Хедър Греъм
Графинята и Сребърния меч (3)

ГЛАВА ВТОРА

Лятото на 1192 г.

По време на кръстоносният поход на крал Ричард Лъвското сърце към Ерусалим.

— Стрелци, прицелете се! Огън! — викаше Дамиан с високо вдигнат меч, командвайки стрелбата на храбрите англичани от кервана на Ричард.

Никой, в това число и коронованите глави на Европа, не оспорваше, че Ричард Лъвското сърце е изключителен рицар и блестящ военен тактик.

Този кръстоносен поход бе започнат през 1189 година от германския император Фридрих I, последван на следващата година от Ричард и Филип, кралят на Франция. Зимата бяха прекарали в ожесточени спорове в Сицилия. След това потеглиха за Кипър и го завладяха.

Междувременно Дамиан се бе присъединил към краля си. Щом стигнаха Акка в Светите земи, монархът бе заповядал на войските си да обсадят града. Всички кръстоносци мълчаливо се бяха подчиниха на заповедта му и бяха извоювали славна победа.

Дамиан бе начело на рицарите си в битката със защитниците на града. Тъй като гарнизонът не бе получил подкрепление от воини и провизии, след двугодишна обсада в крайна сметка се бе предал. Ричард бе принудил града да капитулира.

Дамиан се радваше на победата с цялото си сърце. Непривикнал към битките в пустинята, подобно на хората си ден след ден страдаше от ужасната горещина, а нощем — от необичайния студ. Всичко бе в пясък — дрехите, ботушите му. Имаше чувство, че ще се задушат в пясъците. Усещаше пясъка в устата си дори и насън. На всичко отгоре тези земи бяха обитавани от непознати змии и насекоми и хората му с цената на много жертви опознаваха тези от тях, от които трябваше да се пазят по време на нощния си отдих.

Въпреки всичко престоят из Светите земи му носеше радост и рицарят се възхищаваше от способностите на краля си. Сега те, почти петдесет хиляди мъже, се спускаха към брега, за да завладеят последната твърдина — Ерусалим. По море ги следваше флотата на Ричард. На ден те оставяха зад гърба си само къси разстояния и плътно се скупчваха на големи групи.

Саладин, великият султан и предводител на мюсюлманите, постоянно нападаше откъм сушата фланговете на кръстоносците, опитвайки се да откъсне рицарите от пехотата, но Ричард прозря плановете му и забрани на хората си да се впускат в сражения. Така редиците на кръстоносците оставаха цели.

При един опит на Саладиновите войски да предизвикат ариегардна схватка, кралят най-сетне даде на подчинените си знак за отпор. Дамиан бе готов още преди да прозвучи уговореният тромпетен сигнал. По време на марша английските стрелци се бяха смесили с пехотата и със стрелите си бяха държали врага на разстояние. Сега те започнаха устремната атака.

Стрелите им пронизваха въздуха и добре организираната пехота на кръстоносците в плътни редици се насочи срещу турците. Дамиан нададен боен вик, заби шпори в хълбоците на бойния си жребец и се хвърли в битката с езичниците. Изпод тътнещите копита на всички страни хвърчаха земя и пясък. С леката си кавалерия графът летеше срещу част от турската конница. Враговете му владееха отлично боя с меч, което бе известно на Дамиан, както и на останалите рицари.

Конете връхлетяха гърди в гърди, цвилейки оглушително от болка, щом се нанижеха на острието на някой меч, предназначен за ездача им. Виковете на воините почти бяха заглушавани от грохота на боя — звън на стомана, строполяване на коне и войни в тежки доспехи.

Пред очите на Дамиан постоянно изникваха мургави лица. Обграден от всички страни, той се бе надигнал върху стремената и сечеше на всички страни враговете си. Един след друг те отстъпваха или се строполяваха мъртви. Очите му се пълнеха с кръв от една рана на челото и той трябваше непрекъснато да я изтрива, за да може да вижда.

— Назад! — извика някой от рицарите.

— Не! — заповяда Дамиан. — Не се разпръсквай! Заповед на краля! Който се отдели от другарите си, ги обрича на гибел! — За момент му се стори, че ще изгуби контрол над хората си. След миг обаче дивата ярост на рицарите се разгоря и той знаеше, че думите му са изиграли ролята си. Той мигаше с клепачи, тъй като раната болеше все по-силно, но Дамиан бе научил от Ричард никога да не показва слабост. Нямаше да го стори и сега. — Погрижете се за мъртвите и умиращите! За падналите врагове ще се погрижи Аллах.

