Хедър Греъм
Графинята и Сребърния меч (20)

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Дамиан стоеше на една поляна извън стените на замъка, наблюдавайки спускането на подвижния мост. Мъжът даде знак с ръка на стражите да го вдигнат отново. Механизмът бе поправен и смазан, така че отново функционираше безупречно.

Доволен, Дамиан махна на хората си и мостът отново бе спуснат, за да може господарят да се завърне в замъка и да бъде възстановено движението навън и навътре към крепостта. Поправката бе отнела много повече време от заплануваното и не само нощта бе изтекла, но вече преваляше и обед. Все по-нетърпелив, Дамиан очакваше мига, когато ще може да отпътува за замъка Клифърд. Той се надяваше, че междувременно Кет е успяла да свикне с новия си дом, в компанията на внимателния и вежлив сър Джеймс, който щеше да стори всичко възможно, графинята да се почувства добре. Монджой не се съмняваше, че приветливата прислуга, водеща приятен и безгрижен живот в големия замък, е оказала сърдечен прием на новата господарка.

Предната вечер Дамиан бе твърдо решен да държи съпругата си далеч от тайния проход и да предотврати нови опасни авантюри от нейна страна. Сега си задаваше въпроса, дали е постъпил правилно, въпреки че сър Джеймс знаеше коя е госпожица Зелени ръкави, както и кой се крие зад легендарното име Сребърния меч и навярно щеше да държи господарката си под око. Въпреки това Дамиан се безпокоеше. През изтеклата нощ почти не бе мигнал, изпитвайки болезнено липсата на Кет. Междувременно толкова бе свикнал да усеща в леглото до себе си топлото й тяло, копринената коса. Ако й се случеше нещо…

Не възнамеряваше да се домогва до любовта й. Момичето бе твърде своенравно и инатливо и както само бе подчертало — то не бе Алиса Олбрайт.

Не, тя бе Катрин. Госпожица Зелени ръкави. Неговата съпруга. И от онази нощ, когато на крепостната стена бе използвала меча си срещу Монджой, досега тя бе успяла да оплете сърцето му. Дамиан все още обичаше Алиса, това никога нямаше да се промени, но тази любов винаги е била нежно, деликатно чувство, което понякога навярно се притъпяваше, докато винаги, когато мислеше за Кет, в душата му се надигаше бурна страст.

Изпитваше непреодолимо желание да я докосва, само след няколко часа раздяла, да чува музикалния глас и смеха й, да наблюдава нейната изящна походка, да прегръща прелестното й тяло и да лежи до нея… Колко безкрайно дълга бе тази нощ без Кет, а утрото още по-дълго. Но сега мостът бе наред и Дамиан можеше да препусне към замъка Клифърд. Не искаше да се обременява с голям ескорт и взе със себе си само няколко рицари, за да може да се придвижи възможно най-бързо.

Отправяйки се към моста, Дамиан дочу приближаващ тропот от копита. Тъй като стражите не го бяха предупредили за приближаването на конника, това можеше да бъде само някой от хората му. Дамиан се извърна, позна сър Джеймс и сърцето му се качи в гърлото. Изглежда нещо не бе наред.

Джеймс дръпна юздите на коня си, скочи от седлото и падна на колене.

— Господарю! Простете ми! Аз се провалих…

— Какво е станало по дяволите? Госпожа Катрин…

Младият рицар вдигна отчаян поглед към господаря си.

— Тя е изчезнала.

— Изчезнала? — Дамиан сви дланите си в юмруци. Какъв глупак се бе оказал. Не биваше да я изпуска от погледа си. — Кога?

— О, господине… — с треперещ глас поде Джеймс.

— Станете, човече, и просто ми разкажете какво се е случило!

— Тя ни се изплъзна…

— Мили Боже, моите рицари, които са се сражавали с диви езичници, не са в състояние да опазят една жена?

Сър Джеймс не бе свикнал да вижда графа дотолкова не на себе си от гняв. Дамиан наистина притежаваше буен нрав, но здравият му разум обикновено надделяваше.

— Простете, господине — защитаваше се младият рицар — мисля, че при дадените обстоятелства и сам вие не бихте могъл да сторите нещо повече.

