Хедър Греъм
Графинята и Сребърния меч (19)

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Мари седеше на входа на пещерата и очакваше господарката си, за да поеме кобилката. Когато дочу тропота на копита, камериерката нервно скочи на крака. След миг се прекръсти с облекчение.

— Слава на Света Богородица! Най-сетне се върнахте!

Кет с въздишка слезе от коня.

— Не съм отсъствала чак толкова дълго — защитаваше се тя, въпреки че току-що преживяното приключение бе отнело много повече време от заплануваното.

Камериерката улови юздите.

— Побързайте госпожо! Не ми се мисли, какво би могло да се случи, ако господинът влезе в стаята ви и не ви открие там. Навярно вече е забелязал отсъствието ви.

Кет също се притесняваше от подобна възможност. Ако не бе така ядосана на Мари за раболепниченето й пред новия господар, Кет би съжалила, че е създала толкова грижи на своята прислужничка и приятелка.

— Да, разбира се, че ще побързам. Ще се видим горе.

— Да, госпожо.

Кет бегом прекоси тъмния тунел, опипом се изкачи по витата стълба и отначало едва-едва открехна тайната врата. Плахо огледа стаята, но вътре нямаше никого. Още по-лошо би било, ако съпругът й я завареше да влиза през тайната врата. Въздъхвайки с облекчение, тя спусна резето на вратата към стълбището, водещо към залата за гости. Някога тази стая принадлежеше единствено на Кет. Сега в нея бяха и раклите на Монджой, навсякъде имаше негови дрехи, а можеха да се видят и кожена кания за нож, четка от козина на глиган и какво ли още не. Монджой си бе избрал още една от стаите в кулата, от където необезпокояван да води делата си. Там пишеше писмата до адвоката си в Лондон и останалите барони, които биха помогнали за събиране откупа за Ричард.

Кет гневно смръщи чело. Съпругът й намираше там спокойствие и уединение, необезпокояван от никого, а тя нямаше къде да се скрие, когато пожелаеше да остане сама. По всяко време на деня или нощта, щом му скимнеше, той идваше в спалнята й, при това без да чука. Този път го бе оставила отвън, нещо, от което той едва ли щеше да остане много доволен.

Тази мисъл я накара трескаво да свали зелената наметка и останалата част от маскировката си. Натъпка всичко на дъното на най-голямата от раклите си и сложи отгоре фалшивото дъно.

Неочаквано й се зави свят и трябваше да седне на леглото. Нямаше време да чака, докато се почувства по-добре. След малко Кет се изправи въпреки лекото замайване, което се опитваше да не забелязва. Мари бе напълнила ваната и за в случай, че водата изстине, над камината висеше пълно догоре котле с вода.

Тъй като Кет се бе забавила и водата навярно отдавна бе студена, момичето изля вдигащото пара съдържание на котлето във ваната.

Плахо почукване накара Кет да вземе от високата облегалка на един, поставен пред камината, стол голяма кърпа за баня и да я увие около голото си тяло.

— Госпожо! — дочу Кет гласа на Мари. Тя вдигна резето, пусна камериерката да влезе и веднага отново залости вратата. — Още ли го няма? — изплашено притисна длан към сърцето си Мари. — О, слава на Бога! — тя взе кърпата от ръцете на господарката си и й помогна да влезе във ваната. — Успяхте ли навреме да откриете Робин и да му разкажете за пленяването на Ричард и за интригите на Джон?

— Да, всичко мина добре. Братовчед ми бе безкрайно щастлив, че успя да отнеме заграбените от Джон скъпоценности. — Нечии опити да бъде отворена залостената вратата и последвалите силни удари с юмрук, накараха Кет да замълчи.

Камериерката изтръпна:

— Това е той! — с ръка на устата прошепна тя.

— Кажи му да си върви! — заповяда Кет.

— Трябва да вдигна резето, иначе господарят навярно ще разбие вратата!

