Хедър Греъм
Графинята и Сребърния меч (17)

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Зелените сенки на гората се сгъстяваха. Дамиан, облечен в дрехите на Сребърния меч, седеше на гърба на Луцифер и нетърпеливо очакваше Робин. Времето напредваше и всеки миг бе скъпоценен.

На север бяха достигнали новини — първоначално добри, после лоши. Походът бе завършил. Наистина кралят не бе извоювал победа над Саладин, нито завладял Ерусалим, но бе постигнал споразумение с ислямските владетели. Сега християнските поклонници можеха безпрепятствено да посещават Светите земи. Въпреки неуморимата решителност на Ричард, поради стечението на обстоятелствата ръцете му се бяха оказали вързани. Крал Филип Френски се бе отказал от борбата и отпътувал за дома, последван и от други европейски владетели. Тази частична победа бе заслуга единствено на Лъвското сърце.

Горчивина обзе душата на Дамиан, когато научи всичко това от един пратеник. Трябваше да остане с Ричард и заедно да преживеят успеха и разочарованието. Бе принуден да се откаже от това, заради младата си съпруга, която ден след ден го ядосваше и едновременно очароваше. Въпреки че му се бе удало да вземе връх над нея, тя все още му се противеше.

По време на гостуването на Елеонор, принц Джон и свитата му, Кет се бе проявила като великолепна домакиня. Не се наложи да се съобразяват с Дьо Ла Вил, тъй като гневът от неочакваните събития веднага го бе отвел в именията му. Лордът разбира се бе отрекъл каквото и да било участие в опита да бъде отвлечена госпожица Дьо Монтрен.

Сега името й бе госпожа Монджой. Завинаги, както Дамиан изрично бе подчертал. Сега, когато тя принадлежеше другиму, Дьо Ла Вил със сигурност я желаеше повече от всякога.

Катрин, неговата съпруга — какъв неизчерпаем източник на проблеми… Никоя жена не би могла да се държи по-вежливо и чаровно пред кралските гости. Тя се грижеше за всички ястия, разказваше интересни истории за замъка и гората, за делника на рицарите и селяните, а остроумието й караше всички да се заливат от смях.

Лично той не се забавляваше ни най-малко. Въпреки интимните си отношения с нея, тя продължаваше да му оказва съпротива. Много държеше на независимостта си и с всеки хладен поглед даваше на съпруга си да разбере това.

„Ще се научиш да ми се подчиняваш, госпожо.“

О да, той ще я укроти и оформи по свой вкус.

Понякога, когато я видеше да се усмихва, с каква радост би я взел в обятията си — там, насред залата, пред погледа на всички, и би я принудил да му даде това, което му отказваше. Когато някоя подобна мисъл минеше през главата му, той си казваше, че естествено не я обича. Може би будеше у него известна нежност или го възхищаваше борческият й дух. Повече не можеше и да се очаква. Сърцето му бе вече дарено на друга. Но дори и да не бе така, не би го поверил в непредвидимите ръце на Кет.

Все пак… Той почти бе обсебен от нея, не я изпускаше от очи.

Първата вечер след сватбата, тя бе задържала Елеонор, Джон и кралската свита колкото е възможно по-дълго в залата за гости. Виното се лееше като река, оживените разговори се въртяха все около нападението на замъка. Принцът слушаше с престорено съчувствие, давайки си вид, че не знае нищо.

— Не е ли чудесно, че скъпата Катрин е била спасена от този Сребърен меч — започна Елеонор.

Принцът остро прекъсна майка си:

— Сребърен меч?

— Да! Той се появил тъкмо навреме.

— Този човек е обикновен бандит, истински пладнешки разбойник, както онзи нещастник Робин Худ.

— Заради Катрин би трябвало да сме благодарни на легендарния рицар, не е ли така, скъпа?

Дамиан внимателно наблюдаваше съпругата си, която невинно склони взор. В гласа й обаче прозвуча странна дрезгавина и той скрито се усмихна.

— Да, определено съм му благодарна — отвърна тя.

— Кет спасена, честта й запазена! — продължаваше кралицата. — Удивителна история, нали, Дамиан?

— О, да. Аз също съм дълбоко задължен на Сребърния меч — той вдигна наздравица за съпругата си и видя как страните й поруменяха.

