Хедър Греъм
Не предавай любовта (19)

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Дамиен бе подготвил с дългите си разкази Аманда, Жьонвиев и Жак Бисе за предстоящото, но Аманда никога не би могла да си представи това, което наистина видя. Докъдето поглед стига имаше само преспи сняг, между които се гушеха мънички, току-що направени колибки. По пътя бяха застанали стотици мъже, които стреляха във въздуха, ръкомахаха или пък гледаха втренчено пред себе си. Те трепереха от студ и се блъскаха един в друг, за да се стоплят. Над изтънелите си униформи повечето бяха наметнали по някое скъсано одеяло. Имаше и такива без ботуши. Бяха завили краката си в някакви парцали, за да могат да стъпват в снега.

— О, Господи! — проплака Аманда, а сълзите напираха в очите й. — Не е по-добре тогава да се предадем?

— Вашингтон дели несгодите и мъката с хората си — съобщи Дамиен. — Досега не съм срещал друг командир, който да го прави. Ето тук пред нас е така наречената Главна квартира. Тази колибка там е твоят дом, Аманда.

— А къде е моят? — попита Жьонвиев.

Аманда се обърна към приятелката си, която бе пожелала да ги придружи и да се грижи за ранените тук. Но при вида на тази мъка едва ли щеше да е във възторг от предложението си.

— Естествено, твоята къща ще е най-видната тук — пошегува се Дамиен.

— Дано да имаш право! — Жьоневив се дръпна назад и Аманда видя, как огън премина през очите и на двамата. Тя се усмихна съзаклятнически към Жак и наведе глава. Двамата й приятели бяха така особени, отчаяно отдадени на страстите си, че сигурно наистина бяха един за друг.

Докато Дамиен завързваше конете, на входа на хижата се появи Ерик. Униформата му също беше доста изтъняла и месинговите копчета не блестяха вече ослепително, но от самият него лъхаше решителност и енергия. Той погледна скептично към Аманда.

Ако зависеше от нея, тя би му се хвърлила на врата, но тъй като реакцията му не оставяше място за илюзии, замръзна и усети как сърцето й спря в гърлото.

— Лейди Кемерън! — Зад Ерик се бе показал Вашингтон. — Тъй като явно съпругът ви изгуби ума и дума, аз ще трябва да ви кажа добре дошли във Вали Фордж — Марта, ела и поздрави жената на Ерик! Лейди Кемерън…

— Аманда — поправи го тя вече в прегръдките на сърдечната съпруга на Вашингтон.

— Ама и вие сте един, Дамиен! Изведнъж изчезвате и се връщате с две прекрасни дами! Добре дошла, лейди Жьонвиев! Господи, Ерик, събудете се най-после! Ще разделим с Дамиен това, което имаме.

— Донесохме припаси от Кемерън Хол — съобщи Аманда, но предвид мизерията тук донесеното беше капка в морето.

— Аманда? — Ерик протегна най-сетне ръка и притегли жена си към себе си, но целувката му бе твърде хладна. После бързо се осведоми за децата. Но когато прекрачиха прага на хижата, Аманда изтръпна и застина на място. До огнището стоеше Ан Мари и приготвяше кафе.

— Здравей, Аманда! — поздрави Ан Мари приятелката си и леко я целуна по бузата.

Аманда се опита да се усмихне от учтивост, тъй като и другите нахълтаха вътре, говорейки един през друг.

— Чух, че придружаваш баща си — опита се да подхване разговор Аманда.

— Да, аз съм с тях почти от самото начало.

— Тук всичко е ужасно — каза Вашингтон. — Има единадесет хиляди мъже, които едва изхранвам. От конгреса не идва никаква помощ. Може би това не е гледка за дами.

— О, стига! — протестира мисис Вашингтон. — Ако не те видя поне през зимата, това би означавало, че вече изобщо нямам мъж! Сготвила съм вечеря. Моля, заповядайте.