 

 

Късно вечерта след битката Дамиан заедно с останалите командващи и кралят се събраха в една бойна палатка, разпъната сред пустинята. Каква удивителна победа! Кръстоносците бяха загубили седемстотин мъже, а турците — седем хиляди. Всички поздравиха Ричард, след което отпразнуваха победата.

Много от жените, следващи пехотата на Саладин, бяха преминали на страната на победителите. Тази нощ войните бяха възнаградени пребогато — агнешко и козе печено, сладки фурми и грозде. Виното изобилно се лееше в гърлата на кръстоносците. Музикантите свиреха упояващи мелодии, странна смесица от европейски звуци и непознатите, меланхолични напеви на пустинята. Циркаджии и дресьори представяха изумителните си номера.

А жените, ах, жените на Аллах… Мургави красавици люлееха хълбоци, сякаш разголваха душите си в танца. Бадемовите им очи мамеха и омагьосваха, обещаващи непознати, екзотични наслади.

Дамиан се бе излегнал върху виолетова възглавница и със затворени очи се вслушваше в пулсиращите звуци на празника. Радостта от победата внезапно угасна. Той бе рицар и християнин, готов да умре за краля и своя Бог подобно на тамплиерите и членовете на други монашески ордени, но не изпитваше омраза към хората, кланящи се на Аллах. Из Светите земи бе срещнал впечатляващи, образовани мюсюлмани, които говореха с благи гласове и се грижеха всеотдайно за децата си. Изучавал архитектурата им, подобно на краля, Дамиан бе научил твърде много от обградените със стени градове и крепости, от изящните подове, облицовани с плочки и мозайки.

Понякога у него се зараждаше впечатлението, че тези „неверници“ са далеч по-цивилизовани от жителите на земите, от които произхождаше. В Англия вече толкова много десетилетия наред саксонци и нормандци воюваха един срещу друг, в двора се говореше на френски и дори кралят рядко произнасяше някоя и друга английска дума. Благородниците се сражаваха помежду си за всяка педя земя, защото притежаването на земя означаваше власт. Ричард може и да бе справедлив владетел, но сърцето му принадлежеше на неговите имения в Анжеван, странстванията и пътешествията, а не на Англия. Владетел на Англия, той владееше едно твърде обширно кралство.

— Дамиан! — нечий шепот го изтръгна от мислите му и го накара да отвори очи. Край него бе коленичила Аффа, една от танцьорките. Някакъв шейх, живеещ недалеч от Акка, я бе подарил на краля след превземането на града.

Това изглежда не бе разстроило кой знае колко младата жена. Тя танцуваше страстно с пламнали страни, усмихната и изкусителна. С дългата си, катранено черна коса и големи очи, забулена в безброй пурпурни и лилави була, Аффа изглеждаше чудно красива.

— Аффа?

Пръстите й милваха ръката на Дамиан, нежни като крилца на пеперуда и възбуждащи.

— Да те чакам ли тази нощ?

Защо не? Аффа, както и някои други момичета, го посвещаваха в неподозирани тайнства.

— Ела сега — тихо я подкани той, но жената поклати глава.

— Чух, че златният крал ще те повика при себе си. Вече напусна празника и се съветва с хората си. Нещо се е случило. Някой е пристигнал по море и казват, кралят бил мрачен и гневен. Разказаха ми, че горко се разкайвал и молел християнския Бог да му прости това, което сторил, заслепен от гняв.

— На мен не ми е сърдит — увери я Дамиан, но думите на жената разпалиха любопитството му и той се надигна от постелята. Щом е пристигнал по море, значи пратеникът носи вест от Англия. Внезапна носталгия обхвана благородника. Ерусалим не бе вече толкова далеч. Трябваше някак да издържи, докато превземат града?

Аффа впери очи в него.

— Да дойда ли по-късно?

— Да… — понечи да каже той, след което замълча и се замисли как ли щеше да протече разговорът с Ричард. Нощта можеше да се проточи. Главата му все още болезнено пулсираше. Въпреки забележителните умения на Аффа би предпочел тази нощ да остане сам. Дамиан погали жената по бузата.