— Добре тогава, но му кажи, че тъкмо се къпя и не мога да го приема.

Мари открехна вратата и направи реверанс.

— О, господин Монджой! Госпожа Катрин се къпе… тя не е облечена…

Камериерката уплашено занемя, когато Дамиан внимателно я отстрани и влезе.

— Госпожата е моя съпруга, Мари, — ухилен отвърна той — така че неведнъж съм я виждал в подобно състояние. Можеш да си вървиш. Ще изпратя да те повикат, ако госпожата има нужда от помощ, каквато аз не бих могъл да й окажа.

— Мари, чакай… — започна Кет, но камериерката вече бе изляла и Дамиан затвори вратата след нея.

— Къпеш се преди вечерята, скъпа моя? — вежливо попита мъжът и Кет имаше усещането, че водата изведнъж изстина. Въпреки това се потопи още по-дълбоко и с помощта на гъбата покри ръцете си със сапунена пяна, при което се опита да си придаде възможно най-невинен вид.

— Така изглежда, господине.

Монджой обикаляше ваната със скръстени на гърба ръце. Бе облечен само в обикновена бяла риза от лен, къса златиста туника и светлокафяви панталони. Изглежда той също току-що бе излязъл от ваната, тъй като гарваново черната му коса бе влажна.

— Имате ли някакво желание? — нервно попита тя, а Монджой коленичи край ваната.

— Видът ви винаги събужда желания у мен, още повече, в такива прелестни одежди — той потопи ръка във водата и остави няколко капки да се стекат по рамото на момичето. — Изключително ми е приятно да виждам красивата си съпруга във ваната така, както Бог я е създал, и то в такъв необичаен час…

Кет недоверчиво се взираше в него. Какво ли означаваха тези думи? Сребристосивите му очи не издаваха нищо. Ох, защо страните й неизменно трябваше да поруменяват от близостта му? През тялото на Кет минаваха горещи вълни и водата й се стори още по-студена.

— Защо винаги се интересувате какво, къде и кога го правя? — прошепна тя. — Винаги, така или иначе, налагате собствената си воля.

— Може би това съвсем не ми е по вкуса.

— Какво, моля?

— С удоволствие веднъж ще се подчиня на вашата воля. Например, ако излезете от тази вана, за да изкусите тялото и душата ми…

Устата на Кет пресъхна.

— Не е ли достатъчно, че вече не ви оказвам никаква съпротива?

— Не. Искам да видя, как ще се надигнете от ваната с греховен блясък в очите и ще ви чуя да шепнете: „Господине, толкова дълго бяхме разделени. Не мога повече да понасям това. Оставете ме да ви помилвам…“

Нотката на неприкрита страст в гласа му я пленяваше не по-малко от усмивката му, но Кет не отговори.

Дамиан се наведе по-близо до нея, загреба с длан още малко вода и я нежно я изсипа върху гърдите на момичето.

— Колко е изстинала водата, скъпа моя! Къде бяхте, когато я приготвиха?

Въпросът прозвуча неочаквано остро и в първия момент Кет се почувства измамена и безпомощна.

Ох, по дяволите! Тя остави гъбата, с която се бе сапунисвала, да падне от ръцете й и се притисна към мъжа си.

— Във всеки случай не при принц Джон, ако това си мислите! И по-скоро слънцето ще падне от небето, отколкото да се хвърля на врата ви с греховен блясък в очите!

Тя се изправи и посегна към кърпата, но Монджой я издърпа от ръката й и подсуши лицето си. Мъжът се изправи смеейки се и вдигна момичето на ръце.

— Пуснете ме долу! Жалък негодник! — ругаеше тя. — И ако възнамерявате да продължите да ме мъчите…

— Не, възнамерявам нещо съвсем друго. — Двете тела се търколиха върху леглото, разделени само от тънката ленена кърпа. Само за миг Кет съзря очите му, след което устните на мъжа се притиснаха към нейните в жадна целувка. Момичето решително потисна порива да увие ръце около врата му. Но той бе твърде пламенен любовник. Дамиан отхвърли кърпата настрани, езикът му докосна ухото на Кет и остави гореща следа надолу по шията, достигайки гърдите й…

Неочаквано всичко секна. Кет неволно бе затворила очи и сега вдигна клепки и изтръпна, виждайки гневното лице на Дамиан.

