Хедър Греъм
Графинята и Сребърния меч (23)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Дамиан и сам не разбра как му се отдаде да разкъса болезнено впитите в китките му въжета. Навярно, защото още усещаше топлите устни на Кет върху своите, или защото Дьо Ла Вил я отвеждаше горе в спалнята…

Любов, гняв и копнеж бяха придали на Дамиан почти свръхчовешки сили. Той неуморно търкаше въжетата върху грубия каменен под, докато най-сетне успя да се освободи. Трескаво свали въжетата от тялото си и тези от глезените.

Не можеше да види почти нищо, защото в килията нямаше свещ, но чуваше воя на бурята, която бушуваше навън, плющящия дъжд, честите гръмотевици. Понякога през тесните прозорчета, високо над главата му, проблясваше някоя светкавица, осветявайки за малко килията. Той съзря стълбата… третия камък под нея…

Почти се бе изправил, когато някаква врата изскърца и Дамиан светкавично се хвърли на земята, притаявайки дъх. С полупритворени очи и напрегнати мускули очакваше да види какво ще се случи.

— Лорд Монджой? О, Боже, мъртъв ли е?

Дамиан веднага позна гласа на камериерката Мари. Но тя не беше сама, някой я съпровождаше.

— Не, жив е, но трябва веднага да го събудим. Часовия скоро ще забележи, че не лекувам раната му. Нека колкото е възможно по-скоро го изнесем от тук.

„Ари, стари негоднико… Какво прави той тук? Естествено, заедно с клетата Аффа по някакъв начин е попаднал в Англия…“

— О, Боже, не можем да го носим! — проплака Мари. — Толкова е тежък…

— П-с-с-т, пазачът е пред килията! — прошепна Ари.

Дамиан отвори очи и камериерката едва не извика от уплаха. Той светкавично се изправи и сложи ръка на устата й.

— Няма да се наложи да ме носиш, Мари.

— Слава на Бога!

— П-с-с-т! — отново прошепна Ари.

— Трябва да напуснете замъка, господине — обясни Мари. — Господарката ми ме изпрати да ви покажа тунела. Тя е искала да ви каже за него, но вие не сте чули нищо…

— Напротив, чух я — нетърпеливо я прекъсна Дамиан.

— Бягството е единственият ви шанс. Намерете рицарите си и хората на Робин, върнете се и се сражавайте за замъка. Хората на госпожа Катрин са ви предани, но се боят, че Дьо Ла Вил ще ги убие, ако не му се подчинят…

— Сега не е време за разговори. Трябва да бягате! — настояваше Ари.

Дамиан неочаквано сграбчи ръката му.

— Какво виждаш тази нощ, старче?

Арабинът тъжно поклати глава.

— Дъжд, господине. Дъжд и мрак. И преди не можех да видя съвсем ясно, за мое най-голямо съжаление. Виждах я с друг мъж, но този мъж сте бил вие. Знаех, че някой ще ви предаде, но госпожа Катрин не носи вина за това, а една жена, която се преоблече като нея…

— Това е пазачът! — прошепна Мари. — Бързо, господине, изчезвайте!

Дамиан скочи.

— Не, вие трябва да изчезвате.

— Какво?

— Когато не ме открият след посещението ви, Дьо Ла Вил ще ви убие без да се поколебае. Върви при Робин, Мари. Познаваш тайния проход. Достатъчно често си помагала на госпожа Катрин да се измъква незабелязано.

Страните на Мари пламнаха.

— Да, господине, но…

— Този тунел свързва пещерата със спалнята, в която Дьо Ла Вил иска да отведе съпругата ми.

Камериерката кимна и облиза устните си с език.

— Но тя каза, че каквото и да се случи, трябва да останете жив.

— Ще остана жив, кълна се. Дьо Ла Вил е този, който трябва да умре.

 

 

Тя бе обещала да не се съпротивлява, в знак на благодарност за позволението да докосне Дамиан, за възможността да му прошепне няколко думи и докосне студените му устни. Ако той бе в съзнание, какво презрение щеше да види в очите му! Ще може ли някога отново да й повярва?

