Хедър Греъм
Не предавай любовта (17)

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

В първите дни на юли флотът на Дънмор беше разбит край Гуинските острови. По-късно се разбра, че още първият изстрел е улучил кабината на губернатора, при втория загинали няколко войника, а при третия се изпотрошил всичкия порцелан на Дънмор. Който можал, избягал и се спасил. Сега Кемерън се чудеше дали Стърлинг и Тейритън са сред убитите или сред ранените. Но при всички случай за момента опасността бе отстранена и Ерик можеше да въздъхне с облекчение.

Нощно време Ерик често лежеше буден и си мислеше за красивото лице на Аманда и за отчаяните й твърдения, че е невинна. Тогава той не я беше изслушал само от яд, но сега, когато Дънмор бе отстранен, а британската армия навсякъде понасяше големи загуби, той се проклинаше заради безсмисленото си упорство. И вместо да иде по най-бързия начин до Ню Йорк, той реши първо да мине през Кемерън Хол. Може би Аманда все още не беше заминала и той щеше да чуе нейните обяснения, а някои дори и да приеме.

Фредерик остана далеч назад, тъй като Ерик бързаше неудържимо към дома, но когато наближи къщата, сърцето му се натъжи ужасно. Още от хълма той видя, че пристанището е празно. „Добра земя“ бе потеглила към Франция. Въпреки това влезе за кратко в къщата, където го посрещнаха Ричард и няколко домашни прислужници. Докато се качваше нагоре по стълбата, той се почувства страшно самотен. Без гласа на Аманда, без аромата на парфюма й, без шумоленето на полите й Кемерън Хол бе странно празен и бездушен.

— Лорд Кемерън!

Ерик се обърна нервно и видя, че през вратата връхлита Фредерик.

— Лорд Кемерън! Независимостта! Континенталният конгрес прие декларация за обявяване на независимостта, която ще бъде отпечатана по всички вестници! Ние сме свободни и независими граждани!

Ерик се подпря на перилото на стълбата. Мечтаният ден бе настъпил и зад него лежеше дълъг и труден път. Оставаше надеждата, че колелото на историята няма да се завърти обратно. Дълбоко вътрешно вълнение го обхвана целия и той бе доволен, че научава новината тук, в Кемерън Хол. Сега вече можеше да си признае, че си заслужаваше да се изтърпи всички лишения в името на борбата. Той се спусна бързо по стълбата.

— Ричард! Бренди от най-доброто. Елате всички! Нека празнуваме! Да пием за свободата!

 

 

„… заслужаваше си да се подложи на всички тия лишения в името на борбата…“ — Смисълът на това изречение отново завладя Ерик, когато няколко дни по-късно той се изправи пред Вашингтон в Ню Йорк. Междувременно британците бяха събрали огромна войска под ръководството на Хю. Късметът беше на тяхна страна, така че Вашингтон бе принуден да изтегли хората си от Лонг Айлънд. Отстъпваха укрепление след укрепление и все пак можеха да се похвалят с това, че са забавили настъплението на британците.

В края на септември Ерик беше в палатката на Вашингтон и двамата разглеждаха картата на Ню Йорк и Ню Джърси, когато пристигна важно съобщение. Докато го четеше, Вашингтон пребледня и се присви на две.

— Хванали са моя шпионин!

Ерик си спомни, че Вашингтон бе търсил сред младите мъже в армията си някой доброволец, който да шпионира британските позиции. Беше се явил младеж на име Натан Хале, който по-късно се бе преправил на холандски учител.

— Беше най-много на двадесет и една година — потърка Вашингтон чело. — Някой го е издал, заловили са го и са го обесили! — въздъхна отново той и погледна към листа. — Последните му думи били, чуйте, Ерик, наистина е впечатляващо: „Съжалявам, че имам само един живот, който мога да отдам на страната си.“ Само един живот. Господи!

— Война… — припомни му Ерик след дълга пауза.

— Да, война е и в нея ще изгубим още много хора… Но този младеж Хале! Как може един толкова храбър човек да умре така мъченически!

