Хедър Греъм
Графинята и Сребърния меч (6)

ГЛАВА ПЕТА

Донован, обзет от гняв, тъкмо бе вдигнал отново юмруци, за да барабани по вратата. При отварянето й той, за голямо удоволствие на домакинята, едва не падна. Свещеникът, без изобщо да забелязва клетата Мари, хвърляше гневни погледи към Кет, която невъзмутимо продължаваше да вчесва косата си.

— Е, добри ми отче! Доста сте нетърпелив! Чудно, как се държат някои гости в днешно време…

Тя долови скърцането на зъбите му, но свещеникът обузда гнева си и дълбоко се поклони.

— Ах, колко хубаво! Очевидно сте готова да ни дарите с присъствието си… най-сетне!

Почти никой мъж не е толкова лукав и злобен, колкото един духовник, изневерил на призванието си, мислеше Кет, въпреки това дарявайки го с мила усмивка.

— Прав сте, отче, вече съм готова. — Тя остави четката настрани и се изправи. — Но, чувала съм, че жените биха били още по-любезни домакини, ако настроенията им бяха понасяни по-търпеливо. — Спуснатата коса се разстилаше на гърба й, докато Кет протягаше ръка към свещеника, който я пое след още по-дълбок поклон.

В залата Мортимър се разхождаше пред огъня, мъчейки кучетата на Кет, като се преструваше, че ще им хвърли някоя хапка от черешовия пай, който тъкмо поглъщаше. Без да обръща внимание на храната, Дьо Ла Вил стоеше в дъното на помещението, зяпайки през прозореца нощните сенки. Принц Джон седеше край масата. Когато Донован и Кет се зададоха по стълбите, той веднага се изправи.

— Простете, Катрин! Гладът ни накара да започнем вечерята, без да ви дочакаме. Но въпреки превъзходния вкус на блюдата, които ни бяха сервирани, не ни се усладиха, защото ни липсвахте. Едва във ваше присъствие истински ще се насладим на вечерта.

— Колко мило от ваша страна!

— Принцът вече мислеше, че сте ни напуснали, госпожице — забеляза Донован, — но аз го уверявах, че това е невъзможно.

— Би трябвало да знаете, отче, нали през цялото време бяхте пред вратата ми! — отвърна тя, а от устата й сякаш капеше мед.

Според етикета до Джон трябваше да седне съпругата му, но понеже дамата отсъстваше (и по възможност избягваше всяка среща с него), тази чест се падна на домакинята. Когато тя зае мястото си, принцът седна отново, а Раймон дьо Ла Вил се настани на стола срещу нея.

Мортимър остана при кучетата, за да продължи да ги мъчи. Свещеникът, усмихвайки се, седна до Джон, който внимателно наблюдаваше Кет.

— Много се забавихте горе, госпожице.

— Наистина ли? Съжалявам, не исках да бъда неучтива.

— Не си мислите да ни избягате, нали? — мимоходом попита той, но младата жена долови заплашителния тон, прозвучал в гласа му.

— Защо трябва да го правя? — лъчезарно му се усмихна тя, опитвайки се да не забелязва дивия плам в очите на Дьо Ла Вил, който се намеси в разговора:

— Никога не сте там, където ви търся.

Кет присви очи.

— Ах, бъдете сигурен, господине, че дори когато не съм наблизо, вие неизменно сте в мислите ми. — Тя отново се обърна към Джон. — Как бих могла да напусна замъка, когато отец Донован бдеше пред вратата ми?

— Да, това се питам и аз. — Духовникът вдигна наздравица за домакинята. — Навярно красотата ви притежава магически сили и можете, когато пожелаете, да се явявате на различни места.

— О, отче, вие ме ласкаете!

— Във всеки случай, вие сте бисер в нашата корона — рече принцът, без да изпуска Кет от поглед.

— Щом настоявате… но в короната на добрия ни крал Ричард, милорд.

Той не помръдна с устни, но Кет видя алените петна, избили по страните му.

