— Милорд — отвърна тя хладно.

„Ако беше котка, сигурно щеше да извие гръбче и да изфучи“ — помисли си Ерик и се усмихна скришом. Това момиче бе запалило огън в сърцето му и той бе решен да изчака. Беше сигурен, че съдбата ще ги събере пак. Преди да яхне коня си отново, Ерик свали шапка за поздрав.

— Кой беше този арогантен тип? — чу той гласа на Аманда.

— Но, милейди! Що за изрази! — укори Дамиен братовчедка си.

— Кажи, кой беше?

— Лорд Ерик Кемерън от Кемерън Хол.

— О! — пое тя дълбоко въздух. — Самият той!

Ерик се подсмихна. Вероятно в този момент и тя си бе припомнила тяхната първа среща. Той вече очакваше с нетърпение мига, когато щеше да я види отново.