Мъченически! Да, така е било, мислеше си Ерик, когато на следващия ден повеждаше хората си. Но не само мъченически. Последните думи на Натан вече се бяха разпространили сред войниците и сякаш бяха дали крила на цяла една армия, с което самият той бе извоювал безсмъртието си.

През нощта Ерик бе сънувал как много от войниците му загиват сред барутен дим, който по едно време се разсея и там се появиха очите на Аманда, които гледаха с упрек. Хале е бил предаден. Тогава това би означавало, че Аманда не е виновна, че казваше истината и издайничеството е дело на някой друг. Ерик се събуди с вик и когато дойде на себе си, осъзна, че след малко ще поведе още много млади мъже към сигурна смърт.

На двадесет и осми октомври при Уайт Пайнс имаше битка, когато за първи път американската армия успя да нанесе значително поражение на британците и след ожесточени битки да спечели победа. През тия дни Ерик често търсеше компанията на сър Томас и Ан Мари, която се грижеше самоотвержено не само за баща си, но и за всички ранени. При всеки удобен случай той се отбиваше при тях, за да похапне, а една вечер, когато бе излязъл на разходка, изведнъж Ан Мари му се хвърли на врата. Ерик отвърна на целувката й със свито сърце, но когато тя взе ръцете му и ги сложи на гърдите си, той се отдръпна и само нежно я погали по бузата.

— Аз съм женен мъж, Ан Мари и ми е съвестно да ви правя моя любовница.

— А ако за мен това няма никакво значение? — прошепна тя.

Ерик я погледна мълчаливо. Ан Мари го разбра.

— По-рано исках първо да се оженя и след това да се любя, но сега ми е все едно. Но вие, разбира се, имате право, Ерик. По-добре идете до Франция и вземете жена си обратно. Не мога да си представя, че тя ви е лъгала така безсрамно.

— Не мога, Ан Мари — каза той и хвана ръцете й. — Може би е по-добре да не се отбивам повече при вас.

— Не! — Тя сложи пръст върху устните му. — Не отхвърляйте приятелството ми. Имам нужда от вас и от Дамиен.

— Малкият кибритлия? Той още не ми е простил и говори с мен само по служба.

— Знаете ли, че е влюбен?

— Не, нямам представа.

— Избраницата е лейди Жьонвиев — весели трапчинки се появиха на страните на Ан Мари. — Струва ми се, че всичко започна в Уилямсбърг. Той страстно я желае и тъй като не може да иде при нея, тя ще дойде на посещение.

— Така ли? Та Жьонвиев обича най-много от всичко удобството си!

— Толкова ли добре я познавате?

— О, беше отдавна. Но може би сега е обхваната от революционна треска. Времето ще покаже какво се е променило у нея.

— Вярно — отбеляза Ан Мари и целуна сестрински Ерик по бузата. — Вземете обратно жена си, Ерик!

— Не мога! — повтори Ерик още веднъж и погледна така гневно, че Ан Мари млъкна.

 

 

През ноември форт Вашингтон в северен Манхатън падна и две хиляди и осемстотин американски войници бяха пленени, форт Лий в Ню Джърси също бе принуден да се предаде и, за съжаление, голяма част от оръжието бе изгубена. При изтеглянето си през Ню Джърси бе заловен и Чарлз Лий заедно с още четиристотин мъже.

Вашингтон беше пребледнял, когато разбрал за това. С останалите му триста души той тръгна в южна посока към Пенсилвания. Континенталният конгрес се беше преместил от Филаделфия в Балтимор и оттам възложи на Вашингтон нови задачи, като му даде още по-голяма власт.

Ерик облече индиански дрехи и се опита да разузнае местоположението на врага, мислейки през цялото време за Натан Хале. С какво удоволствие само британците биха го обесили, ако им паднеше в ръцете. Обаче успя да се измъкне невредим и докладва, че генерал Хю се е разположил с по-голямата част от армията си в Ню Йорк и в южен Ню Джърси, вероятно с намерението да изчака спокойно до началото на следващата година.

