Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Damsel in Distress, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ангел Христов, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 89гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и начална корекция
- Xesiona(2009)
- Сканиране
- ?
Издание:
Хедър Греъм. Графинята и Сребърния меч
ИК „Ирис“, 1998
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от lgoceva)
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Кет безутешно кръстосваше спалнята си. Мили Боже, какво трябваше да направи? Проклинаше Сребърния меч, желаеше му мъчителна смърт и не можеше да си обясни предателството му. От друга страна, той не й бе обещавал нищо. От самото начало бе твърдо решен да я предаде на графа, комуто очевидно се възхищаваше. Но защо тогава го бе измамил с нея? А тя самата? Как можа да му се отдаде, при това наслаждавайки се на интимните им преживявания?
Не, не желаеше да мисли повече за това, не смееше. Иначе страните й пламваха, а страхът караше сърцето й да бие лудо.
Той се бе позабавлявал с нея, а след това я бе предоставил на графа. След бурната си поява в колибата, за да я извести за намеренията си, Монджой бе наредил на един от хората си да даде на Кет някаква наметка. Рицарят се бе подчинил и вежливо съпроводи дамата до една, очевидно предназначена за нея, малка кобилка.
Начело на свитата си, Монджой нетърпеливо бе изчакал Кет да се качи на седлото, за да потеглят. Младата жена се опасяваше, че Монджой ще я отведе в Клифърд, но за нейно облекчение групичката пое към нейния собствен замък.
Пристигайки, Монджой я бе поел от седлото и отново бе изразил желанието си да се оженят незабавно. Кет се насилили да му отвърне с благ и умоляващ глас, че е уморена и ума нужда от баня и почивка.
Сега тя очакваше в спалнята си да й донесат водата за къпане, докато Монджой разговаряше в залата с прислугата, пред която се представи като новия господар на замъка.
Почука се и Кет отвори вратата. На прага стоеше Мари, грееща от радост и със зачервени страни.
— О, госпожице! — извика тя и притисна младата господарка в прегръдката си.
Кет отвърна на радостта й, измъчвана от угризения. Бе забравила какви верни хора й служеха и колко загрижени трябва да са били за нея.
— Така се изплашихме! — продължи камериерката. — Но все пак знаехме, че сте се измъкнали от презрените съучастници на Дьо Ла Вил. — Тя пусна Кет, плясвайки с ръце. — О, този чудесен мъж, който ви избави! — Мари вдигна възхитен поглед нагоре, сякаш Сребърния меч е бил изпратен по Божията воля. — Благословени да са светиите, които ни изпратиха един от тях!
— Повярвай ми, той изобщо не е светец — Кет издърпа Мари в стаята, възнамерявайки да затвори вратата, но на прага стоеше Хауърд, съпроводен от няколко момчета от прислугата, които теглеха тежкото ведро с вода. Той се поклони засмян и очевидно също би прегърнал господарката си, ако не знаеше, че тя не би одобрила подобен жест.
— Скъпи Хауърд! — Кет го дари с целувка, накарала момчето да поруменее.
— Толкова се радваме да ви видим отново вкъщи, госпожице! Разбира се, рицарите са разгневени и се разкайват за това, че са позволили един предател да се вмъкне сред тях. Сър Гантър тъкмо моли за прошка лорд Монджой…
— Кого? Лорд Монджой? — тя се задъхваше от възмущение. — Той не дължи обяснение на лорд Монджой, а пред мен няма нужда да се извинява. Веднага ще се погрижа за това. Много мъже загинаха или бяха ранени, сражавайки се за мен…
— Госпожице! — тихо я предупреди Мари. Момчетата наливаха вдигащата пара вода във ваната и скришом наблюдаваха господарката си. Със сигурност не след дълго всичките й хора щяха да научат за намеренията на Кет и изглежда никой не би разбрал какво има тя против човек като Монджой.
Младата жена решително отметна косата си на гърба.
— Този замък е мой, а не негов.
— Още днес ще му принадлежи — отвърна камериерката.
Кет решително поклати глава.
— Не, не мога да се омъжа за него.