„Това е без значение“ — отчаяно си мислеше тя. — „Замъкът е в ръцете на Дьо Ла Вил, също както и аз…“ — Не можеше да стори нищо срещу това, тъй като не биваше да предизвиква негодника, който всеки момент можеше да убие съпруга й.

Да, тя бе обещала на Дьо Ла Вил да не се съпротивлява повече физически, но намираше други начини да му оказва съпротива. Когато я измъкна от килията, Кет му прошепна, да не се държи грубо с нея, защото в противен случай всички ще разберат, че не му се подчинява доброволно.

Дьо Ла Вил я пусна и тя отиде в залата, за да нареди на Хауърд да извади още вино за неканените гости. Дьо Ла Вил седеше пред камината без да изпуска Кет от очи и нетърпеливо барабанеше с пръсти по облегалката на стола си.

Докато разливаше виното, Кет успя да размени няколко думи с уплашената Мари, която напълни няколко чаши и кимна в знак на съгласие.

В другия край на помещението Кет откри старя арабин. Ари! Той едва доловимо кимна с глава и отвърна на погледа й. В душата й се зароди нова надежда. Макар и да не знаеше какво би могъл да предприеме старият ясновидец, тя се радваше на присъствието му. Малко по-късно той изчезна заедно с Мари. Когато Кет мина покрай Дьо Ла Вил, той я сграбчи за ръката.

— Къде е камериерката ви?

— Отиде да се погрижи за раната на мъжа ми. Стражата ви е пред вратата на килията му, така че няма от какво да се безпокоите.

— Тази работа не ми харесва.

— Лорд Монджой е овързан от главата до петите. — Тя подигравателно попита: — Все още ли се боите от него?

Без да я пуска той се изправи:

— Лека нощ! — извика на мъжете си той. — Охранявайте замъка! Ротуел и Гантър, ще стоите пред вратата ми. — Обръщайки се към Кет той продължи: — Сега, госпожо, ще трябва да платите вашата част от сделката! — Той я тикна пред себе си и Кет не посмя да хвърли поглед назад към залата. Хората й щяха да рискуват живота си, ако видеха отчаянието в очите й и окажеха съпротива.

Кет бавно се изкачваше по стълбата пред Дьо Ла Вил и, правейки всичко възможно да спечели време, се престори, че се спъва. Но какъв смисъл имаше? Робин не разполагаше с достатъчно хора и въоръжение, за да нападне замъка. Рицарите на Дамиан очакваха заповедите на господаря си… Или вече знаеха, че лежи в подземието на собствения си замък?

Дьо Ла Вил я обърна с лице към себе си.

— Госпожо, познавам ви от доста години! И доколкото зная, винаги сте се държали здраво на краката си! Мърдайте най-сетне!

Кет обезсърчена изкачи останалата част от стълбата, следвана по петите от Дьо Ла Вил и двамата му рицари. Тя поспря пред стаята, привела глава и Дьо Ла Вил отвори вратата с ритник.

— Отваряйте си очите на четири! — нареди на хората си той, след което издърпа момичето през прага, затръшна вратата и повлече Кет към леглото. Доспехите си бе оставил в залата и сега свали ръкавиците, наблюдавайки момичето с жадни очи.

Ръкавиците полетяха към един стол, а Кет имаше чувство, че мъжът ще я съблече с поглед.

— Мили Боже! — неочаквано се обърна към нея той. — Какво не ми е наред? Толкова ли отблъскващо изглеждам?

— Съвсем не — хладно отвърна Кет, осъзнавайки, че Дьо Ла Вил не е спечелил нищо. На пръв поглед, той я бе завладял, бе я вкарал в спалнята. Това, което искаше от нея обаче, не можеше да се вземе насила. — Дори бихте бил хубав мъж, ако в душата ви нямаше толкова много чернилка.

Той подигравателно сви устни.

— Колко хубаво, че лицето ми не ви отблъсква. Ще трябва цяла нощ да го гледате, докато ви любя.

— Докато ме изнасилвате — беззвучно го поправи тя.