— Ако някога го срещна, все пак няма да забравя, че е просто един разбойник — гневно подчерта Джон. — И с него трябва да се отнасят като с такъв. С него и с онзи негодник Робин Худ и тайфата му — големия саксонец Малкия Джон, онова момче на име Уил, госпожица Зелени ръкави и всички останали.

Дамиан отново наблюдаваше съпругата си, която едва доловимо изтръпна, но след миг отново вирна брадичка. Нищо от това, което говореше Джон, не би могло да я уплаши и отклони от решението й, да продължи да помага на братовчед си. Принцът се обърна към Дамиан.

— Сега, когато живеете в този замък, трябва особено да се пазите, лорд Монджой.

— Това пък защо? — непринудено отпи от виното си Дамиан, облакътен на перваза на камината.

— Говори се, че разбойникът Робин Худ бил роднина на вашата съпруга, син на онзи саксонец, Ърл от Локсли. Значи пръв братовчед на Катрин по майчина линия.

Погледът на Дамиан галеше сведената руса глава на Катрин.

„Не издавай нищо“ — би искал да я предупреди той.

— Всъщност никой не знае кой в действителност се крие зад името Робин Худ. Селяните разправят дори, че това бил дух, въплъщаващ свободата на гората.

— Думите ви намирисват на държавна измяна, Монджой!

— Лъжете се, Ваше височество — отвърна Дамиан и ниско се поклони. — Ще остана верен на добрия ни крал Ричард до гроб, а и след това.

Кет го гледаше, а в хубавите й очи блестеше странна светлина.

— А вие, госпожо? — хапливо попита Джон. — Съгласна ли сте със съпруга си?

— Разбира се. В това, както и във всичко останало.

„По-скоро адът би замръзнал“ — мислеше Дамиан, усмихвайки се болезнено. Тя рязко отклони поглед. В този брак както и преди цареше война.

По-късно тя сложи точка на споровете с пленителната си усмивка, свири на лютня и пя с мелодичния си ангелски глас. Независимо от това, че сред гостите имаше кралски суверени и едни от най-влиятелните и високопоставени барони със съпругите си, в центъра на вниманието бе Кет. Всички сякаш се стремяха да бъдат по-близо до нея.

Дори Джон едва ли не бе в краката й и се хранеше от нейната ръка, в пряк и преносен смисъл, когато тя му предлагаше маслини от Светите земи.

„Рискована игра“ — искаше да й подхвърли Дамиан. Желанията на Дьо Ла Вил не интересуваха особено много Джон, но когато сам той пожелаеше нещо… А тя седеше и го подканяше да й разказва за мислите и намеренията си.

„Колко умело преследва целите си хитрата госпожица Зелени ръкави“ — мислеше Дамиан. — „Тези дни отминаха. Няма повече да търчиш с новините си в гората и да въртиш меча. Това би било твърде опасно. Робин не можа да те спре, но аз мога.“

С каква лекота предизвикваше рицарите да й разказват всичко, което я интересуваше. С дамите споделяше радостта от успехите им, проявяваше съчувствие, даваше им съвети или ги разсмиваше. Докато тя изкопчваше тайните на гостите, Дамиан иронично се питаше дали ще ги държи будни цяла нощ, за да се спаси от брачното ложе.

Невинно се противопостави на заповедта на Дамиан да се качи с него в спалнята, обяснявайки му, че това противоречало на правилата за вежливост. След това му обърна гръб, срещна учуденият поглед на верния му служител сър Джеймс, засмя се и безсрамно започна да флиртува с него. Когато съпругът й отново пристъпи към нея, тя се обърна към отец Донован.

Бе готова да разговаря дори с този лъжлив свещеник, само и само да избегне мъжа си! Въпреки че изгаряше от гняв, Дамиан приятелски се усмихваше на принца и Елеонор. В никакъв случай не биваше да дава на Джон да разбере за брачните им проблеми, от които принцът би могъл да се възползва и тогава щеше да стане опасно.

Междувременно повечето от рицарите вече хъркаха, излегнали се върху някоя рогозка или направо върху земята, прегърнали спящите кучета, рядко все още с някоя чаша в ръка. Дамиан не можа повече да се стърпи.

Навярно Кет видя красноречивата му гримаса, защото трескаво пожела „лека нощ“ на останалите будни гости и забърза нагоре по стълбата.

