Хедър Греъм
Графинята и Сребърния меч (8)

ГЛАВА СЕДМА

Водата я проряза като нож и Кет помисли, че умира. Или просто бе изгубила съзнание, намирайки милостива забрава в тъмните води. Не за дълго. Хапещ мраз събуди желанието й за живот, докато, все още в обятията на безумния рицар, потъваше към дъното на крепостния ров. Имаше чувство, че дробовете й горят и едновременно с това са разкъсвани от ледени пръсти.

Когато вече се боеше, че безкрайно ще продължи да потъва в смразяващия мрак, усети под краката си тиня, слузести растения, а може би дори змии… В гърлото й се надигна вик и тя изпита желание да отвори уста, но инстинктът я предпази навреме — ако погълнеше вода, бе загубена.

Въпреки тежестта на ризницата си, рицарят силно се оттласна от тинестото дъно. Когато главата на Кет се показа над повърхността на водата, младата жена жадно глътна въздух. Мъжът все още я държеше с една ръка, а с другата загребваше вода, устремен към брега.

— Там! — извика някой от кулата. — Виждам ги да изплуват! Ето там!

— Стреляй с лъка!

— Не, може да уцелим момичето!

— Стреляй, дяволите те взели!

Кет невярваща вдигна вежди. Наистина ли тези мъже искаха да я убият?

— Плувайте, госпожице! — заповяда черният рицар, но тя бе попаднала в отвратителен леден водовъртеж, почти неспособна да помръдне крайниците си, около които се бяха оплели остатъците от разкъсаната й нощница. Зъбите й тракаха неконтролируемо. Ръцете и краката й не се подчиняваха.

— Глуха ли сте, момиче? Хората там горе искат да ви видят сметката.

— Изглежда вие също! — задушавайки се, рече тя.

— Света Богородице, какво проклятие тегне над мен? Значи не можете да плувате. Тогава трябва да ви тегля след себе си. — Той я притисна още по-силно към тялото си.

— Не! — гневно опита да го отблъсне тя. — Разбира се, че мога да плувам. Пуснете ме!

След известно колебание той я послуша. В ледената вода момичето едва усещаше пръстите си, но когато вложи всичките си сили в плуването, топлината и животът се възвърнаха в тялото му, като обещание, че много скоро ще почувства нещо и с ръцете си.

Подтикваше я и гнева срещу рицаря, който плуваше без никакво видимо усилие, изчаквайки я отвреме навреме да го настигне. Тя удвои усилията си, решена да не позволи повече на този побъркан човек да я докосне.

Зад тях кънтяха дивите викове на враговете им. Пръстите на Кет докоснаха тинята и растителността на отсрещния бряг на широкия ров, но краката й не намираха опора.

— Побързайте! — настояваше непознатият.

— Правя всичко възможно, не виждате ли! — отвърна Кет, но очевидно това не бе достатъчно, защото мъжът на бърза ръка я сграбчи, като да бе някое непослушно дете, и я изнесе върху раменете си на брега.

Сълзи напираха в очите й, докато, изложена на нощния вятър, трепереше още по-силно в мократа си нощница. Искаше да избяга от този човек, но не можеше да запази равновесие, безпомощна върху мощните му рамене. Той крачеше към гората с широки крачки.

— Вече можете да ме пуснете да сляза! — отчаяна заекваше тя. Твърдата му ризница се врязваше в тялото и ръцете й, конвулсивно вкопчени в стоманената плетеница. Не виждаше нищо, защото вятърът развяваше мокрите коси в очите й, но знаеше, че отчайващо бързо я отнасят далеч от дома й, в студената нощ. — Пуснете ме долу! — Кой бе този човек и накъде я носеше?

— Както желаете — не много любезно бе свалена на земята. Мъжът задъхан стоеше пред нея — неясна фигура сред нощните сенки.

— Ох, как посмяхте… — започна тя, но занемя, защото той предупредително вдигна облечената си в ръкавица ръка.

— Нося ризница, госпожице, и колкото елегантна да изглеждате, тежестта ви бе нежелано допълнително бреме.

— Кой ви е молил да ме носите, господине?

— Нямахме време да чакаме, докато малките ви пръстчета решат да се изцапат с тиня.

— Смело казано за човек, носещ ръкавици!

