Хедър Греъм
Не предавай любовта (11)

ГЛАВА ДЕСЕТА

Октомври 1774 г.

Войниците, тръгнали срещу чайените, бяха разделени на два отряда. Лорд Дънмор избра пътя през долината към река Охайо, докато Ерик и опитните му хора се присъединиха към генерал Леви, който пък бе поел по пътя през форт Пит. Както в повечето случаи, така и сега, ставаше дума не толкова да се подчинят индианците, колкото за начина, по който ще се живее на една територия.

— Разбира се, сред заселниците се появяват конфликти за завладените земи. Ако пък бъде убит някой бял, сънародниците му налитат на най-близкия индианец, все едно от кое племе е той. Така се получава, че все повече членове на племето биват убити, което от своя страна има непредвидими последици. Друга причина за нашите трудности е безразборната продажба на алкохол, който превръща всеки мирен човек в дивак. А сега ние сме се запътили срещу Корнсталк, от който треперят даже делауорите и черокезите.

— Чух за него — потвърди Ерик.

Корнсталк беше влиятелен индиански вожд, който искаше да обедини племената по Охайо.

— Нима сте забравили бойните викове? — попита Леви, гледайки към небето. — Да, в областта около Тайдуотър отдавна не е ехтял боен вик, но щом наближим Корнсталк, ще си го припомним.

Колко е прав генерал Леви останалите разбраха, когато стигнаха при Пойнт Плизант, където имаше чайени. Индианците веднага нападнаха.

Жадните за кръв изрисувани тела се втурнаха срещу белите хора. Хвърляха се в боя, без изобщо да се страхуват от куршумите. Войните на генерал Леви също показаха храброст. Не мина много време и бели и индианци се хванаха гуша за гуша в ръкопашен бой.

Ерик изгуби коня, когато изведнъж върху него от едно дърво връхлетя цветнокож с огромен нож. Едва в последния момент Ерик успя да отхвърли от себе си гладкия като змиорка и постоянно извиващ се дивак, отне му ножа и го заби в неговата гръд. Но веднага трябваше да скочи на крака, за да отбие ново нападение. Така продължи и нататък. Над цялата бъркотия се носеха виковете и заповедите на Корнсталк, който насъскваше братята си индианци да нападат отново и отново. Едва с падането на мрака кървавата баня утихна. Белите бяха устояли на нападението, но с цената на значителни загуби.

Чайените потънаха в тъмнината нейде към Охайо. Едва тогава хората на Леви имаха възможност да се погрижат за ранените, чиито викове призрачно се носеха над бойното поле. По това време Ерик се сети за обещанието, което бе дал на Аманда. От ранна утрин не бе виждал Дамиен и сега тръгна да го търси от една групичка на друга.

При изгрев слънце най-после го откри. Лежеше на носилка и се усмихваше радостно, въпреки че имаше рана на главата.

— Улучиха ме. Мислих си, че ще умра, но както се знае, черен гологан не се губи. Нали така?

— Така е, Дамиен, добрият войник не може да бъде убит току така — потвърди Ерик с облекчение и го остави на лекаря.

След това имаше съвещание с генерала, който искаше да са започне строеж на ново укрепление. Когато Ерик най-после успя да се добере до палатката си, вече бе съвсем светло. Взе бутилка ром и се хвърли на походното легло. Никога не се беше чувствал толкова самотен и така далеч от дома, както сега. За първи път му се случи и да мине така близо покрай смъртта, но все пак да успее да се измъкне от лапите й. Още усещаше в ноздрите си миризмата на кръв, но само затвори очи и пред него се яви Аманда. „Нямам намерение да им се дам, скъпа моя, пък било и само за да проваля надеждите ти.“

Надигна бутилката и здраво отпи. Усети, че ръцете му леко треперят. Сватбата му беше донесла повече щастие, отколкото се бе надявал, но тази кавга последната нощ сякаш хвърли сянка върху най-вълшебните дни в живота му. Усещаше, че нещо става, но не можеше да разбере какво точно. Аманда както и по-рано го имаше за предател, но въпреки това се усмихваше, когато той я галеше и все повече отприщваше у него сладострастието. Границата между нейната омраза и любовта й беше толкова тънка, че той не можеше да разбере накъде тя клони повече. Явно тя му беше благодарна, че я измъкна от опеката на баща й, но това едва ли обясняваше всичко. Ерик подозираше, че все пак Стърлинг продължаваше по някакъв начин да властва над дъщеря си. Но как точно — това беше загадка за него.

