Хедър Греъм
Не предавай любовта (15)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Ню Йорк

Май 1776 г.

„Тя никога не би ме излъгала!“ — мислеше си той два месеца по-късно, седейки срещу Вашингтон в палатката му. Генералът току-що му бе заповядал да потегли с кораба си на юг. Старият му приятел и партньор сър Томас междувременно бе успял да измъкне от пристанището в Бостън кораба „Добра земя“.

— Конгресът най-после разреши да се пленяват чужди кораби — каза Вашингтон — и ние се надяваме, че ще успеете да нанесете възможно най-много щети на врага!

През целия май заселниците бяха строили укрепления в Ню Йорк, тъй като според решенията на конгреса това бе важна позиция в северната част на страната и тя не биваше да бъде изгубена. От тази страна се очакваше добре подготвено нападение, тъй като британският генерал Хю Халифакс се придвижваше от към Нова Скотия към Ню Йорк, в същата посока бързаше и брат му от Англия, адмирал Ричард Хю. Задачата на войската на заселниците не беше никак лека. Мъжете вече едва издържаха и много от тях искаха да се приберат у дома.

И точно в този труден момент Ерик научи, че Дънмор има информация за стоварените в Кемерън Хол оръжия и барут. В същото време генерал Левис, който ръководеше войската във Вирджиния, беше молил Ерик за помощ, тъй като се страхувал от нападение от страна на Дънмор.

Въпреки горещината Ерик трепереше. Какъв глупак беше само! Колкото по-силна е страстта, толкова по-болезнена става обидата от лъжата! Докато той е лежал тук в безсънните си нощи и с копнеж си е спомнял за уханието на прекрасната й коса, за нежната кожа на голото й тяло, за тъмнозелените й очи и твърдите гърди, в същото време тя…

Вашингтон го погледна съчувствено и му подаде чаша уиски.

— За последен път си бяхте у дома в края на март, нали?

Ерик кимна и хвърли още един поглед на листчето, подписано с „Ваше Височество“. След това изпсува здравата.

— Може би прибързано я обвинявате — отбеляза Вашингтон, но Ерик махна с ръка.

— Точно обратното, генерале. Аз съм виновен за всичко и вероятно ще ни струва твърде скъпо това невнимание — Ерик изпразни чашата на един дъх. След това козирува. — С ваше разрешение ще им дам да се разберат!

— Какво ще направите?

— Ще гоня Дънмор, Стърлинг и Тейритън до дупка!

Вашингтон също стана и подаде ръка на Ерик.

— Внимавайте, Ерик, и се подгответе за най-лошото. Нападението се очаква тия дни, но Дънмор е способен на всичко. Освен това той вече се намира във водите на Вирджиния. Искам да ви предупредя, че твърде е възможно вече да е влязъл в дома ви и да го е опожарил.

— Готов съм за всичко.

— А жена ви…

— Обещавам, че няма да има усложнения.

— Ерик…

— Имам намерение да я изпратя под стража във Франция.

— Може пък да е невинна — поклати глава Вашингтон.

— Винаги сте твърдели обратното, а и сегашното положение доказва виновността й.

— Така е, така е, но може би пък… Във всички случаи ще трябва поне да я изслушате.

Ерик изслуша изправен по-нататъшните му заповеди и обеща, че ще се върне възможно най-бързо. Разделиха се и Кемерън тръгна към главната квартира, която се намираше в южната част на Манхатън. Там той нареди на Фредерик да намери подходящи хора за кораба.

— Най-добре е да са от Вирджиния. Или поне от Запада. Не е нужно да имат опит като моряци. Важното е да са добри стрелци.

— Ще имате нужда и от хора, вещи в ръкопашен бой — забеляза Фредерик замислено.

— За тази цел ми потърсете моряци от Каролина. Те са най-опитните.

Най-после Ерик остана сам с мъката си. Тя беше толкова огромна, че той просто не знаеше що да стори. Как само й беше повярвал! Думите й звучаха ясно в ушите му и му идеше да я удуши или пък не — косъм по косъм да изскубе косата й. Но едновременно с това искаше и да я притежава, да я разтърси, да проникне в нея, докато тя най-после разбере, че е изгубила играта.

