Хедър Греъм
Не предавай любовта (7)

ГЛАВА ШЕСТА

Тази вечер Аманда изглеждаше особено красива. Тя още не беше забелязала Ерик, но затова пък той можеше да я разгледа на спокойствие. Беше потънала в оживен разговор с братовчед си, а топлотата и нежността, които излъчваха очите й, показваха колко много го обича. Ерик с удоволствие би се разменил в момента с Дамиен и даже би продал душата си за един неин поглед от тези зелени очи. Разбира се, това е пълна глупост, каза си той, но в същото време трябваше да признае, че я желае със същата сила, както и преди. Не беше и помислял, че тя може да го потърси и затова беше оставил да мине време до евентуалната им нова среща. Но ето че тя отново се бе изправила на пътя му. Дали знаеше нещо за дейността на Дамиен? Дори и сърцето й да тупти все така силно за Англия, тя никога не би издала своя братовчед!

Жалко, че трябваше да я види при такива обстоятелства. Ерик беше сигурен, че възгледите й не са се променили и че усмивката й е само маска. Иначе тя никога не би се появила доброволно на място като това. Красотата беше нейното оръжие. Днес бе облечена в тъмнозелено, което подхождаше на цвета на очите й и даже го подсилваше. Тъй като нощта беше топла, тя бе наметнала на раменете си само един лек шал, но по-голямата част от ръцете и шията й оставаха непокрити. Няколко кичура се бяха отделели от вдигнатите й нагоре къдрици и се виеха по вълшебната й шия.

В тази кръчма, където и без друго рядко идваха жени, Аманда изглеждаше като екзотично птица и събираше всички погледи. Даже и придружена от братовчед си, тук тя не беше на мястото си. Изглеждаше така млада и невинна, а в същото време би могла само с една усмивка да изправи и най-опитния мъж пред непреодолими трудности. „Смелост, приятелю мой!“ — каза си Ерик. Не му липсваше самочувствие, не само защото бе по-възрастен и по-умен, а и защото бе усетил опасността и беше готов да я посрещне.

— Лейди Стърлинг! Дамиен! — извика той радостно, влизайки в кръчмата.

Дамиен стана, а Аманда подаде ръка на Ерик с прелестна усмивка.

Той се поклони учтиво и седна до Аманда.

— Радвам се, че ви виждам отново — поздрави Ерик младия човек.

— Аз също, сър!

— Признавам, че това неочаквано посещение разбуди любопитството ми, милейди — обърна се Ерик към Аманда. — На какво дължа честта? Бях останал с чувството, че вие не искате повече да ме видите.

— Така ли? — попита Аманда учудено. — Но моите намерения, съвсем не бяха такива. — Тръпка на ужас премина през тялото й, но секунда по-късно тя отново му се усмихна. Руменина покри страните й и Ерик вече усещаше неудържимо влечение към нея. Ах, как искаше да зарови пръсти в косите й, да получи още една чаровна усмивка, да я притисне до себе си и да усеща дъха й в лицето си.

— Да разбирам ли, че съм сбъркал? — попита той.

Тя кимна.

— Дойдох, за да се извиня. Онази вечер се случиха твърде много неща и аз действително съжалявам, че бях груба с вас. Моля, простете ми!

— Какво трябва да направя, за да удовлетворя молбата ви?

— Извинете, че се намесвам — обади се Дамиен, — но аз също съм тук!

Ерик се засмя. Той обичаше този храбър младеж с чувство за хумор, който съвсем очевидно бе застанал на негова страна. Според това, което Ерик бе чул, в Бостън приятелите на Дамиен смятаха, че войната е неизбежна. Въпреки че Вашингтон все още имаше известни колебания, Ерик бе сигурен, че и той споделя това мнение.

— Хиляди пъти моля за извинение, Дамиен, но в момента се питам защо ли една млада дама идва в необичайно за нея място само за да иска прошка. — С ъгълчетата на очите си той наблюдаваше как у Аманда всичко ври и кипи, но тя с ужасни усилия на волята се опитва да скрие бурята в себе си.

— Какво пък толкова необичайно има? — попита тя с усмивка. — Казаха ми, че тук идват само почтени люде.

— Може и да е така, но това едва ли е общество за благородна млада дама.

— И все пак тук срещнах един лорд! — отвърна тя.

— Точно тук е разликата, Аманда — поучи я той.