— Какво… — прошепна тя.

Той докосна гърлото й.

— Каква е тази рана? Очевидно съм прекъснал банята ви твърде не навреме и не сте успяла да измиете кръвта. Обяснете ми, моля ви, какво означава това.

Ръката й се плъзна по гърлото, докато Кет отчаяно търсеше правдоподобно обяснение.

— Едно колие… Сложих си едно колие, което отдавна не съм носила и то бе толкова тясно, с остри ръбове…

Тя занемя, защото Монджой бе станал от леглото. Придърпа кърпата върху гърдите си, а сърцето й щеше да се пръсне, докато младата жена очакваше да види какво ще стори съпругът й. Наблюдаваше го, как взема гъбата от ваната и пристъпва към леглото. Монджой седна от нейната страна, здраво стисна брадичката на момичето и почисти раната.

— Не е толкова зле — протестираше Кет.

— Колие? Колко странно! Прилича по-скоро на порязване от нож.

— Наистина не е толкова зле! — настояваше момичето.

Мъжът внимателно я наблюдаваше. Гъбата се изплъзна от ръцете му.

— Къде е това опасно колие? Веднага ще го изхвърля.

— Аз… не зная къде съм го оставила — заеквайки рече Кет и се изправи. Защо не я оставеше да се облече, преди да водят подобни разговори. Седнала в леглото, покрита само с тънката ленена кърпа, Кет се чувстваше смешна и ранима.

— Забележително. Не само вие, госпожо, но и вашите бижута по мистериозен начин изчезват от този замък.

Кет избягна погледа му, притискайки кърпата към тялото си, подобно на щит.

— Повярвайте ми, не зная за какво говорите.

— За някои неща, които се случват тук. Вече е крайно време да ви закарам в моя замък.

Тя го зяпна обезкуражена.

— Във вашия замък! Невъзможно!

— Позволявам си да не се съглася с вас. В никакъв случай не е невъзможно. Завръщането ми не може повече да се отлага. След пристигането си в Англия изпратих повечето от рицарите си в замъка Клифърд. Сега отново трябва да подготвя хората си за война.

— Война?

— Джон ще се разбунтува срещу Ричард. Сега принцът се опитва да събере пари и да подготви войска.

— И вие ще се сражавате на страната на Ричард?

— Съмнявали ли сте се някога в това?

Кет направи извинителен жест с ръка.

— О, зная, че служите на краля.

— Също както и Робин Худ, това поне е сигурно.

Тя несигурно отклони поглед.

— Да, сигурно.

— И как е стигнала до вас тази информация?

Страните й поруменяха.

— Нямам представа… но след всичко, което се говори… — След кратка пауза добави: — Разбира се, че трябва да се върнете у дома. Съберете толкова рицари и войници, колкото можете. Аз ще остана тук, тъй като ще имаме нужда и от годните да носят оръжие мъже в Ур.

Дамиан бавно поклати глава. На устните му играеше чувствена усмивка.

— Не, госпожо. Вие сте моят живот. Така че където съм аз, там ще бъдете и вие.

— Моля ви не ме карайте да го правя! — прошепна тя.

— Замъкът ми ще ви хареса, любов моя. Помещенията там са много по-топли, отколкото тук.

— Но аз не мога да ви последвам.

В очите му се появи зъл блясък.

— Бихте ли опитала да ме убедите?

Как да започне? Внезапно дъхът й секна и тя с треперещи пръсти отметна от рамото си една влажна къдрица.