Наближаваше Коледа. Ерик обикновено прекарваше времето си в палатката на Вашингтон. И тоя ден той беше там и наблюдаваше как Вашингтон ходи нервен напред-назад, току поглеждайки към картата.

— Намираме се в много сложно положение, джентълмени. Армията е слаба. Малкото воини, които останаха, са уморени и искат да се връщат по домовете. Затова аз съставих план на действие…

Това беше един носещ големи рискове и въобще твърде опасен план, но в същото време той бе и блестящо замислен. Така точно в коледната нощ, в снежна буря две хиляди и четиристотин мъже преминаха по море петдесет километра северно от Трентън. Беше кучешки студ и вятърът биеше в лицата така, че те целите се покриха с малки ледени висулчици. През цялото време Вашингтон не мръдна от носа на първата лодка, за да не го изгубят от погледа си и за да служи за ориентир.

Рано сутринта те нападнаха изненаданите британци и взеха в плен най-малко хиляда войници, заспали след снощното пиянство. Американците замъкнаха и доста оръжие и муниции. Но радостта не трая дълго. Двадесет и четири часа по-късно към тях се придвижи генерал лорд Корнуелис, придружен от значителен брой воини, а в същото време още две хиляди и петстотин войници очакваха заповедите му в Принстън.

— Ще изгубим битката — кахъреше се Вашингтон. — Огньовете пред палатките…

— Да ги оставим ли да горят?

— Да, ще ги оставим.

В прикритието на нощта американците се измъкнаха от лагера и нападнаха подкреплението в Принстън, което бе на път към Корнуелис. Битката беше жестока, но този път американците надделяха. Преди да се отправят към Мориктаун, те взеха доста оръжие като плячка. Тази нощ даде повод за празнуване.

— Ще влезете в историята като един от най-добрите американски пълководци — каза Ерик на Вашингтон.

— Но ако изгубя още няколко битки, просто ще ме отпишат.

— За Бога, нищо повече не можеше да се направи!

— Спокойно, до пролетта ще стана герой — рече Вашингтон и усмихнат простря краката си напред. — Корнуелис ще трябва да се оттегли от западната част на Ню Джърси, тъй като прекъснахме връзките му. Но май е дошло време да помислим за зимуване. Между другото, имам няколко писма за вас.

— От жена ми ли? — попита Ерик и ръцете му се разтрепериха от вълнение.

— Не, но са от Франция — поклати Вашингтон глава. — Едното е от слугата ви Касиди, а другото от мистър Франклин.

— Франклин?

— Да, бедничкият Бен. Континенталният конгрес го изпрати като посланик във Франция, за да ги спечели за нашето дело. Както се вижда, изборът е точен, тъй като явно всички там са впечатлени от чара на възрастния господин.

— Да, той действително е забележителен човек — отвърна Ерик, докато разкъсваше писмото на Касиди и бегло преминаваше по редовете. Касиди пишеше, че всичко е наред, но въпреки това настоятелно го молеше да отиде там. Едва тогава Ерик забеляза, че писмото е писано през септември и погледна учудено към Вашингтон.

— Писмото е било изпратено първо във Вирджиния и оттам са го препратили тук — обясни Вашингтон.

Ерик само кимна и взе втория плик. С радостни думи Франклин му съобщаваше, че ще става баща. „Единственото, за което съжалявам, е, че детето не може да се роди на американска земя, особено когато баща му е такъв известен човек със силен характер. Почувствах се задължен да ви информирам за бащинството ви, тъй като разбрах, че не поддържате никаква кореспонденция с жена си.“ Писмото продължаваше все в този дух, но Ерик не можа да възприеме нищо повече. Най-после се бе случило това, за което той отдавна мечтаеше, но пък Аманда сега се намираше на противоположната страна на океана. Опита се да пресметне кога се е случило всичко това, но не успя. Знаеше само, че за последен път я бе видял през юни.

