Хедър Греъм
Не предавай любовта (3)

ГЛАВА ВТОРА

Когато Фредерик се посъвзе, видя, че все още лежи на същото канапе, а Елизабет и непознатият разговарят на прага с една червена униформа.

— Уверявам ви, сержант — точно казваше непознатият, — че нямам представа от никакви безредици на пристанището, а още пък по-малко за доставено отнякъде оръжие. Бих искал само да ви помоля за дискретност, тъй като преди половин час бях тук с една млада дама, а сега се върнах повторно, за да предложа работа на семейство Бартоломю в Кемерън Хол. Но както чувам, Фредерик тук имал добра работа, която се развивала успешно.

— Той печата предателски памфлети! — твърдеше сержантът. — Можете да ми вярвате!

— Моля? Нима човекът не е вече свободен англичанин и няма всички права, които по закон му се полагат? Изобщо не разбирам какво общо има едното с другото. Ние точно пиехме билков чай, когато вие така грубо смутихте компанията ни. Моля, оставете ме на спокойствие, както и тези почтени хора тук! Разбрахте ли ме?

— О, разбира се, милорд! — Сержантът отдаде чест. — Лека нощ, милорд!

Милорд. Милорд Кемерън. Фредерик се усмихна. Бе подочул за този човек неотдавна. Беше проявил храброст в Седемгодишната война с индианците и сега е избран в Съвета на губернатора на Вирджиния. За разлика от членовете на камарата на общините изборът в Съвета на губернатора е пожизнен, което всъщност е и голяма чест. Фредерик знаеше, че това социално положение означава и вярност към короната. Но въпреки това лорд Кемерън му бе спасил живота!

След като вратата бе добре затворена и залостена, Елизабет се подпря трепереща на нея.

— Струва ми се, че ще припадна. А вие ни спасихте за втори път! О, милорд, на вас дължим живота си! Ако имате някакво желание…

— Наистина имам! — засмя се Ерик. — Бих пийнал едно уиски и освен това искам за малко да поговоря със съпруга ви.

Елизабет кимна с глава, хвърли загрижен поглед към Фредерик и изчезна в кухнята.

Ерик притегли стол до леглото и седна.

— А сега искам съвсем точно да ми обясните какво се случи тази нощ.

— Но вие би трябвало да сте наясно с всичко.

— Аз съм от Вирджиния, а в този град съм само по работа. Попаднах кажи-речи случайно в междуособиците и почти нямам представа за причините.

Фредерик пое дълбоко въздух. Този човек бе наистина много упорит.

— Всъщност това не бе запланувано от нас.

— Не звучи убедително. В града не е спокойно още от 1770 година след така наречените „масаци“.

„Масаците“ наричаха една улична битка. Около петдесетина недоволни граждани бяха нападнали британски постове, където пък войниците бяха получили заповед да стрелят в тълпата. Имаше трима убити и осем ранени, от които по-късно починаха още двама. Джон Адамс и Джозия Куинси бяха защитили обвиняемия капитан, тъй като нямаше доказателства, че точно той е дал заповедта за стрелба. В края на краищата двама войника бяха осъдени и уволнени от армията. В последствие случаят бе използван от политици и оратори за насъскване на населението срещу британците.

— Въпреки това ние не сме го искали! — упорстваше Фредерик. — Можете да се ослушате какво говорят хората. Британското правителство разреши данъчни облекчения за чая, транспортиран към Америка, на Бритиш Ист Индиа Къмпани, което всъщност означава установяване на монопол. Това ще избута от играта много от нашите търговци. Ние помолихме губернатора Хътчинсън да върне пратките с чай обратно в Англия, но той отказа. След едно дълго заседание ние се отправихме към канцелариите му, той не ни прие. — Главата на Фредерик клюмна. — Така се стигна до тази нощ. По знак на Сам Адамс завзехме корабите и изсипахме чая в морето.

Ерик постоя мълчалив известно време.

— Предполагам, че знаете какви ще бъдат последствията?

— Разбира се.

— Ние все повече се отдалечаваме един от друг — измърмори Ерик под носа си — Не вярвам, че ви преследват заради участието в чаеното парти. По-скоро е заради доставка на оръжие, което ще се използва срещу британците. Кажете ми истината!

Този път Фредерик наистина се уплаши.