Както и очакваше, Дамиан я намери легнала и преструваща се на заспала. Нямаше намерение да я оставя толкова лесно, макар че и сам той бе твърде уморен. Излегна се до нея и зачака. Видял самодоволната й усмивка, той се извърна към Кет и я взе в обятията си.

— Ах, вие не можете да заспите, госпожо? Аз също. Но зная чудесен начин, да прогоним това душевно вълнение.

— Съвсем спокойно мога да заспя! — отвърна тя. — Наистина, толкова съм изтощена…

— Когато приключим ще бъдете още по-изтощена.

Красивите й морскосини очи блестяха в мрака.

— Миналата нощ искахте да ме уморите от глад, а сега ми прогонвате съня.

— Точно така, госпожо, докато спазите обета си да ме обичате, уважавате и да ми се подчинявате.

— Никога няма да ви обикна! Отвращавам се от вас!

— Това си е ваша работа и не ме засяга. Във всеки случай, ще се наложи да ме уважавате и да ми се подчинявате! Дори ако трябва да гладувате и стоите будна по цели нощи или дори да лежите в тъмницата на замъка!

Тя затаи дъх изплашена и в мрака Монджой учуден видя сълзите, спрели върху дългите й златисти мигли.

— А вие, Монджой? Аз не съм вашата Алиса, значи няма нужда да изпитвате някакви чувства към мен. Вие също се заклехте да ме обичате, но само раздавате заповеди. Може би трябва да ви заплаша с тъмницата на замъка или друг някой земен ад?

Дамиан погали копринената й коса.

— Тази вечер ме преведохте през най-жестокия ад, който човек може да си представи, смеейки се, кокетничейки и флиртувайки с моите собствени хора! Бедният сър Джеймс! Той е още толкова млад и неопитен, а вие сторихте всичко възможно, за да го оплетете в мрежите си. Постепенно започна да ме удивлява мисълта, колко лесно омайвате мъжете. Затова ви предупреждавам да не говорим повече тази нощ. Освен ако не желаете да ми разкриете сърцето си и ми разкажете за миналото си, за вашия любовник… или любовници!

— Не!

— Тогава?

За негово учудване, ръцете й се обвиха около врата му, устните й докоснаха неговите — нежно и внимателно, и то толкова възбуждащо, че желанието му веднага се пробуди. Дамиан с готовност изостави всички хрумнали му въпроси. Природата щедро бе дарила Кет с прелести, а някакъв инстинкт й помагаше да се възползва от тях, така че момичето се превръщаше в превъзходна любовница.

 

 

По-късно през нощта, Дамиан още дълго лежа буден, след като тя бе заспала. Мъжът знаеше, че вече здраво са свързани от телесните наслади, които си даряваха един друг… а може би и от нещо повече. Никога не можеше да й се насити, защото тази жена притежаваше магическа привлекателна сила. Как бе възможно да са такава всеотдайна любовна двойка и същевременно — ожесточени врагове?

Всяка нощ Кет се предаваше в обятията му, но преди това намираше все нови и нови начини да го изнерви. Безкрайно дълго трябваше да реши косите си, завивките не бяха наред и какво ли още не.

 

 

Една вечер Дамиан вече мислеше, че се е качила в спалнята, но не я откри там. Напразно я търсеше в залата и из цялата кула. Когато отново се върна в стаята, момичето го очакваше. Изглеждаше необичайно нервна.

— Къде бяхте? — попита я той.

— Долу. Трябваше…

— Какво?

Кет кръстоса длани в скута си, а гъстите мигли скриха очите й.

— Трябваше да се погрижа за домашните си задължения, господине.

Ядосан, той я сграбчи за раменете.

— Не бяхте долу! Търсих ви!

Тя, видимо притеснена, облиза устните си с език без да отговори.

— Е, къде бяхте?

— Никъде, господине. Тук в замъка. При вас.

Той все още бе загрижен за сигурността й. Дьо Ла Вил си бе отишъл, но Джон оставаше в замъка, въпреки че нито ходеше на лов, нито се отдаваше на останалите си обичайни забавления. В Монтрен нямаше с кого да плете интригите си, тъй като майка му винаги заемаше страната на Ричард. Какво тогава търсеше още тук?

— Мили Боже! — импулсивно извика Дамиан. — Ако е Джон…

Кет се усмихна презрително.

— Уверявам ви, господине, не съм била при Джон — този отвратителен нормандски плъх!

— И аз ли съм такъв, госпожо?