Поруменяла, тя отпи глътка бира от халбата си.

— Ние живеем в прекрасен нов свят, нали? И аз тъкмо започвам да му се наслаждавам — тя примигна мило и леко погали ръката му.

Той бързо хвана пръстите й.

— Вие сте консервативна до мозъка на костите си, Аманда!

Все още усмихната, тя се опита да отскубне ръката си.

— Милорд! Означава ли това, че сте се отрекли от краля? Толкова далеч, според мен, не са стигали и най-върлите бунтовници!

Вече се носеха какви ли не слухове, а и бяха нападнати собственици на магазини, които не спазваха бойкота на английските стоки. Още нямаше ранени, нито пък арестувани, но бяха причинени материални щети. Горещият вятър на непокорството повя из страната и положението се изостряше с всеки изминал ден. И точно в тази ситуация той трябваше да отговори на молбата на лорд Дънмор и да тръгне с него срещу индианците!

Дамиен го спаси от отговора.

— Шт, Аманда! Само Бог знае точно кой какъв е днес и кой кого подслушва. Лорд Кемерън не е казал нито дума срещу краля. Напротив. Той му служи и съвсем скоро ще рискува здравето и живота си за него в борбата срещу индианците.

— Ти по-добре се погрижи за своето здраве и своя живот, скъпи ми братовчеде! — тихо го предупреди Аманда.

— Какво имаш предвид? — попита учуден Дамиен.

„Вероятно тя знае съвсем точно, като говори така.“ — помисли си Ерик. Вечерта ставаше все по-интересна.

— Не, няма нищо — отговори Аманда и се обърна усмихната към Ерик. — Чух, че всичко ще се проведе тук.

— Всичко? — осведоми се Ерик с невинно лице.

— Тайните срещи, речите…

„Каква прекрасна лъжкиня била тя!“ — помисли си Ерик, а гласно рече:

— И това ви интересува, лейди Стърлинг?

— Даже много.

— Да не би това да е новото хоби на торите?

— Не, милорд. Просто все по-засилващ се интерес към политиката — отбеляза Аманда. — Властта на народа понякога приема чудни измерения.

— Така ли?

— Да. Искало се самостоятелно управление и се чуват оплаквания колко лошо се отнасяли към горките заселници. Обаче същите хора, които се жалват, плячкосаха къщата на лейтенант Хъчинсън в Бостън, въпреки че той ясно застана срещу закона за гербовите такси.

— Да, така е. Уличната тълпа понякога се държи ужасно. Но смея да твърдя, че Хъчинсън не беше разбрал напълно защо хората негодуват срещу този закон.

— Синовете на свободата или така наречените борци за свобода… — каза Аманда иронично и се огледа.

Ерик разбра, че тя иска да научи нещо за водачите на съпротивата. Той се изправи бързо, поклони й се и рече:

— Надявам се, че няма да ми се разсърдите, но когато ме повикахте, аз вече си бях тръгнал. Затова ако искате да продължим разговора си, можете да ме придружите до къщата ми в града.

— Моля? — попита Аманда объркана.

Уплахата й го накара да прикрие усмивката си.

— Бих се радвал, ако ме придружите. Дамиен, разбира се, също е поканен.

— С удоволствие бих дошъл — отвърна Дамиен. — Манди, какво ще кажеш?

— Аз… аз… — колебаеше се тя. После се усмихна. — Да разбирам ли, че сте ми простили, щом ме каните у дома си?

— Мила лейди Стърлинг, в моя дом вие сте винаги добре дошла. Бихте могла и да пренощувате у дома с баща си.

— Благодаря ви много, но в момента гостуваме на лорд Дънмор.

— О, в сравнение с двореца на губернатора моят дом е скромна колиба. В прекрасната гостна на втория етаж ли сте настанена?

— Както виждам, добре познавате къщата.

— По-рано и аз често бях канен там — отвърна й Ерик усмихнат. Беше добре да знае къде може да открие Аманда. — Твърде лесно ви простих, нали. Колата ме чака отвън. Ако желаете, вашата може да ни последва.

Дамиен беше радостно възбуден, а Аманда вече се бе примирила със ситуацията, тъй като знаеше, че не й остава друг избор. Ерик изведе двамата навън, където кочияшът го чакаше, готов всеки миг да скочи и го обслужи.