Видимо озадачен, Хауърд сбърчи чело. Мари я улови за ръка и рече:
— Банята ви е готова, госпожице…
Кет обаче се отскубна и се втурна надолу по стълбите, все още с разрошена коса и с наметката, дадена й от рицаря на Монджой. Подобно на непокорно дете, тя отказваше да остане в стаята си, докато графът укоряваше стражите й.
Едва на половината на стълбите Кет осъзна, че се бои от Монджой и то с пълно право, но вече бе късно да се върне, защото благородникът я бе съзрял. Дамиан седеше до дългата маса в залата за гости, а пред него, висок и слаб, стоеше сър Гантър — прегърбен и уморен като стар щъркел. Той показваше очертанията на замъка върху един пергамент. През това време Джени, една от прислужничките в кухнята, наливаше вино на графа, а Мег, втората по ранг след Хауърд готвачка, сервираше блюдо с пушено месо.
— Госпожице! — извика сър Гантър и с големи крачки се завтече към нея, коленичи и сграбчи ръката й. — Простете ми!
— Няма какво да ви прощавам, сър Гантър. Изправете се! Бяхме позорно измамени…
— Но не е трябвало да се оставите да приспят вниманието ви — властно я прекъсна насред думата Монджой и се изправи. — Сър Гантър, тъй като госпожица Катрин желае да поговори с мен, преди да си е отдъхнала от изпитанията, ще продължим разговора си с вас по-късно.
— С удоволствие, господине.
— Сър Гантър, двамата с вас ще изясним всичко това по-късно — наблегна Кет.
— Да, госпожице — мъжът неловко поглеждаше ту нея, ту графа.
— Ще пратя да ви повикат веднага щом госпожица Катрин се качи в покоите си — с благ тон го осведоми Монджой. Кет уплашено се взираше в очите му, които я караха да изтръпва от страх. Сега трябваше да мобилизира всичките си сили, за да се изплъзне от този нов враг.
Монджой не бе Дьо Ла Вил, който навярно не можеше да стъпи и на малкия му пръст. Горд и внушителен със забележителния си ръст, Монджой й се струваше най-опасния рицар, който можеше да се роди на тази земя. Гарваново черните му коси, които, противно на нормандската мода, не бяха късо подстригани, обрамчваха обаятелно лице с високи скули и ъгловата брадичка. По страните му се виждаха няколко свидетелстващи за жестоки битки, белези, които обаче бяха избледнели и не помрачаваха впечатлението от красивата външност на графа. Говореше се, че много жени намирали чара му за неотразим.
Тези жени навярно никога не бяха надниквали в очите му. Сребристосиви, заплашителни и недоброжелателни, те можеха да изгарят като огън или да сковават подобно лед. Бе пристигнал в този замък, за да оцени печалбата си и гледаше на нея, Катрин дьо Монтрен, само като на досадна добавка към новата си собственост.
След като сър Гантър напусна залата, Джени и Мег размениха бегли погледи, след което бързо излязоха.
Кет остана сама с Монджой. Докато мъжът се взираше в нея, тя се разтрепери. Имаше усещането, че той гледа през нея, сякаш жестоко я ненавиждаше. Но защо? Дали разпознаваше в нея момичето, което някога бе срещнал в гората? Не, Робин я уверяваше, че граф Клифърд я е взел за селянка.
Освен това в изисканото си облекло тя почти по нищо не приличаше на момичето в зелената роба.
Или знаеше за случилото се в колибата сред гората? Невъзможно. Сребърния меч би рискувал главата си, ако разкажеше за това на Монджой.
Внезапно Кет започна да се задъхва и с мъка изрече:
— Бих ви била благодарна, ако ми предоставите управлението на този замък.
Той се облегна на масата с ръце, скръстени на гърдите.
— И аз бих бил благодарен, ако изпълните задълженията си на годеница. Така че се изкъпете и преоблечете, за да можем да се оженим.
— Единствено аз нося отговорност за този замък и хората, живеещи зад и извън стените му. Аз поддържам крепостта, грижа се за облеклото и храната на моите хора, за боеспособността на рицарите си и за данъците ни към краля. Винаги добросъвестно съм изпълнявала задълженията, които наследих от баща си. А що се отнася до нашата сватба, не съм готова да участвам в подобно начинание.