Тя величествено вдигна глава.

— Несъмнено… — погледът му трябва да я бе изплашил, защото тя трескаво се поправи: — Е, вие не сте толкова отблъскващ, колкото един плъх.

— Принцът е твърде загрижен за чистотата си, госпожо, и ежедневно се къпе. Във всеки случай поне не е мръсен нормандски плъх.

Кет поклати глава.

— Ако ще и по цял ден да кисне във ваната, винаги ще е потънал в мръсотия.

— Значи не бихте се впуснала доброволно във връзка с него.

— Никога!

— Но преди сватбата ни сте спали с някой друг — от любов или за да ме ядосате?

— Стана без да съм го искала.

— Насилена ли бяхте? Ще прережа гърлото на този негодник! Кажете ми името му…

— Няма нито едно или… не, има двадесет имена…

— И Джон не спада към тях?

— Не! — Кет изрече гневно проклятие. — Да оставим нещата такива, каквито са. Както ви казах, не сте прекалено отблъскващ!

— Принцът значи ви е противен, тогава тази вечер трябва да сте била при някой друг…

Кет се опита да го зашлеви, но Монджой улови китката й.

— Госпожо…

— Как смеете да ме обвинявате в подобни неща? Преди сватбата ни не съм ви се била обрекла.

— Затова пък сега сте!

— Наистина се отвращавам от Джон. Много повече…

— Много повече?

— Отколкото някога съм ви мразила! — прошепна тя.

— Смятам, че понякога ви доставям известни радости — смеейки се отвърна той. Проклятие, тя скриваше нещо от него и той трябваше да узнае какво. С най-голямо удоволствие би я поразтърсил, за да й развърже езика. Но вместо това, Дамиан зарови пръсти в дългите й, меки коси. — Мисля, че далеч не съм толкова отвратителен, колкото ви изглежда, госпожо. Забравяте, че нощ след нощ ви чувам да стенете и въздишате и усещам как хълбоците ви се извиват насам-натам.

Объркана, тя направи опит да се освободи.

— Монджой…

— Кажете ми: „Вие изобщо не сте отблъскващ“. Това няма да е страстно обяснение в любов, но все пак някакво начало.

Тя предизвикателно вирна глава.

— Това ли трябва да кажа? Въпреки че всяка нощ ме принуждавате да изпълнявам съпружеските си задължения, а затваряйки очи желаете на мое място да бе някоя друга?

— Какво? — той веднага я пусна и присви очи.

Кет му обърна гръб.

— Е, аз не съм Алиса Олбрайт.

— Не, не сте — странно защо думите й го засрамиха. Той бе обичал Алиса и вярваше, че ще остане верен на паметта й. И все пак, нито веднъж през всичките тези нощи не бе я сънувал. Съпругата му напълно го бе обсебила и желанието му сякаш никога нямаше да угасне.

— Защо се интересувате къде съм била? — тихо попита тя. — Или с кого?

Дамиан улови ръката й и притегли съпругата си.

— Интересуваме това, че сте моя жена, мадам. И ако някога ви спипам с някой друг той ще умре.

Изненадан, той я усети как трепери, вместо отчаяно да се съпротивлява. Къде може да е била?

Гняв и страх напираха в душата му, но в този момент тя обви ръце на гърба му.

— Не съм ви изневерила! — прошепна Кет, притисна устни към гърлото му и Дамиан я притисна силно към гърдите си.

Часове по-късно той лежеше буден до съпругата си, обзет от спомена за думите на Ари в пустинята, за предсказанието за измама и предателство.

Бе ли го измамила вече? Или тепърва щеше да го стори? Дали арабският ясновидец не бе просто един глупак? Има ли нещо такова като съдба и може ли тя да се промени?

Кет лежеше гола до него, сигурна и защитена в обятията му. Всички задръжки бяха останали зад тях и тя се притискаше към него, сякаш това бе най-естественото нещо на света.

Колко спокойно бе спала през тази последна нощ. А той самият? О, да. Непрестанно копнееше за мир и покой. Но сега, върху гърба на Луцифер, не изглеждаше така, сякаш желанието му се е осъществило. Нито в собствения му дом, нито във външния свят.

Дамиан въздъхна нетърпеливо, докато слънцето залязваше зад високите върхове на запад, великолепно в алените си багри.