— Благодаря, Пиер. Ще се справя сам.

— Oui, Ваша светлост.

Ерик отвори вратичката на каретата и смъкна помощните стъпала. Качвайки се, Аманда го докосна и той вдъхна омайващото ухание на косите й.

— След вас, Дамиен.

Ерик се качи последен и потропа по покрива. Колата тръгна. Пътуването бе съвсем кратко, тъй като къщата му се намираше близо до двореца на губернатора, но въпреки това Ерик имаше достатъчно време, за да наблюдава нервната превъзбуда на Аманда. Инстинктивно усещаше, че нещо не е наред, но все още не успяваше да определи точно какво.

Пристигнаха и Пиер отвори вратичката. Ерик скочи навън и подаде ръка на Аманда. С огромна мъка ръката му се отдели от талията й. При всяко ново движение той усещаше, че желанието му да я притежава става все по-непреодолимо. Тъмните й очи изглеждаха още по-големи на лунната светлина, но изразът на лицето й все още говореше, че тя не гори от страст по него. За щастие той владееше до съвършенство изкуството да се самокотролира, иначе отдавна би изгубил ума си по нея и би се подвел по играта й.

Мършава жена с боне на главата отвори вратата.

— Лорд Кемерън, не ви очаквах толкова рано, — каза тя, докато взимаше шапките и връхните дрехи в преддверието.

— Но, Матилда! Аз обещах, че ще се върна навреме! Това са лейди Стърлинг и братовчед й Дамиен Розуел.

Аманда не обърна почти никакво внимание на поклона на Матилда, тъй като впери очи в прекрасната колекция от оръжия и в разкошната подредба на залата. Само яворовият шкаф струваше цяло състояние, да не говорим за сребърните свещници под картините.

— Оттук, лейди Стърлинг — измърмори Ерик и въведе гостите си в разкошно подредена стая, чиито стени бяха покрити с книги. До мраморната камина имаше масивно бюро и голям глобус. Докато Ерик им посочваше уютно подреден ъгъл за сядане, Аманда усети ръката му на гърба си и блесналия му поглед. Сякаш само чака удобния миг да нападне, помисли Аманда, но въпреки зловещата игра милото изражение не слизаше от лицето й. Дамиен й беше не само братовчед, но и най-верният приятел, затова изпаднеше ли той в беда, тя трябваше да бъде готова на всичко, за да му помогне. За съжаление не беше успяла да се запознае с нито един от приятелите на лорд Кемерън, но трябваше да запази добрите си отношения с него заради бъдещите срещи.

— Седнете, милейди! — покани я той, посочвайки към тапицираните столове.

Аманда опита да се усмихне, но играта на безгрижие вече не й се удаваше така леко.

— Прекрасна къща! — отбеляза Дамиен въодушевен.

— Благодаря за комплимента, Дамиен. Ще пиете ли едно бренди? Бих ви предложил чай, милейди, но за съжаление съм се присъединил към бойкота и вече не го купувам.

— Аз също бих взела чашка бренди — отвърна Аманда със сладка усмивка.

— Не вярвам! — засмя се Дамиен.

— Защо пък не? — попита тя, продължавайки да се усмихва, но очите й сякаш горяха. И двадесет чаши щяха да са й малко, за да забрави насилието, което извършиха над нея!

Лорд Кемерън вдигна учудено едната си вежда, но после напълни три чашки с бренди. После погледна Аманда дълбоко в очите, подавайки й чашата а когато пръстите им леко се докоснаха, тръпки разтърсиха тялото й. Той застана плътно до стола й и сякаш тъмната му фигура се издължи. Очите му я гледаха очаквателно, сякаш се надяваха на отговор от нейна страна.

— Благодаря ви. — Тя пое усмихнато чашата.

След това дойде ред на Дамиен, който също благодари и продължи да разглежда книгите. След това се приближи до глобуса и го завъртя.

— За завиждане сте, лорд Кемерън — установи Дамиен. — Тази къща е приказно хубава!

— О, много ви благодаря — отвърна Ерик отсъстващо, тъй като очите му не слизаха от Аманда. Тя с удоволствие би се измъкнала от погледа му, но тази вечер той сякаш я бе омагьосал. — Играете ли шах, лейди Стърлинг?

— Да.

— Искате ли да си премерим силите?

За шаха ли се отнасяше този въпрос? Тъй като Аманда не знаеше точния отговор, само вдигна рамене.