— Не, почини си, малка моя. Нещо не е наред. Разговорът, изглежда, ще продължи твърде дълго.

Той напусна палатката и оказвайки се навън, в нощта на пустинята, вдигна очи към кадифеното черно небе, точно навреме, за да съзре една падаща звезда, която сякаш се бе отправила към Англия.

— Знамение, лорд Монджой — промълви нечий благ глас. Дамиан се извърна изненадан. Вечно изострените му сетива долавяха дори най-малкото движение, дори и най-тихите стъпки в пустинята, но този път не бе чул приближаването на Ари Абдул.

Подобно на Аффа, и Ари бе подарък за краля, получен след падането на Акка. Местните шейхове се домогваха до благоволението на Ричард, опитвайки се да спасят живота, честта и поне част от богатствата си.

Ари бе необикновен човек и по мнението на Дамиан — доста възрастен, въпреки че по маслинената му кожа почти не можеха да бъдат открити бръчки, а стойката му бе изправена и почти младежка. Но не само синкавите сенки около големите тъмни очи издаваха възрастта му, но и смирението пред съдбата и мъдростта, които можеха да бъдат придобити само в течение на много години. Впечатляващият мюсюлманин носеше бяла роба, винаги безупречно чиста, въпреки горещината и праха.

— Добър вечер, Ари — отвърна Дамиан, решен да не се остави да бъде подмамен в странната магическа мрежа, която този човек умееше да плете.

— Красива нощ… — Ари се взираше в посоката, в която се бе изгубила звездата. — Мисля, че ще ви липсва пустинята.

— Наистина ли?

— Да. Скоро ще се върнете у дома, лорд Монджой.

— Грешиш, Ари. Ще продължа да се сражавам за краля си. Ерусалим трябва да бъде превзет.

— И това ще стане, но без ваша помощ.

Дамиан искаше да се изсмее на това твърдение, но почувства известна несигурност.

— И къде ще бъда? — попита той, ядосан на самия себе си.

Защо вземаше участие в тази игра? Защото толкова много от предсказанията на Ари се бяха сбъднали. Този човек бе изтъкан от противоречия — мюсюлманин, живо интересуващ се от християнската религия. Той бе невероятно умен. Можеше светкавично бързо да събира на ум фантастично големи числа. Познаваше звездите толкова добре, колкото земята под краката си и действието на всевъзможни билки. Дамиан го бе виждал да лекува рани, от които, без тази полумагическа намеса, някои кръстоносци биха изгубили живота си. Ари се поклони, усмихвайки се.

— Аз ще бъда с вас.

— А аз къде ще съм? — прошепна Дамиан.

— Далеч от тук. В Англия, където расте зелена трева, където има високи каменни колони и където…

— Няма да се върна в къщи, Ари. Не и преди Ерусалим да е станал наш.

— Сватбата ще бъде великолепна!

Този път Дамиан въздъхна още по-дълбоко. Веднага след раждането му го бяха сгодили, но годеницата издъхна в ръцете му и той не възнамеряваше да се жени.

— Ари…

Възрастният мъж затвори очи и над пустинята сякаш се спусна гробовна тишина.

— Тя ще е пленителна… — Дамиан напрегнато и против волята си се вслушваше в тези думи, като омагьосан от тихия глас. — Дете на водата. С морскосини очи, чисти и ясни като бълбукащ поток. Косите й ще падат върху моминските рамене като плиснала слънчева светлина, стичайки се в ръцете ви. И… — Ари занемя, отвори очи и ужасен се взря в Дамиан.

— Какво? Продължавай, Ари!

— Виждам мрак — промърмори Ари.

— Аз също. Нощ е!

Но Ари поклати глава.

— Виждам мрак, изпълнен с насилие и само слаба червена светлинка — умиращ огън. Той докосва косата й. И въпреки, че е невинна, тя ви мами.

— Мили Боже! — слисано извика Дамиан. — Значи виждаш съпруга, каквато нямам и която ме мами в мрака? Ари, денят бе много дълъг…

— В мрака той носи маска, като дявол в нощта. Спуска се върху й. Навсякъде избухват диви бунтове, подбудени от страстното й желание да облекчи страданията на хората. И те се стремят към нея не само заради красотата й, но и заради нейното богатство и власт…

— Значи, благородна девойка, изпаднала в беда — промърмори Дамиан, уморен от този разговор.