— Приятели, да пием за удивителната красота на госпожица Катрин! — извика той. — Бисер в короната на моя брат!

— Наистина! — съгласи се Дьо Ла Вил и тя за миг се взря в трескавите му, похотливи очи.

„Трябваше да послушам съвета на Мари, да си сплета косата и да облека нещо сиво“ — мислеше тя, но вече бе твърде късно. Мъжът посегна през масата към ръката й с дългите си, силни пръсти.

— Красота, нямаща равна на себе си!

Тя се усмихна толкова спокойно, колкото бе по силите й.

— Господине, благодаря за честта, която ми оказвате. Извинете ме за момент. Изглежда апетитът ви за месо е заситен и сега бихте желали други лакомства. Позволете да отида до кухнята, за да поръчам сладкиши, които отново ще възбудят небцето ви.

Когато минаваше покрай Дьо Ла Вил, той улови лакътя й.

— Има други едни сладости, които желая, госпожице.

— Така ли? — хладно попита тя. — Знаех си, че ще ви се възвърне апетитът и ще им се насладите в големи количества.

Объркан, той пусна ръката й и младата жена излезе с бързи стъпки, преди принцът да избухне в кънтящ смях.

— Наистина, Дьо Ла Вил, не зная дали я заслужавате. Тази млада дама е достойна за някой благороден рицар, който разбира хапливия й език и е в състояние да й отвърне.

— Това със сигурност ще ми се удаде — докато смъртта ни раздели — отвърна другият, очевидно ядосан, защото Джон се забавляваше за негова сметка.

Принцът набоде с ножа си една малка пилешка кълка, настойчиво наблюдавайки Дьо Ла Вил.

— Кой ли от вас двамата ще вземе надмощие? Това не ви е някое покорно, изплашено момиченце.

Дьо Ла Вил ядосан се наведе напред.

— Не забравяме ли нещо много важно, скъпи принце? Имаме нужда от земи, богатства и воини, или греша?

Джон с наслада отхапа от кълката. Никак не му бе неприятно да дразни собствените си привърженици.

— Понякога имам чувството, че ви предлагам смарагд, когато камъче чакъл би било напълно достатъчно. Това е бижу с рядък блясък.

— Пфу! — нетърпеливо отвърна Дьо Ла Вил. — Всички жени са еднакви.

— Сляп ли сте? — неочаквано се намеси Мортимър, седящ все още край огъня, макар и вече малко пиян. — О да, скъпи принце, предлагате му чудесна кобила, докато той мечтае за някоя крава! — той гръмко се засмя и Дьо Ла Вил скочи.

Разгневен изтегли меча си.

— Искате да ви пробода в сърцето ли, Мортимър?

— Седнете, Дьо Ла Вил! — заповяда Джон. — Навярно бихте се чувствали по-добре с някоя крава. Смарагдът, за който става дума, притежава буен темперамент и желязна воля.

— Която ще се огъне пред моята! — Дьо Ла Вил с неудоволствие прибра меча си в ножницата. — А темперамента й ще обуздая!

— Което би било жалко — провлачи Джон и светлите му очи се присвиха. — Може би трябва да се огледаме, за да ви…

— Не! — изкрещя Дьо Ла Вил, седна отново и удари с юмрук по масата толкова силно, че чинията на принца издрънча.

Джон го зяпна.

— Истинско нещастие е, че се нуждая от меча ви!

— Вие ми обещахте тази жена!

— Да, но вече я искам за себе си. — Принцът съвсем умишлено разпалваше огъня в гърдите на Дьо Ла Вил. — Тя е достойна за мъж, който ще се възкачи на трона, не мислите ли?

— Но… — понечи да възрази Дьо Ла Вил.

— Ако някое момиче е заслужило да сподели кралското ложе, то това е Катрин! За жалост тя не е принцеса и още по-жалко, че вече съм женен. — Истинска страст караше гласа му да трепери. — Понякога през ума ми минават известни мисли…

Дьо Ла Вил отново се изправи.

— Вие ми обещахте!