Той се мяташе в леглото си, а мислите му бродеха твърде далеч, някъде из Тайдуотър и на конгреса във Филаделфия. Как ли се чувства сега Аманда? Дали щеше да иде на сватбата на Тейритън и неговата дукеса? Изведнъж сърцебиенето му се усили. Може би пък тя вече да очаква дете! Но мислите му отново скочиха към Тейритън. Дали пък и той не лежи буден и не си спомня за Аманда? Във всеки случай не можеше да си мисли за нея така, както Ерик, защото никога не я беше притежавал, не я беше докосвал истински и никога истински не я бе обичал. Горчива усмивка заигра в ъгълчето на устните му. Неговата любов й бе дала опасно оръжие и той трябваше да внимава да не би някой ден тя да го използва срещу него. Ерик не спираше да си представя очите й, гърдите с розовите зърна, прекрасната й бяла кожа и изведнъж го обзе лудо желание да се върне при нея час по-скоро.

Но този му копнеж не можеше да се осъществи така бързо. На следващата сутрин започна строежът на новото укрепление. След като привършиха с работата, потеглиха в северна посока и след нова среща с чайените се присъединиха към отряда, останал под ръководството на лорд Дънмор. Тогава обаче губернаторът нареди да се тръгне обратно и това накара мъжете открито да възнегодуват, тъй като всички бяха на мнение, че проблемът трябва да бъде решен окончателно и веднъж завинаги. Ерик усещаше, че генерал Леви е на тяхна страна, но като командир и жител на Вирджиния той не биваше да изпуска из очи по-голямата цел. Той помоли Ерик да го придружи на връщане. Ерик се съгласи, въпреки че ако зависеше от него, би хукнал през глава към дома.

 

 

В това време Аманда се разхождаше из малката горичка край реката, спомняше си за следобеда, прекаран там с Ерик, и си мислеше, че не би трябвало да бъде недоволна от живота. От онзи ден бяха минали месеци. Лятото си беше отишло и вече беше ноември. Откакто Ерик бе заминал, всяко нейно желание се изпълняваше, още преди да го изрече. Тя лесно свикна с положението си на господарка в новия дом, тъй като той доста приличаше на Стърлинг Хол. Само дето в началото Том я беше погледнал недоверчиво, когато тя се опита да разгледа книгите. Но Аманда подходи хитро и похвали старанието му. Но постепенно тя започна да му дава съвети къде какво би могло да се спести, така че да има всичко, но без разточителства. Обаче от Даниел разбра, че малката Маргарет разпространявала слуха, че новата стопанка се грижела за имението, защото се надявала да го наследи. След известно размишление Аманда реши да не вдига голям шум и да подмине мълчаливо тия думи.

Веднъж една от кобилите раждаше много трудно. Аманда веднага отиде в обора и там се запозна с мъжа, с когото по-рано бе видяла да разговаря Даниел. Той се казваше Жак Бисе и както бе и предположила Аманда, бе акадец. Занимаваше се с животните и земеделската работа в Кемерън Хол. Том беше икономът, а Касиди — личният прислужник на Ерик. Жак не бе особено радостен от появата на Аманда, но все пак я поздрави учтиво. Аманда се осведоми на френски докъде е стигнал с израждането. След това му обясни, че се бави, защото той все още не е успял да завърти жребчето в необходимото положение.

— Може би аз ще имам по-голям успех, сър, тъй като ръцете ми са по-малки от вашите.

Без да каже нито дума, той застана пред нея и й препречи пътя.

— Mais non, лейди Кемерън! Това действително не е…

— Оставете ме, мосю Бисе! — усмихна му се тя. — И в Стърлинг Хол отглеждахме състезателни коне и тъй като баща ми рядко се грижеше за тях, правех го аз. — Тя млъкна, чувайки се да говори така и мина покрай Жак Бисе. След няколко опита наистина й се удаде да завърти жребчето, а след няколко напрегнати часа успя да го изроди.