Той й зашлеви звучна плесница. В очите й избиха сълзи и замаяна, Кет приседна на ръба на леглото. Внезапно потръпна. Върху чаршафите лежеше роза. Една единствена роза. До обонянието и достигаше сладък мирис. Дамиан! Той трябва да е бил тук. Тази мисъл й върна смелостта.

Дьо Ла Вил я вдигна на крака.

— Исках да бъда нежен с вас, госпожо. Защо? Защото сте нещо изключително. От много време желая вас и този замък, но при Ричард ударих на камък. Джон обаче бе готов на сделка. Е, сега Ричард е далече, а Джон ще завземе трона. Този замък вече е мой. И най-добре щеше да е, ако бяхте моя жена, която да ми роди деца. Но да оставим това! — Силните му пръсти разкъсаха туниката й, която се свлече на пода.

Кет стоеше пред него в светлосинята си рокля, неспособна да се владее още дълго. Извън себе си от гняв, тя одраска лицето му.

— Кучка! — изрева Дьо Ла Вил. — Очевидно разбирате само езика на силата! — Той сграбчи ръката й и хвърли момичето на леглото до розата. С ъгълчетата на очите си Кет виждаше кървавочервените венчелистчета на цветето. След това лицето на Раймон, когато той понечи да легне върху й.

Още преди обаче триумфиращо да се ухили, а викът, заседнал в гърлото на Кет, да прокънти из стаята, Дьо Ла Вил бе дръпнат назад.

Дамиан ги бе очаквал в стаята и сега държеше врага си в желязна хватка. Почти не забеляза как Кет скочи от леглото, тъй като цялото му внимание и гняв бе насочено към натрапника, нахлул в дома му. Сега тласна Дьо Ла Вил за раменете с такава сила, че едрият рицар залитна, удари се в стената и се свлече на пода.

— Вие! — избълва той, надигайки се. — Отдавна трябваше да сте мъртъв!

— Не, вие ще умрете, Дьо Ла Вил.

— Няма да е скоро! И не от вашата ръка! Стража!

Дамиан не бе въоръжен, тъй като при пленяването му бяха отнели меча и ножа. В гнева си бе способен да убие негодника с голи ръце, но сега в стаята се втурнаха стражите с мечове в ръце.

Погледът на Кет се плъзна към стената, където висеше мечът на баща й. Момичето незабелязано пристъпи към него.

— Хванете Монджой! — заповяда Дьо Ла Вил на мъжете, втурна се към Кет и се хвърли, за да я улови за единия крак. Момичето с вик се свлече на пода. Тя видя как Дамиан умело избягна насочените към него удари, пристъпи към Дьо Ла Вил и със свободния си крак го ритна по носа. Дьо Ла Вил неволно изпусна момичето, извика от гняв и болка, което даде възможност на Кет да се изправи.

Тя светкавично придърпа един стол към стената, стъпи на него и откачи меча. След това се извърна и извика:

— Дамиан!

Той погледна към нея и в този момент Кет хвърли меча, който описа дъга и падна точно пред краката му. Когато Дамиан го грабна, двамата мъже отстъпиха назад.

След миг единият се строполи, пронизан право в сърцето. Ротуел, останалият жив, пристъпи напред.

— Хвърлете оръжието си! — заповяда Дамиан.

— Ако го сторите, ще ви настигне смъртта на предател! — предупреди рицаря си Дьо Ла Вил. — Стража! — с всичка сила извика той. — Дай ми меча си, страхливец!

Оръжието полетя към него и Кет понечи да го улови, но Дьо Ла Вил бе по-бърз. С изваден меч той се нахвърли към нея.

— Не! — изрева Дамиан, изтиквайки Дьо Ла Вил. По стълбата изтрополяха стъпките на рицарите, които се изкачваха нагоре. Дамиан ловко отклони един удар на врага си, улови Кет за ръката и я придърпа зад себе си. — Нагоре по стълбата, към крепостната стена! Бързо!