— Но никой не ще успее да извоюва най-голямото съкровище, което трябва да бъде подарено.

— И какво е това съкровище?

— Наистина ли не знаете?

— Ари, трябва да отида при краля и не искам да го карам да чака.

— Тя прилича на нимфа — Ари отново затвори очи. — Сладък дъх, мека кожа. Виждам я гола, облечена единствено в пищната си коса. Виждам я и върху тъмна кожа, красивите й полуотворени устни, блестящите очи, дългите нозе, сладки, нежни бедра…

— Ако не можеш да я накараш да се яви от плът и кръв, не искам да чувам нищо повече за нея — прекъсна го развеселен Дамиан. Но в действителност благородникът бе обезпокоен. Ясно си представяше жената, описана от мюсюлманина.

Прониза го странна тръпка и мъжът усети, че се гневи на тази жена, за която ставаше дума. Още повече, че не я познаваше. Нямаше намерение да мисли за някаква си жена, какво остава — за женитба.

И все пак… Странно чувство се надигаше в душата му. Струваше му се, че познава това момиче. Ядосан Дамиан хапеше устни. С призраци ли се бори?

— Пазете се от маскирания мъж, когато се стигне до там — предупреди го възрастния човек.

— Ари…

— Лека нощ, лорд Монджой. — След дълбок поклон, Ари изчезна в черната нощ на пустинята, толкова безшумно, колкото се бе появил.

Дамиан тихо изруга и с бързи стъпки се отправи към палатката на Ричард. На входа срещна един от кралските писари.

— Лорд Монджой! Тъкмо идвах да ви повикам.

— Ето ме, сам дойдох. — Дамиан повдигна вежди и мина покрай мъжа.

— Ех, Монджой! — извика Ричард. Бе притеснен. Ходеше насам-натам все още в доспехи, наметнат с бяла мантия, украсена с аленочервен кръст. Трябва да го занимаваха сериозни грижи, щом като още не бе свалил изцапаното бойно облекло. Кралят бе впечатляващ — висок на ръст, със златисто-руси коси и ъгловато лице. Само топлите сини очи малко смекчаваха суровите черти. В бъркотията на боя понякога забравяше вроденото си чувство за справедливост и когато мислеше, че е бил прекалено жесток, прекаляваше със страстните си укори и самообвинения.

Кралят изведнъж спря и удари с юмрук по масата, върху която в безпорядък лежаха карти на местността и писма. Дамиан търпеливо чакаше, наблюдавайки го. Гневът на краля не бе насочен срещу него.

— Ваше Величество… В какво е проблемът?

Гневът на краля като че ли позатихна. Той се отпусна върху един походен стол и с въздишка вдигна ръце.

— Лонгчемп е в немилост. Възложих на брат ми да управлява страната в мое отсъствие. Джон ще се възкачи на трона, когато умра.

— Вашият племенник навярно също ще има претенции за короната — припомни му Дамиан. Джофри, брат на Ричард и непосредствен наследник на короната, бе умрял, но синът му живееше в Бретан.

Ричард посочи стола срещу себе си и Дамиан седна.

— Трябва ли да поверя такова голямо кралство на едно дете? — продължи кралят, клатейки глава. — Политически погледнато, това би било истинска катастрофа и би могло да предизвика война, гражданска война. Джон има много привърженици.

Дамиан мълчеше. Наистина Джон Плантагенет, „Безземния Джон“, както бе наричан, тъй като фамилните им имения били пропилени изглежда още преди той да се роди, можеше да се похвали с многобройни последователи. Отгоре на всичко, това прозвище вече не му подхождаше. Съпругата му Авиза, наследница на огромни имения, му бе помогнала да се превърне в забележителен земевладелец. Тя го презираше, а Джон я мразеше.

Това обаче не играеше никаква роля. Огромните имения означаваха власт. Освен това, както някога бяха установили родителите му, той бе необикновено интелигентен. Може би притежаваше качества, правещи го по-достоен да управлява Англия дори от Ричард. И най-важното — той живееше в Англия, обичаше я и възнамеряваше да остане в нея.

— Той трябва да стане крал — потвърди Ричард, след което добави: — Освен ако кралица Беренгариа не ме дари с наследник.