— Седнете! — изсъска Джон, след което отново се усмихна. — Е добре, ще я имате! — подпрял лакти на масата, той кръстоса ръце и се наведе към Дьо Ла Вил. — Но сега ме чуйте, дебелак такъв! Ако искате да спечелите тази плячка, погрижете се малко за маниерите си. Ще разговаряме с дамата учтиво и приятелски.

— Тя ще ме отблъсне.

— Може би да, може би не. Но това дали ще каже „да“ или „не“ е абсолютно без значение. Още тази нощ ще извоюваме обещание от нейна страна, ще видите…

Кет не чу какво отговори Дьо Ла Вил. Тя стоеше с Мари на вратата на залата, водеща към кухнята. Междувременно Хауърд бе изпратен да донесе пастети, сладкиши и други лакомства.

— Ох, какво си говорят? — прошепна тя. Мортимър се бе приближил към масата, слушайки внимателно, свещеникът се бе навел напред и със склонените си една към друга глави четиримата приличаха на шайка заговорници.

„Те са си такива“ — мислеше Кет.

— Нещо не е наред — прошепна Мари. — Какво ще правите? О, госпожице, принцът иска още днес да ви омъжи за този негодник!

— Но той няма да посмее, аз съм любимка на Ричард — беззвучно отвърна Кет. — Това ще ги разубеди.

Предупреждението бе излишно. Още преди няколко часа Катрин знаеше какво я очаква. Сега тя трябваше да изиграе ролята си в тази коварна интрига.

— Не се тревожи, Мари, мога сама да се грижа за себе си.

Да можеше наистина да е толкова уверена, колкото звучеше гласа й. Съжаляваше, че не е подслушала целия разговор. Иначе би била по-добре подготвена.

— Пожелай ми успех — помоли тя, стискайки ръката на камериерката си. Преди Мари да успее да я задържи или да й даде още някакъв съвет, Кет се завърна при гостите си, величествено вдигнала глава.

— Лакомствата скоро ще бъдат сервирани, отче, господа, Ваша милост — тя кимаше усмихната на всеки един от тях, отново заемайки мястото си край масата.

Когато ръката на Дьо Ла Вил едва-едва докосна нейната, младата жена имаше чувството, че я полазиха мравки. Тя преглътна с усилие. Ще успее ли да изиграе добре ролята си? Баща му бе заплашвал нейния и бе възпитал сина си на безмилостна жестокост. Кет се насили да добави:

— Имам и специална изненада за вас — кафе от Светите земи. Със сигурност вече сте опитвали тази напитка, но човекът, който ми го продаде, е сътворил наистина изключителна смес. Купил я е от търговците, върнали се в Англия заедно с ранените рицари.

— Кафе, тази езическа помия! — презрително викна Дьо Ла Вил. — По-добре ми налейте хубаво френско вино!

Принцът улови пръстите на Кет и ги поднесе към устните си.

— С радост ще опитам от вашата „помия“, графиньо. — Тя сведе глава и Джон я подкани: — Нека сервират последното блюдо. Трябва да поговорим по делови въпроси.

— Разбира се, Ваша милост — Кет се изправи и плесна с ръце.

Хауърд се появи веднага, съпроводен от няколко кухненски прислужници. Кет стисна зъби, виждайки как Дьо Ла Вил се отнася с тях като с леки жени. „Колкото по-млада, толкова по-добре“ — съвсем ясно говореше погледът му. Навярно ръцете му щяха да влязат в действие, ако не го спираше смръщеното чело на Джон.

— Кафето ще поднеса лично — обясни домакинята на Хауърд и отпрати слугите. Тя наля кафе от една хвърляща топли отблясъци медна кана в изящни порцеланови чашки. Всеки от мъжете протегна своята чаша освен Дьо Ла Вил, на когото Кет предложи още вино. След това отново седна, усмихвайки се на Джон.

— Е, Ваша светлост, за какво става дума?

Принцът отвърна без увъртане:

— За вашата женитба.

— Но принце, мой настойник е крал Ричард. В негово отсъствие не бих могла да се омъжа, съвестта не ми позволява — тя невинно погледна отец Донован. — Отче, редна ли е изобщо подобна женитба?