Аманда се чувстваше в квартирата на съпруга си като неканен гост, докато Ан Мари се държеше тъй, сякаш е у дома си. Аманда запази самообладанието с огромно усилие, когато по-късно забеляза и женско палто на закачалката до вратата. В стаята имаше маса със столове и печка. Врата водеше към съседното помещение, където Аманда съзря легло със зелено покривка и маса. По усмивката на Ерик тя разбра, че той през цялото време е следил погледа й и че това го е забавлявало. В неговите очи тя изглеждаше недоволна от всичко и вероятно той си мислеше, че съжалява, задето е дошла.

Мисис Вашингтон прекъсна общия разговор, като стана и раздели вечерята. Тя беше енергична жена, която обичаше да се грижи за другите. Малко по-късно се появи и барон фон Щойбен. Тя и пред него сложи чиния и му сипа от яденето. С неговото пристигане разговорът моментално се насочи към военното положение, което бе разнищено до последна подробност. Когато дойде време за лягане, мисис Вашингтон предложи на Жьонвиев легло в съседната до нея стая. Предложението бе прието с радост.

— Предполагам, че ние с Жак ще спим тук, на земята? — попита Дамиен отново със странна нотка в гласа си.

— Съжалявам, но повече не мога да ви предложа — отговори хладно Ерик.

— Аз тръгвам — съобщи Ан Мари.

— Ще ви изпратя — рече Ерик и взе палтото й от закачалката.

Ан Мари се сбогува с присъстващите и пристъпи навън, откъдето силният вятър едва не я отнесе. Със стиснати зъби Аманда отбеляза в себе си жеста, с който Ерик се опита да помогне на Ан Мари.

Какво ставаше тук? Аманда искаше на всяка цена да запази самообладание и да не изпада в истерия, но въпреки това й беше ужасно тежко. Ерик я беше нарекъл лъжкиня, а в същото време винаги през отсъствията си от дома до него е имало жена. Тъй като Жак и Дамиен щяха да спят в тази стая, на Аманда не й остана нищо друго, освен да се раздели приятелски с тях и да изчезне в спалнята на съпруга си. А й се искаше да метне нещо и то, по възможност по-тежко, към Ерик!

Тя смъкна одеялото от леглото, зави се с него и коленичи пред почти угасналата печка, за да изчака Ерик. Малко по-късно тя го чу да разговаря с Жак, после той влезе в стаята, смъкна си ръкавиците, затвори тихо вратата и се подпря на нея.

— Предприела си това ужасно пътуване само за да клечиш тук пред печката ли? — гледаше той с недоумение към жена си.

Аманда стисна одеялото с една ръка пред гърдите си, а с другата сложи дърва в огъня.

— Не, нямах намерение да правя това, но след като видях какво е положението тук, просто нищо друго не ми остава.

— Какво значат тези думи? — Той приближи ядосан и я дръпна нагоре за ръката.

— Ан Мари — беше всичко, което Аманда можа да изрече.

— О, Боже!

— О, Боже! Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?

— Какво повече мога да ти кажа? Предполагам, че Дамиен добре те е осведомил.

— И ти няма какво да отвърнеш за оправдание?! — Аманда го стрелна със смъртоносен поглед.

— О, имам, даже доста! Никога не съм я докосвал, не, не е съвсем точно. Веднъж я целунах, тъкмо когато бях узнал за предателството ти и след това още веднъж, съвсем приятелски, преди отпътуването ми за Франция. — Той се отпусна, подпрян на стената, скръстил ръце пред гърдите си. — Във всяко друго отношение съм напълно невинен!

Коленете й се разтрепериха така силно, че й се струваше, че ще изгуби контрола над чувствата си. Пропастта между двама им сякаш никога не е била така голяма.

— Аз… аз не ти вярвам! — прошепна тя.

— О, небеса! — Ерик приближи още малко, явно нетърпелив, но тя само вдигна ръка, за да го задържи по-далеч от себе си и каза с разплакан глас:

— Ти никога не ми повярва, Ерик! Сега е обратното. Не ме докосвай!

— Аманда!

— Казвам ти го сериозно!