— Ако изпълня едно ваше особено желание…

Кет колебливо остави кърпата да се свлече от тялото й, наведе се към Дамиан и го целуна. След това устните й се плъзнаха надолу към деколтето на бялата му ленена риза. Само за миг срещна погледа на сребристосивите очи, преди да го възседне и да притисне гърди към Монджой.

— О, Боже — изплъзна се от устните на мъжа, който обхвана Кет с две ръце. Не след дълго тя вече лежеше по гръб, а Дамиан трескаво се измъкваше от дрехите си. — Продължавайте, госпожо! — подтикваше я той, излягайки се до нея.

— Какво всъщност исках да кажа?

— Не само да кажете — продължаваше да я подканва Дамиан. — Трябва и да го направите.

Съвсем не бе толкова трудно. Кет притисна устни към голите му гърди и Дамиан усети топлия й дъх, когато тя прошепна:

— Господине, толкова дълго бяхме разделени, не мога повече да го понеса… — Стонът му едва си проби път до съзнанието й.

Изненадана, Кет откри, че изобщо не бе излъгала. Толкова привлекателно й се струваше да гали мускулестите му ръце и с бузата си да усеща учестените удари на сърцето му. Дългата й коса се увиваше подобно мантия около двете тела, още повече възбуждайки разгорещената плът. Кет усмихната се изправи, а очите й блестяха изкусително.

— Да, господине, прекалено дълго бяхме разделени. — След това се наведе и прошепна на устните му: — Оставете ме да ви помилвам… — тя покри с целувки раменете, гърдите корема му, бавно спускайки се все по-надолу.

Докосвайки го все по-интимно и по-интимно с пръсти и език, тя усети как дъхът му секна. Тялото на мъжа започна да трепери и опивайки се от властта, която притежаваше над него, Кет се реши на още по-дръзки нежности — възбуждащи и опияняващи.

Внезапно тя бе повдигната и хвърлена по гръб. Дивата страст в очите му разпалваше нейната собствена. Той бурно се нахвърли върху й и проникна в нея толкова бързо и настойчиво, че младата жена тихо извика. Тя притвори очи, оставяйки се на бурята, която сама бе предизвикала и която я издигна до нови, непознати върхове. Кет отдавна бе забравила користните си намерения, победена от собственото си желание и възбуда.

Момичето притисна устни към рамото на Дамиан, за да заглуши надигащия се вик на наслада. Сякаш светът се посипа върху й като дъжд от звезди. Кет се задъхваше, заливана от ослепителни бели лъчи. Тя усещаше огромната сила на мъжа, търсеща изход в утробата й, сладката жар на семето му.

Плътно притиснати един към друг, те бавно се върнаха към реалността и мълчаливо останаха да лежат. Странно, колко щастлива и доволна можеше да се чувства близо до Дамиан. Бе се заклела да го мрази. А сега, без никакви усилия, той извикваше в нея съвсем други усещания. С лакът покриващ очите му, с другата си ръка той все още здраво държеше Кет, но сякаш духът му бе другаде. Тя положи глава върху гърдите му.

— Та значи не се налага да идвам с вас?

— Любима, вие ми доставихте голяма радост и това е всичко. Не възнамерявам да се пазаря с вас, решението ми е окончателно. Още тази вечер ще ви отведа в замъка си.

Кет се вцепени. Добре ли чу?

— Но аз няма да дойда с вас! Не мога…

Дълбока, уморена въздишка прекъсна думите й.

— Катрин, вие ще дойдете с мен, а ако откажете, ще се наложи да ви завържа за седлото. Така или иначе, ще правите каквото ви казвам. Неизбежно е.

О, проклятие! Кет почти занемя от гняв. Тя се изправи и започна да удря гърдите му с юмручетата си.

— Вие лежахте до мен и ме подтикнахте… А сега…

Монджой улови китките й с леденостудени пръсти.

— Вие сте моя жена и аз ви подтикнах да изпълните съпружеския си дълг, нищо повече.