Свещеникът знаеше, че това в никакъв случай не е невинен въпрос.

— Госпожице, Ричард е далеч, Бог да богослови краля. В негово отсъствие принц Джон трябва да се грижи за вашето добруване.

— Ах, разбирам. И въпреки това, решавайки да се омъжа, трябва да се съобразявам със закона, иначе собствеността ми не би преминала в притежание на моя съпруг. А кой мъж не би желал да стане господар на подобен замък? Мисля, че ще бъде несправедливо спрямо съпруга ми да се омъжа в отсъствието на крал Ричард, макар и братът на краля да е един толкова благороден принц. Не е изключено Ричард да възнагради с моя замък някой воюващ на негова страна храбър рицар. Стореното в негово отсъствие лесно би могло да бъде анулирано.

— Мъжът не позволява да му бъде отнето онова, което притежава… — понечи да отговори Дьо Ла Вил, но спря, изохквайки, очевидно настъпен под масата от Джон.

Принцът вдигна ръце.

— Понастоящем Ричард, заедно с храбрите си рицари, е далеч. Но в тази зала има един мъж, изгарящ от любов към вас, госпожице, който не дръзва сам да говори за себе си. Този мъж ми е, ех, близък на душата и е достатъчно могъщ, за да управлява замъка. За вас, разбира се.

— За мен, разбира се.

— Вашето щастие би му било скъпо и свидно. Той има благословията ми, а… — Джон се наведе към ухото й, а смехът му бе по-скоро заплашителен, отколкото приятелски: — И така, като ваш принц и настойник, а също — като заместник на брат си, ви моля да приемете предложението на този мъж, който ще ви бъде закрила от всички разбойници.

Всички занемяха в очакване — без съмнение на нейния отказ. С какво удоволствие би скочила и изкрещяла в лицето на Дьо Ла Вил, че по-скоро ще умре, отколкото да се остави в изцапаните му с кръв ръце… Но тя остана на мястото си, забивайки под масата нокти в дланите си и запазвайки същото невинно изражение.

— Никога не бих дръзнала да пожелая титлата „принцеса“, ваша светлост. Никога, дори и да не ви обвързваше брачният обет. Отец… — продължи тя с малко злорада усмивка — отец Донован не би могъл да е мъжът, който желае ръката ми. Кой тогава ми оказва тази чест? Жерал Мортимър или Раймон дьо Ла Вил.

Мортимър за малко не изплю сладкото кафе, което току-що бе отпил, а Дьо Ла Вил — да се задави с виното си. Леко объркан, Джон се облегна назад.

— Дьо Ла Вил е този, който желае ръката ви, госпожице. Какво ще кажете?

Страните на младата жена поруменяха от гняв. Тя рязко сведе поглед.

— Наистина, голяма чест, господин Дьо Ла Вил. Но отсъствието на Ричард ме притеснява и по тази причина се нуждая от време. Навярно за няколко месеца ще се оставя да бъда убедена, приемайки предложението на един толкова необикновен мъж.

Очите на Джон се присвиха.

— Ще трябва да решите за няколко дена, госпожице.

За да не покаже омразата, святкаща в очите й, тя все още не вдигаше клепки.

— Както желаете, Ваша светлост — тя се надигна от мястото си, опасявайки се, че ще започне да крещи, проклина и буйства, ако още миг остане в това помещение.

Принцът и свитата му също се изправиха.

— Благодарим за гостоприемството, госпожице. Сега трябва да тръгваме.

— Толкова скоро — останала без дъх прошепна тя.

Дьо Ла Вил улови ръката й, а устните му опариха пръстите й.

— За да се върна по-скоро — с дрезгав глас обеща той, а на Кет отново й се стори, че някакви отвратителни, слузести червеи полазиха по кожата й. Странно! Той бе хубав мъж и въпреки това толкова отблъскващ. Перверзните му склонности сякаш бликаха от всяка пора на тялото му.