— Простете, госпожице — прекъсна я Монджой. — Притежавам всички необходими документи. Ще се оженим веднага щом се приготвите.
Очевидно опитът да го разубеди от женитбата бе напълно безсмислен. Тя сведе глава и отвърна с по-мек тон:
— Вие не разбирате, лорд Монджой… Неотдавна преживях ужасни страдания…
— Да, два дена в пущинака — отвърна Монджой и на Кет й се стори, че в думите му може да се открие известна доза състрадание.
Обнадеждена, тя го погледна в очите.
— След скока в крепостния ров! Зъзнех ужасно, бях гладна и жадна…
— Колко странно! След всичко, което бях чул за този Сребърен меч, бях убеден, че добре ще се грижи за вас. А уж ми е задължен, защото както е видно, се подвизава предимно из моите земи. В колибата имаше празен мях от вино.
— Зная — Кет се опитваше да говори колкото е възможно по-непринудено. — Всъщност пихме вино, аз също — твърде много…
— Моля, госпожице?
— Ах, нищо, господине! Не разбирате ли? Бе наистина ужасно.
Тя едва не отстъпи пред гнева, прозвучал в този въпрос. Тя се гневеше на самата себе си, че е загрижена и се бои за Сребърния меч. Бе му длъжница, въпреки че той й дължеше още повече!
— Не — побърза да каже тя. — Само че, когато се опитах да избягам…
— Защо е трябвало да бягате от мъжа, спасил ви от Дьо Ла Вил и дал ви подслон само за да може след време да ви предостави на мен?
— Да ме предостави на вас… — гневно поде тя, но обузда гнева си. — Господине, както изглежда, днес всеки мами всекиго. Не смеех да се доверявам на когото и да било. Нямах представа за плановете на Ричард, преди Сребърния меч да ме извести за това. Как можех да знам на какво трябва да вярвам?
— Ох!
— Сега разбирате, нали? Ще ми дадете ли време?
— Не, госпожице. Днес следобед ще се оженим.
— Ох, нищо не разбирате.
— Вие сте тази, която не разбира нищо — нетърпеливо я прекъсна той. — Изглежда назряват размирици и аз няма да наливам масло в огъня и да подклаждам гражданската война, като дори още миг оставя беззащитна една примамлива плячка, така че всеки да може да протегне ръка към нея.
— Но…
— Вярвате ли, че Дьо Ла Вил няма да повтори опита си да завладее вас и замъка? Да, госпожице, вие сте важна личност. Вашият замък също е важен. Рискът да загубим тази твърдина е твърде голям, затова пропуснах битката за Ерусалим. А сега не бих желал да влизам в по-нататъшни дискусии с вас.
— Тогава, господине, ще се наложи пред олтара да ви откажа съгласието си! Нямах време да подготвя душата си, да поговоря с изповедника си…
— Искате да подготвите душата си? Госпожице, вие ще се омъжвате, няма да умирате. А в случай че имате нужда от изповедник, с удоволствие ще ви изпратя един свещеник.
— Забравете свещеника. Нямам чак толкова тежки грехове!
Наистина ли, питаше се тя. Ами последната нощ?
— В случай че бихте желали да направите някакви признания, с готовност ще ви изслушам — хладно и изпитателно наблюдаваше лицето й той.
— По-скоро адът ще замръзне, господине!
— Тогава сама си бъдете съдник, докато се къпете. Започвам да губя търпение.
— Аз също! Неотстъпчивостта ви ми се струва твърде неподходяща за един рицар. Не съм готова за женитба…
— Кой е, госпожице?
— И не съм готова да споделям нищо с вас.
— Колко жалко, въпреки това ще станете моя жена.
Тя размишляваше светкавично.
— Е, добре. Съгласна съм с женитбата, ако се закълнете пред Бог да не спите в една стая с мен.
Монджой повдигна вежди развеселен.
— Значи трябва да се откажа от съпружеските си права?
— Точно така. Ако ми дадете година време, може би… — Мъжът се смееше и Кет бързо се поправи: — Шест месеца.