 

 

Само няколко дни след вестта за триумфа на Ричард, в замъка пристигна втори пратеник, този път с лоши новини. Изглежда Англия бе на ръба на гражданска война.

Лъвското сърце бе в плен на един друг монарх. На път за дома той бил задържан от един австрийски херцог и незабавно предаден на германския кайзер Хайнрих VI.

Сега кайзерът искаше от Англия откуп в размер на сто хиляди златни монети. Веднага след получаването на тази вест, Джон бе напуснал замъка, а споменът за изражението му изпълваше Дамиан с мъчителни предчувствия. Елеонор също бе отпътувала за Лондон, за да събере откупа.

Джон бе заповядал на свитата си да задигне от един манастир в близост до Монтрен всички златни и сребърни реликви, които възнамеряваше да продаде, но не за да освободи брат си, а за да подсили собствената си войска.

В случай че Дамиан не се лъжеше за намеренията на принца, Джон възнамеряваше в отсъствието на Ричард да се възкачи на трона и да остави Лъвското сърце да изгние в тъмниците на Хайнрих VI. Сега хората му трябваше да прекарат откраднатите скъпоценности през гората, където можеха да бъдат нападнати. Ако разбира се Робин пристигнеше навреме, за да събере хората си…

Дамиан дочу шумолене между дърветата и подкара Луцифер още по-навътре в гъсталака, тъй като възнамеряваше да се покаже едва когато видеше кой е ездачът.

Както й очакваше, Робин яздеше бяла кобила.

— Приятелю! — той разтърси ръката на Дамиан и припряно продължи: — О, Боже, толкова се радвам да те видя тук! Както научавам си спасил красивата ми братовчедка и то доста драматично.

Дамиан направи гримаса изпод шлема.

— Да наистина бе драматично и… твърде мокро — съгласи се той.

— Моята Кет все още е ядосана на Сребърния меч, — хилейки се обясни Робин — както и на новоизпечения си съпруг, лорд Монджой.

Дамиан сви рамене.

— Повярвай ми, правя всичко, което е по силите ми.

— Бих искал да видя лицата на скъпия ни принц и благородния Дьо Ла Вил, когато са ви заварили в брачното ложе…

— Колко бързо се разнасят подобни новини!

— Много бързо. Но сега нямаме много време. Дошъл си, за да подкрепиш мен и хората ми днес следобед? След час трябва да сме край пътя, за да нападнем отряда, който превозва манастирските реликви през гората.

— Как така знаеш всичко, което се случва по света? Препусках насам, за да те осведомя за това и за залавянето на Ричард…

— Да, откупът трябва да бъде събран, преди Джон да успее да заграби короната. Вече зная това.

— Но как? Естествено разбирам, че си научил за залавянето на Ричард, но плановете на Джон бяха известни единствено на хората в дома ми… — внезапно Дамиан замълча, обзет от растящ гняв. — Нека отгатна. Катрин. Госпожица Зелени ръкави, която тайно се скита из гората, не е ли така? Проклятие, Робин! Мислех, че с нея сме се споразумели. Трябва да престане с тези глупости! Прекалено е опасно. И сега, когато е моя жена…

— Да, наистина е опасно. Напълно съм съгласен с теб за това. Но Кет е на друго мнение, там е проблемът.

— Значи пак идва при теб…

— А аз я пращам обратно в къщи. Всеки път я предупреждавам и заплашвам, но тя не ме слуша.

— Но мен ще послуша. Ще се погрижа за това.

Сърдитата гримаса на Монджой не допадна на Робин.

Този брак със сигурност не бе благословен от небето. На такова мнение бе Кет, а и Монджой не изглеждаше особено въодушевен. Но Робин ги обичаше и двамата и уважаваше приятеля си, рискуващ в името на справедливостта толкова много, колкото почти никой друг.

Под покрива на Дамиан не можеше да й се случи нищо, макар тя да побесняваше само при произнасянето на името му.

— Бъди мил с нея — помоли Робин.

— Мил! — презрително извика Монджой.

— Тя е едно такова нежно, малко същество…

— Приблизително толкова нежно, колкото игла!

Робин сведе глава и потисна напиращата усмивка.

— Е, тя твърди, че си бил най-арогантният тъмничар, когото някога е срещала. Сребърния меч обича също толкова малко. Значи и в двете роли трябва да си бил извънредно умел.