— Винаги на ваше разположение — промърмори тя и бързо отстъпи.

Джон се сбогува, целувайки я по двете бузи. За щастие нито отец Донован, нито Мортимър направи опит да я докосне.

Тя плесна с ръце и прислужниците отново се появиха. Кучетата си играеха между хората, заети със задълженията си, подаващи с дълбоки поклони наметките на принца и свитата му и съпровождащи Кет при изпращането на гостите.

Конете бяха доведени бързо и щом и последният конник потъна в мрака, усмивката изчезна от лицето на Кет.

— Вдигнете моста! — заповяда тя, почти задушаваща се. Докато прислугата бързаше да изпълни дадените заповеди, господарката на замъка се затича нагоре по стълбата.

В спалнята Мари се втурна насреща й.

— О, какво ще правите?

— Проклятие, не зная! — гневно кръстосваше стаята Кет.

— Няколко дена… Дотогава Ричард няма да се върне. Но вие не бива да се омъжвате за този ужасен човек. Трябва да помолите Робин за помощ и да избягате от Англия.

— Естествено! О, Мари, ти си ангел! — Кет хвана с ръце кръглото лице на камериерката си и я целуна по върха на носа.

— Още утре сутринта ще уредя всичко. Ще изпратя прислугата и рицарите си в някой друг замък и ще последвам Ричард из Светите земи.

Камериерката ужасена смръщи чело.

— Не, това би било твърде опасно! Отидете в Нормандия!

Кет поклати глава, а очите й блестяха от весела възбуда.

— Към Ерусалим!

— Госпожице Кет…

— Решението ми е окончателно, а ти идваш с мен.

— Аз! В тази езическа страна! О, не, госпожице, моля ви, помислете още малко, легнете си, а утре на свежа глава ще решите!

Вместо отговор Кет само се засмя. Откакто взе решението се чувстваше безкрайно облекчена.

— Помогни ми да се съблека и се погрижи нещата ми да бъдат прилежно опаковани. Ще пътувам с малко багаж, така че ще взема само един сандък.

— Но, Катрин…

— Елеонор Аквитанска също е участвала в кръстоносен поход. Не само леки жени съпровождат рицарите.

Мари с вайкане събираше дрехите, захвърлени на пода от господарката й. Кет нахлузи една нощница и предизвикателно попита:

— Или по-добре да се оженя за Дьо Ла Вил? Не разбираш ли? Само при Ричард ще съм в безопасност.

— Света Богородице! — прошепна Мари, прекръствайки се. — След като вече толкова години издържам с това своенравно момиче, трябва да съм си заслужила място на небето.

— Имаш предвид, толкова много години с тази графиня! — напомни й Кет и театрално въздъхна.

Мари не й обърна внимание.

— Света Богородице, помогни! Не позволявай на тази глупава… графиня, да заложи на карта живота и на двете ни в някаква далечна пустиня!

Тя отново се прекръсти и се усмихна по посока на Кет.

— Тя ще ви попречи.

Въпреки яда Кет не можа да сдържи смеха си.

— Ако не се държиш като добра прислужница и не изпълняваш желанията ми, ще бъда принудена да те замеря с нещо. Сега върви, Мари! Трябва да поспя, защото утре ще имам нужда от всичките си сили и ясен разсъдък.

— Хм! — неодобрително изсумтя камериерката, запътвайки се към вратата, където спря в очакване.

— Лека нощ, Мари.

— Хм! — повтори жената толкова презрително, колкото й бе възможно и най-сетне остави господарката си сама.

Кет се строполи в леглото, а мислите й се тълпяха една през друга. Планът й наистина бе опасен и трябваше да бъде много предпазлива. Ако я заловят… Но какво имаше за губене? Никоя участ не би била по-непоносима от брака с Дьо Ла Вил. Дори смъртта бе за предпочитане. Оставаше й един единствен изход — бягството.

Този човек би се отнасял с нея така, както с момичето в гората, би я измъчвал и насилвал. Никой благороден рицар в блестящи доспехи нямаше да й се притече на помощ. Трябваше да се спасява със собствени сили.

