Хедър Греъм
Графинята и Сребърния меч (21)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Дамиан почти изгуби разсъдък, докато претърсваше гората за Кет. Все по-дълбоко навлизаше в тъмните зелени сенки, но напразно. Проклинаше се, че е дошъл в тази част на гората. Само Джеймс Къртни и най-приближените на Робин разбойници знаеха кой е Сребърния меч.

Ако той, лорд Монджой, проникнеше още по-навътре в гората, можеше само да се надява да срещне Робин или някой, посветен в тайната, иначе щеше да се стигне до битка с някой от разбойниците, когото Дамиан не желаеше да ранява или убива.

— Дявол да те вземе, Кет! — изруга той, след което се ядоса на самия себе си за осъдителното лекомислие, което го бе накарало да се втурне в гората. Ако не бяха засегнати чувствата му, той би постъпил по-разумно.

Но чувствата бяха надделели над разума. Той накара Луцифер да премине в по-бавен тръст и докато се оглеждаше, Дамиан потупа жребеца по врата. Някакво шесто чувство го предупреди за скритите погледи, които го наблюдаваха.

— Търся Робин Худ! — извика той. Тук, толкова близо до лагера на разбойниците, постовете на Робин бяха навярно твърде нагъсто. Той скочи от коня и тръгна между дърветата. Ще срещне ли някой, който познава Сребърния меч? Трябваше да бъде предпазлив. Ако се представеше на някого за легендарния разбойник, навярно щеше да предизвика единствено смях. Освен това би било опасно да разкрива тайната си, а и не биваше да насочва меч към никого от тези мъже.

„Това не е и необходимо“ — мислеше си Дамиан. Ако срещнеше разбойниците веднага щеше да се предаде, така че да го заловят и заведат при Робин. Той проникна още по-навътре сред сенките на дъбовете и повтори:

— Търся… — още преди да успее да довърши, Дамиан долови странно свистене и инстинктивно се наведе, но прекалено късно. Върху главата му бе хвърлена, изплетена от дебели въжета мрежа, която го събори на земята. Проклинайки, той направи опит да се освободи, но само още повече се оплете. Навярно въпреки това би му се удало да извади ножа от ботуша си, но Дамиан нямаше желание да се впуска в смъртоносни схватки. — Казах, че търся Робин Худ! — ядосано извика той.

Сред клоните се чу шумолене и ловки фигури наскачаха от дърветата. Дамиан разпозна някои от мъжете, но те не бяха сред онези, които знаеха тайната му.

— Уважаеми разбойници, — отново извика той — толкова неучтиво ли се отнасяте с честния рицар, който, воден от най-добри намерения, желае да разговаря с главатаря ви?

Сега зад останалите фигури пристъпи една, която без съмнение бе сред най-приближените на Робин — госпожица Зелени ръкави. Тя обаче не бе облечена в обичайните си зелени дрехи, а тъмнокафява маска от чорап, изрязана на очите и устата, а освен това — синя туника и тежка наметка в същия цвят. Въпреки маскировката, Дамиан веднага позна Кет по грациозната походка.

— Значи търсите Робин, лорд Монджой? — започна тя. — Естествено ще ви бъде позволено да се срещнете с него, ако разполага с време да разговаря с вас. Но най-напред… Ще ни последвате ли доброволно?

Дамиан стисна зъби, раздиран между безмерното облекчение, че я намира жива и здрава, и изгарящото желание да я сграбчи и напердаши. Последното за съжаление бе просто невъзможно, защото сега той бе в ръцете й. Какво ли кроеше малката вещица? Тя не знаеше кой е Сребърния меч, както и не подозираше, че Дамиан я е разпознал.

— Разбира се, че ще ви последвам, госпожице. Както вече обясних, желая да посетя Робин Худ.

— Тогава ни предайте оръжието си.

— Почти не мога да помръдна, госпожице.

— Ще извадите и ножа от ботуша си, нали? Хвърлете го насам!

Той се подчини, измъквайки с усилие ножа си през една дупка на мрежата. Шестимата мъже, устроили този капан, освободиха графа и му отнеха оръжието.

— Сложете ръце на гърба си, лорд Монджой! — заповяда Кет. Той отново я послуша и един разбойник завърза китките му. — Краката също — нареди тя. Примката, завързана около глезените на Дамиан му позволяваше да се движи, но не и да тича.

— Госпожице, искам да видя Робин. Защо смятате, че ще избягам?