— Ерик? — повика го Вашингтон загрижено.

— Тя… тя е бременна! Най-после! — промълви Ерик.

— Най-после? — Вашингтон вдигна учудено вежди. — Ако не се лъжа, вие сте женени едва от две години.

— Три — поправи го Ерик. — Вече бях започнал да се страхувам, че няма… — но замълча, тъй като си спомни обвиненията, които бе произнесъл пред Аманда. Добре поне, че Жак бе при нея. — О, Боже! — простена Ерик.

Вашингтон се облегна назад и се загледа в Ерик.

— Сега, през зимата, няма да има кой знае какви важни събития. Може би бих могъл да ви изпратя с няколко важни писма до Париж, но в случай, че сам си намерите кораб.

— Изобщо няма да е трудно — ухили се Ерик. — Просто ще се кача на „Добра земя“. Джордж, никога няма да забравя това! За да ви се отплатя, ще се опитам да отмъкна някой британски кораб с оръжие. Обещавам ви!

— Веднага ще напиша необходимите документи — рече Вашингтон и се наведе над бюрото си.

 

 

— Лейди Кемерън!

Аманда седеше на малка пейка сред Версайския парк. Искаше да остане сама, но като чу веселия глас на Франклин, също се усмихна. Той беше леко задъхан, което според нея бе нормално за възрастта му. Тя не би го нарекла в никакъв случай стар, тъй като държанието му бе винаги младежко, а очите му излъчваха неудържимо жизнелюбие.

— Тук съм, мистър Франклин! — викна тя, скрита в тайното си ъгълче.

— Добър ден, мила моя!

— Седнете, ако въобще остава място от мен — прикани го тя. Вече бе доста наедряла и наистина изпълваше почти цялата пейка. — Как сте? — попита тя новия си приятел, сияеща насреща му.

— Благодаря, не съм зле — отвърна той — Но не може да се каже и че съм добре. Вече намерих някаква подкрепа и се надявам, че ще успея да убедя и краля. Засега кралицата е на моя страна.

— Мария Антоанета? Тя ви харесва, нали? — закачи го Аманда, тъй като на всички бе известно, че дамите веднага ставаха подвластни на обаянието на Бенджамин.

— Ох, понякога си мисля, че гледат на всичко като на игра и не могат да схванат сериозността на положението — изпъшка той.

— Казват, че Луи прави всичко възможно, за да изглежда мъдър крал. Но дали е такъв ще покаже бъдещето. Погледнете само колко огромен е този дворец! Вътре като нищо можеш да се изгубиш.

Наистина беше така и в друга ситуация Аманда сигурно би се наслаждавала на престоя си тук, но сега единственото, което чувстваше, бе огорчението. Никога не си бе представяла, че Ерик може така да я изостави. Тя го бе следила от прозореца и забеляза, че той не се обърна нито веднъж. А как се надяваше да я потърси с поглед и дори да се върне при нея!

Вместо това бе прогонена от къщата, въпреки че беше абсолютно невинна. По време на пътуването непрекъснато повръщаше и мина време, докато открият истинската причина. Настроението й ставаше все по-мрачно. Понякога Ерик така й липсваше, че направо се побъркваше от мъка. Но веднага след това се кълнеше, че никога няма да му прости. И колкото повече го проклинаше, толкова повече се притесняваше, че може дяволът наистина да я чуе и да изпълни клетвите й.

Едва когато пристигна във Франция, разбра, че очаква дете — наследник на Кемерън Хол. Тази мисъл прогони всичко друго от главата й и сега се молеше само за едно — войната да пощади имението. Знаеше, че колониите се бяха обединили в тринадесет щата и че в момента се води война.

Отначало Аманда запази бременността си в тайна, но не мина време и Даниел я откри. Прислужницата веднага я помоли да пише на Ерик. Но Аманда не искаше да се предаде така лесно. Ами ако той й отнеме и детето! Имаше още една причина. Тя не можеше да забрави, че той я бе обвинил в изневяра с Тейритън. Никога не бе виждала Ерик толкова ядосан и така груб към нея и затова бе решила да го мрази докрай и да не му прощава.