— Означава ли това, че ще бъда наказан? — смръщи чело Ерик. — Че няма да мога да ти се порадвам, че ми отнемаш правата?

— Какво толкова? Ти никога не си оставал сам. И преди да се съберем, имаше кой да те забавлява. Знам за аферата ти с Жьонвиев! — Аманда искаше да го ядоса, но той само сви рамене. Тогава тя усети дива ревност. Ерик и Томас Майбри бяха търговски партньори от години, така че и Ерик и Ан Мари се знаеха отдавна…

— Аманда, ти не можеш… — Изведнъж обаче той избухна в смях. — Аманда, говорим за неща от далечното минало. По дяволите, няма нищо, ела при мен сега!

— Не! Нямам желание да ме докосваш!

Ерик скръцна ядно със зъби, но после пак се разсмя.

— Добре, съкровище мое, съобразявай се, че там са Жак и Дамиен. Но аз не те лъжа! Предполагам, не мислиш сериозно, че можеш да ме възпреш да си взема с насилие това, което ми принадлежи?

Ерик я доближи с две големи крачки и още преди тя да успее да си отвори устата, за да извика, той я грабна в ръцете си и я метна на тясното легло.

— Мръсник! — просъска тя.

Но Ерик се отдалечи от леглото и се поклони учтиво.

— Леглото е твое. Ще имаш това, което искаш. Наистина не е необходимо да спиш на земята. Аз ще си намеря друго място.

Ерик излезе, а Аманда се хвърли разридана върху възглавницата. Вероятно освен моментите на страст помежду им нямаше нищо друго! Тя беше търсила някакъв изход и сега бе останала напълно сама.

 

 

Ерик изскочи навън в нощта, проклинайки всичко. Дива ярост срещу Дамиен се надигаше в душата му. Нямаше съмнение, че той бе причината за ужасното поведение на Аманда. А така му се искаше да легне до нея и да гали топлата й плът!

Така замислен, той се подпря на колата, с която бе пристигнала Аманда и се усмихна. Тук, в лагера всеки ден се появяха нови, на пръв поглед непреодолими проблеми. Понякога му се искаше да захвърли всичко това и да се прибере край огнището в Кемерън Хол. Тогава с Аманда биха могли да започнат отначало. А сега тя беше при него, но той трябваше да се скита нежелан в нощта. Ерик сви юмруци. По дяволите! Нима тя наистина не разбираше, че той е избухлив човек и малко му трябва, за да излезе от кожата си? Ерик скърцаше със зъби и проклинаше света, а от устата му излизаха малки облачета пара. Не, нямаше да й се даде! В никакъв случай! Тя трябваше да бъде тази, която да се моли!

 

 

Седмица по-късно Аманда вече работеше в огромната санитарна барака, където лежаха предимно болни от шарка. Един ден, като минаваше от легло на легло, тя усети, че мъжки ръце я хващат отзад за талията.

— Между другото, той не спи с хубавата Ан Мари. Томас Мейбри е коректен човек и не би разрешил подобно нещо.

— Дамиен, не съм те молила… — обърна се гневната Аманда.

— Ама изобщо ли не си любопитна?

— Ни най-малко — излъга Аманда. След което отново се обърна към пациентите си. — Имам работа, Дамиен.

Дамиен се дръпна леко назад и започна да я гледа как слага студени кърпи на челата на болните.

— През последните три дни той се занимаваше с доставката на хранителни продукти. Знам и къде е бил преди това.

— Така ли?

— Но, изглежда, че това не те интересува.

Аманда се обърна и го настъпи тежко по крака.

— Дамиен…

— Уговаряше с фон Щойбен военните тренировки. Фон Щойбен цени високо знанията на Ерик.

— Ах, така ли? — рече Аманда и млъкна, тъй като в този момент видя мъжа си. Той стоеше до входа и ги наблюдаваше.

— А, генерал-майор лорд Кемерън! — Дамиен отдаде чест и се сбогува с Аманда. Още не беше си излязъл, когато здравата ръка на Ерик сграбчи Аманда.