„Тази сцена веднъж вече съм я преживявала“ — мислеше Кет. — „В някой друг живот… не, в този, съвсем неотдавна…“

Тогава тя бе насочила меч към Дамиан. Сега се бореше на негова страна, защото без него животът й не струваше нищо.

— Тичай нагоре! — заповяда той. — Идвам след теб.

Тя послушно се втурна навън от стаята и извика:

— Дамиан, побързай, те идват! Стражите на Дьо Ла Вил!

— Бързо! Към зъберите! — тя се втурна нагоре по стълбата, следвана от Дамиан, който се обърна назад, за да отблъсне ударите на Дьо Ла Вил. Миг след това трябваше да се сражава с още един от вражеските рицари, а отдолу напираха нови въоръжени мъже.

Кет запъхтяна отвори вратата, а шумът от битката я последва върху зъберите на крепостната стена. Бе престанало да вали, но небето все още бе раздирано от ослепителни светкавици, а от време на време се чуваше грохотът на гръмотевиците.

В светлината на една светкавица, превърнала нощта в ден, Кет видя Дамиан да се сражава срещу трима противници, сред които и Дьо Ла Вил.

Отново се възцари непрогледен мрак, но в проблясъка на следващата светкавица Кет видя как съпругът й най-сетне триумфираше, забивайки острието на меча си в сърцето на Дьо Ла Вил. Мъжът се олюля, стисна с ръце острието на меча, който стърчеше от гърдите му, а очите му се впериха във вечността. Дамиан издърпа меча си и Дьо Ла Вил се олюля към една стена, свличайки се на пода.

Победата още не бе извоювана, защото от вратата на кулата излизаха нови мъже. Дамиан не можеше да се пребори с всички тях. Той се обърна засмян към Кет и протегна ръка към нея. Тогава двамата се изкачиха на самия ръб на крепостната стена и погледнаха надолу в черната бездна.

— Не се страхувай! — успокои я той.

— Не и когато съм с теб — хванати за ръце, те скочиха надолу към крепостния ров.

Студената вода погълна Кет, която потъна в зелените сенки, но Дамиан все още здраво стискаше ръката й и издърпа момичето към повърхността. Тя изплува и шумно си пое дъх.

— Кет, трябва да се махаме. Мъжете на стената…

— Хей, вие там долу! — неочаквано прозвуча един глас. Познат глас. Те погледнаха нагоре, където стоеше Робин и се превиваше от смях, докато наоколо хората му се сражаваха с рицарите на Дьо Ла Вил. — Това ми харесва! Докато се опитваме да се качим при вас, вие двамата просто се измъквате с плуване!

— Робин! — извика Кет. — Как така…

— Мари и Ари ни преведоха през тунела. Един от хората ми спусна моста, а там вече чакаха рицарите на Дамиан. През това време твоите хора държаха рицарите на Дьо Ла Вил в шах, тук горе на крепостната стена.

— Тогава всичко е наред — облекчено въздъхна Дамиан. Робин веднага стана сериозен.

— Не съвсем. Многобройна войска подкрепя Джон в заговора му срещу краля. И ти ще трябва да излезеш на бойното поле в защита на Ричард, братовчеде. Но първо ела малко горе! Все още има време да облечеш нещо сухо.

Зъбите на Кет тракаха, а нозете й се бяха вкочанили от ледената вода, но момичето почти не забелязваше тези неудобства. То обви ръце около врата на Дамиан и го целуна, повличайки го обратно към дъното.

Дамиан се оттласна от тинестото дъно, изплувайки заедно със съпругата си на повърхността. Въпреки студа, Кет чувстваше потребност да му обясни всичко.

— О, Дамиан, обичам те, обичам и Сребърния меч. Никога не съм те предавала, кълна се. Дьо Ла Вил използва Аффа и сега клетото момиче е мъртво. Толкова съжалявам, наистина. Тя не заслужаваше такава съдба. Но аз нямам никаква вина.

— Зная, Кет — прекъсна я той, притискайки устни към нейните в жадна и мокра целувка. — Колко много те обичам.