— Мръсник! — изкрещя тя и гневът и вля такава сила, че тя почти успя да се освободи. — Всички сте еднакви! Всички до един! В телата ви няма искрица чест и просто е невъзможно да се сключи договор с вас…

— Какво, моля? — Дамиан присви очи. — Какво означава това „всички сте еднакви“? И за какъв договор става дума? Кажете, опитвали ли сте се да се споразумеете с някой друг мъж?

Гневът й веднага бе изместен от сковаващ страх.

— Единствено с вас… Казахте, че навярно бих могла да ви убедя, а сега не искате да удържите на думата си.

— Доколкото си спомням, нищо не съм обещавал.

— Също като…

— Като кого?

Кет стисна устни и наведе глава.

— Госпожо, играете твърде опасна игра — предупреди я той.

Тя нямаше какво да му отговори. Известно време, Монджой продължаваше да я гледа очаквателно, след което стана от леглото и се облече. — След час трябва да сте готова за път, Катрин.

— След час? Та ние още не сме вечеряли! Готвачите са работили цял ден, а гостите ни…

— Без съмнение тук ще останат достатъчно хора, които да уважат великолепните ястия на Хауърд. Както обикновено. Но ние след час трябва да сме на път.

— Отново ли възнамерявате да ме уморите от глад?

— Не се безпокойте за това. Складовете ми в замъка Клифърд са добре напълнени.

— А ако решително откажа да ви съпроводя?

— Вече ви казах, какво би могло да се случи тогава. Ще ви завържа на гърба на коня.

Кет не се съмняваше в сериозността на думите му. Тя скочи от леглото, завита в кърпата за баня и се нахвърли върху него.

— Господине, вие наистина сте най-презрения от всички мошеници! Само че внимавайте! Един ден ще изчезна в най тъмните горски шубраци, където не бихте могли да ме намерите!

Дамиан зловещо се усмихна.

— И това е една от причините, поради които ще се преселите в замъка ми, госпожо.

Мъжът напусна стаята, без нито дума повече. След като врата се затвори след него, Кет запрати една от изящните си обувчици по дървената врата.

— О, как ви мразя!

Как е могла някога да копнее за прегръдката му? Кет въздъхна и започна да обикаля насам-натам из стаята докато отново не й се зави свят. Странно, само до преди миг бе измъчвана от глад, а сега в нея се надигаше необичайна пресита и й се повдигаше. Тя рязко спря и се опита да преброи дните от сватбата. Всичките се смесваха един с друг, но предположението й се потвърждаваше. Отдавна вече би трябвало да е неразположена…

Тя падна на леглото стенейки. Не, невъзможно бе Всемогъщият да я наказва толкова сурово. Само след няколко нощи в брачното ложе вече… Госпожица Зелени ръкави не биваше да забременява! Как иначе незабелязана от никого и светкавично бързо ще се промъква през гората?

Дете от Монджой. Сладичко малко момченце с блестящи сребристосиви очички, преливащи от любопитство… Или дъщеричка с дълга гарваново черна коса… Кет внезапно изтръпна. Дали детето не бе от Сребърния меч?

 

 

След час, така както й бе наредено, тя бе готова за път. Подчиняваше се само по една единствена причина — тъй като нито за миг не се съмняваше, че съпругът й би могъл да изпълни заплахите си и да я върже на коня. Междувременно се бе отказала от мисълта да избяга в гората. Дори и съпругът й да не успееше да я открие, това щяха да сторят Робин или Сребърния меч, които щяха да я върнат обратно при графа.

Тя мило се сбогува с гостите, рицарите и прислугата. За чуждите очи всичко в брака й трябваше да изглежда наред. Възнамеряваше по време на пътуването към замъка Клифърд да се отнася радушно със съпруга си.

Никой от свитата не биваше да узнава за конфликта помежду им.