— Какво търсиш тук? — изгледа я той разярен.

— Опитвам се да помагам.

— Тези хора тук са болни от шарка.

— Дамиен и аз сме я прекарали още като деца — засмя се тя. — А ти какво търсиш тук?

— Дойдох да те измъкна от това място.

— Лорд Кемерън, потегляме ли? На конете? — простена един от трескавите мъже.

— Не, Роджър, има още време — Ерик се наведе над него без никакъв страх от заразата. — Ще тръгнем чак през пролетта, фон Щойбен си знае работата. Не се страхувай!

Болният се засмя, но явно силите му свършиха и се отпусна назад. Ерик провери първо сърцето му, а после сложи ръка на челото.

— Диша — установи Ерик и се обърна към Аманда. — Излез за малко навън. Искам да си поговорим.

Аманда хвърли един поглед към бараката, където множество жени се грижеха за болните си мъже и сълзи нахлуха в очите й. Ако войната бъдеше спечелена, при всички случаи това щеше да се дължи и на тия жертвоготовни жени.

— Аманда?

— Идвам — Тя си свали престилката и го последва.

Навън той я наметна с палтото си още преди студът да е успял да я прониже. Тръгнаха към един от оборите, където поне не бе така ужасно мразовито.

— Е, какво има? — попита Аманда, подпирайки се на дървената стена.

— Знаеш ли къде са се разположили Хю и хората му за през зимата? — усмихна се Ерик.

— Доколкото знам, във Филаделфия — стегнаха се всичките й мускули.

— На тридесет и два километра оттук! При доставка на хранителни припаси някои от нашите хора бяха заловени. Но може би при британците им е по-добре, отколкото тук!

— Защо ми разказваш всичко това?

— Защото както и преди, някой им доставя информация!

Аманда бе напълно изумена, защото тя беше излизала навън една единствена нощ и то с Дамиен. Когато най-после успя да се съвземе, цялата трепереше от гняв.

— Не мога да повярвам, че отново подозренията ти падат върху мен!

— Аманда…

Със сълзи в очи тя го отблъсна от себе си.

— Млъкни! Не искам да слушам нищо повече! Върви по дяволите с ужасните си подозрения!

В диво отчаяние Аманда хукна да бяга, без да обръща внимание на виковете му. Беше й все едно кой я вижда и чува, тъй като вероятно половината лагер вече знаеше, че Ерик не спи при нея. Почти останала без дъх, тя връхлетя в бараката, където Жак спокойно си почистваше оръжието.

— Какво се е случило, милейди? — попита я той загрижен.

— О, Жак! — Аманда разтърси глава, а сълзите се стичаха по лицето й. — Как може той да е толкова сляп! Направих всичко, което можах и въпреки това… — Тя се отпусна до Жак и се поуспокои, когато той сложи ръце на раменете й. Да става, каквото ще, тя си има закрилник!

Докато Жак й шепнеше успокоителни думи, вратата се отвори и вътре с бърза стъпка влезе Ерик. Аманда очакваше, че ще чуе нови обвинения, задето се е сгушила при Жак, но за нейна изненада той не рече нищо. Жак не я пусна, само впи безмълвен поглед в Ерик, докато той не се обърна и не излезе.

 

 

Тази нощ тя лежеше трепереща в леглото и не можеше да заспи от студ. Изведнъж вратата се отвори и Аманда чу гласове в съседното помещение. После всичко утихна, но няколко секунди по-късно чу Ерик да влиза тежко в стаята с огромните си ботуши. „Трябва да е пиян“ — помисли си тя, тръпнеща от страх, но се лъжеше.

— Кажи още веднъж, че си невинна! — каза той с тих, дрезгав глас.

— Невинна съм — отвърна тя и го погледна право в очите.

Тогава той се приближи усмихнат към нея, но тя се сви назад.

— Ерик, ти не можеш просто така…

— О, мога, съкровище мое! — и той вече бе я уловил за китките и въпреки отчаяните й протести и клетви я беше прегърнал. Тя започна да удря с юмруци по гърдите му, но той само се засмя и я вдигна нагоре. Но от мятането й той загуби равновесие и двамата се строполиха на леглото.