— Вие сте опасен човек, господине и трябва да бъдете държан изкъсо. Приятели, нека го заведем някъде, където ще може да изчака Робин. — Един мъж доведе конете. Госпожица Зелени ръкави от предпазливост яздеше не сивата си кобила, която съпругът й добре познаваше, а малък кафяв кон. — Доведете жребеца на лорд Монджой!

Не му позволиха да се качи на седлото. Момичето приближи коня си към Монджой и сложи примка около врата на благородника. През процепите на маската той видя как се присвиха очите й. Не трепереше ли тя?

Примката бе стегната още повече.

— Елате, лорд Монджой!

— Искате да се препъвам след вас с вързани крака ли — невярващ попита Дамиан.

Точно такова бе намерението й. Тя сви по една пътечка. Отначало конят пое полека, но след това все по-бързо. Дамиан куцаше отзад, препъвайки се в храсталаци, камъни и корени, твърдо решен да спечели тази игра. По челото му изби пот.

— Госпожице! — един от разбойниците, яздещ редом с Кет, прошепна на саксонски: — Налага ли се всичко това? Робин иска да се съюзи с този човек…

— Спокойно, няма нещо, за което Робин не би могъл да го предума.

— Но…

В този момент Дамиан се препъна в един дънер и падна на земята, а примката още повече се затегна около врата му.

— Имайте милост, госпожице! — примоли се един друг мъж.

Кет обаче не бе настроена състрадателно.

— Станете, господине, нямаме цял ден пред себе си!

Мускулите на бедрата му болезнено се напрегнаха, когато Дамиан трябваше да се изправи без помощта на ръцете си. Той се поклони.

— На вашите заповеди, госпожице!

Тя се извърна рязко и продължи да язди, но не толкова бързо, колкото преди. Дамиан очакваше, че ще бъде отведен в лагера на Робин, но за свое най-голямо учудване съзря собствената си ловна хижа, в която Сребърния меч бе крил Кет от Джон и Дьо Ла Вил.

Момичето скочи от коня, извади меча си и опря острието му в гърлото на мъжа, докато му снемаше примката.

— Познавате тази колиба, нали, господине?

— Разбира се. Тя е на моя земя.

— Значи ще се чувствате у дома си, докато чакаме Робин. Влизайте! — заповяда тя, все още с острие, опряно на гърлото му.

Един разбойник отвори вратата и Дамиан пристъпи вътре. Спря пред огнището, чувайки как Кет заповяда на разбойниците да доведат Робин и им обясни, че повече няма нужда от помощта им.

След това последва Дамиан в колибата. С насочен към него меч, тя натика мъжа в ъгъла към завивките от кожа.

— Седнете! — щом Дамиан се подчини, тя постави меча на масата, извади мях с вино и чаши и с наслада отпи една голяма глътка. — Лорд Монджой разбира от вино.

Той приведе глава.

— Благодаря за комплимента.

— Жаден ли сте?

— Разбира се, след като едва не бях удушен…

Кет коленичи пред него и приближи към устните му една пълна чаша. Когато мъжът понечи да отпие, тя внезапно отдръпна чашата. Виното потече по брадата му и попи в туниката.

— Ох, простете, господине! — имитирайки притеснение извика тя. — Но има толкова много неща, за които сам вие трябва да молите прошка, не е ли така? — Тя отстъпи назад. — Не се тревожете, имаме достатъчно вино.

Гневът придаде на мускулите му нова сила, докато Дамиан се изправяше. Той се обърна с гръб към огнището, намери опипом един грапав ръб и незабележимо започна да търка въжето в него. Някога Кет се бе освободила по подобен начин. Сега Дамиан възнамеряваше да повтори примера й, а след това тя щеше да си получи заслуженото.

Момичето отпи от виното, наблюдавайки пленника си, след това остави чашата и отново взе меча си.

— Знаете за какво смирено би трябвало да се извините, нали, господине?

— За нормандския си произход?

— За това не носите отговорност. Но навярно искам да възмездя несправедливостта, която сте сторили на съпругата си.

— Нищо не съм й сторил. — Капчици пот отново избиха по челото му, докато търкаше въжето в камъка, опитвайки се да го прави незабележимо.

— Наистина ли? — Кет се приближи с насочен меч, острието блесна и откъсна брошката, придържаща наметката от рамото му. Украшението със звън изхвърча на земята, и наметката се свлече.

Дамиан повдигна вежди и гневно се усмихна.

— Повярвайте ми, не съм сторил друго престъпление, освен да се оженя за момичето.

— Но се опитвате до го командвате…

— Жената е подчинена на мъжа си.

— Не! Тя не е предмет, който човек по желание може да постави на лавицата!