— Ти трябваше да избягаш през тунела, не исках да рискуваш живота си. Тогава видях розата и разбрах, че си наблизо. О, Дамиан!

— Само чрез това цвете можех да ти дам знак — прошепна той.

— Отново изникна, за да избавиш едно момиче в затруднение — този път обезоръжен…

— Трябваше да спася жената, която обичам, която носи името ми, владее сърцето ми и ще ме дари с дете.

Страстна целувка отново ги отведе към дъното. Когато изплуваха, дочуха гласа на Робин:

— Хей, вие там долу! Простете, господине и госпожо, но очакваме Ваши милости тук горе!

— А аз почти замръзвам тук — оплака се Кет. — Следващият път когато ме спасяваш, Дамиан, няма ли да е възможно да изберем някой друг път за бягство?

— Не бъди толкова самонадеяна, за да не те оставя тук във водата.

— Никога не би го сторил.

— Наистина не, скъпа моя. Има чудесни места, където да ме чакаш, но това не е едно от тях.

— Може би легло, пълно с рози — тихо предложи тя.

— Чудесна идея… — устните му докоснаха челото й, след което двамата изплуваха към обраслия с храсти бряг, където Мари вече ги очакваше с дебели вълнени кърпи в ръка. Междувременно рицарите на Кет си бяха възвърнали замъка.

За триумфалната им победа Кет и Дамиан разбраха едва когато, хванати за ръка, минаха по подвижния мост. Всички ликуваха с пълно гърло и ги поздравяваха. Също и хората на Робин — храбрите разбойници, появили се в тъмнозелените си дрехи, оскъдно въоръжени, с тояги, със спечелени в битките мечове и саморъчно издялани стрели. Всички те щастливо приветстваха господаря на замъка и съпругата му. В залата избухна ново ликуване, когато Дамиан целуна жена си пред сгряващите кръвта им пламъци на камината. Нямаха време, да отпразнуват победата си. Дьо Ла Вил бе мъртъв, но принц Джон се домогваше към кралската корона. През тази нощ трябваше да спечелят и други битки.

 

 

Тръпнеща от нетърпение и безпокойство, Кет очакваше мъжа си. На зазоряване Дамиан и Робин се завърнаха заедно с хората си.

Тя чакаше в стаята си, изкъпана и обляна в розов аромат. По цялото легло бяха пръснати розови цветчета.

Изтощен от тежката битка, Дамиан се отдаде на покоя в обятията на съпругата си, уверявайки я, че никоя роза не е толкова красива, колкото нея и така прелестно разцъфнала. Никое розово венчелистче не е толкова нежно, колкото кожата й и по-сладко ухаещо от косата й. Поруменяла, Кет го увери, че разполага с превъзходна градина.

Те отново и отново се любеха през тази приказна нощ, шепнеха си нежни слова, разговаряха за неща от които се бяха бояли, очаквали, и в които се бяха заблуждавали.

Това бе особена нощ, през която се откриха един на друг — тъкмо навреме, защото цял един, пълен с любов живот, беше пред тях. Поне така се надяваха. На сутринта Дамиан отново замина заедно с Робин и останалите им хора. Нови битки бушуваха на север и из цяла Англия.

Дамиан рядко се задържаше по-задълго в замъка. Но през един слънчев следобед, когато Кет яздеше сама из гората, за свое най-голямо учудване тя дочу тихо подсвиркване. Обърна се и видя лорд Монджой да седи върху жребеца, който обичаше повече от всеки друг от конете си, върху Луцифер, язден някога от Сребърния меч. Не носеше ризница, а само туника с цветовете от герба му, с извезани лъвове, а под нея синя риза и малко по-тъмни панталони. На кръста му висеше украсеният със скъпоценности меч. Гарвановочерната му коса блестеше незакрита от шлем.

Дамиан седеше неподвижно върху седлото и съпругата му видя в него живата легенда. Известно време двамата се гледаха мълчаливо, след това той се усмихна. Кет извика името му, пришпори кобилата си и препусна към него. Скочиха от седлата и тя щастлива се хвърли в обятията му.

— О, Дамиан!