— Ерик Кемерън…

— Мълчи и ме слушай, Аманда!

Всъщност тя нямаше друг избор, тъй като той продължаваше да стиска китките й, а тялото му я притискаше към леглото. Когато говореше, устните му се допираха до нейните и тихият му спокоен глас проникваше до дълбините на сърцето й.

— Вярвам ти. Вярвам, че си невинна. А сега ме изслушай, любов моя, но слушай добре, защото нямам намерение да повтарям. Аз също съм невинен. Трябва да си призная, че в дългите самотни дни понякога ми се е приисквало жена, но знай, че освен теб за мен не съществува никоя друга. Никоя друга няма тази копринено нежна кожа, тези вълшебни смарагдови очи и такъв кадифен глас. От първата нощ, в която те видях, не съм желал друга жена. И това ще продължава да е така. А сега, мила моя, ако искаш, изхвърли ме!

— А ще си отидеш ли? — усмивка плъзна по лицето й.

— Не.

— Тогава пусни ръцете ми.

— Защо?

— Защото иначе не мога да те галя.

Треперещите й пръсти първо леко минаха по лицето му, после го прегърна страстно и потърси устните му. Заигра съблазнително с езика му като го всмукваше навътре в синхрон с движенията на тялото си. Ерик вече не можеше да издържи на това мъчение. С дрезгав стон той също впи устни в нейните, а ръцете му плъзнаха трескаво по тялото й.

С нечовешко усилие той се откъсна от нея и бързо смъкна дрехите си. Ръцете й обаче не го пускаха, търсеха члена му и когато го намериха, започнаха нежно да го галят и възбуждат още повече, докато Ерик най-сетне проникна дълбоко в нея. Аманда вече не чувстваше студа. Отдаде се на удоволствието и не откъсваше очи от Ерик. Той се бе подпрял на ръцете си и също я гледаше изключително сериозно, като в същото време не преставаше да се движи в нея. Аманда потръпна от вълната силни чувства, която я заля цялата.

— Обичам те, Ерик. Обичам те — прошепна тя едва чуто.

Ерик обхвана лицето й, преизпълнен с нежност.

— Кажи го още веднъж!

— Обичам те — От признанието сълзи бликнаха в очите й. — Обичам те с цялото си сърце!

Стенейки, той сякаш влезе целия в нея, доказвайки любовта си, и в този миг настъпи най-върховното удоволствие, което сля двамата в едно. По-късно Аманда му призна, че го е обичала и по времето, когато го е мразела. Тогава той я прегърна и се любиха още веднъж толкова дълго, докато сънят не ги прие в обятията си.

По някое време през нощта Аманда се събуди и се опита да открие защо. Трябва да е било някакъв шум. Вратата им бе притворена и през процепа се виждаше, че съседното помещение е празно. Тя дръпна завивката над голото тяло на Ерик и отново потъна в съня.

Когато много, много часове след това отново отвори очи, вече бе светло и слънцето закачливо надничаше през прозореца.

— Аманда! За Бога, събуди се!

Замаяна от съня Аманда погледна напред и видя Жьонвиев.

— Аманда! Събуди се! Трябва бързо да станеш! Ерик е ранен!

— Какво! — Аманда скочи от леглото, прикривайки голотата си със завивката.

— Тръгнали за провизии. Изглежда, че Ерик си е счупил крака. В момента Дамиен се опитва да го донесе дотук. Ерик питал за теб. Идвай! Бързо!

— Мили Боже! — светкавично, колкото бе възможно това при треперещите й ръце, Аманда си навлече дрехите. За прически време нямаше. О, Господи! Ранените нямаха особени шансове да оцелеят на това място. Не! Това не биваше да случи точно сега, когато те най-после се бяха намерили един друг!

— Жьонвиев, как е той? — попита Аманда, навличайки палтото си.

— Не знам съвсем точно. Знам само, че е питал за теб. Хайде, тръгвай, трябва да побързаме!