Вече на седлото на сивата си кобилка, Кет узна, че обстоятелствата налагат графът да остане още известно време в замъка Ур. Механизмът на подвижния мост бе излязъл от фугите си и Монджой искаше лично да присъства на поправката. Кет седеше между Мари и заместника на Дамиан, изключително вежливият млад сър Джеймс Къртни, които също бяха възседнали конете си. Хауърд приближи тичешком и съобщи за развоя на събитията.

— Лорд Монджой каза, че ще тръгне рано сутринта, госпожо, а вие трябва да се отправите към Клифърд.

— Когато в замъка ми има проблеми, трябва да бъда тук, Хауърд.

— О не, госпожо. Лорд Монджой настоява да тръгнете веднага.

„По дяволите това копеле“ — помисли си тя, но не даде израз на чувствата си. Междувременно добре бе опознала мъжа си, за да знае, че всяка съпротива би била безполезна.

— Добре Хауърд, тогава пожелай „лека нощ“ на лорд Монджой от мое име.

— Той нареди да ви предам, че болезнено ще му липсвате и едва ще понесе дългата раздяла.

Кръвта нахлу в главата на Кет и тя изпита желание да се сбогува лично със съпруга си, за да успее да му каже това-онова. Без нито дума повече тя подкара кобилката си по пътя. Мари и сър Джеймс яздеха след нея, следвани от ескорта, състоящ се от десетима въоръжени мъже.

Бързо се спусна мрак. Заради товарните животни, носещи багажа, Кет и спътниците й не напредваха особено бързо. При други условия, възползвайки се от някой бърз кон, човек можеше да измине разстоянието между двата замъка за по-малко от час. Но тази нощ ездата продължи сякаш цяла вечност.

— Навярно не бе особено умно да се предприема подобно пътуване още през нощта — рече сър Джеймс високо вдигнал един факел. — Из тези гори…

— О, тук сме в безопасност — бързо отвърна Кет.

— Допускам — съгласи се той.

Кет сбърчи чело. Тя лично не изпитваше никакви опасения заради разбойниците, но сър Джеймс, подобно на господаря си, се числеше към нормандските аристократи. Имаше ли той основание да се опасява от нападение? Навярно не. Сребърния меч бе спасил момичето, за да го предаде на Монджой, а освен това бе другар на Робин Худ. Робин ни най-малко не бе притеснен, научавайки за женитбата на Кет и Монджой, напротив, изглежда дори се зарадва. А щом нямаше нищо срещу Монджой, това важеше и за всичките му хора. Както винаги и тази нощ разсъжденията й не играеха особена роля. Тя бе уморена и подтисната и докато яздеше, неволният световъртеж се завърна отново, но Кет все още таеше надежда, че бременността й ще се окаже напразно притеснение.

— Госпожо, замъкът Клифърд е пред нас — прекъсна мислите й Джеймс и тя дръпна юздите на кобилката. Замъкът на Монджой се извисяваше — висок и несъразмерен, по-голям от замъка Ур, но без защитен ров около каменните стени. На лунната светлина четирите главни кули изглеждаха неприветливи и непревземаеми.

Кет често бе виждала този замък, но никога не бе допускала, че един ден ще живее в него. Те отново подкараха конете и вече пред заключената порта сър Джеймс извика на стражите.

Портата веднага се отвори и отвътре се появиха няколко рицари, носещи цветовете на Монджой, които поздравиха новопристигналите.

В този късен час гостите бяха посрещнати само от някои обитатели на замъка, които любопитно зяпаха Кет. Няколко прислужници, носещи слама или ведра с прясна студена вода към разположените по протежение на стената помещения, в които живееха, се поклониха почтително, усмихвайки се срамежливо. Приятно изненадана, Кет отвърна на усмивките им. Не бе очаквала подобен дружелюбен прием.