— Госпожице, току-що ви спасих живота. Не че желая лавров венец, но поне една дума на признателност…

— Спасена! Едва не ме удавихте! А сега искате да ме уморите от студ… — тя замълча, долавяйки нечий глас.

— Избягаха в гората, сигурен съм. Трябва да намерим момичето, иначе Дьо Ла Вил ще ни откъсне главите. Освен това трябва да му дадем да се разбере на този проклет натрапник, съсякъл половината от хората ни.

Кет затаи дъх. Сега вече със сигурност знаеше, че черният рицар не е от хората на Дьо Ла Вил. Понечи да се изправи, но преди още да помръдне, отново бе вдигната на раменете на мъжа.

— Не! — изфуча тя.

— Госпожице… — учтиво започна той, но след това продължи с тона на военачалник на бойното поле: — По дяволите, дръжте си устата затворена! — При една от широките му крачки рамото на мъжа уцели стомаха й, така че, останала без въздух, Кет нямаше какво друго да стори, освен да последва заповедта му.

В косата й се заплитаха клони, а от неравномерния му вървеж по горските пътеки момичето едва успяваше да запази равновесие. Достигайки до малка просека, непознатият тихо изсвири с уста. След миг от храсталака се разнесе шумолене. Катрин се понадигна и видя голям жребец да приближава към тях, изящен почти като котка.

Рицарят я пусна и тя се свлече надолу. Нощницата й остана закачена на ризницата му. Кет трескаво я откачи, при което дрехата се разкъса още повече. Руменина изби по страните й, но мъжът, зает с коня си, изглежда не бе видял затруднението й.

— Добро момче! — топло, почти нежно прозвуча гласът му и Кет усети по тялото й да пробягва странна тръпка. Какво ли би изпитала една жена, ако мистериозният, опасен мъж разговаряше с нея по този начин? — Елате, госпожице! — подкани я той. — Тази нощ трябва да отхвърлим още няколко мили.

Сега говореше толкова грубо и студено, колкото преди и тя стисна зъби. Наистина ли е спасена или само бе попаднала от един кошмар в друг?

— Чакайте! — бе станало ясно, че той не е от хората на Дьо Ла Вил, но кой бе тогава и къде искаше да я отведе? — Бихте ли ми обяснили…

Той не го стори. Нетърпеливо я вдигна на гърба на врания жребец и се метна зад нея. Ризницата му тихо издрънча. Улавяйки юздите, ръцете му обгърнаха тялото на младата жена и тя трябваше да признае, че ако не друго, то така поне я пазеше от нощния студ. Докато непознатият пъхне пети в стремената на коня, жребецът вече летеше между дърветата.

— За Бога! — извика Кет. Тази главоломна езда щеше да ги погуби. — Да не сте самия Сатана?

— Още сега мога да ви изоставя на волята на Дьо Ла Вил — напомни й мъжът. Топлият му дъх галеше ухото на Кет.

— Той поне не би рискувал някой клон да ми отнесе главата!

— Ще го преживеете, госпожице. Дори когато разберете, че животът има и друга страна, освен изящни дворци и скъпи ястия. Вашето твърдоглавие…

— Какво?

— Казах…

— О, много добре разбрах какво казахте, господине! Повярвайте ми, познавам живота и зная колко честни хора има! — ядосано отвърна тя, но не бе сигурна дали я чува, защото вятърът отнасяше думите й, едва отронили се от устните. Сърцето на момичето биеше почти толкова силно, колкото трополяха копитата на жребеца. Каква безмилостна езда! Ако не бяха силните ръце, които я държаха, едва ли щеше да остане на седлото, въпреки изпитаното си ездаческо изкуство.

От лудешкия зигзаг между храсталаци и дървета й се завиваше свят. Стана й зле и Кет се боеше, че ще повърне. Не, не и пред този човек! По-скоро би умряла… Тя затвори очи, за да не вижда повече въртящия се пред очите й черен пейзаж.

„Той е принуден да язди толкова бързо“, казваше й някакъв вътрешен глас, подчиняващ се все още на разума в дивия хаос на мислите й. „Преследвачите са по петите ни.“ Неочаквано големият боен кон спря, така че Кет би се строполила през главата на жребеца, ако рицарят не бе я уловил със силните си ръце. Младата жена отвори очи и с мъка преглътна.