— Ако това ви забавлява.

Ерик мълчаливо стана и отведе Аманда до малка масичка, чийто плот представляваше дъска за шах. Фигурките от слонова кост се намираха в малки чекмеджета отстрани на масичката. Аманда седна там, подреди фигурите и изведнъж се почувства ужасно несигурна, може би от това, че беше прекалено близо до Ерик.

— Вие сте на ход — обяви той.

По време на първите ходове, които бяха напълно механични, Аманда наблюдаваше внимателно ръцете на Кемерън. Те бяха големи, силни, почернели от слънцето. Аманда забеляза, че Ерик следи погледите й, притесни се и направи първата грешка, която бе веднага шумно отбелязана.

— В любовта и на война, а също така и при играта на шах е опасно и за секунда да се разсееш!

— Но истинската игра все още не е започнала, милорд. Може би много по-бързо, отколкото си мислите, ще ви се наложи да се отбранявате.

— Та нима аз съм нападал?

— Искате ли да победите? — попита тихо Аманда.

Лениво усмихнат, Ерик се облегна назад.

— Аз винаги побеждавам, лейди Стърлинг.

— Винаги ли?

— Винаги.

Аманда отмести очи от него и се съсредоточи върху играта. Колкото повече напредваха, толкова по-замислени ставаха и двамата и паузите между отделните ходове се увеличаваха.

— Това се казва мислене с няколко хода напред — отбеляза Дамиен, поглеждайки към дъската. Думите му бяха насочени към Ерик.

— Е да, понякога минават часове, а друг път даже дни, докато успееш да се добереш до целта. Но за съжаление сега нямам много дни на разположение.

— Колко жалко! — извика Дамиен. — С удоволствие бих разгледал Кемерън Хол!

— Няма нищо по-лесно от това, скъпи ми Дамиен. Каня ви най-любезно да разгледате имението и да стоите толкова дълго, колкото ви сърце иска, даже и ако не съм тук.

— Това е изключително великодушен жест и аз съм ви много благодарен, милорд.

— Удоволствието е мое — каза Ерик и с енергичен ход обяви шах.

Тя реагира бързо, но това й струваше още една фигура.

— Бъдете по-предпазлива, милейди! Ще пробия отбранителната ви линия.

— Още не съм победена, милорд!

— Нямаше да сте достоен съперник, ако се предадете толкова рано.

Аманда сбърчи вежди, тъй като разбра, че казаното не се отнасяше до шаха. Единствен Дамиен дори и не подозираше многозначителността на разговора им.

След час те стигнаха до патова ситуация. Дамиен вече едва изтрайваше и чакаше с нетърпение да свършат.

— Библиотеката ви наистина е много впечатляваща — каза той въодушевен.

— Така ли мислите? Видях, че разглеждате книга по ботаника. Имам още една, но тя се намира горе на втория етаж. Ако желаете, бихте могли да разгледате и нея.

— О, да! С огромно удоволствие! — зарадва се Дамиен.

— Тогава заповядайте. Аманда, ще ни извините ли за миг?

— Разбира се — измърмори тя. Изведнъж сърцето й се разтуптя и тя едва изчака двамата да напуснат стаята. Скочи веднага, изтича до бюрото и дръпна бързо голямото чекмедже. Но там имаше само сметки и други подобни хартийки. Списък на запасите от вино допълваха „предателското“ съдържание.

Едва в едно от страничните чекмеджета тя се натъкна на писмо, което явно беше от Бостън. Но тъй като чу, че мъжете се връщат, тя бързо пъхна плика в джоба на широката си рокля. Тихо затвори чекмеджето и се върна на мястото си.

— Сигурен съм, че книгата ще ви хареса — казваше Кемерън, отваряйки вратата. — Както виждам, вие обичате земята.

— О, да — увери го Дамиен. — Само конете ме интересуват повече.

— Напомняте ми моя приятел полковник Вашингтон. Той също е голям почитател на конете, а голямата му страст е ботаниката.

— О, значи съм най-намерил най-подходящата компания! — зарадва се Дамиен.

Най-подходящата компания за бесилката, рече си Аманда, но веднага се помъчи да подтисне мрачните си мисли. Сърцето й се разтуптя лудо като си представи как Ерик я претърсва и триумфиращо измъква от джоба й откраднатото писмо, и после дългите му пръсти се увиват около шията й и я душат.