— Гръм и мълния! — прогърмя гласът на Дамиан, графът заплашително пристъпи към Джеймс, след което обаче въздъхна и обузда гнева си, тъй като се видя принуден да даде право на младия човек. — Не упреквам вас, Джеймс, а единствено себе си. Сам трябваше да се досетя.

Загрижен, сър Джеймс поклати глава.

— Не бихте могли да предвидите станалото.

— Разкажете най-сетне какво се е случило!

— Междувременно и останалите рицари се бяха завърнали от похода с някои от новите ви придобивки от Ориента.

Дамиан недоумяващо повдигна вежди.

— И?

— Към тях спадат и няколко чудесни арабски жребци, един стар чудак на име Ари и едно още по-странно момиче, което се казва Аффа.

— О, небеса! — простена Дамиан. — Тази жена не е моя! Тя бе подарена на Ричард!

— Аз сам не знаех за пристигането й. А когато научих, тя вече се бе представила на госпожата — във вашата спалня. Този Ари направи опит да обясни на Катрин как стоят нещата, но…

— Тя просто така избяга… още вчера вечерта?

— Не. Показа се учудващо спокойна. Много дълго разговаря с Аффа, уверявайки я, че е добре дошла в замъка Клифърд, към който тя самата не проявявала никакъв интерес. След това напусна спалнята ви, търсейки някоя друга. Доколкото бе по силите ми, аз също говорих с нея, уверявайки я, че не знаете нищо за момичето. Уверявах я, че веднага ще изхвърля момичето, но госпожата ми забрани. Тя бе много деликатна и обеща да обсъди проблема с вас. След това изяде приготвената й вечеря, правейки мили комплименти на цялата прислуга. Наистина бе изключително дружелюбно настроена… до тази сутрин.

— И после?

— Тогава пристигна лорд Моргън, който питаше за вас. Казах му, че сте бил задържан в замъка Ур и той ме натовари да ви предупредя, че принц Джон не е на себе си от гняв заради Мариан…

— Мариан?

Прекъснат от Дамиан, сър Джеймс с облекчение си пое дъх.

— Госпожица Мариан от Уилтшър, някогашната любима на Робин. Тя е била отвлечена в гората…

— Да, да — отново нетърпеливо го прекъсна Дамиан. Значи Робин бе задържал момичето при себе си. Това трябваше да се очаква. Обичаше я не по-малко от преди и ако можеше да се вярва на видяното, чувствата му не бяха несподелени.

Джон й е описал с какво се занимава годеникът й, така че съвсем обяснимо Мариан е била настроена срещу Робин.

Яздейки с нея към горския лагер, Дамиан бе изслушал обясненията й и у него се бе създало впечатлението, че Мариан дълго ще съжалява за раздялата и за това, че се е усъмнила в любимия си. Но сега, когато Кет бе изчезнала, Дамиан нямаше време да се занимава с тях двамата.

— Принцът сбира войска, която да претърси цялата гора — продължи Джеймс — и се надява да си възвърне отнетите му от Робин съкровища.

— Кет изчезна след като научи това, нали?

— О Боже, можех да се досетя. Но както вече ви казах, въпреки случилото се госпожата изглеждаше съвсем спокойна. Тази Аффа изглежда дори я забавляваше.

О не, в никой случай не е била развеселена, а гневна и вече кове планове за отмъщение… Така или иначе Дамиан трябваше да я открие. Навярно щеше да се опита да открие Робин и за пръв път Дамиан се надяваше, че тя ще успее да го стори. Преди да я срещнат хората на Джон…

— Кога забелязахте изчезването на Кет, Джеймс?

— Няколко минути преди да препусна насам. Заповядах на хората ни да претърсят целия замък, но това е безсмислено. Госпожа Катрин е взела сивата си кобила от обора.

Дамиан поклати глава.

— Няма да я открият в замъка. — Той се извърна към мъжете, стоящи на другия край на моста и извика: — Коня ми! Бързо!

— Ще дойда с вас — примоли се Джеймс.

— Не, сам ще се придвижа по-бързо. Останете тук. Може би тя ще се върне в собствения си замък.

Един паж доведе Луцифер, изпитания боен кон. Без нито дума повече, Дамиан се метна на седлото, махна на сър Джеймс и пришпори коня.