— Оръжие? — Той нервно прокара език по пресъхналите си устни. Май нямаше смисъл да го увърта повече. — Все още няма точни планове за използването на оръжието. При всички случаи то няма да остане в града. Повече наистина не мога да ви кажа.

— В момента не и необходимо. — Преди да продължи, Ерик отправи мълчалив поглед към огъня. — Само бих искал да узная дали лице на име Дамиен Розуел от Вирджиния е замесен в аферата?

От вълнение Фредерик даже не можа да си поеме дъх.

— Милорд, ако искате, бихте могъл да ме предадете. Но аз нямам право да ви казвам имена.

— Добре — задоволи се Ерик. — Вече чух достатъчно.

В този момент влезе Елизабет и поднесе на лорд Кемерън чаша уиски. Ерик й благодари с усмивка.

— Ще ме издадете ли? — прошептя Фредерик и когато Ерик се обърна към него, забеляза, че лорд Кемерън едва ли е с десет години по-възрастен от самия него. Може би беше някъде около тридесетте.

— Ако исках да го направя, защо тогава разигравах театъра с войниците!

— А какво ще кажете за дамата, която спаси ръката ми?

Ерик поклати бавно глава:

— Не, от нея няма защо да се страхувате.

— Тя е така очарователна.

— Очарователна като никоя друга, приятелю. Но тя няма понятие от процесите тук и освен това е в неин интерес да си държи устата затворена.

Фредерик кимна с облекчение:

— Толкова много сме ви задължени!

— Господ да ви пази, милорд! — При тия думи Елизабет падна на колене.

Ерик я погали усмихнат по косите.

— Наистина сте за завиждане, приятелю. Имате жена, която ви обича, и малък син. Тези две неща са много скъпи и трябва добре да помислите как ще действате за в бъдеще.

— Бъдещето ми е моят син. Всичко, което правя, е само заради него. Тъй като нямам никаква титла, а от няколко поколения семейството ми живее в тази страна, вече няма връзки, които да ме свързват с родината.

Ерик се засмя и стана:

— Скъпи приятелю! Моите предци са били вече тук, когато Джеймстаун е бил още село. — Ерик млъкна за няколко мига. — Баща ми, дядо ми, а също така и прадядо ми са погребани във Вирджиния. Обичам тази страна и също съм готов на всичко, за да я запазя.

— Бихте ли се бил за нея, милорд? — заинтересува се Фредерик.

— Божа работа. По-добре е да се молим за мир. Но сега вече наистина трябва да си тръгвам.

Елизабет му донесе връхната дреха, но когато стигна до вратата, Фредерик отново го повика:

— Милорд!

Ерик се обърна и видя протегната ръка на Фредерик.

— Благодаря ви от цялото си сърце, лорд Кемерън! През целия си живот ще бъда ваш верен слуга!

Ерик пое подадената ръка.

— Казвам се Ерик и умея да ценя приятелството, Фредерик! Винаги ще си спомням, че в този град имам добри приятели.

— Така е, милорд, всъщност Ерик. И при това — най-добрите.

 

 

Ерик се метна на коня и го остави той да си определи темпото. Вече отникъде не се чуваха стъпките на войниците. Градът тънеше в тишина. Но тук едва ли ще стане някога отново спокойно, мислеше си Ерик. Новината за това чаено парти щеше да стигне до Англия със скоростта на вятъра. Докато вървеше по следите на Аманда и Дамиен, той можа да види само малка част от случващото се, но разбра, че за участниците събитията са безкрайно сериозни. Те искаха техните права и свободи да бъдат признати от английския парламент и ако това не станеше, тогава сами щяха да си напишат нови закони. „Тази нощ промени и мен“ — помисли си Ерик, осъзнавайки че това същото недоволство бушува в гърдите му още от времето на Седемгодишната война. Дали пък отново няма да се стигне до кървава разправа?

Никой не смееше да изкаже гласно подобни мисли. Ерик въздъхна и се обърна да види още веднъж къщата на Фредерик. Тези двама млади хора бяха така страстно и безрезервно вкопчени в убежденията си, че даже бяха готови да умрат заради тях. Разбираше ги, тъй като и той изпитваше подобни чувства. Да, би направил всичко за страната си. Но срещу кого трябва все пак да се бори?