— Аманда, струва ми се, че вече трябва да си тръгваме. Баща ти сигурно се безпокои.

И сигурно ще бъде по-опасен от всеки друг път. Дамиен не изрече тия думи, но Аманда знаеше, че си ги мисли.

— Добре, да тръгваме — съгласи се тя, усещайки върху себе си многозначителния поглед на Ерик. Когато се ръкуваха за довиждане, тя имаше чувството, че ръката й завинаги ще остане в неговата. Пръстите му сякаш изгаряха нежната й кожа.

— Благодаря за посещението, милейди. Съжалявам, че сте се настанили при губернатора. С удоволствие бих ви поканил в Кемерън Хол.

Аманда се почувства неловко, като се сети за писмото в джоба си. Прииска й се да изчезне колкото се може по-бързо.

— И аз ви благодаря — отвърна тя припряно.

Кочияшът на Дамиен беше задрямал и Аманда забеляза с радост колко внимателно братовчед й го събуди. Един толкова добър младеж не би могъл да бъде предател!

— Елате, аз ще ви помогна, милейди! — Докато Дамиен се занимаваше с кочияша, Ерик повдигна Аманда, за да я качи в каретата.

Тя усети ръцете му на талията си. После те леко се плъзнаха надолу и очите й се разшириха от страх. Бързо извърна глава и го погледна тъй, сякаш я насилваше. Сърцето й се качи в гърлото.

Усмивка на доволство премина по лицето на Ерик.

— Човек може да си помисли, че се възбуждате, когато ви докосвам.

— Как смеете…

— Никога не съм виждал очите ви толкова големи, а й пулсът ви е ужасно силен. — И той приближи лице до нейното. — Май искате целувка.

— Вие… вие се заблуждавате.

— Моля? Нима не копнеете за моите ласки? Тогава остава изводът, че искате нещо друго от мен и затова като крадец се измъквате от къщата ми.

— Не говорете смешки! — с мъка изрече тя.

— Мислех, че извинението ви е истинско.

Дишането й ставаше все по-бързо и гърдите й видимо се повдигаха нагоре. Аманда съвсем не си даваше сметка как е впила пръсти в седалката и колко огромни са станали очите й.

— Разбира се, че беше истинско.

— Облекчение е за мен да го чуя!

При тези думи той скочи при нея вътре в колата. Седна и я притисна с цялото си тяло.

Аманда искаше да протестира, но не можа да издаде нито звук. Ерик я погали нежно по страните, после пръстите му се спуснаха до тила й. Замаяна, тя затвори очи. Може би брендито гореше така в тялото й. Остави се на ласките му бездиханна.

— О, наистина голям товар ми падна от сърцето — шепнеше той съвсем близо до лицето й. — Не обичам да ме мамят.

Няколко мига Аманда търсеше думите, с които да му отговори.

— Аз… аз ви предлагам приятелството си — каза тихо тя. При това вече й беше приятно, че ръката му обгръща шията й. Силна ръка, която съвсем леко би могла да й счупи гръбнака! Дали той е способен и на това? Тя преглътна, сещайки се отново за писмото. Очите му можеха да гледат и сурово. Ясно бе, че той никога не би й простил измама. Може би нямаше да й стори нищо, ако разбереше истината, но тя сигурно ще съжалява цял живот заради постъпката си.

„Пуснете ме!“ — искаше да извика тя, но стоеше без да помръдне в ръцете му и виждаше как лицето му все повече приближава нейното, докато очите му я наблюдаваха, без да мигнат. Устните му нежно преминаха по бузите й чак до ушите. Тя несъзнателно се притисна към него, докато не се сляха в сладка целувка. Отначало Аманда усещаше само брендито, но после езикът му сладостно нахлу в устата й, а ръцете му продължаваха да галят лицето и гърдите й. Дъхът й спря, но едновременно с това тя усети как страстта като огън премина през тялото й и разгоря непреодолимото желание за още нежности.

— Манди… — започна Дамиен, но после се покашля дискретно. Ерик я пусна и слезе от колата, без да дава каквито и да е обяснения на Дамиен. Аманда опипа трепереща устните си и в същото време усети яд, че този мъж е разбудил такива сладостни чувства у нея. Курва ли беше тя наистина? Баща й беше убеден в това, но на нея не й се искаше да му вярва. И никога нямаше да го повярва!