Но нещата не се оказаха така прости и с течение на времето тя започна да се моли всяка нощ Ерик да оцелее в тази проклета война. Вестта за смъртта на Натан Хале бе стигнала и до Франция. Аманда бе чула и за отстъплението на армията и за промяната след коледната акция на Вашингтон.

И тъй като Ерик бе винаги до Джордж, тя се надяваше, че засега е жив и здрав.

Засега. Но вече бе дошъл март, което означаваше, че военните действия скоро пак ще започнат. А дали пък Ерик няма да загине, без да разбере, че ще става баща! Аманда очакваше раждането вече всеки ден и дори всеки час.

— Студено ли ви е? — попита Франклин загрижено. Беше му се сторило, че тя трепери. — Може би вече не трябва сама да излизате из парка.

— О, аз не съм сама нито за секунда, мистър Франклин. И това не може да е убягнало от погледа на такъв проницателен човек като вас. Прислужникът на моя мъж не ме изпуска нито за миг от погледа си. Освен това ме придружават един от акадците и моята прислужница. И граф дьо ла Рошел е непрекъснато край мен.

— Моя мила, носят се слухове, че симпатизирате на британците — рече Франклин и я хвана за ръката.

— Някои неща са верни. Дълго време ме изнудваха заради братовчед ми, но за последния случай съм напълно невинна. По това време братовчед ми се намираше на свобода и те нямаше с какво да ме принудят. Не съм издала нито думичка! — Аманда скочи поради възбудата, която я обхвана. — Моля ви, поне вие ми повярвайте!

— Всичко е наред. Успокойте се! — Франклин я притегли обратно към пейката. — Трябва да бъдете предпазлива и да не плашите така бебето. Не се тревожете, дете мое! Разбирам ви добре. Този конфликт засяга мнозина от нас. Щом казвате, че сте невинна, аз нямам причини да не ви вярвам.

— Просто ей така?

— Разбира се. Междувременно ви опознах добре.

— Мъжът ми би трябвало да ме познава още по-добре — усмихна се тя.

— Той е фин човек, лейди Кемерън — въздъхна Франклин. — Не трябва да забравяте, че е принуден всеки ден да доказва себе си в борбата. Бяхте ми споменали, че не си пишете. Моля ви, поне след раждането му изпратете едно писмо.

Аманда издърпа ръката си от неговата. Не можеше да понесе мисълта, че Ерик може да бъде убит и да си иде завинаги от нея. Но изведнъж силна болка я обхвана. Тя се сви на две и изглеждаше, че не може да си поеме въздух.

— Лейди Кемерън? — извика Франклин загрижен.

— Мина ми — каза тя и разтърси глава.

Франклин се успокои, че нищо й няма.

— Трябва да ви призная нещо, мила. Аз писах на мъжа ви преди известно време.

— Какво?

— Трябваше да го направя, дете мое. Вижте, преди време ме изпратиха с поръчение до Лондон и междувременно жена ми почина. Животът е ужасно кратък и изведнъж разбираш, че за някои неща вече е твърде късно. Простете ми…

— О! — прекъсна го Аманда със стон. Силната болка отново бе прорязала тялото й и този път бе вече ясно, че раждането започва. Тя скочи уплашена.

— Мистър Франклин…

Но той вече бе станал и я бе подхванал с ръце.

— Успокойте се! Първото раждане може да продължава часове. Опасявам се само, че аз…

— Лейди Кемерън! — Касиди и Жак вече търчаха към Аманда. Тя само погледна усмихната Франклин.

— Нали ви казах, че никога не съм сама.

Но този път бе радостна, че те са тук, тъй като следващата болка едва не я повали на земята. Силни мъжки ръце я поеха. Аманда погледна загриженото лице на Жак и му благодари.