— Може би това наистина би било по-добре… и по-сигурно.

Това възражение бе игнорирано.

— А след това я изпратихте в замъка си, при своята любовница!

— Аз нямам любовница.

Острието разряза туниката и ризата му, разминавайки се на косъм с тялото на мъжа, който сега не смееше да движи китките си. Усещаше сгорещените си мускули като разтопена стомана. Острието се плъзна надолу към по-чувствителните части на тялото.

— Как се осмелявате да твърдите подобно нещо? — изфуча Кет. — Навярно мечът ми трябва да опресни паметта ви.

Проклятие! Дамиан усети как острието започна да разпаря панталона му.

— Госпожице, престанете с тази игра, иначе горчиво ще се каете.

— Не сте в състояние да ме заплашвате, лорд Монджой! — самодоволно отвърна Кет. О да, тя в пълна мяра се наслаждаваше на триумфа си.

— Повтарям ви, че не съм наранил съпругата си.

— Не? — изфуча тя. — Едва не я удавихте в крепостния ров…

— Аз? Това бе Сребърния меч…

— Ах, и той я държа тук като пленница, за да ви я предаде! Този лъжлив, похотлив, презрян демон, наречен Сребърния меч! Това сте самият вие, лорд Монджой! Изкусен предател и измамник!

Дамиан слисан затаи дъх.

— Може би аз съвсем не съм Сребърния меч…

— Осмелявате се да лъжете?

— Уверявам ви… — гневно започна той.

— Добре помислете какво ще кажете! — предупреди го Кет. Острието на меча се спусна към бедрото му, заплашително приближавайки слабините. — Иначе надутият лорд Монджой, легендарният Сребърен меч, ще се превърне в скопец!

— А съпругата ми? — извика той. — Тя знаеше за предстоящата венчавка и въпреки това се опита да откупи свободата си, предлагайки прелестите си на един непознат.

— Но този непознат бяхте сам вие. През цялото време сте се престрували пред бъдещата си съпруга.

— По дяволите, аз я обичах… още тогава!

— Какво? — отстъпи назад тя и се втурна към вратата, на която се бе почукало.

Дамиан се възползва от тази възможност, за да започне с още по-голяма сила да търка въжетата в камъка. Примката най-сетне се разкъса. Докато Кет се приближаваше към вратата, Дамиан се наведе, безшумно освободи краката си и на пръсти последва момичето.

Когато вратата се отвори, през рамото на Кет той съзря госпожица Мариан, която задъхано рече:

— Катрин, престанете с тази игра! Току-що открих Робин. Той язди обратно към замъка и се надява, че ще завари там лорд Монджой.

— Добре, ще го доведа…

— Катрин, чакайте! Той знае.

— Какво?

— Коя е госпожица Зелени ръкави. През цялото време го е знаел.

— Невъзможно…

— Но е истина — намеси се Дамиан, застанал плътно зад Кет.

При вида му Мариан се отдръпна, а Кет светкавично се извърна и инстинктивно понечи да побегне, но мъжът я сграбчи за ръката.

— Ако ни извините, госпожице Мариан, аз и съпругата ми ще продължим този разговор на четири очи.

— Не, пуснете ме, негодник! — гневно се възпротиви Кет. — Робин ни очаква. В момента има по-важни неща за изясняване…

— Несъмнено. — Той се усмихна на Мариан. — Вървете, госпожице, и кажете на Робин, че скоро ще дойдем. — След това придърпа Кет през прага обратно в колибата и затръшна вратата. Без усилие обузда отчаяната й съпротива и свали маската от лицето й. По раменете на момичето се разпиляха блестящи руси къдрици.

— Какво, играта взе неочакван обрат, любима? Или не желаеш повече да играеш?

— Пусни ме, Дамиан…

— Тогава ще продължа. Я да видим какво се случи дотук? Ти ме завърза, тегли ме след коня си, заля ме с вино и заплашваше да отрежеш известни части от тялото ми, на които особено държа.

— Престани!

Той й отне меча и я пусна, но държейки я в шах с острието и умело разряза връзките, придържащи грубата вълнена наметка. Тя се свлече на пода и Дамиан методично започна да разрязва връзките на туниката.

— Да продължавам ли, Кет? Не след дълго ще бъдеш чисто гола. Тогава ще те залея с вино. Хм, възбуждаща мисъл. Този следобед можеше да бъде много по-забавен.

Кет гневно сложи ръце на кръста.