Дамиен изчака, докато Ерик се наведе още веднъж към колата.

— Аз поисках ръката ви и предложението е валидно.

— Не мога да се омъжа за вас! — изрече с мъка Аманда.

— Въпреки това аз всеки миг ще съм готов да ви се притека на помощ, ако това ви е нужно, Аманда! Ще се оженя за вас, въпреки че знам, че обичате друг. Само не се опитвайте да играете с мен някаква мръсна игра!

— Няма да го направя! — излъга тя, без да й мигне окото.

— Тогава всичко е наред — отвърна той и се обърна към Дамиен. — Няма да се извинявам за поведението си, тъй като бих се оженил за нея, ако тя склони.

Дамиен гледаше въпросително ту единия, ту другия.

— А защо?

Двамата го погледнаха изумени и той продължи:

— Не разбирам нито дума! От това, което ти ми разказа, Манди, аз останах с впечатлението, че отклоняваш предложението му, а пък и тази вечер не се държа като ангел! А вие, лорд Кемерън, бихте могли да притежавате целия свят, нали? Виждате, че разпалихте любопитството ми.

— Дамиен! — каза с предупреждаващ тон Аманда.

Ерик прихна.

— Имате право, Дамиен. Тя действително е ужасна, с чепат характер, но в същото време е най-красивата жена, която някога съм срещал.

— Значи не ме обичате! — заключи Аманда. Но въпреки това тя усещаше, че нещо я тегли към Ерик. Вече копнееше за ласките му, опита да си представи как ръцете му я галят и се запита къде ли още ще я целуват устните му. От срам се изчерви цялата. — Вие не можете само така…

Той се засмя и този тих, леко пресипнал глас премина през тялото й като огън.

— О, Аманда! Мога! Вие напълно ме побъркахте. Толкова много ви желая, че едва сдържам страстта си. Внимавайте, когато ме целувате, милейди, да не изгубя съвсем ума си!

— Когато аз ви целувам? — викна гневно Аманда.

— Не бъдете така несправедлива. Нима не си спомняте, че ме целунахте тази вечер?

— Дамиен, не може ли вече да си тръгваме?

— Хм, бихме могли, естествено — усмихна се Дамиен и скочи в колата.

Аманда гледаше надолу към гърдите си, където пламтеше буен огън. Тя наистина беше обичала силно Робърт, но никога не бе изпитвала чувства като сегашните. Какво беше това? Думите на баща й още бучаха в ушите й. Тя била дъщеря на курва. Не, сърцето й не можеше да го повярва. Беше виждала портрети на майка си и винаги се бе възхищавала на милата й усмивка и умните й очи. Невъзможно бе тази жена да е била развратница!

— Винаги на вашите услуги, милейди! — напомни й Ерик Кемерън, докато колата потегляше.

Аманда потъна в размисъл и се сепна, когато Дамиен я заговори.

— В сравнение с Робърт Тейритън този е истински мъж — отбеляза братовчед й.

— По дяволите, Дамиен, никога повече не казвай това! В края на краищата ти чу и видя всичко.

— Той беше прям — противопостави й се Дамиен. — За разлика от теб.

Ако можеше, тя би скочила отгоре му, но успя да се овладее.

— Остави ме на мира, Дамиен!

— Хайде, Аманда! Ти знаеш колко много те обичам.

Въздишайки, тя потърси ръката му в тъмното.

— Да, Дамиен, аз също много те обичам.

В този момент колата спря пред входа на губернаторския дворец и Дамиен помогна на братовчедката си да слезе.

— Заедно ще се явим пред баща ти! — извика той драматично.

— Няма от какво да се страхувам — увери го Аманда.

— Хайде, ела! — сви рамене Дамиен.

Вратата им бе отворена от слуга в ливрея. Те точно влязоха в преддверието, когато срещу тях по стълбата се появи Найджъл Стърлинг.

— Връщам ви Аманда у дома напълно невредима — каза Дамиен.

— Много добре. Бихте могли още веднъж да излезете, ако желаете — кимна му лорд Стърлинг.

Дамиен смигна на Аманда и й пожела лека нощ. Вратата хлопна зад него. Прислугата също си излезе и Аманда остана насаме е баща си.

— И какво?

Тя сви рамене.