Сети се за лейди Стърлинг и за това как тя страстно убеждаваше Елизабет, че мъжът й е предател. Тя беше предана на британците, но той усещаше инстинктивно, че Фредерик няма защо да се бои от нея. Тя нямаше никаква представа, че братовчед й Дамиен също се занимава с доставка на оръжие за борците за свобода, но явно все пак подозираше нещо. Така че страхът за него щеше да й затваря устата. Горкото момиче! В случай че този глупак Тейритън избереше друга за своя съпруга, Аманда щеше да изживее горчиво разочарование. А и истината за Дамиен не бе лека за преглъщане.

Ерик стигна до дома на Томас Мейбри, слезе от коня и тихо почука на вратата. Ан Мари отвори почти веднага. Вероятно го беше очаквала.

— Прибра ли се лейди Аманда у дома?

Ан Мари кимна и го дръпна навътре в къщата.

— Тя вече спи. Слава Богу, всичко мина благополучно! Лорд Стърлинг също се върна, тъй като утре рано сутринта трябвало да тръгва към дома си. Аманда ще остане няколко седмици при леля си в Южна Каролина. Не искам и да си представя какво щеше да се случи, ако не я беше заварил тук.

Ерик смръщи чело.

— Какво пък толкова можеше да й стори? Все пак дъщеря му е.

Ан Мари подаде на Ерик чаша уиски.

— Ах, понякога много се тревожа за нея! Тя е така импулсивна и не вижда опасностите! По същия начин се отнася и към Дамиен. Обича го повече от всичко на света и останалото й е безразлично. Иска винаги да се налага и се държи самонадеяно и вироглаво. О, може би не трябваше да казвам това? — Уплашена, тя покри устните си с ръка. — Във всеки случай аз съм ви много благодарна, Ерик.

Той я целуна нежно по бузата.

— За мен винаги е радост, когато мога да ви се притека на помощ, Ан Мари.

И той гаврътна наведнъж питието си и й върна чашата.

— Къде ще отидете сега? — заинтересува се девойката.

— Обратно в квартирата си. А утре сутрин тръгвам за Вирджиния.

Ан Мари го изпрати навън и остана пред вратата, докато той отвърза юздите и се метна на коня. Усмихнат, той я погледна от седлото.

— Надявам се скоро да ви видя отново! Поздравете сърдечно баща си от мен!

— Ще го направя, Ерик. А на вас още веднъж ви благодаря. Много, много ви благодаря!

Утрото вече бавно идваше над града. Ерик усети, че в душата му нахлува носталгия по дома. Може би заради хладния бриз, повяваш откъм морето, помисли си той. Досега той подаряваше цялата си любов на имотите, които притежаваше. Но сега с неудобство си призна, че завижда на този Фредерик за неговия син. Дали пък не му е дошло времето за женитба? Кемерън Хол имаше нужда от наследник, който да обича земята също като него.

Несъмнено тези мисли идваха в главата на Ерик под влиянието на преживяното през тази нощ, а може би най-вече заради срещата с Аманда Стърлинг. Ерик се усмихна замислено. Още като малко момиченце Аманда бе така особена, чувствителна и малко горделива. Той си спомни съвсем ясно зелените й гневни очи, говорещи за желязна воля и способност да понесе всичко, без да се оплаква. Тя не беше разказала нищо на баща си, само тихичко, прошепвайки ядни думи, му се бе заканила с юмрук.

Но все пак беше минало време и Аманда се бе променила малко. „Дръж се, приятелю!“ — предупреждаваше се сам Ерик. Времената не бяха подходящи за влюбване в Аманда Стърлинг, тъй като Ерик подсъзнателно усещаше, че съвсем скоро ще избухне война. Естествено той донякъде отдаваше това на типичното си черногледство, но мисълта за военна заплаха не го напускаше. Но в момента го теглеше много силно към дома. Освен всичко друго там би могъл да узнае повече за дъщерята на лорд Стърлинг. Ако Тейритън действително имаше намерение да се жени за дукеса Оуенфилд, просто би трябвало да забрави за Аманда, тъй като Ерик вече знаеше, че за себе си е взел решението.

Приближавайки се към квартирата, Ерик още веднъж си припомни всичко, случило му се през отминаващата вече нощ. Да, тази нощ действително го промени. Той преживя и видя неща, които никога повече не биваше да отминава. Имаше ясни признаци, пък и вече почти всички говореха за назряващ военен конфликт. В този момент той и не подозираше, че следващата му среща с Аманда Стърлинг ще бъде още по-бурна от събитията през тази нощ.