— Искаш да се забавляваш? О, има много весели теми за разговор. Например Аффа, хубавичката малка повлекана, която живее в замъка ти. В твоята спалня, където ме изпрати!

— Не знаех, че е там…

— Лъжец! Тя те познава добре, наистина твърде добре! И тази глупава игра, която водеше зад маската на Сребърния меч! Проклето копеле! Вложи всичко от себе си, за да ме прелъстиш…

— Грешка. Ти ме прелъсти.

— Лъжеш!

— Много охотно легна с непознатия, надявайки се така да се изплъзнеш от бъдещия си съпруг!

— Не с непознат, а със Сребърния меч, спасителят на моя баща! — Тя ядосано отстрани острието, пристъпи към мъжа и започна с всичка сила да удря гърдите му с юмручета. — И през цялото време си знаел, коя е госпожица Зелени ръкави…

— Но докато Робин не ми разказа, не знаех за проклетия таен тунел, а след това се поболях от притеснение за тебе! — той пусна меча и обхвана с ръце китките й. Кет се бореше като тигрица и двамата се строполиха върху кожените завивки. Дамиан бе стеснение се възползва от силата на мускулите си, за да обърне момичето по гръб и да седне върху него, обхванал с бедра хълбоците му. — Ти си най-невъздържаната, непокорна и своенравна от всички омъжени жени! Трябва да бъдеш затворена в някоя кула…

— Ах ти, мръсник! От самото начало си знаел, че аз съм госпожица Зелени ръкави, докато аз се съсипвах от страхове…

— Ти? Ти си прекалено неразумна, за да се изплашиш от някоя опасност.

— Но аз се боях…

— Съвсем заслужено, при положение, че си ме измамила с един непознат…

— Ти бе Сребърния меч, което за съжаление не ми бе известно. И при това имаш очи, да ме упрекваш за някакъв си любовник! Въпреки, че много добре знаеше, че си първият мъж в живота ми. Ах ти, с твоите капки кръв по чаршафите! Разбира се никой не трябваше да се съмнява в бащинството ти, в случай че забременея. Искаше да си сигурен, че никой друг няма да оспори бащинството на детето ми. Докато аз се измъчвах…

— Защо?

— Е, има някои природни закони… Ох, слез най-сетне от мен! Който и да си! Сребърния меч или Монджой, все едно! Намирам и двамата за еднакво отблъскващи.

— Значи ти е било безразлично от кого ще е детето, ако забременееш.

Кет нетърпеливо въздъхна.

— Каквото и да имаме за обсъждане, трябва да го отложим за по-късно. Робин има нужда от нас!

Дамиан бавно поклати глава.

— Робин има нужда от мен. Веднъж завинаги приключи с подвизите из тази гора.

— Не! — отчаяно понечи да се изправи тя и разрязаната туника се свлече от изящно оформените й гърди. Косата закриваше лицето й и Дамиан отново бе поразен от красотата на момичето. Някога той си въобразяваше, че всяка жена би могла да бъде укротена. Кет вероятно — не, но можеше да бъде обичана.

— Дамиан! — долната й устна трепереше, а в очите й блестяха сълзи. — Мариан ми разказа, че Сребърния меч, това си ти. Значи мъжът, който през онзи зловещ ден в гората също е видял, как бе отрязана ръката на клетото момче и как баща му едва не увисна на въжето…

— Да, Кет, вършат се крещящи несправедливости и някои хора се опитват да попречат на това. Но в предстоящата битка няма какво да търсиш.

— Щом смяташ, че не бих могла да помогна…

— Зная колко благородно си ни помагала през всичките тези години — с тих глас призна той. — Благодарение на това, че винаги ни държеше в течение на събитията, можахме да спасим живота на много хора и да попречим на ужасните действия на някои барони. Сега обаче не става въпрос за незначителен сблъсък, а за война. Сега отивам в лагера на Робин, а ти ще се върнеш в къщи.

Гласът й, само преди миг почти умоляващ, сега прозвуча ледено:

— Лъжеш се, ако смяташ, че някога отново ще стъпя в замъка ти и ще живея под един покрив с тази чернокоса вещица. Дори и да ме закараш насила, ще намеря средства и начини да ти избягам. Можеш да ме връзваш за дървета и биеш…

— Кога съм те удрял, Кет? — прекъсна я той.

— В гората! Не намери дъбов клон и за тази цел използва ръката си!

Дамиан неволно се засмя, което бе грешка. Момичето веднага с всички сили възобнови съпротивата си.

— Съжалявам — извини се мъжът. — Между другото, онзи пердах не ти попречи отново да ме нападнеш.