— Лорд Кемерън ще се бие срещу индианците по желание на губернатора.

— Взел ли е вече категорично решението си?

— Да, но Дънмор знае това.

— Представи ли ти познатите си?

— Не.

— Значи всичко е било напразно.

— Той още веднъж ме помоли да се омъжа за него — отвърна му тя хладно. — Значи не е било напразно. — Отговори на погледа, му без да мигне. Този човек я мразеше и постепенно и тя започна да му отвръща със същото. В този миг усети в джоба си писмото, което всъщност би трябвало да му предаде. Но не можеше да го направи, във всеки случай не и преди тя самата да го прочете.

— Когато се върне, отново ще се срещнеш с него.

— Доколкото знам, чайените са войнствено племе и не знаят милост. Може пък и изобщо да не се върне.

— Е, това не бива да ни смущава — ухили се Найджъл Стърлинг. — Лорд Хейстингс е отдавна вдовец и с удоволствие би те взел.

Лорд Хастингс бе над шестдесетгодишен и имаше огромно шкембе и двойна брадичка. Освен това се говореше, че биел слугите си. Само при мисълта, че може и да я принудят да се омъжи за него, й се догади. Аманда погледна към баща си с растяща ярост. Без много да му мисли, а и с удоволствие, той би продал дъщеря си на всеки мъж!

— Утре сутринта се връщаме в къщи — съобщи баща й. — А сега можеш спокойно да си лягаш. Засега няма да закачат Дамиен.

— Лорд Кемерън ми предложи да живея в неговата къща, докато го няма. Струва ми се, че трябва да се възползвам от тази възможност — каза Аманда, без много да му мисли.

— В никакъв случай! — възкликна Стърлинг, но после за момент се замисли и се усмихна дяволито. — О, да, това е чудесно. В негово отсъствие ти би могла на спокойствие да прегледаш кореспонденцията му. Бихме могли да пратим по дяволите предварително всички бунтовници, ако намерим доказателства за тяхното изменническо поведение.

— Не разбираш ли, че няма нищо такова, татко? Този човек е приятел на лорд Дънмор.

— Не. В момента никой няма приятели. Запомни това. Приятелството и кръвните връзки нямат никакво значение в сегашния конфликт.

Студена пот обля Аманда, но баща й вече се беше обърнал и тръгваше нагоре по стълбата.

— Дай му дума, че ще се омъжиш за него. По-късно може и да не я удържиш, но междувременно ще си отвориш всички врати.

— Татко…

Той се обърна още веднъж към нея:

— Освен това една формална венчавка ще удовлетвори гордостта ти. Годеницата на Робърт Тейритън вече е пристигнала от Англия. Сватбата им ще бъде през октомври. — Той изкачи още едно стъпало. — А може би пък действително трябва да се омъжиш за него! Ако наистина е невинен, той всъщност е много влиятелен човек. Ако пък се окаже предател, ще го обесят и ти ще станеш богата вдовица.

Студен ужас стегна сърцето на Аманда.

— Но аз не искам да се омъжвам за него! — извика тя.

— Ще правиш това, което аз ти кажа!

Аманда стисна здраво зъби. Как й се искаше просто да избяга, но знаеше, че трябва да внимава заради Дамиен. Изтича нервно нагоре към стаята и щом влезе вътре, ядосано блъсна вратата зад себе си. Хвърли се отчаяна върху леглото и в този миг отново усети писмото в джоба си. Сърцето й пак заблъска лудешки. В момента тя държеше съдбата на Ерик в ръцете си, но и при най-добро желание не можеше да каже какво смята да прави с нея. Галейки плика, тя отново се сети за горещата му целувка и за допира на ръцете му. Не, нямаше какво да се колебае повече. В края на краищата животът на Дамиен и този на Ерик стояха един срещу друг.

Тя разгледа внимателно плика. В единия ъгъл бе написан адресът на някой си Фредерик от Бостън. С треперещи пръсти тя бръкна вътре. Вътре нямаше нищо.

Безпомощна, Аманда се отпусна назад в леглото и се разсмя до сълзи. По някое време се успокои и стана съвсем сериозна. Може би трябваше да изчака. Но сега вече бе твърде късно и тя нямаше как да се откаже от играта. Трябваше да иде в неговата къща и да му даде обещание, което по-късно нямаше да спази. Боже, каква ужасна комедия й предстоеше.