Той обхвана лицето й с две ръце, целуна устните й, челото, после бузите и отново устните.

— Всичко отмина. Войските на Джон са победени и откупът за Ричард ще бъде платен.

— Слава на Бога! — тя изпитателно го наблюдаваше, озадачена от грижата, която все още се четеше в очите му. — Каза, че всичко вече е наред…

— Да. — След кратка пауза той добави: — Познавам Ричард. Доколкото може да се съди по намеците му, докато бях в Светите земи, той ще помилва Робин и останалите разбойници. Естествено също и Сребърния меч и госпожица Зелени ръкави, но за тях и без това отдавна нищо не се е чувало.

— Какво те притеснява тогава?

Отпуснал ръка на рамото на съпругата си, той я поведе по една горска пътека, покрита с борови иглички. Колко красиво и спокойно беше тук… Само редки слънчеви лъчи проникваха през гъстите корони на дърветата и Кет намираше зелената светлина също толкова магична, колкото и появата на Дамиан, когато го бе видяла върху жребеца му.

— Ходих при Джон, — каза Дамиан — който ми е бесен.

— Нищо не може да се направи. Но Ричард скоро ще се върне и…

— Да, тогава всичко окончателно ще си дойде по местата. — Той с усмивка посочи напред. — Там е ловната ми колиба. Да отидем!

— С най-голямо удоволствие — съгласи се тя, готова да продължи с него по пътеката, но Дамиан я вдигна на ръце и се престори, че се олюлява.

— Колко тежка си станала!

— Е, не чак толкова! — запротестира тя.

Очите му блестяха, докато с една ръка с мъка я носеше през гората, а с другата милваше заобления й корем.

— Обичам всичко у теб такова, каквото е.

Пристигайки в колибата, той я постави да седне върху кожите и сипа вино в една чаша, което възнамеряваше да сподели нея. Когато се извърна, погледът му бе сериозен.

— Наложи се да говоря с Джон, в случай че след освобождаването си, кралят все още настоява да го направи наследник на трона. Засега изглежда никой не подозира, но Ричард няма да остане в Англия. Очевидно планира война, с която да подсигури земите си в Анжеван. Животът му постоянно е в опасност.

— И какво каза на принца?

— Веднага щом бъде коронован за крал, ще му служа така, както преди това на Ричард. Но го предупредих да се пази от бароните си, защото много от нас го познават твърде добре и ще му се противопоставят, ако не е справедлив в решенията си.

— И тогава?

— Засега сключихме мир. Поне така изглежда.

Кет усмихната отпи глътка вино, след което подаде чашата на съпруга си, който все още изглеждаше замислен.

— Значи живеем в мир, Дамиан.

— Да.

— И ти не трябва повече да заминаваш.

— На първо време не, любов моя. — Той бе седнал до нея и отпускайки се назад върху кожите, Кет го повлече със себе си.

— Тогава съм благодарна за дните, които ще прекараш с мен. Искам да изразя благодарността си.

— Наистина ли?

Грижата изчезна от очите му и Кет притисна устни към неговите.

— Жалко, че не сме си у дома! Бих се изкъпала в розова вода и пръснала цветчета по леглото…

— Така ли? Но тук Сребърния меч за пръв път бе изкусен…

— Не, Сребърния меч беше изкусителят!

— Това има ли значение?

Кет поклати глава и се притисна към силното му тяло, въпреки безпокойството за растящото в утробата й дете. След нежна целувка тя прошепна на устните на Дамиан:

— Може би в гората е най-хубаво, въпреки че съм толкова ужасно дебела…

— Сладко заоблена! — не се съгласи той и започна да милва гърдите й.

— Макар и да нямаме рози…

Дамиан се изправи, а в очите му блестеше гореща страст.

— Скъпа моя госпожице Зелени ръкави, ти си единствената роза, от която имам нужда. Ще разцъфнеш ли заради мен?

Протегнатите й ръце приличаха на венчелистчета на цвете, които се отварят на слънчевата светлина. Внезапно в малката колиба сякаш се разнесе сладък мирис на рози.