— И отново ще го сторя! — изфуча тя. — Ако някога пак дръзнеш да раздаваш заповеди наляво и надясно…

— Нека изясним това веднъж за винаги. — Той седна на пети и освободи Кет от тежестта на тялото си. — Тук аз съм господар и ще ми се подчиняваш. — Дамиан не сваляше поглед от очите й. — Но аз никога няма да те принудя да живееш в дома ми с друга жена, защото никоя не може да стъпи и на малкото ти пръстче по красота и изящество. Това арабско момиче наистина ме познава. В Светите земи трябваше да понеса несгодите на една дълга война и след тежките битки търсех утеха в обятията на някое нежно момиче.

— … което е по-нежно от мен — прошепна Кет и Дамиан се засмя.

— Ти си несравнима, скъпа моя. Но в едно ти се заклевам — след като Ричард ме убеди да се оженя за теб, не съм докосвал друга жена. Наистина, не защото сърцето ми вече предусещаше колко ще ме омагьосаш, а защото имаше прекалено много работа за вършене. Но аз в действителност не подозирах, че Аффа гледа на себе си като на моя собственост. Знаех единствено за решението на Ари, да ме последва в Англия. Разбира се, че веднага ще отпратя момичето. Ако се подчиняваш на желанията ми, не е необходимо да се връщаш в замъка Клифърд. Единствената причина да те пратя там бе, че не можех постоянно да държа под око тайния проход.

Тя скри усмивката си.

— А ти какво ще правиш?

— Ще се присъединя към Робин, заедно с моите и твои рицари. Заедно ще надвием войската на принц Джон. А сега, моля те, върни се в замъка си и се погрижи да бъде добре отбраняван. Рицарите ти никога повече не бива да допускат да бъдат изненадани, както през онази нощ. Дьо Ла Вил все още не се е отказал от замъка ти. Има само едно нещо, което желае повече.

— И какво е то?

— Теб. Всичко би дал, за да те има. Мисли за това и никога повече не се излагай на опасност. — Той стана, помогна на Кет да се изправи, завързвайки разрязаната на гърдите й туника. — Ще ме послушаш ли? — След кратко колебание Кет кимна и той притисна главата й към гърдите си. Устните му докоснаха косата й и Дамиан усети сладък дъх. — Рози… — прошепна той. — Винаги ухаеш на рози, любов моя. Което ми напомня за сватбената ни нощ, за цветните листчета, нежни като твоята кожа…

Неочаквано се почука на вратата и Кет уплашена се отдръпна от Дамиан. Оказа се, че няма причина за безпокойство.

— Госпожо! — дочу се гласът на Малкия Джон. — Лорд Монджой! Побързайте! Хората са готови и Робин ви очаква. Очевидно войската на Дьо Ла Вил се е събрала на изток, а вашите рицари, господине, вече са в гората. Трябва да дойдете веднага!

— Да — отвърна Дамиан, взе Кет в обятията си и я целуна.

Целувката бе кратка, но страстна и обещаваща. Когато вдигна глава, Дамиан с почуда видя, че в очите на момичето блестят сълзи.

— Пази се, Дамиан — помоли тя.

— Аз съм умел и опитен рицар.

— Чувала съм, но все пак си смъртен.

— Значи ли това, че вече не съм ти противен?

— Ти спаси живота на баща ми.

— Кажи го, Кет. Ако ще и само заради това, че аз съм Сребърния меч, а ти — госпожица Зелени ръкави и легендата ще стане още по-красива. Кажи: „Обичам те, Дамиан, лорд Монджой, съпруже мой. Пази се от всички опасности, заради мен, защото те обичам.“

Устните й докоснаха неговите.

— Защото от това са изтъкани легендите.

Шепотът й бе едва доловим.

— Обичам те, Дамиан, лорд Монджой, съпруже мой. Пази се от всички опасности, защото те обичам.

— О, Кет… — примоли се той след една последна целувка: — Сега препускай към къщи, дай ми сила, защото знаейки, че си в безопасност още по-храбро ще въртя меча.

Тя се отправи към вратата, където спря и се извърна към Дамиан. Гласът й прозвуча тих, но кристално чист.

— На никаква цена не допускай да ти се случи нещо. Защото, убедена съм, Сребърния меч скоро ще стане баща… или лорд Монджой. А в тези тежки времена, детето има нужда от баща.

— Кет! — той се спусна след нея, но момичето вече бе отворило вратата, забързано покрай Малкия Джон.

Гледайки подире й, на Дамиан му се стори, че чува тихо хълцане.