Жак трябваше да я носи доста дълго чак до края на двореца, но за него тя беше приятен товар. Дьо ла Рошел реагира като светкавица, когато Жак блъсна вратата на стаята.

— Даниел! Раждането е започнало! Бързо! Ей сега ще извикам лекар.

Жак занесе Аманда до стаята й, където Даниел вече бе дръпнала завесите и оправила леглото. Жак я сложи внимателно да легне, но Аманда не го пусна, стискайки силно ръката му. Но Жак успя да я успокои с ласкави френски думи. Преди да напусна стаята, нежно я погали по челото.

Аманда започна да се съблича, но болката отново я връхлетя така силно, че тя не издържа и започна да крещи.

— Дръжте се здраво за края на леглото! — извика Даниел. — Вероятно още известно време ще става все по-трудно, а после изведнъж ще ви олекне.

Даниел имаше право до известна степен, тъй като болките продължиха още часове, като промеждутъците ставаха все по-кратки. Само радостта, че ще има дете, даваше сили на Аманда — най-после на света щеше да се появи някой, когото тя да обича и от когото да има нужда. По някое време така силно я болеше, че искаше да умре. Тя проклинаше света и крещеше, без изобщо да осъзнава какво точно изрича. После падна в леглото напълно изтощена и в полусвяст й се стори, че Ерик Кемерън е при нея и я ругае. Тя отхвърляше жестоките му обвинения, но всичко беше напразно. Но когато Ерик пое в ръце детето й и го отнесе някъде, изведнъж мъката й свърши като отрязана с нож.

— Спокойно, ma petite! Скоро всичко ще свърши! — чу тя отдалеч гласа на Даниел.

Когато болката отново я накара да вика, Даниел леко избърса челото й с мокра кърпа и приглади назад къдриците й.

— Не! — крещеше тя. — Няма да му дам детето си! Проклет да е! Няма да му го дам!

— Ако имаш предвид мен, мила моя, обещавам ти, че нямам никакво намерение да взимам детето! Искам само да го видя!

Аманда отвори очи ужасена от тоя глас й и се стори, че сънува. Ерик стоеше до нея в целия си ръст и бършеше челото й. Това не можеше да бъде вярно! Наистина ли е дошъл да я види? Въпреки че й говореше толкова мило, пак й се стори, че в гласа му има горчивина и отчуждение.

— Не! — прошепна тя невярваща.

— О, тук съм! — отвърна той и се усмихна. Както в съня й, той бе облечен в униформа, само че бе свалил куртката и бе навил нагоре ръкавите на ризата така, че се виждаха мускулестите му ръце.

Тя си помисли, че, Ерик не би трябвало да я види в това състояние. Никога повече нямаше да му се струва хубава. После очите й проследиха погледа му и тя видя, че до края на леглото са застанали Даниел и френският лекар. Тя преглътна здраво, но в този миг отново я връхлетя силната болка. Даниел се наведе към Ерик.

— Така е вече повече от двадесет и четири часа. Не знам изобщо как издържа.

— Съвсем скоро ще свърши — съобщи лекарят. — А сега тя ще трябва да напъне!

Ерик хвана Аманда.

— Махни се! — заповяда му тя.

— Лекарят каза, че ще трябва да напъваш, Аманда. Аз ще ти помагам.

— Не искам помощта ти!

— Прави това, което ти казват.

Но изведнъж всичко се улесни, тъй като Аманда усети силен тласък отвътре. Когато той премина, тя видя, че Ерик продължава да я държи както преди.

— Напъвай! Чуваш ли, Аманда?

— Не съм твой войник да ме командваш — изхълца тя, но в същия миг трябваше отново да си поеме дълбоко въздух.

— Хайде! Главичката му вече е почти излязла!

— Напъвай, Аманда!

— Ерик, моля те…

— Напъвай!

Тя се подчини инстинктивно и този път бе възнаградена с чувството на най-голямото облекчение на този свят. Детето се роди и лекарят вдигна нагоре малкото същество.