 

 

Кет не изгуби нито минута. Без да се съобразява с евентуални преследвачи и с други опасности, тя се обърна към първият от хората на Робин, когото успя да открие — Хемлън, някогашен дървосекач от поречието на Уилоу, който отлично умееше да върти брадва, но като всички останали хора на Робин и той бързо се бе научил да си служи с лък и стрела.

След кратък разговор с госпожица Зелени ръкави той я уведоми, че била на верния път към лагера. Кет отново пришпори кобилката, препускайки покрай мъже, които слети с дърветата, мълчаливо бдяха сред сенките на гората.

Все още никой не бе по следите й. Пълна със задоволство тя се поздрави с успешното бягство. Бе пристъпила към действие изключително умело. Въпреки гнева си бе скрила чувствата и намеренията си зад непроницаемо и спокойно изражение. Как се осмеляваше Дамиан да я води в замъка където живееше любовницата му? С най-голямо удоволствие би сграбчила малката черноока повлекана и би оскубала и последното косъмче от главата й, но преди да успее да се нахвърли срещу момичето, на вратата се появи забележителна фигура на арабин в диплещо се на вълни бедуинско наметало. Лицето му изглеждаше прастаро и същевременно без възраст, погледът — меланхоличен и мъдър. Той размени няколко думи с очевидно гневната Аффа на родния им език, след което дълбоко се поклони пред Кет.

— Тя моли за прошка и искрено се разкайва. Помислете за едно, госпожо — тя не разбира вашия начин на живот. Наистина й бе казано, че лорд Монджой се е оженил за една влиятелна графиня, но смяташе… — той замълча обезпокоен.

Кет любопитно го разглеждаше, след което хвърли бегъл поглед към момичето.

— … че би могла да посее раздор помежду ни.

— Точно така, госпожо.

Аффа извика гневно и хвърли по него една красива керамична ваза, която се пръсна на парченца. Кет учудено повдигна вежди, на което арабинът отвърна:

— Тя каза, че аз „старият козел“ трябва да си вървя.

— О… — въпреки гнева си Кет бе леко развеселена. Сърцето й се свиваше при вида на тази тъмноока красавица. Значи така лорд Монджой, прочутият воин на краля, бе прекарвал нощите си в пустинята… Ден след ден тя страдаше от угризения на съвестта, горчиво съжалявайки за онази нощ със Сребърния меч, който би могъл да е бащата на нейното дете. А сега стоеше пред тази жена!

Междувременно половината обитатели на замъка се бяха втурнали нагоре по стълбата, за да видят какво означава този вик. Пръв в стаята задъхан влетя сър Джеймс, който зяпна от учудване. След това рицарят се хвърли на колене пред Кет, хващайки ръката й.

— Госпожо, простете ми! Не знаехме и дори не сме предполагали, че някой би могъл да се осмели да влезе в тези покои! Кълна ви се, най-малко от всички лорд Монджой…

— Моля, станете, сър Джеймс! — дружелюбно му се усмихна тя. — Значи смятате, че съпругът ми не познава тази жена?

Бедният, луничав Джеймс! Лъжата не би го спасила, тъй като лицето му пламна.

— Дали я познава? Аз… ех…

Кет погледна към вратата, където напираше обезпокоената прислуга.

— Мили Боже, за какво е цялото това вълнение? Предполагам, че не сте сторили нищо нередно. Джеймс, наредете да изнесат нещата ми от тук, ще си потърся друга стая.

— Аффа няма да остане — увери я управителят.

— Не бих я посъветвала да го стори — тихо отвърна Кет. — Но независимо от това, не мога да остана да спя тук. Моля, не се безпокойте, сър Джеймс, вината не е ваша. Ще говоря за това с лорд Монджой.

Последвана от голяма част от прислугата, тя изчезна по коридора и си намери хубава удобна стая. Все още не знаеше как да се държи. Едно бе сигурно. Възнамеряваше да използва създалата се ситуация в борбата с Монджой. И най-напред й се стори важно да се овладее и създаде впечатление, че е напълно спокойна. Надяваше се, че ще успее.