— Проклятие, изпрати ме в замъка, за да я спася. Трябваше да закача кука за един от зъберите на крепостта, да се катеря по стената с помощта на едно въже, а след това тя ме заплаши с меча си. След като я освободих и й обясних, че ще я отведа на сигурно място, за да я предам на мъжа, избран за нея от краля, тя използваше всеки подходящ и неподходящ момент, за да се опита да избяга. Тогава аз бях Сребърния меч. Сега, вече като Монджой, аз съм женен за нея. Каква чест! Кълна ти се, и в ада няма по-диви бури — сребристосивите очи на Дамиан се присвиха. — И как, по дяволите, се е добрала до теб? Заповядах на мъжете ми строго да я охраняват. Ах, и преди сватбата изчезна от замъка, сякаш чрез магия. Знаех, че ще те потърси и затова я намерих тъкмо навреме. Дьо Ла Вил бе вече на път към замъка.

— Значи още от тогава госпожица Зелени ръкави бяга от Сребърния меч? — смеейки се попита Робин.

— Това изобщо не е забавно! Ако Дьо Ла Вил успее да я отвлече или пък принц Джон намери някой, който е готов да даде още по-висока цена за нея, едва ли бихме могли да я спасим още веднъж. Когато Ричард се върне, Джон ще трябва да се поукроти, но сега…

— Да, зная — Робин прекъсна приятеля си насред думата, след което учудено поклати глава. — Не съм ли ти разказвал за тунела?

Дамиан се наведе над врата на коня си.

— Какво имаш предвид?

— Един тунел води от замъка до една пещера близо до потока. До тунела се достига през една тайна врата в стаята на Кет, отваряща се при натискането на един определен камък. След това по вита стълба може да се стигне до подземния тунел.

— Значи през този тунел може да се влезе в замъка… — гласът на Монджой придоби застрашително звучене.

— Да.

— А аз трябваше да се катеря по стената с това проклето въже?

— Мили Боже, Дамиан, много съжалявам. През онази нощ бях прекалено загрижен за Кет, и с право.

Дамиан се изправи с въздишка.

— Щастлив съм, че поне сега ме посвети в тази тайна. Малка вещица! Преди сватбата едва не ми се изплъзна, а вчера вечерта отново се е промъкнала от там. За това никъде не можах да я открия.

— Тя дойде, за да ми съобщи за залавянето на Ричард.

— О, ще извия хубавото й малко вратле!

Робин решително поклати глава.

— Не можеш да го сториш, освен ако не разкриеш пред нея, че Сребърния меч и ти сте един и същ човек.

— Не, още не — отвърна Дамиан, премълчавайки, че би искал съпругата му да изпита още някои угризения, заради интимните си отношения със Сребърния меч. Тя си го заслужаваше. — Поне ще й попреча да използва отново тунела. Най-добре би било да го зазидам.

— Не го прави.

— Защо не?

Почувствал се неловко, Робин отклони погледа на приятеля си.

— Може би тя още не се е върнала в къщи.

— Значи днес отново е избягала? — изфуча Дамиан.

— На всяка цена държеше да ми разкаже за откраднатите реликви.

— Проклета малка… — поде Дамиан.

Неочаквано се разнесе тропот на копита, една грациозна, сива кобила изникна между дърветата и тих женски глас извика:

— Робин! Робин! — на седлото седеше Кет, облечена в зелена наметка с качулка. — Хората ти те търсят. Междувременно хората от свитата на принца вече са на път… — неочакван занемя тя, тъй като едва сега съзря рицаря в сребърна ризница. — Ти! — избълва насреща му тя. — Ти… предател!

— Предател? — Робин неразбиращо гледаше ту единия ту другия. — Кет, това е мъжът, който те спаси.

Дамиан се овладя с пределно усилие на волята.

— Катрин, сега си женена и се наричаш госпожа Монджой. Следователно не би трябвало да си тук!

— Изобщо не искам да те слушам — хладно отвърна тя. — Сега вече не съм твоя пленничка, а госпожица Зелени ръкави и в тази гора една дузина мъже са готови да умрат, за да ме защитят.

— Моля, вие двамата… — опита да се намеси Робин.

Но гневът на Кет се разпалваше все повече и повече.

— Ти жалък, измамен плъх…

— Наричай ме както си искаш! — рече Дамиан. — Но не забравяй, че аз — Сребърния меч, съм винаги на твоите услуги!