— Разбира се — съгласи се Дамиан.

Тежкият юмрук отново се стовари върху масата.

— Но дявол да го вземе, докато още дишам, аз съм краля. Непрекъснато правя усилия да бъда справедлив с брат си. Защо той постоянно ме предизвиква?

— Всеки мъж се стреми към властта, Ваше Величество — отвърна Дамиан, — и най-вече кралските синове. А на принц Джон не могат да бъдат отречени известни способности.

— Ако поиска, би могъл да ми отнеме короната.

Дамиан се поколеба, след което повдигна рамене. Вместо Джон той би предпочел Уилям Лонгчемп — човек, който вярваше в закона. Но Уилям бе изгубил влиянието си над правителството, тъй като Ричард предоставяше твърде много власт на брат си. Една твърде опасна ситуация. Дамиан отвърна без увъртане:

— Джон навярно не би се поколебал да ви свали от трона.

Ричард кимна.

— В характера на брат ми, освен добродетели, има и известни слабости. Слабите му страни трябва да бъдат обуздавани. — След кратка пауза кралят продължи с приглушен глас: — Точно затова ще отпътувате за Англия.

— Но вече почти сме превзели Ерусалим! — слисано рече Дамиан.

— Зная — беззвучно отвърна Ричард.

— Винаги съм бил сред най-добрите ви военачалници. Досега воювах редом с вас и ви помогнах за последната победа! — Дамиан възбудено се подпря с две ръце на масата, навеждайки се към краля.

Ричард не се остави да бъде подведен.

— Да, нерядко сте били дясната ми ръка, но новините, идващи от Англия, ме изпълват с растяща тревога. Много от бароните са станали твърде могъщи и Джон се е съюзил с някои от тях. Положението се усложнява. Дамиан, вие ми помогнахте във войната с неверниците. Сега трябва вместо мен да поведете една друга битка.

— Защо точно аз?

— Защото вие, Дамиан Монджой, граф Клифърд, сте забележителен рицар — мъж, служил първо на моя баща, а сега воюващ в името на кралската ми чест и короната. Джон знае, че сте справедлив и могъщ. Като един от най-големите английски барони, вие бихте могъл да му се противопоставите и да защитите авторитета ми. И…

Дамиан стисна устни и седна отново на стола. Нямаше да има дискусия или поне не такава, която би променила мнението на краля. Ричард бе категоричен.

— И? — все още със същия остър тон попита Дамиан.

— Разполагате с известни възможности.

Дамиан подбра един по-предпазлив израз:

— Какво имате предвид?

— Зная, че горите на Англия са обитавани от хора, поставени извън закона. Нямам нищо против тях, при положение че служат на целите ми.

— Обвинявате ме, че се числя към тях ли, Ваше Величество?

— Да ви обвинявам? Никога, Дамиан. Каква дума! От вас искам само едно — да се върнете в Англия и, докато ме няма, да браните короната ми. Ще бъдете осведомен за случилото се през последните месеци от нашето отсъствие. Освен това, ще пазите моя печат, разполагайки с цялата кралска власт, и трябва да победите брат ми в коварната му игра.

— Това предполага да притежавам голяма власт, включително и необходимите имения и средства, за да я упражнявам.

Ричард се изправи и прекоси стаята.

— Да, точно така. Естествено, няма да ви изпратя обратно в къщи, без да ви възнаградя за това, че се поставяте в услуга на моите желания.

Дамиан недоверчиво повдигна вежди.

— Хм… Да не искате да ми увесите на врата някоя богата като Мидас, повехнала бабушкера?

Кралят гръмко се засмя. Настроението му внезапно се бе подобрило.

— В никакъв случай.

— Никаква жена? — с надежда попита Дамиан. Той почти не правеше разлика. Съдбата вече го бе срещнала с една съвършена жена, а след това по ужасен начин ги бе разделила. Сега за него нямаше никакво значение, дали е женен или не, абстрахирайки се от зестрата, която би затвърдила позициите му.

Ричард бе склонен към отстъпки и щедрост.

— Имам предвид една конкретна жена. — Кралят барабанеше с пръсти по масата. — Тя е всичко друго, освен стара и повехнала. При това е богата, невероятно богата — наведе се към Дамиан той. — Тя спешно се нуждае от съпруг, някой от средата на моите привърженици — толкова бързо, колкото е възможно. Очевидно в мое отсъствие брат ми я е обещал другиму, за да спечели подкрепата му.