— Шест часа, може би. Зависи от настроението ми. Но уверявам ви, че скоро ще ме познавате много добре.
Кет го наблюдаваше занемяла и искаше да е мъж, за да може да извади меча си срещу него. Веднъж вече бе го сторила, бе надвита без никакво усилие и напердашена като дете. Сега той не би дръзнал да се държи по същия начин. Кет е дама, а тогава той я бе взел за селско момиче.
Ех, ако можеше да завърже ръцете му на гърба и след това да го прободе!
Тези мисли не я утешиха ни най-малко. Тази вечер той щеше да се ожени за нея и малко по-късно — да разбере, че не се е сдобил с девствена невеста.
— Копеле! — изфуча тя, без да забележи огъня, горящ в очите му. — Ако наистина се ожените за мен, горчиво ще съжалявате, господине.
Монджой гневно направи знак с ръка.
— Моля, госпожице! Вече съжалявам. Въпреки това ще ви отведа пред олтара. И ако се държите подобаващо, церемонията би трябвало да премине безпроблемно. Ако не… — той не довърши. — Независимо как — заплашително добави той, — ние ще се оженим.
Кет потисна страха си.
— Няма да приема подобна съдба доброволно. Този замък е мой, мое наследство, и аз…
Тя занемя, защото Монджой се бе насочим право към нея. Няма да бяга. Графът не би посмял да използва насилие под собствения й покрив.
— Господине, предупреждавам ви…
— И аз ви предупреждавам, госпожице. Ще броя до две. Все още имате време да изкачите тези стъпала и отидете да се изкъпете. В противен случай сам ще ви занеса горе.
— Не, господине, няма да го направите!
— Едно.
— Не!
— Да!
Дъхът й секна от изумление, когато мъжът не особено внимателно я вдигна на ръце. За да запази равновесие, Кет неволно го прегърна през врата, съзирайки сребристия блясък в очите му.
След това преглътна, надвивайки страха си, извика и удари гърдите му с едното от юмручетата си. Това ни най-малко не разколеба Дамиан, който я носеше нагоре по стълбите към спалнята й. Мари и Хауърд все още стояха пред вратата, нервно кършейки пръсти.
— Махнете се от пътя ми! — с гръмотевичен глас нареди Монджой.
— Мари… — задъхвайки се понечи да каже нещо Кет.
Само че Мари не желаеше да слуша и изчезна надолу по стълбите, следвана от Хауърд. Монджой внесе годеницата си в стаята и затвори вратата с ритник. Кет отчаяно се въртеше в ръцете му.
— Скъпа моя, рискувате задните ви части значително да пострадат — заплаши я той.
Когато Монджой най-сетне я пусна на земята, заслепена от гняв, тя се нахвърли върху му.
— Презрян негодник!
Мъжът все още не бе свършил с нея. Той свлече наметката от раменете й и погледът му спря върху роклята, която някога бе подарил на госпожица Алиса. След миг се взря в очите на Кет. Искаше да си вземе роклята обратно, тук и сега.
— Не! — извика Кет, обръщайки му гръб, за да избяга, но Дамиан я сграбчи за косите и я издърпа обратно. Момичето се възпротиви със сълзи на очи, но той не знаеше милост — развърза връзките на корсета и издърпа надолу бялата ленена дреха, която се свлече на пода. Без да обръща внимание на писъците на годеницата си, Монджой отново я вдигна и Кет усети безцеремонните му, груби ръце на войник върху нежната си кожа. Момичето напразно се бранеше, а когато той я потопи във водата, изгубила самообладание, жадно пое въздух.
Водата я бе покрила цялата. Кет, изплува кашляйки и плюейки, а в погледа й бе изписана цялата омраза, изпълваща душата й. Когато най-сетне си възвърна гласа, прошепна само:
— Копеле.
Монджой невъзмутимо кимна.
— Повярвайте ми, госпожице, желая ви здраве и дълъг живот. Докато Дьо Ла Вил се стреми единствено към задоволяване на похотливите си желания, аз бих се отнасял внимателно с вас…
— Внимателно! — изфуча тя. — Внимателен ли бяхте току-що?