Докато си опаковаше багажа, на вратата се почука. Ерик отвори ядосано, но се вцепени, като видя насреща си Ан Мари Мейбри. Смотаното малко момиченце се беше превърнало в хубава жена, която явно водеше смислен живот. Преди време Ан Мари бе организирала протести на жените срещу купуването на британски стоки. По някое време тя се бе омъжила, но при обсадата на Бостън съпругът й бе загинал. Оттогава тя следваше баща си в походите и се бе превърнала в истински ангел-хранител за много от войниците.

„Защо ли не се ожених за момиче като това, което щеше изцяло да ме подкрепи?“ — попита се Ерик, но в същото време разбра, че въпреки всички разминавания, трудности и неизвестности, които плашеха, той обичаше Аманда с цялото си сърце. Трябваше да изпълнява задълженията си, но това не можеше да измести копнежа на сърцето му. Смарагдовозелените очи и пламтящата коса на Аманда го бяха омагьосали завинаги.

— Заповядайте, Ан Мари! — покани я Ерик леко смутен. — Но за съжаление освен кафе и бренди не бих могъл нищо друго да ви предложа.

— Но, Ерик! Не съм дошла за това. — Тя се поколеба за миг. — Исках само да ви помоля да бъдете много предпазлив и да не си навредите непоправимо!

— Може би моята къща е в опасност, а също така оръжието и барута, предназначени за доброволците и за армията само защото моята скъпа съпруга е издала всичко на врага! — започна Ерик предпазливо, но все повече се разпалваше. Но като забеляза, че Ан Мари отстъпва уплашено назад, спря. — Съжалявам, Ан Мари! Нека по-добре да не говорим за това.

Той отиде до масата и си наля чаша бренди. Ан Мари го последва.

— Ерик, аз също чух тези слухове, но искам да ви уверя, че след вашето заминаване Аманда не е напускала Кемерън Хол.

— Може би има свръзка.

— Ерик, тя ми е приятелка! Познавам я добре.

— Една вечер я хванах като ме предаваше, но й дадох възможност да се поправи. Точно това беше моята грешка! Вероятно трябваше още същата нощ да я насиня от бой и веднага да я изпратя за Франция!

— Вие никога не бихте могли да сторите такова нещо!

— Но без съмнение щеше да бъде най-правилното решение — отвърна той хладно. — Трябва да побързам, Ан Мари, тъй като искам да използвам прилива.

— О, Ерик, може и да е вярно, че Аманда шпионира, но не вярвам, че тя ще тръгне против собствения си дом. Непрекъснато си мисля, че някой я манипулира чрез нещо от миналото й. Не сте ли съгласен с мен?

— Знам само, че Аманда имаше възможност да избира. Бих я защитавал от всекиго и от всичко, обаче тя избра друг път. Но сега наистина ще трябва да ме извините.

Ан Мари го целуна сестрински, а в очите й напираха сълзи. Но в момента, в който устните им леко се допряха, страстта избухна в Ерик. Като диво животно той засмука устата й, а езикът му бурно проникна навътре. Ан Мари не се съпротивляваше. Те се прегърнаха и се целунаха като изжаднели за ласки хора. Но малко по-късно Ерик осъзна, че не е редно така да се възползва от чувствата на Ан Мари. Той се дръпна засрамен, погледна я в очите и тогава и на двамата им стана ясно, че са сторили грешка.

Но Ерик не можа да смогне, за да изрече думи за извинение, тъй като зад вратата се чу гневно покашляне.

— Исках да проверя дали нещо не ви липсва, но както разбирам, имате си всичко — прозвуча гласът на Дамиен Розуел.

— Точно се сбогувах — отбеляза Ерик кратко, без да дава каквито и да е повече обяснения на своя приятел.

— Дамиен, трябва да ме разберете правилно — започна Ан Мари.