После двамата наблюдаваха радостни как новото същество се опитва да се изправи на тънките си крачка. Тогава Аманда забеляза, че Жак я гледа с по-голямо доверие от преди. Този мъж действително я впечатли и тя реши да разбере какво толкова са си бъбрили с Даниел. Дали пък не са влюбени един в друг?

Тази мисъл не я напусна и вечерта, докато се къпеше, тя започна да подпитва Даниел. Но за нейна изненада вярната й спътница реагира остро.

— Но, Даниел! Той има прекрасни очи! Огромни зелени очи и дълги, тъмни мигли! А и останалото не е за пренебрегване. Наистина мъж, за когото е удоволствие да се омъжиш!

— Оставете това, ma petite! Невъзможно е!

— Но, Даниел…

— Той е мой брат!

Няколко секунди Аманда стоя безмълвна.

— Но, но… нали брат ти е мъртъв — заекна тя.

— И аз си мислех същото — отвърна Даниел, докато нервно изсушаваше Аманда — Едва тук разбрах, че е още жив.

— Това трябва да го…

— Нищо не трябва, Аманда! Моля ви, да запазите тайната — и когато Аманда я погледна с неразбиране, тя коленичи до ваната и рече — Моля ви!

— Добре, Даниел. Нали той не е извършил нищо лошо?

— Не бих могла да се закълна. Но това трябва да си остане тайна. През всичките тия години и той самият не е знаел кой е.

— Моля?

— Бил е полумъртъв. Лорд Кемерън го е намерил и прибрал. Не могъл да си спомни какво се е случило преди това.

— До момента, в който те е видял?

— Oui. Но това задължително трябва да си остане наша тайна. Нарекъл се е Жак Бисе и така ще си и остане. Повече и при най-добро желание не бих могла да ви кажа.

— Знаеш, че можеш да ми имаш доверие, Даниел — увери я Аманда. Но в себе си реши да открие истината.

Аманда стоеше в горичката край реката и си припомняше всичко това. Но сякаш по-силен бе споменът какво направи с нея тук Ерик. Изчерви се, въпреки че бе сама. Разбра, че Ерик действително й липсва и че ден и нощ го чака да се върне. Май беше на път да се влюби в съпруга си. Усети, че това ще се случи още като разбра, че сватбата на Тейритън не я вълнува така силно както преди. Тя отиде, но наблюдава церемонията хладно и спокойно. Съвсем нищо не трепна в душата й, когато отиде да го поздрави, а той я целуна по бузата. Аманда мразеше да бъде влюбена, тъй като това я правеше безпомощна и ранима. Но вече беше твърде късно.

Потънала в размисли, Аманда не разбра колко време е минало, докато е стояла така. Изведнъж стана неспокойна. Беше научила, че генерал Леви и Ерик вече са потеглили към дома, а още в самото начало бе получила и писмо от Ерик. Според Пиер пък губернаторът вече се бил прибрал в Уилямсбърг. Аманда се изправи и хукна към къщата, където нетърпеливо потърси Том.

— Моля, съобщете на Пиер, че имам нужда от колата, тъй като искам още тази вечер да отпътувам за Уилямсбърг. Надявам се там да науча нещо повече за моя съпруг — съобщи тя сияеща. — Къде е Даниел?

— В помещението за пране. Веднага ще ви я изпратя — Изглежда, че Том не бе въодушевен от намеренията на Аманда, но тя отметна коси назад и се направи, че не забелязва. Чрез женитбата си бе осигурила свобода на действията и нямаше никакво желание сега да я изгубва. — Благодаря ви — усмихна му се тя и изтича на горния етаж, за да си приготви багажа. Винаги се радваше, когато й предстоеше нещо ново, беше готова за всякакви внезапни разходки, още повече ако те бяха свързани и с обикаляне по магазините.

Даниел обаче също не бе въодушевена от предложението й.

— Там ще срещнете баща си — предупреди я тя със загрижен тон.

Студен страх пролази към сърцето на Аманда. Баща й все още държеше Дамиен в ръцете си и поради тази причина и Аманда бе негова.

— Мразя го! — просъска тя, но въпреки това нареди на Даниел да приготви куфара. Прислужницата изпълни всичко послушно и извика Том, за да отнесе куфара към колата.

