Хедър Греъм
Графинята и Сребърния меч (24)

ЕПИЛОГ

Пролетта на 1198 г., в гората.

„Хубав живот“ — замислен реши младият лорд Мишел Дамиан Монджой. Той имаше чудесен дом, дори два, и доколкото знаеше от майка си, баща му притежаваше и други замъци из Англия.

Не знаеше за какво са им толкова много, но едно бе сигурно — баща му бе изключително влиятелен барон. Но Мишел се чувстваше щастлив не заради двата великолепни замъка, в които живееше, а заради обкръжаващите го хора. Тайнственият, комичен Ари го бе научил на твърде много неща — чужди езици, история, астрология и алхимия. Мари винаги бдеше над него, изпълнена с майчинска загриженост и тревога, когато паднеше и си ожулеше коленете. Винаги, когато бе тъжен, тя му носеше парче прясно изпечен хляб или сладкиш с мед. Сър Джеймс го въвеждаше в изкуството да се фехтува, а понякога на гости им идваше чичо Робин и го учеше да стреля с лък и стрела. Кралят го бе благословил, добрият крал Ричард, който най-сетне се бе завърнал.

Робин обаче все още се криеше, защото същият този крал скоро след завръщането си бе решил да воюва с Филип Френски. Очевидно английският крал не обичаше френския. А изглежда не му допадаше и да се задържа прекалено дълго в Англия.

Подобни неща не безпокояха особено малкия Мишел. Както вече бе установил — животът беше хубав. Най-вече заради онези двама, най-прекрасните от всички хора на света, неговите родители.

Баща му, най-големият и смел рицар, понякога воюваше редом с краля, по време на бойните му походи, но по-често бдеше на север, да не би принц Джон, който без съмнение се стремеше към кралската корона, да стане прекалено самонадеян.

Мишел винаги се радваше, когато баща му се завръщаше у дома. Тогава очите на майка му блестяха по-силно от когато и да било, а смехът й бе по-мелодичен от всякога. Тя неизменно ухаеше на рози и никога не бе толкова заета, че да не отдели време и за малкия Мишел.

Най-много обичаше сутрините като тази, в които излизаше на езда с родителите си. Следваха горски пътечки, които почти никой не познаваше. Слаба слънчева светлина едва прозираше през гъстите корони на дъбове, брези, борове и ели, който сплитаха клони високо над главите им.

През този чудесен пролетен ден въздухът бе толкова чист и свеж. Тропотът на копитата заглъхваше в меката почва. Навсякъде бе избуяла зеленина.

— Тук Робин Худ, Сребърния меч и дори ти, татко, сте дали малък урок на принца — наруши мълчанието Мишел.

Баща му, който яздеше малко по-напред, хвърли бегъл поглед през рамо и се усмихна на майка му.

— Дори и аз? Значи тук е било? И кой ти е разказвал това?

— Сър Джофри, а той трябва добре да знае тази история. Казва, че е бил с теб.

— Да, той ме съпровождаше.

— Ако можех и аз да съм рицар! Толкова щях да се гордея. — Мишел се ухили. — Но още повече искам да съм разбойник.

— Разбойник! — строго извика майка му. — Не бива да говориш така!

— Но това е вярно! — отвърна той и се извърна на седлото. — Чичо Робин е нещо като разбойник, не е ли така? Затова се появява толкова рядко. Прочутият Робин Худ…

Недоволна, майка му погледна над главата на сина си, търсейки помощ от Дамиан.

Когато погледите им се срещнаха, двамата се усмихнаха развеселени. Мишел се чудеше дали животът е толкова хубав, защото родителите му живееха заедно, обичаха се и тази обич някак включваше и него с малката му сестричка Елиза. Тя бе едва на три годинки и още не можеше да язди сама. Вместо това седеше на седлото пред майка им, наблюдавайки братчето си с големи, турскосини очи.

— Кралят е помилвал Робин — обясни баща му. — Но Ричард рядко се задържа в Англия. Затова Робин със своята Мариан гледа да не се изпречва на пътя на принца…

— Джон! — презрително сбърчи нос Мишел.

— Един ден той може да се възкачи на трона, — предупреди майка му — затова трябва да се пазим от него.