— Пристигнахме — рече той и скочи от седлото.

Къде, за Бога? В мрака наоколо неясно се мержелееха дървета, а слабата лунна светлина тук-там осветяваше листата. Кет бе измръзнала до кости. Мократа, разрошена коса лепнеше на кичури по раменете й. Нощницата, напълно изсъхнала по време на ездата, висеше на парцали, а момичето почти не усещаше студените си нозе. Чувстваше се окаяно.

— Е, какво има? — ядосано се обърна към нея непознатият с ръце на хълбоците. Шлемът закриваше лицето му чак до устата и очите, а дългата черна наметка подчертаваше високата му фигура. Очевидно бе свикнал със студа и не разбираше защо спътницата му се чувства толкова ужасно.

— Какво да има? — отвърна тя, а от устата й сякаш капеше мед. — Съвсем нищо! Чудесна нощ за баня в крепостния ров и за галоп из тъмната гора!

Само ако знаеше с кого говори… Внезапно сякаш пелена падна пред очите й. Тайнственият мъж, когото бе видяла следобед в гората, спасителят на момичето… Една жива легенда — Сребърния меч! Но кой се криеше зад това име? Във всеки случай — безогледен грубиян. Кет смяташе, че е крайно време да му напомни коя е.

„Все още съм графиня на Ур“, мислеше тя, „галеница на Ричард и богата владетелка на замък.“

— Студено ми е и цялата съм мокра, господине! — осведоми го тя с рязък тон.

— Простете, госпожице! — с пресилено дълбок поклон отвърна той. — Но тази вечер става дума за нещо много повече от вашия комфорт.

— Аз съм графиня на Ур с прастаро потекло…

— Вие сте капризно дете — прекъсна я той, — което се опитва да върти краля на пръста си. Още преди години е трябвало да ви омъжи за някой състоятелен барон, за да не примамвате мъже като Дьо Ла Вил.

— Не съм дете, господине! — възмутено се възпротиви тя. — Не си правете илюзии!

А сега какво? Опитът да го постави на мястото му не й помогна много. Наистина я бе избавил от Дьо Ла Вил, но малко или много тя бе негова пленница, което никак не й допадаше.

— Високият ми ранг трябва да ви е добре известен, иначе не бихте дошли тази нощ. Но тъй като мога да ви се доверя толкова малко, колкото и на негодниците, нападнали замъка ми, искам да се сбогувам с вас. — Тя пъхна нозе в стремената и големият жребец, свикнал да се подчинява на ездача си, препусна между дървета. Младата жена вече мислеше да се поздрави с успешното бягство, когато до слуха й достигна тихо изсвирване.

Жребецът изненадващо спря и този път Кет се претърколи през главата му, строполявайки се по гръб върху мекия мъх, с който бе покрита земята. Очевидно загрижен, конят се наведе към нея и черната муцуна подуши лицето й.

— Проклятие! — изфуча тя по посока на коня. Падането бе изкарало въздуха от дробовете й, така че трябваше да мине известно време, преди отново да успее да си поеме дъх. След това опита да се изправи, но не успя. Тежък кожен ботуш бе застъпил мръсните, разкъсани поли на нощницата й.

Със стиснати зъби Кет се бореше със страха, постепенно започнал да я обхваща. Едва сега осъзна забележителния ръст на непознатия и ширината на мускулестите му рамене.

Какъв опасен човек… Навярно бе наполовина луд, а отгоре на това и много разгневен. Той се наведе, подпрял лакът на коляното си.

— Значи се отблагодарявате на спасителя си, като се опитвате да му отмъкнете коня? Колко неучтиво, госпожице! — той отстъпи края на нощницата и сграбчи ръката й, помагайки на Кет да се изправи на крака.

— Ако наистина съм неучтиво и ужасно своенравно дете, защо тогава ме спасихте?

Той я пусна, приближавайки се към коня си.

— Няма да се омъжите за Дьо Ла Вил, а за един друг мъж. Такава е волята на краля.

Кет затаи дъх.

— На краля?

— Точно така, госпожице.

— Ричард е в Светите земи.

— Вярно. Но той ви е избрал съпруг.