 

 

— Какво ново в града? — попита Аманда, след като видя, че Матилда е излязла от първоначалното си вцепенение.

— О, много неща. Мъжете се върнаха от Континенталния конгрес. В бъдеще британските стоки стриктно ще бъдат бойкотирани и ще се образуват комитети, които ще следят за изпълнението на тези решения. Ще бъде отказано даже участието в надбягването с коне в Дъмфрис. Можете ли да си представите?

Аманда естествено не можеше да си го представи, но не искаше да се издаде пред домакинята си и затова само попита:

— А докъде ще доведе всичко това?

— Казват, че губернаторът бил извън себе си от гняв. Нищо чудно, при неговия шотландски темперамент. Но тъй като парламентът трябва да работи до идната пролет, засега той си мълчи. Може би подозира, че населението няма да издържи повече така и че ще се стигне до гражданска война.

— Знаете ли нещо ново за лорд Кемерън?

— Знам само, че повече не бива да се страхувате. Сраженията там са приключили. Както разбрах, бил се е много храбро. Тръгнал е заедно с генерал Леви и би трябвало скоро да се върне. Най-късно по Коледа ще си е тук.

Малко по-късно, когато Аманда си легна в огромното легло на Ерик, Коледа й се видя необозримо далеч. Но изведнъж седна в леглото, тъй като усети, че я обзема тиха ярост. Защо Ерик не й бе съобщил всичко това? Куриерите й бяха много по-добре информиране от нея самата. Аманда не можа дълго да заспи. Каква ли беше причината — ядът или мъката, че не са заедно?

 

 

Първото нещо, което чу на следваща сутрин, беше гласът на лейди Жьонвиев. В първия момент мисълта, че тази жена някога е била любовница на Ерик, раздразни Аманда, но после успя да се овладее и излезе навън.

— Семейният живот ти се отразява добре, Манди! Татко ми каза, че си тук и дойдох да те измъкна за една разходка.

— Чудесна идея! — Аманда прегърна Жьонвиев.

— Знам едно чудесно кафене. Там винаги е оживено.

— Нямам нищо против! Любопитна съм да го видя — каза Аманда, докато излизаха на улицата.

Радваше се, че отново може да се разхожда по познатите улици и да гледа витрините на магазините. Но докато двете дами си купуваха вестник, станаха свидетели как няколко магазина по-надолу един човек измъкваше пакети стока и ги хвърляше на прашната улица.

— Как не ви е срам, мистър Баркли, да доставяте все още английски плат в магазина си! — викаше той и се оглеждаше, явно очаквайки аплодисменти от насъбралите се граждани.

— Това е престъпление срещу свещената частна собственост! — възмути се Аманда. — Вие от кого искате да бъдете управляван? — извика тя, но намесата й предизвика само намръщени погледи.

— Мило момиче, нашите комитети съблюдават дали се изпълняват решенията на Континенталния конгрес. А аз стоя напълно зад тези решения.

Но изведнъж Аманда трепна радостно и без да обръща внимание на току-що чутото, извика: „Дамиен!“, прегръщайки братовчед си. След това отстъпи крачка назад, за да разгледа кожените му дрехи с висящи ресни, в които той изглеждаше доста привлекателен.

— Дамиен, колко се радвам да те видя отново жив и здрав!

— Освен една малка рана на челото, няма други следи от участието ми в похода. Но и тя вече почти не се забелязва.

— Ах, бедничкият ми! Ерик върна ли се с теб?

— Не. Той остана още по молба на генерал Леви, но вероятно няма да се забавят много — Дамиен забеляза лейди Жьонвиев и учтиво й се поклони. — Лейди Жьонвиев, радвам се да ви видя!

Аманда очакваше от спътницата си жест на пренебрежение към Дамиен и много се учуди, когато тя го хвана за ръцете и го целуна по двете бузи.

— И аз се радвам, че отново сте тук. Ние тъкмо бяхме тръгнали към едно кафене. Не искате ли да се присъедините към нас?

— Такова консервативно момиче като Аманда не може да бъде оставено само в тия времена. Всеки момент може да й се случи нещо лошо.

— Нещо лошо! Тези хора тук са горди жители на Вирджиния, но в същото време се държат като нещастни плебеи! — възмути се Аманда.