Нощта бе истинско мъчение. Унижението, да завари в този дом любовницата на съпруга си, не я измъчваше толкова, колкото бушуващата в гърдите й ревност. Дори само мисълта, че това момиче с бадемови очи можеше да е имало същите интимни отношения с Дамиан като нея… И навярно опитната арабка можеше да му предложи много повече. Този страх измъчваше Кет най-болезнено, въпреки че на карта бе заложена честта й.

Тя изпрати да повикат Аффа и изслуша историята й за това, как момичето е било подарено на Ричард, но много повече е допаднало на лорд Монджой. Повече от това тъмнооката красавица не успя да разкаже, защото се появи Ари, настоявайки да я отведе. Аффа предизвикателно отметна дългата си черната коса на гърба и отвърна, че само лорд Монджой може да я изгони от замъка. Кет многозначително се усмихна. Тя щеше да се погрижи за това. Само че по-късно. Тя заповяда на сър Джеймс да настани някъде момичето, но не в господарските покои.

След това още известно време остана с Ари, който бе изключително обаятелен. Той й разказа за видението, явило му се преди много време.

— Казах на лорд Монджой, че ще се ожени за вас и при вида на златните ви коси разбрах, че пророчеството се е сбъднало.

Кет напрегнато попита:

— Какво още видяхте?

— Скупчват се буреносни облаци. Големи опасности дебнат в нощта. Госпожо, трябва да се пазите, а също и лорд Монджой.

— Това ли е всичко, което виждате?

Той поклати глава.

— Въоръжени мъже, мечове и пики… дъжд от стрели…

— Война? — обезпокоена попита тя.

— В най-добрия случай голяма битка. — Ари я гледаше изпитателно. — Преди бях видял нещо, което сега изчезна. Или още е там, но забулено в мъгла. Не мога да го различа съвсем точно…

— И какво е то?

Ари само поклати глава и дълбоко се поклони.

— Вие сте чудна жена — промърмори той, след което напусна стаята.

Думите му се сториха странни на Кет, но скоро престана да мисли за тях, почти изцяло овладяна от вихъра на чувствата си. Наранени бяха не само гордостта и честта, но също и душата на момичето.

На сутринта лорд Морган съобщи, че принцът е наредил да се претърси за разбойници цялата гора и отчаянието на Кет бе изтласкано на заден план от нова грижа. На всяка цена трябваше да предупреди Робин, а освен това се чувстваше в правото си да напусне замъка Клифърд. Винаги можеше да обясни на Дамиан, че не е можела да остане под един покрив с неговата любовница.

Със спокоен глас увери лорд Морган, че съпругът й по най-бързия начин ще бъде уведомен за създалата се ситуация. След това с високо вдигната глава се насочи към оборите, за да изведе кобилката си Елиша и с нея да напусне замъка. Никой не я бе спрял.

Сега Кет препускаше към лагера на Робин, състоящ се от няколко колиби, маскирани в цветовете на гората. Няколко мъже седяха и остреха стрелите си, приготвяха за обяд диви птици, шегуваха се и се смееха. Някой дрънкаше на лютня груба песничка.

Когато я съзряха, всички изоставиха заниманията си и започнаха да й махат. Малкият Джон, големият като мечка мъж, приближи тичешком.

— Госпожо Катрин, идвате в гората без маскировката си! Това е опасно и доста неразумно от ваша страна.

— Нямах време да се преобличам. Робин трябваше да узнае колкото е възможно по-бързо, че принцът му е ужасно ядосан. Навярно заради Мариан. Очевидно е очаквал да получи за нея солидна сума от някой богат барон. И без съмнение не е на себе си от гняв, заради изгубените скъпоценности. Сега възнамерява да претършува гората с огромна войска. Робин трябва да се подготви и колкото е възможно по-скоро да освободи Мариан. Истинска лудост бе да взема дамата за заложничка. Къде всъщност е той?

— Тъкмо отиде на лов — отвърна Малкия Джон. — Може би трябва да ви обясня нещо… Не, Робин трябва да стори това сам. Ще го потърся. Слезте от коня, госпожо Кет, починете си и изпийте чаша бира. Веднага ще доведа братовчед ви.

Кет кимна и се остави на силните ръце на Джон, които я свалиха от седлото.