Очевидно при опита си да разколебае принц Джон неволно бе налучкала истината. Ричард искаше да я омъжи за рицар, за да го възнагради за вярна служба по време на похода.

— И кой е годеникът ми? — попита тя, високо вирнала брадичка.

— Дамиан Монджой, граф Клифърд.

— Какво? — прошепна тя. — Дамиан Монджой, граф…

Тя пристъпи към него и толкова силно го удари с юмрук в гърба, че пръстите я заболяха. Непознатият гневно се извърна.

— Лъжец! — обвини го тя, изненадвайки се от ледения страх, каращ я цялата да трепери. Монджой! Твърде живо си спомняше сцената в гората, когато я бе напердашил като малко дете. Този отвратителен, омразен, арогантен нормандец! „Не“, опитваше се сама себе си да убеди тя. „Може и да е ужасен, но не толкова, колкото Дьо Ла Вил.“ Но без съмнение би очаквал от жена си безусловно подчинение, както и някои други неща. Със свито сърце тя си спомни за силното му тяло, което бе усетила толкова плътно до своето, за чувствената му усмивка…

Кет прогони тези мисли. Не ставаше дума за някои брачни задължения, каквито бе очаквала, а за загуба на свободата й. А госпожица Зелени ръкави трябваше да бъде свободна. Това Монджой никога нямаше да разбере. Той не бе видял онова момче в гората с отсечена ръка, от която блика кръв.

Кет категорично поклати глава. Започна да удря с юмручета по стоманената ризница на непознатия рицар, докато той, ругаейки, не улови китките й.

— Вие сте съучастник на Монджой! — упрекна го тя, без да обръща внимание на болезнената хватка. — Не сте по-различен от негодниците, които тази нощ трябваше да свършат мръсната работа вместо Дьо Ла Вил.

— Госпожице, аз уважавам краля, себе си и никой друг — гневно отвърна той, отблъсквайки я от себе си. Бе развързал седлото и сега го вдигна от гърба на послушния жребец. След това се отдалечи, оставяйки я в мрака. Какво целеше? Кет присви очи и видя сред дърветата очертанията на сламен покрив. Дори на дневна светлина колибата бе едва забележима, а нощем — почти невидима.

Мъжът отвори вратата с рамо и внесе седлото. Малко след това през прозореца проблесна слаба светлина. Кет остана навън, въпреки че трепереше от студ. Монджой! Цялата тази нощ бе един кошмар. Дали просто да не избяга в гората? Някакъв вътрешен глас я предупреждаваше, че едва ли ще стигне далече.

Малко по-късно рицарят отново се появи с кожена торба, приближи се до коня си, погали го по ушите и разсипа овес по земята. Бавно се обърна към Кет. В този момент облаците по небето се разкъсаха и иззад тях огря слаба лунна светлина. Шлемът закриваше лицето на мъжа и въпреки това Кет знаеше, че той внимателно я наблюдава. Момичето почти усети как погледът му обхожда фигурата й, навярно ироничен, но движен от други чувства.

Интуитивно усещаше какво въздействие оказва върху него. Междувременно нощницата й бе изсъхнала и вече не лепнеше по тялото й, но все пак дрехата бе ушита от ефирен лен, а от дълбокото деколте се показваха гърдите й.

Кет ужасена усети как под изпитателния поглед на рицаря зърната на гърдите й набъбват и се втвърдяват и рязко кръстоса ръце на гърдите си. Боеше се, че златистият триъгълник между бедрата й се вижда изпод разкъсаната нощница, развявана от нощния вятър. Чувстваше се почти гола пред мъжкия поглед.

Непознатият неочаквано въздъхна и кръвта се качи в горящите й бузи. Кет бе очаквала, че рицарят ще я пожелае, но той изглежда я намираше също толкова изкусителна, колкото някоя мокра кокошка, която е извадил от водата. Тя сне ръце и предизвикателно вдигна глава.

— Господине, в името на краля, кой сте вие? Или още по-добре — за кого се мислите?

Мъжът отново се наведе в подигравателен поклон.

— Мисля, че знаете, госпожице. Наричат ме Сребърния меч.

— А кой сте в действителност?

— Никой, госпожице. Само един рицар, изникнал в нощта, за да избави едно момиче от смъртна опасност.