— Държанието ми ще зависи единствено от вас — дланта му докосна гърба й и Кет почувства объркващата, изкусителна милувка на пръстите му. От дълбокия му глас по тялото й пробягаха тръпки. — Мога ли сега да ви оставя да се изкъпете, без да се притеснявам повече? Или имате нужда от помощ — да измия косата ви, да ви изтъркам гърба?
— Не!
Монджой се поклони вежливо и според етикета, след което напусна стаята. Известно време Кет остана като замаяна във водата, която постепенно изстиваше. След това невъздържано изруга. Тя чу вратата да се отваря предпазливо, хвана с треперещи пръсти ръба на ваната и се извърна, готова да възобнови съпротивата. Този път не бе Монджой, а Мари, която влезе и затвори вратата след себе си.
— Госпожице Кет! Венчавката трябва да се състои до един час. Дойдох, за да ви помогна — тя с бързи крачки се отправи към тоалетната масичка, взе уханен тоалетен сапун и гъба, след което започна да мие косата на господарката си.
Почти обзета от паника, Кет се извърна към нея.
— Не мога да се омъжа за него!
— Е, да, малко е страшничък, но ако се покажете по-благосклонна…
— Нищо не разбираш! Не мога да се омъжа за него! По много причини… Навярно е имал половината жени в двора на Ричард. Веднъж кралица Елеонор каза, че един мъж може да прави всичко, което му е по душа и тя смяташе, че Хенри се бил впуснал в любовни авантюри дори с овците на Розмънд Клифърд! Но което е позволено на мъжа, не важи и за жената.
— За какво говорите, госпожице?
Кет тъжно поклати глава. Невъзможно й бе да сподели с камериерката си случилото се през изтеклата нощ. Толкова желаеше да разкрие сърцето си пред майчински грижовната приятелка… Но Мари не би я разбрала, така че отговорът бе съвсем лаконичен:
— Наистина, не мога да се оженя за него.
— Изплакнете сега сапуна от косата си.
Кет не помръдна и Мари сложи длан върху главата й, за да я натисне във водата.
Когато Кет отново извади глава над водата, Мари насапуниса гърба й.
— Със сигурност всичко ще се оправи, госпожице. Само помислете! Крал Ричард е изпратил този мъж, един от най-добрите си войни, само заради вас. Значи графът не е толкова лош. Чувала съм, че бил верен и всеотдаен към госпожица Алиса…
— Да, виждала съм това със собствените си очи. — През онзи ден изглеждаше леден и безсърдечен. Въпреки това Алиса нежно му се усмихваше, а в очите й личеше неприкрито влечение. Навярно я е обичал, поне така твърдеше Сребърния меч. Но той сам бе влюбен в клетата, кротка Алиса, която напълно заслужаваше възхищението на всички.
Е, добре, може би Монджой наистина бе изпитвал някакви чувства към някогашната си годеница. Но тя, Катрин дьо Монтрен, не го обичаше! Тя измъкна сапуна от ръката на Мари и в сляпа ярост започна да търка ръцете, а след това и гърдите си. Дьо Ла Вил, принц Джон, Сребърния меч, Монджой — всички бяха еднакви и тя ги мразеше. Сега искаше да заличи всички следи, оставени по тялото й от Сребърния меч, който така подло я бе предал.
А докосването на Монджой? Не биваше да го допуска! Тя озлобено продължаваше да се търка.
Мари я наблюдаваше обезпокоена, питайки се дали иначе толкова здравомислещата й господарка не е изгубила разсъдъка си. Дали това не бе свързано със скока в крепостния ров?
— Кет! — камериерката коленичи край ваната и с любов отстрани влажната коса от челото на господарката си. — Не знаех, че бракът толкова ви е изплашил. Иначе сте тъй самоуверена и силна. Само ако скъпата ви майка бе жива! Навярно тя би намерила верните думи, за да ви освободи от страха. Ако можеше да научите малко повече за мъжете…
— Зная достатъчно за мъжете — сухо отвърна Кет. — И не се боя. Това е само… — тя замълча и се взря в Мари. — Сетих се! — бързо се изправи, зави се с ленената кърпа за баня, която камериерката й подаваше и излезе от ваната. — Намери ми някоя дреха, което е малко разкъсана.