— О, разбирам ви много добре! — прекъсна я Дамиен с горчива усмивка. — Нашият многоуважаван лорд Кемерън е истински англичанин! Също като Хенри VIII! Прекарва ги една след друга! Какво ще направите с Аманда, милорд, ще я убиете ли или само ще се разведете?

— И двете неща си ги заслужава — отвърна Ерик вече по-меко.

— Ще ви придружа до Вирджиния.

— Няма да стане!

— Бихте могъл да…

— Дамиен, дръжте се прилично! Вашингтон няма да ви пусне.

— Ако й сторите нещо — закле се Дамиен с вдигнат юмрук, — плюя на цялата ви революция. Тогава аз ще ви убия! — Дамиен бе напълно сериозен, а в очите му блестяха сълзи.

— Дамиен, изслушайте ме — започна Ерик, но младежът вече беше изчезнал.

— Няма нищо. Ще се разбера с него по-късно — обеща Ан Мари.

— Лоша работа и все по-лоша ще става! — измърмори Ерик, преди да се поклони и да напусне стаята.

 

 

Сутринта на 25-ти юни Ерик се срещна с хората, които щяха да го придружат на борда на „Синтия“, малко корабче от флотилията на Дънмор. Армията на патриотите имаше все по-голяма нужда от кораби и затова се отнасяха към „Синтия“ с голямо внимание. „Добра земя“ имаше нужда от лек ремонт.

Когато три дена по-късно сутринта потеглиха по Джеймс ривър, Ерик забеляза през далекогледа си, че над Кемерън Хол се издигат пламъци. Там някъде се мяркаше и „Лейди Джейн“. Дали жена му е на борда? Задавайки си подобни въпроси, той предупреди войниците на оръдието да бъдат готови. Няколко минути по-късно даде команда за оръдеен изстрел по собствения си кораб. Сви устни само като си помисли, че може би Аманда се намира точно там. През бинокъла можеше да види, че къщата все още се държи, докато от складовете край брега бяха останали само пламтящи развалини. Междувременно „Лейди Джейн“ бе променила посоката си и сега се носеше право срещу тях.

— Не очакваха нападението ни! Още един изстрел и ще можем да ги ударим отстрани!

Замириса на барут, а видимостта ставаше все по-лоша. Ерик крещеше с все сила заповедите си, така че „Добра земя“ се тресеше от гласа му. Последва нов залп по „Лейди Джейн“. Разстоянието между корабите намаляваше все по-вече и когато съвсем се приближиха и сблъскаха с ужасен трясък, Ерик скочи на другия борд с извадена сабя. Войниците му го последваха и след миг на кораба се завърза лют ръкопашен бой.

— Най-после ми паднахте! — От барутния дим изскочи Тейритън и се хвърли с насочена напред сабя към Ерик, така че той едва ли можеше да отбие удара. — Мислехте си, че можете да ми се подигравате както си искате, така ли? — насъскваше се Тейритън. — Но вече му се вижда краят! Победителят съм аз, тъй като притежавам не само кораба ви, но и жена ви! Обещавам ви, че ще ги спукам от употреба!

На Ерик му бяха нужни само няколко секунди, за да преодолее първоначалното си стресване. С опитни движения той отби атаката на противника си.

— Нищо не сте спечелили, Тейритън! Абсолютно нищо! — Ерик бе отличен фехтувач и веднага го доказа, като завъртя оръжието си така, че върхът му се плъзна по брадичката на Тейритън.

Тейритън отскочи уплашен назад. Кървящата му брадичка така го обърка, че за Ерик не бе трудно да предприеме второ нападение. И точно в този момент видя Аманда.

Тя излезе на палубата от капитанската каюта. С чудната си зелена рокля приличаше на същество от друг свят, което случайна е попаднало в центъра на битката. Вятърът развяваше косите й и я правеше още по-хубава. Неговата жена — предателката! Вероятно е избрала Тейритън и по негово желание е тръгнала за Лондон, тъй като беше ясно, че не може да остане повече в Кемерън Хол.