— Имаш право само в едно отношение, Аманда — засмя се Дамиен. — Ние, жителите на Вирджиния, наистина сме горд народ, но като държиш главата си високо вдигната, усещаш, че там горе мирише на бунт. Това е факт, но да не го обсъждаме повече, а да вървим.

С елегантно движение той хвана дамите под ръка и не след дълго те влязоха в претъпканото кафене. Собственикът бързо им осигури места. Поднесоха им димящите чашки заедно с парче кейк. Чак тогава те се обърнаха към младия мъж, вероятно студент, който държеше пламенна реч.

— Бог ни е свидетел, ние сме верни англичани и държим на правата си. Затова не можем повече да търпим това положение, при което правителството заповядва мъже от колониите да бъдат товарени на корабите за Англия, а там да ги изправят пред съда заради предателство или други такива щуротии!

Аманда слушаше разпалените възгласи и тръпки полазиха по гърба й.

— Човек би могъл да си помисли, че вече сме във война! — прошепна тя и се направи, че не забеляза неволния поглед на Дамиен.

По едно време братовчед й се обърна, за да си приказва с един човек от съседната маса. Тогава друг непознат мъж се обърна към Аманда с въпрос:

— Вие сте лейди Кемерън, нали?

— Да.

— Исках само да ви кажа, че съм служил под ръководството на вашия съпруг. Не съм срещал по-смел воин от него!

— Вашите думи ме радват много — каза Аманда.

Седящите по околните маси чуха този кратък разговор и започнаха да прииждат към тях, за да разкажат един през друг какво са преживели заедно с Ерик по време на похода. Един млад мъж например се оплака, че Ерик им забранил да убиват индианските жени и деца. Аманда посрещна това съобщение с доволна усмивка.

— Много от роднините на моя съпруг са далечни роднини на индианците от племето памунки. Може би това е била причината за заповедта му.

— Може и така да е. А как се чувства сега вашият съпруг?

Усмивката й замръзна.

— Надявам се, че е добре. Не знаем нищо определено, но го очакваме всеки ден да си дойде.

Аманда се почувства разочарована от това, че Ерик не й бе съобщил нищо и усети как яростта се надига в нея.

Наоколо всички се веселяха, вдигаха наздравици. Жьонвиев също се впускаше в забавни разговори и шумно се смееше. Само Аманда ставаше все по-тиха. Тя седеше, свита в себе си и изведнъж слухът й бе привлечен от разговора зад нея. Без съмнение това бе гласът на Дамиен.

— Успях… няколкостотин… добри френски пушки, които купих от Делауер…

Някой друг каза нещо и след това Дамиен продължи да говори за цените. Аманда все повече наостряше уши, а лицето й пламна от напрежение.

— Отлично. Като се стъмни, ще ги скрием в стария склад на Джонсбъро. Областта не е населена, тъй че няма защо да се страхуваме да ни хванат и изпратят в Англия.

Аманда едва се сдържаше да не извика Дамиен. Непременно трябваше да го предупреди, че Дънмор вече го подозира. Може би тогава най-после ще се откаже от тия опасни игри. Аманда се изправи.

— Трябва да си тръгвам, Жьонвиев! Надявам се, че ще ме извиниш — Аманда се промъкна бързо, разбутвайки тълпата, а навън си пое дълбоко въздух.

Дамиен я беше последвал.

— Аманда… — започна той неуверено.

— Ти си идиот!

— Това важи за теб, Аманда! — Той бе извън себе си. — В момента всички се въоръжават…

— Но те все още не са обвинени в предателство!

— Предателство ли е, когато човек се подготвя за самозащита?

— Те са по следите ти, Дамиен!

— Кой? — Той отстъпи назад уплашен.

Аманда млъкна, тъй като Жьонвиев ги беше догонила.

— Чудесни приятели! Оставяте ме сама с плебеите!

— О, не, Жьонвиев! — Дамиен се поклони, целувайки й ръка за извинение.

Заедно изминаха краткото разстояние до дома на Аманда. Там тя закле Дамиен с поглед отново да се върне при нея, но вечерта вече се беше спуснала и той изчезна в тъмнината.