— Момиче! — извика Даниел. — Une petite jeune fille, une belle petite jeune fille!

— Ооо! — изстена Аманда отново, радостна за бебето и в същото време уплашена, че болката не свършва.

— Какво има? — попита Ерик паникьосан.

— Болките…

Лекарят се зае с пътната връв, след което подаде малкото момиченце на Даниел. Аманда обаче продължаваше да стене.

— Боже! Близнаци! — извика докторът.

— Хайде, напъвай! — изкомандва Ерик, но Аманда вече бе на предела на силите си. Ерик обаче я натисна и принуди по този начин да напъва.

— Bon, tres bon! — извика лекарят възхитен към Ерик.

Тя се отпусна със затворени очи в ръцете му, търсейки закрила. Само че усети, че все още са си чужди един на друг. Но въпреки това той бе дошъл и сега беше при нея. Дали пък не искаше да й отнеме детето?

— Този път е момче, лорд Кемерън! Едно малко момченце, което обаче скоро ще порасне. Всичко е наред, успокойте се!

Син. Тя имаше дъщеря и син. И двамата били здрави, както тя добре чу. Искаше да ги види, но не можа да отвори очи.

— Аманда? — чу тя гласа на Ерик и усети ръцете му, но и при най-голямо напрежение на волята пак не можеше да отвори очи.

— Бяхте фантастичен, лорд Кемерън! Но жена ви изгуби много кръв и сега е слаба. Има нужда от спокойствие. Даниел се занимава с дъщеря ви и аз ще ви помоля да й помогне за момчето.

— За сина ми? С удоволствие, господине. Разбира се, че ще се погрижа за сина си.

Аманда чу съвсем ясно това последно изречение, но след него целият свят потъна в гъста мъгла.

 

 

Трябва да беше спала дълго и непробудно. Когато се събуди, видя, че е измита, преоблечена и че Даниел е завързала косата й със синя панделка. Изведнъж чу детски плач и се ококори безпомощна. Даниел се приближи с двата вързопа към голямото легло.

— Кого предпочитате първо — дъщерята или сина? — подразни я Даниел.

— Ех, ако знаех само! — засмя се Аманда и реши да остави малките още малко да поврещят, докато в това време ги разпови и ги разгледа с любопитство. — Колко са хубави! — Аманда се усмихна, като откри, че нежната косица на дъщеря й има червеникави отблясъци, докато на сина й беше определено по-тъмна. После преброи мъничките пръстчета на ръцете им. — Прекрасни са! И двамата!

— Само дето са по-мънички. Лорд Кемерън имаше намерение веднага да отпътуваме, но след като разбра, че са по-малки, реши да отложи връщането ни.

— Връщането? — изпъшка Аманда.

— Разбира се, връщаме се у дома! — съобщи Даниел.

— Ние… ние всички ли?

— Че кой друг?

Аманда въздъхна с облекчение. Естествено, че Ерик нямаше да вземе децата си, а да остави жена си във Франция. Но това все още не можеше да стопи разстоянието между двамата.

— Трябва да се опитате да кърмите и двамата. Дойката на кралицата смята, че сте в състояние да го направите — с тези думи Даниел й подаде децата. Бебетата веднага забиха лакоми устички в гърдите й и Аманда си пое дълбоко въздух, когато сладката майчинска тръпка прониза цялото й тяло.

— Толкова са мънички — рече тя, галейки с брадичка нежния мъх по главиците им. — Чак се страхувам да ги докосна.

— Господ ще ги пази! По-добре им се радвайте, вместо да се страхувате.

В това време без никакво предварително почукване вратата се отвори. Аманда понечи да се прикрие с нощницата си. Беше Ерик. Тя го погледна мрачно, въпреки че много й се искаше да му каже, че е безумно радостна, че го вижда жив и че въпреки всичко е дошъл при нея. Но си спомни, че когато бе признала любовта си, той я бе нарекъл лъжкиня и не й се щеше сега отново да се повтори същото.

— Можеше да почукаш — отбеляза тя.