 

 

Недалеч от замъка Робин усети същия хладен вятър, погалил страните на Кет. Изведнъж сякаш някакъв великан се наведе към земята, която бе облъхната от ледения му дъх. Във въздуха се вдигна прах и сухи листа.

Робин затвори очи и се вслуша в шума. Странна, черна нощ. Облаци закриваха и отново разкриваха сребърната луна.

„Нощ, сякаш сътворена за старите божества“ — мислеше Робин. Макар християнството да господстваше из тези земи вече толкова столетия, все още имаше хора, вярващи в някогашните богове. „И защо не?“ — запита се той. На първи май все още танцуват около окичени дръвчета, а в нощта преди Вси светии се кръстят и избягват да се приближават до гробища.

Да, тази нощ бе подходяща за езическите божества. Както и за демони, идещи от пъкъла или промъкващи се по земята в човешки облик.

Отваряйки отново очи, Робин видя между дърветата да проблясва сребро. Той чакаше засмян. Значи не се е излъгал. Листата на дърветата шумоляха още по-силно. Голям черен жребец пристъпи към полянката, язден от едър мъж в сребърна ризница и черна наметка.

— Ти се върна! — въодушевено извика Робин.

Мъжът скочи от седлото и топло разтърси ръката му. Двамата радостно се поздравиха, свързани от родство и приятели по своя собствена воля. По произход може и да се различаваха, но душите им си приличаха.

Отначало Сребърния меч бе малко обезпокоен от решението на по-младия си роднина да стане най-добрия стрелец с лък в света. С течение на времето бе разбрал, че Робин, най-младият саксонски наследник на рода Лоскли, ще води битки през целия си живот.

Сребърния меч му бе давал уроци, за да го превърне в добър войн. Междувременно Робин наистина бе надминал всички в стрелбата с лък, но в борбата с меч учителят все още превъзхождаше ученика.

— Мили Боже, вече вярвам на чудеса! — рече Робин. — Как е възможно това?

— Дълга история…

— Тъкмо научих за приключението ти от днешния следобед.

— Наистина? Как така?

— Забравяш съгледвачите ми, които са навсякъде из гората.

— Ах, тогава появяването ми е било излишно. Хората ти и без това са щели да се намесят.

— Не, без твоя помощ момичето щеше да бъде изнасилено и измъчвано, може би дори убито. Дьо Ла Вил е жесток развратник.

— Без съмнение.

— Но може би сега е възможно да бъде поставен на мястото му.

— С тази цел лорд Монджой бе изпратен обратно в Англия.

— Истина ли е това? Лъвското сърце те е изпратил у дома? — Робин със смях вдигна поглед към небето. — Слава на Всемогъщия!

— Сигурно ще си му още по-благодарен, когато ти разкажа всичко — отвърна Дамиан, мръщейки чело. — Като лорд Монджой, аз притежавам документи, упълномощаващи ме веднага да се оженя за госпожица Катрин дьо Монтрен и да управлявам замъка.

— Ти и Кет! — изрече Робин, останал без дъх, след което тихо се засмя. — Това е направо чудесно!

— Навярно госпожицата е на друго мнение.

Робин вдигна рамене.

— Признавам, че лорд Монджой не е сред любимите й рицари. Но тя не го познава много добре. Най-малкото, поне ще се радва, че съдбата й е в твои ръце. Джон има други планове за нея.

— Дьо Ла Вил.

— Да. А ти нямаш представа колко безпределна е омразата й към този човек.

— Мога да си представя.

Известно време двамата помълчаха, докато мислите им се рееха назад в миналото. В действителност омразата към Дьо Ла Вил бе белязала тези три години.

— Толкова се радвам — потвърди Робин. — Толкова безсънни нощи съм се тревожил за Кет. Тя страстно се застъпва за селяните и много се боя за нея.

— Навярно тя се бои от Монджой.