— Що за жена е това?

— Млада и пленителна. Някои я наричат „най-красивата жена в целия християнски свят“. И както изглежда, тя е попаднала в голяма беда, защото Джон би използвал дори и най-недостойното хрумнало му средство, за да я омъжи за Раймон дьо Ла Вил.

Дьо Ла Вил бе прочут със жестокостта и порочността си. Дамиан мразеше този мъж така безгранично, както преди бе мразил баща му. Коя би могла да е тази жена? Любопитството му растеше непреодолимо.

— Кажете ми името й, Ваше Величество!

— Катрин, графинята на Ур.

Дамиан се отдръпна изненадан. Кет дьо Монтрен? Мили Боже! Само мисълта за тази жена го накара да се разгневи, но след като ядът му премина, той пресметна предимствата, които му предлагаше подобен брак.

Тази жена бе наистина безумно богата. Но не само това. Ричард бе намекнал, че ще търпи някои хора, поставени извън закона. Знаеше ли той, че жената, която предлага за съпруга на Дамиан, кръстосва из горите? Можеше ли да предполага, колко недоволна ще бъде тя от брака с лорд Монджой, ако и това да я спасяваше от по-лоша участ?

Бе принуден да се съгласи с Ричард, че е красива и богата, но що се отнася до качествата й на съпруга…

Своенравието и независимостта й щяха да му създават големи проблеми. Тя нямаше да се примири с ролята си на стопанка на замъка, от каквато се нуждаеше Дамиан — покорна и прилежна управителка на именията, докато съпругът й е зает със задълженията си към короната.

— Е? — попита кралят.

„Какво значение има всичко това“ — помисли Дамиан, обхванат от безразличие. На този свят все още се намираха достатъчно жени като Аффа, които да задоволяват някои мъжки потребности, докато сърцето остава пусто. А съпруга като Кет дьо Монтрен значително би умножила богатството му.

„Освен това, всяка жена би могла да бъде укротена“ — иронично мислеше той. А точно от това спешно имаше нужда графинята на Ур. Той се изправи, протегна длан и стисна тази на Ричард.

— Завинаги ваш покорен слуга! — обеща Дамиан.

Кралят се усмихна.

— Тогава към къщи, Монджой!

— Да, Ваше Величество. — Дамиан се запъти към изхода на палатката, но кралят го извика още веднъж обратно.

— В случай, че срещнете някой от онези разбойници, ако са хора от плът и кръв — например този Робин Худ или Сребърния меч, предайте им сърдечните ми поздрави. Тайно, разбира се.

Дамиан кимна.

— Да, Ваше Величество — той замислен излезе навън в нощта.

„Дявол да вземе Ари! Прав излезе, че ми предстои пътуване към къщи“. Благородникът пое дълбоко дъх, спомняйки си думите на арабския гадател. Мрак и измама… Кет дьо Монтрен, красавицата с морскосини очи и развяваща се златисто-руса коса, засенчваща дори слънчевите лъчи, бе жената от тайнственото предсказание. Неочаквано бе обзет от гняв. Това, че почти не се познаваха и тя го презираше, бе без значение. Сега тя бе негова годеница и той нямаше да се остави да бъде мамен.

В този брак, наложен от краля, имаше дори известно очарование. Устните на Дамиан бавно се разтегнаха в усмивка. О, да, графинята ще го обезщети по много интересен начин. Благородникът с неудоволствие си спомни за това, как обясняваше на Робин, че кралят трябва да намери съпруг за братовчедка му. Колко наивен е бил тогава!

Той се втурна в палатката, където спяха част от хората му. Не можеше да вземе всички със себе си, а само най-приближените си рицари.

— Към къщи! — извика той, разбуждайки ги. — Приятели мои, отиваме си у дома!

В този миг бе обхванат от странно смущение. Англия ги очакваше — разбойниците, принцът, предателите и една съпруга. Дори и най-дивите схватки с турците на Саладин можеше да се окажат безобидна шега в сравнение с опасностите, очакващи го на острова.

„И от кого да се пазя най-много, питаше се Дамиан, от принца, от разбойниците, от предателите? Или от жена си?“