— Най-добре да почакам в колибата на Робин. — Тя се обърна и понечи да се отдалечи.

— Госпожо! — извика Малкият Джон, но твърде късно, защото Кет вече бе отворила вратата. Плътни сенки изпълваха помещението и очите й трябваше най-напред да привикнат с тъмнината.

Не за първи път Кет бе в тази стая. Момичето познаваше леглото със сламеника и завивките от кожа срещу вратата, огнището в средата на утъпкания под от пръст, двата сандъка вдясно, върху които Робин държеше някои обикновени вещи за ежедневна употреба — чинии, чаши, лъжици и вилици, кана с вода, четка с дълга дръжка. В един от ъглите бяха опрени лъкове, стрели, мечове и ножове.

Някаква фигура се движеше в леглото, но заради мрака се долавяха единствено очертанията й. Кет извика от изненада. Жена в леглото на братовчед й, гола жена. Госпожица Мариан, която бе заплюла Робин и след това набързо отведена от Сребърния меч.

— О! — прошепна Кет, когато Мариан рязко седна в леглото, придръпвайки кожите върху тялото си. — Простете, моля, не знаех… аз…

Тя занемя, защото устните на Мариан се бяха разтегнали в мила усмивка. Сега тъмноокото момиче изглеждаше по-красиво от всякога.

— Е добре, госпожо Катрин. Моля, приближете се. Вероятно ще бъдете така добра, да ми подадете ризата, която е ей там. Седнете. Нека изпием по чаша бира. Толкова се радвам на възможността да поговоря с вас.

Кет затвори вратата, подаде на младата жена желаната риза и седна на ръба на леглото. След като се бе облякла, въпреки сламчиците в косата си, Мариан се превърна в изрядна домакиня. Тя се насочи към един от сандъците, отвори го и извади чаши и голям мях, от който наля бира. След това подаде на Кет една пълна чаша и вдигна наздравица.

— За гората и разбойниците!

Кет отпи една глътка и повдигна вежди.

— Както изглежда сте се помирили с Робин. Навярно има нови планове за женитба?

Поруменяла, Мариан седна до нея.

— Навярно сте възмутена от държанието ми, но толкова го обичах. Цялата подготовка за сватбата бе извършена. Но един ден изникна принц Джон и ми обясни, че годеникът ми е прочутият крадец и убиец, който се навърта с шайката си из гората наоколо. Уверявам ви, госпожо Катрин, това бе всичко, което научих. Принцът премълча, кого напада Робин — мъжете, които тормозят беззащитните бедни селяни и крепостни.

— Значи вече не сте пленница на братовчед ми?

— Е, почти, госпожо — с усмивка отвърна Мариан. — Пленница единствено на собственото си сърце. Обичам Робин повече от всичко и се надявам, че ми вярвате. Защото за него вие сте слънцето, което всеки ден изгрява и залязва. С радост бих станала ваша приятелка.

Кет отвърна на усмивката й.

— Нямам нищо против. И с удоволствие бих ви взела със себе си в своя замък, но засега трябва да се криете тук. Дойдох, за да предупредя Робин за войската, която събира принц Джон, възнамерявайки да претърси цялата гора.

Дъхът на Мариан секна от уплах.

— О, Боже… заради мен?

— Да…

— Тогава веднага трябва да се върна при Джон…

— В никакъв случай. Така или иначе той ще поведе насам войниците си. Не става дума само за вас или за Робин. Джон иска да свали брат си от престола и да заграби короната. Действията му в гората са само част от кроежите му. Мариан, не бива да се връщате при свитата на Джон. Тогава Робин ще се тревожи за вас, а сега той трябва да се концентрира върху битката.

Изпълнена с притеснения Кет хапеше устни. Щеше ли Робин да се справи с една войска, водена от принца?

Новата й приятелка изглежда отгатна мислите на Кет и я прегърна.

— Не се тревожете, Робин не е сам. На негова страна са Сребърния меч и други верни приятели.

— Прочутият Сребърен меч не е дорасъл да се изправи срещу цяла войска — беззвучно отвърна Кет.

— Във всеки случай може да се справи с дузина мъже наведнъж.