Те изтичаха навън, където ги чакаха два коня.

— Къде е Дамиен? — извика Аманда уплашено.

— Ще докара кола. Нямай грижа за това.

Аманда се замисли дали Вашингтон или Фредерик знаят за случилото се.

— Жьонвиев, може би трябва да осведомим другите?

— Дамиен ще свърши тази работа. Сега не мога да открия никого. Хайде, да бързаме!

Те се метнаха на конете и препуснаха в галоп, така че съвсем скоро лагерът остана зад гърба им. Снегът бе дълбок и това правеше придвижването трудно, но Жьонвиев следваше стара пъртина. Леден вятър жулеше бузите на Аманда, а скоро престана да чувства и ръцете си. Но затова пък сърцето й биеше лудо. Додето й поглед стигаше, се стелеше белият сняг, а лагерът остана толкова назад, че бараките му изглеждаха като детски колибки.

— Жьонвиев, колко има още? Да не сме объркали пътя?

— Не, не! — извика Жьонвиев назад. Те продължаваха да яздят в галоп, докато не видяха в далечината някакъв храсталак.

— Ето там е.

— Слава Богу! — извика Аманда и се обърна към приятелката си — Там ли?

— Да, там, в горичката — потвърди тя и сведе поглед.

В този миг обаче около тях изникнаха червени униформи. Аманда светкавично спря коня си и понечи да го обърне обратно.

— Жьонвиев, да бягаме. Това са британци!

— Знам — отговори Жьонвиев напълно спокойно. — Но няма смисъл. Отдавна сме обкръжени.

Аманда гледа известно време спътницата си неразбиращо, но изведнъж прозрението дойде като гръмотевица от ясно небе.

— Значи ти си била тази! Ти си „Ваше Височество“! Ти си изпратила Робърт и баща ми в Кемерън Хол! Ти си спала с братовчед ми, за да измъкваш информация! Курва!

— Но, лейди Кемерън!

Аманда се извърна, за да види ездача, който беше назовал името й. Беше Робърт Тейритън.

— Как може да се изричат такива лоши думи за една приятелка! — попита я той.

— Предателка! — изсъска Аманда и плю към Жьонвиев.

— О, милейди, заблуждавате се! В този случай вие сте предателката! Но не се бойте! Ние не бесим такива хубави жени. Просто с ваша помощ ще успея да заловя мъжа ви и още няколко от патриотите. А може би ще успеем да обезвредим и цялото командване на Континенталната армия!

— Няма да можете!

— Ще видим. Хората там умират от глад!

— Вие все още нищо не сте разбрали, Робърт! Революциите никога не се решават само с оръжие и само в битките, тъй като те първо се извършват в душите на хората. Такава революция не може да бъде спряна нито от Хю, нито от Корнуелис, нито даже от самия крал Джордж!

— Смели думи! Да се хванем на бас, че още днес ще осигуря работа на палача? А вие, лейди Жьонвиев, вървете и ми доведете лорд Кемерън!

Не, не биваше и Ерик да попадне в клопката им! Аманда обърна панически коня си и като посегна да го удари с юздите, шибна с тях Робърт през лицето.

— Хванете я! — заповяда той и няколко червени униформи се нахвърлиха отгоре й. Събориха я на земята и натиснаха лицето й към снега, така че да не може да диша. После я пуснаха и тя бавно се изправи. В това време обаче Робърт й зашлеви силна плесница.

— Вещица! — изсъска той със сатанинска усмивка и я блъсна грубо към коня си. Метна я горе и скочи на седлото зад нея. — Чудя се с кого ли да се позабавлявам първо — с вас или със съпруга ви. Но с него все още имам сметки за уреждане!

— Той ще ви убие! — прошепна Аманда.

Но Тейритън избухна в бурен смях и подкара коня си с безмилостен удар.

— О, не, съвсем не е така! Той ще убие вас, тъй като аз ще му съобщя, че всичко, което се случва сега, е отдавна запланувано от вас самата!