„Не! Никога няма да го позволя!“ — закле се Ерик пред себе си. „Докато съм жив, ти няма да попаднеш в ръцете на този мъж! Ще се погрижа за това!“ Ерик спря следващото нападение на Тейритън с хладна решителност.

— Пуснете оръжието, Тейритън — извика той на противника си.

— Господи, някой трябва да ми помогне!

„Лорд Робърт Тейритън, а едновременно с това и дук Оуенфийлд не иска да се предава така бързо“ — мислеше си Ерик. „Но едни ден ще те убия!“ — закле се Кемерън и се обърна към петимата моряци, които се бяха притекли на помощ на предводителя си. Благодарение на Фредерик той бързо успя да обезвреди трима от тях, а останалите двама просто изчезнаха в барутния дим.

Силно пляскане на вода припомни на Ерик, че Тейритън се е измъкнал засега, но „Лейди Джейн“ все още е негово притежание.

— Ваше Височество! — викът на един от мъжете върна Ерик към реалността. Без съмнение това се отнасяше до Аманда, тъй като само той, Фредерик и още няколко негови приятели знаеха коя е тя всъщност. Трябваше да побърза, за да я стигне пръв. Учуден видя, че тя държи сабя. Тази лъжкиня! Вероятно ще се съпротивлява до край и даже ще пожертва живота си, само и само тя да бъде победителката.

„О, Господи, съкровището ми, ще ти извия врата!“ — каза си тихо Ерик, като видя как тя размахва сабята, преди да избяга. В движение Ерик заповяда на хората си да охраняват палубата. Дали пък Аманда нямаше да се хвърли във водата? Не. В паниката си тя бе влязла обратно в каютата. Един шотландец й се спусна на помощ, но беше съсечен на място от хората на Ерик. Тялото му падна вътре в кабината.

— Аз ще се погрижа сам за това — извика Ерик и блъсна вратата навътре.

Аманда бе коленичила до шотландеца. Вдигна очи и тях се четеше уплаха и в същото време дързост. Почти беззвучно тя произнесе името му, докато се изправяше на крака, подпряна на оръжието на шотландеца.

— Ваше Височество! — каза той тихо, почиствайки върха на сабята си. И тогава избълва всичко, което бе таил в душата си толкова време. В мига, в който Аманда искаше да го прекъсне, той й нареди да мълчи и въобще, не я остави да каже нито думичка. Струваше му нечовешко усилие да сдържи гнева си и да се овладее. Стараеше се и да не я докосне, защото иначе сигурно щеше да я убие на секундата или пък да я изнасили на палубата пред погледите на всички останали!

— Аз съм абсолютно невинна! — успя да извика тя.

Боже, какви лъжи! Та нали я намери тук при Тейритън!

— Невинна ли, Ваше Височество? — попита той с високо вдигнати вежди.

— Искам да ти кажа само, че…

— А аз ще ти кажа знам, че работиш за британците, че си ме шпионирала и че си известна под името „Ваше Височество“. Всеки път ти давах грешна информация и всеки път тази информация стигаше до Дънмор. Ти просто си ме лъгала — всеки път.

Невероятно, но тя бе насочила оръжието към него. Неговата жена, която нощи наред се бе гушила в прегръдките му, сега се прицелваше в него!

— Дай ми пушката! — заповяда той — Аманда!

— Стой там!

Безумна ярост се надигаше в гърдите му.

— Съвсем скоро търпението ми ще се изчерпи, Аманда! Ще взема оръжието и ако искаш за това да бъдеш убита…

— Не! Пусни ме да си вървя! Заклевам ти се, че съм невинна…

— Да пусна шпионина на свобода? Ако го направя, мен ще обесят! — той пристъпи крачка напред към нея. — Стреляй, но първо провери дали пушката е заредена — С тези думи той неочаквано й грабна оръжието и заедно с него я повлече из каютата. При тия движения пушката възпроизведе изстрел и куршумът се заби в дървения таван. Ерик стрелна с очи Аманда. На лицето му се появи горчива усмивка. — Пушката е била заредена, милейди, и ти си се целила точно в сърцето ми!