Аманда отиде в библиотека уж да си почине, но спокойствието бе отлетяло. Ходеше напред-назад из стаята и се чудеше що да стори. Изведнъж погледът й попадна на ботаническата книга, която Ерик бе заел на Дамиен през лятото. Измъкна я от полицата и я отвори. Малко листче се измъкна от книгата и падна в краката й. Първоначално странните знаци по него не й говореха нищо, но после изведнъж се досети какво е това. Бяха отбелязани запасите от пари, муниции и оръжие.

Аманда се отпусна трепереща в най-близкия стол. Ето го първото доказателство за нейната правота. Ерик беше предател и вероятно е далеч по-забъркан в тези черни дела, отколкото тя можеше да си представи. Затвори книгата, върна я обратно на мястото й, но взе листчето. Замислена се качи на горния етаж и там го скри на дъното на кутията си за бижута.

 

 

Два дена по-късно, докато четеше вестник, най-неочаквано и без предупреждение се появи баща й. От вестника тя бе разбрала, че Дънмор е радостен от факта, че е разпуснал парламента. Пратениците във Филаделфия се бяха завърнали, обзети от желание за бързи действия. Оставаше надеждата, че с течение на времето пламенните им мисли ще поизстинат и революционното им поведение ще се поукроти, преди отново да се съберат. Аманда беше на мнение, че който се е подписал под онези решения, би могъл да бъде арестуван заради предателство. Но като се сетеше за положението в града, разбираше, че лоялните към короната вече са в реална опасност. Но ако родината можеше да изпрати тук войска…

Точно в този миг силният глас на баща й прекъсна тези размишления. Тя скочи, за да го посрещне, но не можа да направи и две стъпки, тъй като той просто влетя в гостната.

— Излезте! Искам да говоря насаме с дъщеря си! — заповяда той на Даниел, която тичаше след него, за да съобщи за пристигането му.

Вратата се затвори зад прислужницата и Стърлинг вече нямаше нужда да се държи прилично. Аманда се поклони на баща си, но в погледа й се четеше недоверие.

— Добро утро. Ако искате да говорите със съпруга ми, така наречения предател, ще трябва да ви разочаровам. Още не се е върнал от патриотичния си поход — каза тя, усмихвайки се сладко. — Какво да ви предложа — чай или нещо по-силно? И кому трябва да благодаря за посещението ви?

— На Дамиен Розуел — изсъска Стърлинг и метна със замах шапката си върху канапето. След това се приближи до камината и доволно потърка ръце, виждайки как Аманда пребледня. — Е, най-после ще ти натрия нослето!

Аманда погледна баща си твърде хладно.

— Няма да посмеете да заповядате арестуването му точно в този момент! Възможно е да се стигне и до въстание, ако той бъде изпратен в Англия на съд…

— Никой няма да гъкне, ако Дамиен изчезне внезапно някоя нощ. Или ти не мислиш така?

— Дънмор няма да позволи това!

— Грешиш, дете мое! Откакто Пейтън Рандолф се кандидатира за новите избори, Дънмор е станал прекалено нервен. Кой в тази ужасна бъркотия ще разбере, пък и ще се захване да защитава някакъв си неизвестен младеж? — Стърлинг се втренчи в Аманда и усмивката в очите му изчезна. — Освен това аз сам бих могъл да се заема с това. Няма да е първото убийство, което съм извършил и ще убивам дотогава, докато тази дейност ми осигурява благоразположението на краля!

— Съпругът ми ще ви убие! — каза Аманда с леденостуден глас.

— Означава ли това, че си обърнала гръб на родината си и си преминала към врага?

— Не съм променила възгледите си!

— Но трябва да го докажеш! Иначе Дамиен няма да доживее до утре! Заклевам ти се! Ще се погрижа по някакъв начин заканата ми да бъде изпълнена. Само не си прави илюзии, че ще се откажа, детето ми. Лондон ще задуши бунта още в зародиш!

Аманда наблюдаваше мълчаливо баща си. Вярваше му, защото знаеше, че той може да изпрати Дамиен в Англия.

— Не се приближавайте! — предупреди го тя, като видя, че тръгва към нея.

— Докажи лоялността си и ми дай поне една малка следа — каза той.

Страх обви сърцето на Аманда. Трескаво се мъчеше да измисли нещо. Изведнъж се сети за кафенето и разговорите там и реши, че така може да спаси Дамиен, без да навреди на други.