— Но ти никога не би му се поклонил, нали татко?

— В случай че стане законен крал — с известна горчивина отвърна Дамиан — ще му помагам да брани Англия. Но дали ще му се поклоня… — той поспря за малко, след което поклати глава. — Никога!

— Много се радвам! — Сребристосивите, наследени от баща му, очи на Мишел заблестяха. — О, ти си също толкова великодушен като Робин Худ и благороден и храбър като Сребърния меч!

— Много благодаря, млади господине! — баща му отново отправи развеселен поглед към майка им.

Мишел се обърна назад, за да зарадва и нея с някой комплимент.

— А ти, скъпа майко, си красива и смела като госпожица Зелени ръкави.

Тя повдигна вежди, притисна Елиза към себе си и тихо се засмя.

— И аз ти благодаря, млади господине.

Те достигнаха ловната колиба и Мишел скочи от гърба на понито си. На хълбока му висеше малък дървен меч. Истински използваше само по време на уроците със сър Джеймс. Момчето нетърпеливо го извади от кожената ножница.

— Ще видя дали вътре всичко е наред! — предложи той и се втурна към вратата.

— Много мило от ваша страна, господине! — извика след него Катрин.

Тя наблюдаваше как момчето изчезна в колибата. „Наистина забележително дете“ — мислеше си Дамиан. Той бе слязъл и поемаше Елиза от ръцете на майка й.

— Елиза иска долу… моля, тате! — опитваше се да каже тя. — Иска при Мишел тича!

Дамиан, смеейки се, я постави на крака. Преди той да успее да се изправи, момиченцето улови главата му с две ръце и залепи звучна целувка на бузата му, след което последва братчето си.

— Не е ли жалко? — вдигна поглед към съпругата си той, а сребристосивите му очи искряха. — Децата ценят тези фантастични легенди повече от родителите си.

— Да, колко жалко… — усмихната въздъхна тя.

Дамиан й помогна да слезе от седлото, взе я на ръце и я целуна по върха на нослето. Неочаквано стана сериозен.

— Последния път, когато се разделях с Ричард, — рече той — кралят все още нямаше дете от кралицата.

— Виждал ли я е изобщо, откакто се завърна.

Дамиан поклати глава.

— Не, зная го със сигурност. Очевидно тя копнее да го види, но напразно очаква посещение от негова страна. А той не праща да я извикат. Въпреки всичко, което се случи, той все още възнамерява да направи принца наследник на трона. Значи трябва да се подготвим за царуването на Джон. Това ще стане навярно много по-скоро, отколкото си мислим — Ричард е така безумно обсебен от войните, които води.

— Тогава ще трябва да сложим точка на една част от живота си…

— … и отново ще настане времето на легендите — тихо довърши той.

— В такова време ще живеят децата ни. О, Дамиан, боя се от това, което ще ни донесе бъдещето.

Той вдигна рамене. Сам бе твърде угрижен. Защо всъщност? Трябваше да е щастлив и доволен, защото обичаше съпругата си по-силно от когато и да било, имаше чудесен син и пленителна, своенравна малка дъщеричка. На три годинки тя бе също толкова буйна и палава, колкото Кет като малко момиче. От майка си бе наследила и красотата й, блестящите очи, златистите къдрици. Един ден щеше да подпали сърцето на някой клет барон…

Но това бе още твърде далеч. Дамиан не искаше да мисли и за съдбата на Англия. Сега най-сетне трябваше да се насладят на скъпоценния мир.

Той се взря в сериозното лице на съпругата си и отметна копринения кичур от челото й.

— Не трябва да се боиш от бъдещето.

— Защо?

— Огледай се наоколо! Скоро ще се спусне нощта, а нощем се будят легендите. Рицарите в блестящи доспехи и красивите дами, изпаднали в беда. Нощите са наши. И каквото и да ни донесе бъдещето, ще го преживеем. Не го ли знаеш? Легендите…

Катрин сложи пръст на устните му.

— Легендите не умират — прошепна тя.

— Легендите и любовта — добави Дамиан.

Щастлива, тя отвърна на усмивката му.

— Тук започна нашата легенда… и нашата любов. И тук двете ще живеят навеки!