Тя е могла да го убие?

— А сега какво ще правите, Ваше Височество?

— Ще чакам.

— Какво? Спасението? Не се тревожи, то няма да дойде! — С какво удоволствие би погалил нежната кожа на бузите й, помисли си Ерик, когато тя застана съвсем близо пред него. Но веднага след това се появи мисълта, че тя е само една лъжкиня.

Изведнъж съвсем неочаквано тя се опита да се измъкне отстрани, но Ерик веднага я сграбчи за косата. Аманда отчаяно се съпротивляваше в ръцете му. Той изруга и изви ръцете й зад гърба, така че тялото й се допря плътно до неговото. Аманда разбра, че няма смисъл повече да се дърпа, затова замря, отметна глава назад и гордо го погледна право в очите.

Той прокара ръка с едва сдържана страст по брадичката й.

— Толкова хубава, а пък такава подла лъжкиня! Но сега вече край на всичко! Хайде, предай се, любов моя!

Тя се усмихна замислено, сякаш си припомни прелестта на отлетелите любовни мигове.

— Никога, милорд!

В този момент пристигна едни млад войник:

— Най-после я спипахме! Тази „Ваше Височество“ е предала на британците кораба и въобще всичките ни тайни!

— Да — отвърна тихо Ерик като не откъсваше поглед от Аманда — най-после я спипахме! — Но изведнъж сякаш го обзе дива ярост. Стана му гадно само от допира до нея. Блъсна я така силно, че тя едва запази равновесие.

Лейтенантът свирна леко през зъби.

— Нищо чудно, че така лесно ни е заблудила.

Горчиви думи!

— Да, не й беше никак трудно — съгласи се Ерик.

— Ще я обесят ли? — попита войникът. — Бесим ли въобще жени, генерале?

Ерик не обърна внимание на въпроса, защото видя как Аманда се сви в себе си. Дали се страхуваше? Или вече усещаше примката около врата си?

— Милорд, вие бихте могли да наредите тя да бъде обесена!

Ерик се усмихна, припомняйки си топлото й прелъстително тяло и страстните целувки.

— Да, така е. Мога да наредя, защото в края на краищата тя е моя жена.

Докато младият човек се съвземаше от изненадата, Ерик вече даваше заповедите си:

— Кажете да поемат курс към Кемерън Хол и наредете този лейтенант да бъде изнесен! Всички убити британци да бъдат изхвърлени зад борда, а нашите ще ги погребем у дома — после се обърна към Аманда — Ще си поговорим по-късно.

Ерик се поклони леко и напусна кабината. Изтича на носа на кораба и остави вятърът да духа право в лицето му. От една страна, беше радостен, че „Лейди Джейн“ и Аманда бяха отново негови. Но при всички случаи оръжието и барутът са загубени. Нямаше и понятие как ще свърши всичко това. Не можеше да се разведе, това означаваше сам да отреже едната си ръка. Имаше нужда от време, за да възстанови душевното си равновесие. Освен това спешно трябваше да се срещне с генерал Леви, за да обсъдят по-нататъшната си стратегия срещу флотата на Дънмор.

Със затворени очи той се подпря на такелажа, докато дойдоха да му съобщят, че съвсем скоро ще акостират.

— Нека Фредерик заведе жена ми под охрана у дома. Предупредете прислугата да държи под око Аманда. През това време аз ще потърся генерал Леви. Нашите хора могат да останат на борда или пък да разпънат палатки на поляната.

— На вашите заповеди, сър!

От височината, на която бе застанал, Ерик можеше да наблюдава как Фредерик поведе Аманда през палубата. Войниците наоколо я гледаха като достоен враг. По дяволите, Аманда!

Видя и как колата потегли по посока на Кемерън Хол. След това напусна кораба и заедно с приятеля си Денис тръгна към генерал Леви. Не им бе необходимо много време, за да открият генерала и да го запознаят със сегашното положение. Не бе трудно да измислят и плана за утрешния ден. След като всичко това бе свършено, Ерик стана, за да си ходи, но генералът го задържа за момент.