Изглежда замъкът изобщо не бе толкова лош, колкото тя си мислеше. Липсваше му само едно — таен проход, който да извежда на свобода…

Сър Джеймс продължи напред към широкия вход на северната кула. Той скочи от седлото, помогна на Кет да слезе от коня, а едно малко беззъбо момченце пое юздите на кобилката. Младата жена му благодари и бе въведена от младия управител на замъка на Монджой в една огромна зала. По стените блестяха доспехи и оръжия за рицарски турнири. Изящни гоблени закриваха тесните отвори върху отсрещната стена, през които стрелците от Клифърд изстрелваха стрелите си. Върху застлания пред камината персийски килим се бяха разположили дузина размахващи опашки кучета, които с тихо скимтене поздравиха новата си господарка и добре познатия им сър Джеймс.

Очевидно вестта за пристигането на госпожа Монджой междувременно се бе разнесла из замъка, тъй като голяма част от прислугата се бе събрала в залата. Готвачите — Елизабет, Хюбърт и Хъмфри, камериерките — Лиза, Арлина, Тес и Нан. Високият, слаб Том Кинси, прислужникът на сър Джеймс, поемаше ролята на управител, когато господарят му и лорд Монджой отсъстваха.

Изглежда всички се радваха на пристигането на Кет и тя съжали, че графът не пристигна заедно с тях. Том Кинси услужливо се осведоми за желанията на графинята, която обаче го увери, че не се нуждае от нищо, а е единствено уморена. Елизабет обеща, за добре дошла да й изпрати в стаята топла вечеря, а Тес обясни, че ще разопакова нещата на госпожата.

Кет благодари на всички, след което последва Тес нагоре по стълбата към първия етаж, където се намираше спалнята на господарите. Тук също имаше различни доспехи, а по стените висяха оръжия. Върху няколко гоблена бяха изобразени битки — победите, извоювани от Вилхелм Завоевателя.

— Камериерката ви ще живее на другия край на коридора, госпожо — осведоми я Тес, очакваща на вратата заедно с Мари.

Кет не се обърна. Тя желаеше да остане сама с мислите и чувствата си.

— Благодаря, Тес. Мари, върви в стаята си и се наспи. Денят бе дълъг.

— А ездата — уморителна — въздъхна камериерката.

Кет се усмихна.

— Сега можеш да си починеш.

— Да разопаковам ли нещата ви, госпожо? — плахо попита Тес.

— Не, не сега!

Тес направи реверанс, след което двете с Мари излязоха. Кет бавно кръстосваше помещението, опитвайки да си представи Монджой, живеещ в тази стая. Пред тясно, закрито с гоблен прозорче бе поставена маса. Очевидно денем гобленът се вдигаше, за да може господарят да работи. Около голям печат в безпорядък лежаха пергаменти, карти и документи. Край леглото с пищен балдахин стоеше богато украсен параван, а до него няколко ракли и маса за миене с купа и голяма, пълна с прясна вода кана.

Кет любопитно разглеждаше нещата, донесени за спомен от кръстоносния поход. Сребърен сервиз за кафе красеше капака на една от раклите, а върху друг лежеше кинжал в обшита със сребро кания.

Кет коленичи пред един сандък, отвори го и при вида на одеждите в него дъхът й спря. Рокли в убити или ярки цветове, ефирни като дъх и прозрачни… Бе ли мислил за някоя определена жена, купувайки ги в Светите земи? За нея самата? След като Ричард му бе поръчал да се ожени за нея?

От коприните се носеше силно, екзотично ухание, което не й допадна. Очевидно тези дрехи вече бяха обличани.

Неочаквано параванът застрашително се залюля и Кет навреме успя да отскочи назад, преди той да падне върху й.

Зад него се бе скрила малка, тъмнокоса жена с маслинена кожа, бадемови очи и гарваново черна коса, покрита с тънка, пъстра коприна.

— За Бога, коя сте вие? — извика Кет.

— Аффа — гласеше гордият отговор. — Аз служа на лорд Монджой. И му служа много добре!

Това бе прекалено. От възмущение Кет изпита желание да събуе едната си обувка и наложи с нея непознатата, но се овладя. Навярно можеше дори да извлече полза от неудобната ситуация.

— Аффа! — промърмори тя. — Колко странно…