— Но не и с цяла войска! Робин се нуждае от подкрепление… — Кет внезапно скочи. — Трябва веднага да се върна у дома… — тя занемя подтисната. Колкото и да й бе непосилно, трябваше да преодолее сама себе си, да преглътне гордостта и да помоли Монджой за помощ. Дамиан и рицарите му бяха опитни воини, които можеха да победят войската на Джон. Въпреки отчаянието и болезнената си ревност трябваше да го убеди да застане на страната на Робин и хората му.

— Какво смятате да правите?

— Трябва да придумам съпруга си да се изправи срещу принца. — Кет замислена отново се отпусна върху кожите. Все пак Дамиан трябваше да е благодарен на Сребърния меч, ако не за съпругата си, то поне за замъка Монтрен, тази непревземаема твърдина.

— Толкова ли е трудно?

— Да. Преди известно време Монджой и Робин се срещнаха в гората, по-точно аз попаднах на Монджой и Робин ми се притече на помощ. Те се изправиха един срещу друг.

— Госпожо, мисля, че са ви заблудили — с усмивка отвърна Мариан. — Лорд Монджой никога не е вдигал меч срещу вашия братовчед.

— Какво имате предвид? — недоумяваща попита Кет.

— Значи нямате представа?

— За какво?

Мариан се поколеба.

— Ех, навярно не бива да говоря за това. Но от друга страна то е известно на всички и съм учудена, че не знаете нищо за това. Робин и лорд Монджой са роднини.

— Невъзможно! Майка ми и…

— … бащата на Робин са били роднини по права линия. Докато майката на Робин е братовчедка на тази на лорд Монджой. Тя умряла твърде млада, навярно затова не сте чували за нея. Лорд Монджой израснал в нормандски дом, а Робин се превърнал в истинско саксонско дете.

— Значи са братовчеди! — изфуча Кет. — И само са имитирали битка! Заради мен! Тези негодници!

Мариан се смееше.

— Точно така. Но сега препускайте към къщи и помолете съпруга си да се сражава с принца.

— Не само от него трябва да се пази — прошепна на себе си Кет, след което прегърна чернокосото момиче. — Сега сме приятелки, а скоро ще бъдем и роднини. Не след дълго ще мога да ви наричам своя етърва. Останете със здраве, докато отново се видим.

Тя се втурна навън, оглеждайки за кобилката си.

Уил, заместникът на братовчед й, приближи притеснен.

— Госпожо Катрин! Изчакайте Робин…

— Не мога да остана повече. Той и без това вече знае за какво става дума. Ще доведа помощ. — Тя се метна на седлото, но преди да успее да улови юздите, друг един разбойник се втурна между двата коня.

— Лорд Монджой язди насам!

Сърцето на Кет щеше да изскочи от гърдите. Дамиан… Той я търсеше. За миг тя притвори очи обезпокоена. Очевидно яздеше сам. Ако разбойниците го нападнеха… Дори той не би устоял на подобно числено преимущество. Можеше да загине… Дивата болка, свила сърцето й при тази мисъл, я обърка. Нали сама искаше да го убие… Защо бяха тогава тези адски мъки?

Защото го обичаше. Повече от всичко на света. Докато Кет, все още отчаяна, обмисляше как трябва да се държи, Мариан излетя от колибата.

— Катрин! — очевидно току-що бе научила новината. — Госпожо Катрин! Трябва да предотвратите едно нещастие! Не всички разбойници знаят кой е графът… само някой, но повечето — не. Тайната бе грижливо пазена, заради положението на лорд Монджой.

— Значи все пак е тайна, че Дамиан и Робин са роднини? Мислех, че е известно на всички. Трябва само да го разгласим…

— О, Боже, Катрин, това не е всичко!

— Какво, Мариан? Хайде де, говорете! — Кет умоляващо се взираше в изразителните тъмни очи под черните вежди.

— Наистина ли не знаете?

— Не!

Мариан дълбоко си пое дъх, след това се реши.

— Е… Дамиан не е само братовчед на Робин…

— А какво още? — нетърпеливо извика Кет.

Мариан въздъхна и я погледна в очите.

— Дамиан не е никой друг освен…

— Кого? Кажете най-сетне! — подканяше я Кет. — Моля!

Мариан притеснена сведе глава.

— Никой друг освен… Сребърния меч.