— Няма да ти е лесно с нея… — Робин се засмя, но веднага отново стана сериозен. — Бъди внимателен с нея, защото много я обичам. — След това колебливо добави: — Ти не изпитваш нищо към нея. Както е известно, още тъгуваш за хубавата Алиса.

— Разбира се, че ще бъда мил с нея. Но едно трябва честно да ти призная — оженя ли се за някоя жена, ще водя истински семеен живот с нея.

— Разбира се.

— А аз бих заложил живота си, за да я защитя.

— Ако можеше да те опознае така добре, както аз те познавам! Дойде точно навреме. Сега няма да се налага да престъпвам дадената дума. А ти, Сребърен меч, ще защитаваш повереното ти от краля. Днес Джон и свитата му бяха в замъка Монтрен и принцът е направил на Кет предложение за женитба от името на Дьо Ла Вил. Тя смяташе, че подобна женитба би била невъзможна в отсъствието на краля, но аз се съмнявам в това. Затова тази нощ възнамерявах да наблюдавам замъка. Кет провали плана ми.

— Как така?

— Накара ме да й обещая, че кракът ми няма да стъпи в замъка й. Това ми бе неприятно, но тя не ми остави никакъв избор.

— Робин, мило момче, изобщо не знаеш как да се отнасяш със жените.

— А ти знаеш по-добре?

— О, да, приятелю. В моя дом желанието ми ще е единственият закон.

— Ще видим. Безпокоя се.

— Вече няма от какво да се боиш. Дръж на думата си и бъди сигурен, че замъкът ще бъде добре охраняван — Дамиан отново подаде ръка на младия мъж.

— Наистина е чудесно, че се завърна. Без теб не бе същото.

— Знаеш, че трябваше да отида в Светите земи.

— Разбира се. По право ти си рицар на краля.

— Въпреки това можеше и двамата да увиснем на бесилото.

Робин се ухили.

— Би могло. Но по пътя към ада ще вземем със себе си безброй мъже.

Той наблюдаваше как Сребърния меч се метна на врания си жребец и препусна в нощта — призрачна сянка в сребърно и сиво, разтворила се в бледата лунна светлина.

Щеше ли Кет да одобри избора на краля? Сигурно не.

Робин усмихнат си спомни как братовчедка му изговаряше името Монджой от онази злополучна среща насам. Дамиан изглежда също й бе ядосан. Разговаряйки за нея, той наистина се изразяваше предпазливо, но я намираше за капризна и своенравна, момиче, което в никакъв случай не се държи по подобаващия за една господарка на замък начин. Никога не би я наранил и ако се наложеше, щеше да рискува живота си, за да я защити, но не бе в състояние да я разбере. Както и Кет него.

А Робин, който обичаше и двамата, мислеше, изпълнен с надежда: Може би все някога ще се сближат. Но преди това ще хвърчат искри.

Той тихо се засмя, но веселостта му бързо отлетя. Тези искри можеха да хвърчат още тази вечер, когато Сребърния меч защитава Кет. Странна нощ… Вятърът отново стана студен, брулеше клоните на дърветата и сякаш нашепваше предупреждение.

 

 

Недалеч от замъка Сребърния меч също долови странното свистене във въздуха. Той седеше върху жребеца си, обгърнат в черна сянка, слушаше шумоленето на листата и усещаше ледените пръсти на нощта. Силният бриз безмилостно огъваше клоните на дърветата, вещаейки опасности. Облаци покриха луната и когато тя отново се показа, водата в защитния ров около замъка блестеше като живак. В бледата светлина пред Дамиан се извисяваше замъкът, могъщ и готов за отпор срещу всякакви врагове.

Конят нетърпеливо ровеше с копита в шумата.

— Още не! — тихо го предупреждаваше ездачът му.

И докато изричаше тези думи, тишината на нощта внезапно бе нарушена. Някъде дрънчеше и скърцаше метал. Подвижният мост се спусна, след което се разнесе кънтящ вик. От гората изникнаха конници, а от бойницата на замъка един от стражите се строполи мъртъв, уцелен в сърцето от стрела.

— Давай! — подкани жребеца си Дамиан, отпускайки юздите.