Мари я зяпна изумена.
— Нямате предвид зелената…
— Да, тя би била подходяща — отвърна Кет, но след това се спря. Не, не цветовете на госпожица Зелени ръкави. В случай че бягството й се провалеше, не биваше да залага на карта онази роля, която означаваше толкова много за нея.
Никой не може да ме спре, уверяваше се тя.
— Не, не зелената, някоя подобна. Някоя проста дреха с не особено дълга туника и вълнени панталони. Освен това и наметката ми.
— За сватбата? — ужасена попита камериерката.
Кет не отговори. Тя се втурна към тайната врата, която я бе провалила през онази ужасна нощ, надявайки се, че този път вратата няма да заяде. С надежда натисна камъка, но нищо не помръдна.
Когато обаче повтори опита си, вратата внезапно поддаде. Кет едва не се спъна в прага.
— Слава на небесата! — ликуваше Кет.
— О, не! — проплака Мари. — Не може да избягате от него!
— Напротив, мога! Трябва! — Кет трескаво нахлузи дрехите, които Мари бе изнамерила, след което среса косата си. За миг, спомняйки си как Сребърния меч бе разресвал къдриците й, пръстите на момичето замръзнаха. След това се замисли за други докосвания и по тялото й пробягаха тръпки. Ох, мъже, ако можеше всички да потънат вдън земя!
— Как може да кроите подобни планове, когато току-що сте била в такава ужасна опасност? — проплака Мари. — Трябваше да скочите от крепостната стена! В рова! Не винаги ще има някой легендарен спасител, който да ви се притече на помощ. Подобни чудеса не стават всеки ден…
— Значи това е чудо? — объркващо я прекъсна Кет насред думата и хвърли четката върху леглото. — Повярвай ми, Мари. Сребърния меч не е нито светец, нито плод на някакво чудо!
— Но Дьо Ла Вил все още ви заплашва. Монджой поне би ви пазил от това чудовище. Госпожице, сам кралят е наредил да се сключи този брак…
— Кралят е далеч — беззвучно отвърна Кет. — Как бих могла да зная каква всъщност е била неговата воля?
— Монджой притежава със себе си всички необходими документи, носещи кралския печат, а освен това и писменото позволение от църквата. Няма никакви пречки пред този брак.
— Ти се боиш от него! — упрекна камериерката си Кет.
— Ха! — Мари се засмя предизвикателно. — Вие се боите от него, госпожице. Там е проблемът.
— Сега нямам време да продължавам този разговор — със строг глас отвърна Кет, след което прегърна Мари. — Върви долу и кажи, че искам да остана сама. После никой няма да може да те упрекне, когато изчезна.
— О, Кет! — нещастно проплака Мари. — Останете! Монджой не е толкова лош.
— Той е арогантен грубиян, безогледен мускулест самохвалко и безсрамен негодник! В моя собствен замък се вживява в ролята на господар, унижава ме пред хората ми, а ти го защитаваш? — Кет с огорчение погледна камериерката си.
— Ох, навярно не е искал да ви унижава. Искал е просто да наложи волята си. По това си приличате.
— За Бога, нали не ме поставяш на равна нога с този ужасен човек?
Мари се усмихна въздишайки.
— Във всеки случай е непреклонен и впечатляващ. Госпожице, моля ви да размислите!
Но Кет не позволи да я отклонят от плана й.
— Ще избягам! Сега слез долу! Не искам да те обвинят в съучастничество.
— Кет, моля…
— Не! — Кет почувства как погледът на Мари я проследи, докато се промъкна през тайната врата и съвсем внимателно я затвори след себе си, за да не заяде пак. Останала сама в мрака, тя задържа дъх, питайки се дали не постъпва като глупачка. Но ако не избягаше, трябваше да се омъжи за Монджой и да сподели леглото му.
Спомни си как, без да се обръща внимание на погледите на прислужничките, я бе носил на ръце по стълбите и бе свлякъл роклята от тялото й, за да я натика във ваната. А след това пръстите му по гърба й — толкова нежни и обещаващи…
Пипнешком потъна в мрака.