— Лорд Кемерън, искам само да ви кажа, че засега нямаме сигурни доказателства за това кой ни е шпионирал — отбеляза Леви.

— Нямате доказателства ли?

— Както виждате, новините се движат със скоростта на вятъра — каза генералът усмихнат. — Победата ви на „Лейди Джейн“ бе наблюдавана от сушата. Както чух, на борда се намирала и жена ви, за която се говори, че била шпионинът. Но припомнете си, че Дънмор имаше намерение да отвлече и мисис Вашингтон! Напълно е възможно същото да е сполетяло и вашата съпруга.

Ерик кимна замислено, но в същото време се сети, че Аманда бе вдигнала насреща му заредено оръжие. Какви ли изненади го очакваха в собствената му спалня?

— Благодаря за съвета. Съвсем скоро жена ми ще отпътува за Франция, така че и тя, и ние ще имаме сигурност в по-нататъшните си действия.

След задъхан галоп през полето Ерик най-после скочи от коня пред дома си, където бе посрещнат от неимоверно щастливия Пиер.

— Какво се е случило, Пиер? Искам да чуя истината и то цялата!

— И аз самият не знам цялата истина — сви рамене Пиер. — Даниел бе така сломена, че чак сега дойде на себе си. Тя се закле, че Аманда е невинна.

— Даниел би казала, че Аманда е невинна, даже и ако я бяхме спипали в леглото на краля!

Виждаше се, че на Пиер му става все по-неприятно.

— Но тя не ни стори нищо лошо! Когато Тейритън посегна да удари Маргарет, Аманда не му позволи да я докосне.

— Но тръгна доброволно с него, нали?

— Така изглеждаше — измърмори Пиер, навеждайки глава.

— Това ми е достатъчно, Пиер — отвърна Ерик. — Искам утре след моето заминаване тя да бъде изпратена незабавно за Франция! За тази цел ще използвам „Добра земя“. Ще придружиш жена ми. И Касиди също ще тръгне.

— А Даниел?

Ерик се поколеба за миг.

— Добре, и тя може да се присъедини към вас.

— Колко дълго ще останем там?

— Още не знам — въздъхна Ерик. — Ще говоря с граф Дьо ла Рошел, който живее във Версай. Когато тук всичко свърши, ще дойда да ви прибера всичките.

— А какво ще стане междувременно с Кемерън Хол?

— Ричард ще остане тук и ще се грижи за къщата. Той познава стопанството вече много по-добре от мен.

— Лейди Кемерън също направи много за Кемерън Хол, ако ми разрешите да забележа.

— Тогава да приемем, че за известно време нещата няма да вървят съвсем добре, но, за съжаление, вече нищо не мога да променя. Разбра ли ме?

— Да, милорд.

— Лека нощ, Пиер!

— Лека нощ, милорд!

След този разговор Ерик огледа сградите, където все още догаряше пожарът, но щетите не бяха чак толкова големи. Преди да влезе в спалнята, той спря за миг и след това тихо отвори вратата.

Още първият поглед върху Аманда изпълни съществото му със страст, желание и гореща ярост. Той отхвърли всяка мисъл за предварително подготвения студен поздрав. Над ваната все още се носеше топла пара. Аманда Стърлинг се бе увила в ленен чаршаф и гледаше през прозореца. Сигурно беше усетила течението от отварянето на вратата, защото се обърна мигновено. Имаше съвсем невинен вид с тези огромни тъмнозелени очи, уплашено стиснала плата пред гърдите си.

Застанаха един срещу друг съвсем като чужди. Най-после Ерик се раздвижи. Затвори вратата и се облегна назад.

— Е, Ваше Височество, часът на разплатата настъпи.

Той почака известно време с надеждата, че тя ще започне да го уверява в своята невинност, но тъй като нищо не последва, Ерик я приближи с иронична усмивка.

— Да, милейди, казах, че часът на разплатата настъпи!