— Така е, но откога трябва да чукам в стаята на жена си? — Ерик погледна към Даниел. — Мадмоазел, моля…

— Даниел! — извика Аманда, но прислужницата вече бе излязла.

Ерик се приближи до леглото и пое дъщеря си, която, вече сита, беше пуснала зърното и, изтощена от усилията, беше заспала. Положи малката й главица на рамото си. Ръцете му изглеждаха огромни в сравнение с дребничкото същество.

— Така се прави, нали? — попита той.

Аманда нервно закопча нощницата си, след което и тя сложи сина си на рамото си, потупвайки го нежно по гръбчето.

— Искам да я кръстим Леонор — рече Ерик.

— Това беше…

— Името на майка ми. Харесва ли ти?

— Да — отвърна тя. — А синът как ще се казва?

— Джейми — каза Ерик, без да се замисля дълго. — Всичко започна от Джейми Кемерън, а този тук Джейми е първият Кемерън, който започва живота си в свободна страна!

— Но войната все още не е свършила — отбеляза Аманда мрачно. Ерик й отвърна с хладен поглед, но тя вирна предизвикателно брадичка. — След всичко, което ми наговори при последната ни среща, се учудвам, че приемаш тези тук същества като твои собствени деца. — Аманда изобщо не можеше да предположи какво ще последва след тия думи, се надяваше че той ще оттегли обвиненията си.

— Мога да смятам, Аманда — отговори й студено той.

— По-добре да не бяха от теб! — извика тя разочарована и сълзи потекоха от очите й.

— А ти твърдеше, че ме обичаш — припомни й Ерик. След което остави бавно дъщеря си в едната люлка и се приближи до леглото. Протегна ръка, за да я погали по косата, но тя се дръпна назад, така че той само можа да вземе сина си и да го положи в другата люлка. После отново се приближи до леглото на Аманда. Бръкна за малко в джоба си и хвана бързо ръката на жена си. Аманда се опита да изтегли пръсти, но Ерик не я пусна. Тя видя, че той й надява пръстен с огромен смарагд, заобиколен от малки блещукащи диаманти.

— Благодаря ти — рече тихо и топло той, от което сърцето й лудо се разтуптя. Как й се искаше да протегне ръка и да го погали, но не посмя. — Не искам да бъда прекалено суров, но все пак ще ти кажа, че очаквам деня, в който ще мога да се изправя срещу Тейритън. Не забравяй, че веднъж те намерих в неговите обятия.

— Ако си спомням добре, ти ме спаси от обятията му — рече с усмивка Аманда.

— Така е. Но страхът, че може би още го обичаш, не ми даваше мира дълго време. Благодаря ти за децата. Жалкото е само, че не можаха да се родят у дома.

— Ти ме изпрати тук!

— Сега пак аз ще те отведа обратно в къщи. Но ти ще трябва да ми се закълнеш, че няма да предприемаш нищо срещу мен!

— Не съм ли го направила вече?

— Говоря за оттук нататък.

Аманда отпусна глава, тъй като сълзите бурно изпълниха очите й. Той още й нямаше доверие! Толкова прекрасни мигове бяха имали двамата, но той още не й вярва! Тя не знаеше как да прескочи пропастта.

— Заклевам ти се — каза тя тихо.

Ерик я погали нежно по страните. Изглеждаше така, сякаш иска още нещо да каже, но го задържа за себе си. Аманда извърна лице към него.

— Не е ли странно — когато ти ме обичаше, аз не ти отвръщах със същото, а сега, когато аз се влюбих в теб, ти охладня към мен. И сега всичко между нас е мъртво. Или не мислиш така?

Ръката му се отпусна надолу. Той тръгна към вратата, но преди да стигне до вратата, се обърна още веднъж.

— Не, не е точно така — погледът му я прониза до сърцето. — Грешиш, любов моя. Обичам те от мига, в който те видях за първи път. И сега също продължавам да те обичам.

Няколко секунди по-късно вратата хлопна и Аманда остана сама.