— Знам за едно скривалище на оръжие — рече тя, а очите на Стърлинг светнаха от напрежение.

— И къде е то?

— Долу… до реката. Старият склад на Джонсбъро.

Стърлинг грабна шапката си.

— Ако ми казваш истината, да знаеш, че сама си правиш най-хубавия коледен подарък, детето ми! Довиждане.

Дълго след като той бе излязъл, Аманда седя на канапето като препарирана. Чувстваше се зле. Усещаше, че така не помага на родината си, а напротив — предава патриотите, предава Ерик.

По някое време се надигна и отпи голяма глътка бренди. После обърна още една чашка и усети как питието се спуска надолу в краката й.

През нощта спа неспокойно. В съня й я преследваха лицата на младите мъже от кафенето. Виждаше се обградена от тях, после те се дръпнаха и образуваха коридор, по който към нея идваше Ерик. Сивите му очи я гледаха втренчено. Протегна ръка към нея. Но тя започна да пищи и да се дърпа назад.

— Тихо, любов моя! — Но това действително беше Ерик, който се бе навел над нея. — Така ли ще ме посрещнеш! Аз протягам към теб ръка, изпълнен с желание, а ти се дърпаш, сякаш съм чудовище.

Постепенно Аманда дойде на себе си, излезе от съня си и се успокои.

— Ерик!

Тя погали лицето му. Сигурно се беше къпал, тъй като косата му бе мокра. Успокоена, че всичко е било само сън, тя го притегли към себе си и се наслади на дългата му, страстна целувка. Но по едно време се сети, че му се бе ядосала и леко го отблъсна от себе си.

— Защо не ми писа?

— Нямах време.

— Тревожех се.

— Наистина ли? — В слабата светлина от камината тя видя учудено вдигнатите му вежди. След това той отново се нахвърли отгоре й, жадно търсейки устните й. — Прости ми! — прошепна той дрезгаво. — Не мога повече да чакам!

Ръцете му я обгърнаха цялата. Тя чу скъсването на някакъв плат. След това усещаше само горещото му тяло върху себе си. Ръцете, зъбите, устните му се плъзгаха по гладката й кожа, галеха, целуваха, хапеха, докато неговата горещина възпламени и нея. Тя му даваше гърдите си, ръцете й ровеха из косите му. Започна да стене диво и невъздържано, когато ръцете и езикът му най-после стигнаха до мястото между краката й.

После тя го отблъсна леко, докато той падна по гръб. Тя се качи върху него и започна да обсипва с целувки гърдите му. Той остави ръцете й да докосват леко като пеперуди бедрата му. Отначало той усещаше само докосването на косите й, които нежно гъделичкаха тялото му, но когато нежностите й се насочиха към неговата мъжественост, той усети, че не е на себе си от страст. По гърба му минаха тръпки на сладост. Той изстена и пое дълбоко дъх. След това обхвана заобленото й задниче и с един удар проникна в нея. Спряха за миг и очите им се втренчиха един в друг. После тялото на Аманда постепенно започна да се движи в ритъма, диктуван от неговия член. Най-хубавият момент все повече приближаваше.

Аманда се отпусна отгоре му и за няколко мига имаше чувството, че умира. Изтощена, тя лежеше върху тялото му, но съвсем скоро отново усети горещите му устни и ръцете му по себе си.

— Ерик — прошепна тя почти в безсъзнание, но когато отвори очи и видя лицето му, други мисли нахлуха в главата й. Може би точно в този момент баща й открива склада с оръжието. И този мъж, под чиито ласки примира, няма да се поколебае да сключи пръсти около врата й, ако разбере какво е направила. Тя прекара ръка по мокрите му гърди и усети как мускулите му се стягат при допира.

— Ерик…

С едно единствено движение той я обърна по гръб, зарови глава в шията й.

— Обичай ме! — извика той. — Не мисли за нищо друго и ме обичай! — Устните му отново потърсиха нейните, после погали страните й, захапа ушите й, докато тя простена. Устните му се спуснаха по вените на врата й, засмукаха жадно зърната на гърдите й, така че тя забрави наистина всичко около себе си. Аманда вече не се помнеше от страст, отлетяха всичките й страхове. Остави се на удоволствието и съвсем скоро достигна до нов връх в сладостта.