Хедър Греъм
Графинята и Сребърния меч (12)

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Когато се върна в колибата, Дамиан за своя изненада завари младата жена спокойна и кротка. Той се бе помотал навън, бе нахранил коня и взел хляб и сирене от торбата, висяща на седлото. Но бе гладен не толкова за храна, а за нещо съвсем друго.

Гневът отново го обземаше. Начинанието, в което се бе впуснал, започваше да го изнервя…

В един момент искаше да зашлеви плесница на Кет, а в следващия красотата й събуждаше у него горещо желание, веднага след което острият й език отново го подлудяваше.

Ех и вие, лорд Монджой, нямате основание да се оплаквате, помисли си Дамиан. Кралят му бе обещал земи, рицари и крепостни, работливи селяни и селянки, прилежна прислуга. И за целта трябваше само да се ожени за госпожица Катрин — една благородна дама, която щеше да го дари с наследник… Но тя също толкова малко щеше да се преклони пред граф Клифърд, колкото и пред легендарния горски рицар. Все пак, след сватбата ще постигнем известно единодушие, мислеше си той. Въпреки, че тя мрази Монджой…

А какво изпитваше към своя спасител? Красотата й го въодушевяваше и измъчваше едновременно. Понякога най-горещото му желание бе на нейно място да е Алиса. Ех, не биваше да я взема в обятията си, да опитва сладките й устни и докосва прелестната гръд, усещайки огъня на дремещата в душата й страст… Досега тя познаваше единствено страстната защита на справедливостта, но не и пламъците на любовта. Навярно на лорд Монджой няма да му е трудно да събуди в нея такива чувства.

— Да върви по дяволите! — бе прошепнал той, потупвайки Луцифер толкова невнимателно, че верният жребец укорително изгледа господаря си. — Съжалявам, приятелю! Навярно по-добре би ми било с някоя стара вещица. Все пак трябва да нахраня момичето, не мислиш ли? Всъщност Кет би трябва да е щастлива, че ще ме вземе за съпруг. Възнамерявам малко да я обуздая и да й втълпя да се държи по подобаващ начин. Но иначе ще я оставя на мира, за разлика от Дьо Ла Вил, който ден след ден би я измъчвал… — Не, не можеше да я остави съвсем необезпокоявана, отнасяйки се с нея като с калугерка. Дори и да му откажеше любовта си, той желаеше наследник. — Трябва да се връщам в колибата — бе продължил да говори на коня си той, а междувременно слънцето блестеше вече високо в небето. — Не мога да я оставя да умре от глад, нали?

Конят бе поклатил глава, пръхтейки, сякаш в отговор на думите на господаря си. Дамиан гръмко се засмя, запътвайки се обратно към колибата.

Междувременно Кет бе облякла бялата рокля. Седеше пред огнището, решейки с пръсти дългите си, все още мокри, руси къдрици.

Известно време Дамиан остана на вратата, наблюдавайки я. Косите й приличаха на златни нишки, улавящи светлината на слънцето и отблясъците от огъня. Кет ги разплиташе с усилие.

Дамиан потисна отново овладялото го желание, след това пристъпи, остави храната върху масата, скована от грубо издялани дъски, и прерови съдържанието на една стояща на прозореца торба. В нея откри още един мях с вино и две чаши. След като му бе хвърлила бегъл поглед, Кет отново се извърна към огъня.

— Госпожице, обядът е готов.

Тя навярно желаеше да запази известна дистанция, но бе не по-малко гладна от него. Затова се изправи и приближи към масата. Дамиан съжаляваше, че й предложи роклята. Меката бяла кожа, с която бе обшито деколтето, придаваше на бледия тен на момичето нежен отблясък, полата при всяка крачка се увиваше около краката й, а дълбокото деколте разкриваше прекалено много от прелестната гръд.

Дамиан й подаде стол и Кет седна с ръце в скута, свела поглед. Когато седна срещу нея, момичето вдигна глава. Морскосините й очи го объркваха.

Проклятие, тя ще го накара да изгуби разсъдъка си. Наистина не бе Алиса, но все пак — една опасно красива девойка. Макар и да не ги свързваше обич, той би се хвърлил в този брак дори през ада на изпепеляващи чувства, пък било то само за да държи далеч от нея многобройните похотливи мъже и ревниво да опази това, което му принадлежеше.

— Яжте! — нареди й той.

Кет не дочака нова покана. Тя посегна към хляба и сиренето, разчупвайки ги на парченца, като за негово учудване избираше само дребните. Най-голямото подаде на него. Наистина великодушен жест, но Дамиан не смяташе заради това да бъде по-благосклонен към нея. Той й подаде една пълна с вино чаша, на което младата жена отвърна с кимване на глава.

Гладен като вълк, той отхапа от хляба, но му бе трудно да се храни, без да вдигне забралото, което стигаше почти до устните му.

— Господине… — смеейки се поде тя. — На никого няма да издам кой е Сребърния меч, така че спокойно бихте могли да свалите шлема.

— О, не! Вие искате да помолите Монджой за моето обесване и би било по-добре, ако той не знае кого трябва да окачи на бесилото.

— Мога ли да ви направя едно предложение? Няма да настоявам за обесването ви, а вие няма да ме предадете на Монджой.

Той помълча известно време, събирайки решителност, за да се противопостави на прелъстителния блясък на надежда в очите й, след което поклати глава.

— Съжалявам! — на един дъх изпразни чашата си той, благодарен за топлината на алкохола, борещ се с пожара във вените му.

Кет също посегна за чашата и пи до дъно, предизвикателно взирайки се в очите на непознатия.

— Ще си позволим ли още по една глътка? — попита тя, усмихвайки се благо.

— Определено — отвърна мъжът и наля.

Кет вдигна наздравица, изпразни на един дъх чашата си и вдигна поглед към рицаря, изчаквайки го също да изпие своята.

Развеселен, той за трети път напълни чашите и Кет отново не отказа да пият заедно, очевидно целейки да замъгли мисълта му и безпрепятствено да избяга в гората.

— Това вино сигурно е от избата на граф Клифърд — забеляза тя.

— Да, така е — потвърди Дамиан и наля още веднъж.

Този път Кет отпи с жест на познавач.

— Добра реколта, благороден аромат… Колко предвидливо от страна на Монджой да държи тук такава безценна течност! Всичко е подготвено за интимна среща в то… — тя неочаквано занемя и поруменя виновно.

Какво бе възнамерявала да каже? В това любовно гнездо? В този бардак? Дамиан се приведе напред.

— Е? В това какво?

— В това хубаво гнезденце — без да се колебае, отвърна тя и бързо добави: — Мога ли да си сипя още малко?

Давайте, кимна той и Кет продължи:

— Значи това е виното на Монджой. Може би не бива да пием от него.

— Защо не? Чувам, че е щедър човек, поне що се отнася до яденето и пиенето. Навярно не би отказал на годеницата си никое удобство, което тя пожелае в негово отсъствие?

— А на вас, господин Сребърен меч? — сладко попита тя.

— На мен би позволил много повече, отколкото някоя глътка вино, при положение, че съм ви измъкнал от лапите на Дьо Ла Вил.

— Хм… — Кет поднесе хапка хляб към устата си, преглъщайки го бързо.

Естествено, развеселен мислеше Дамиан, кроейки планове за бягство, тя трябва да засити глада си и да се подкрепи. Момичето неочаквано се изправи, заобиколи масата и докато пълнеше чашата си, коляното й докосна бедрото му.

— Значи се радвате на отплатата?

Какво целеше тя? Дамиан чувстваше близостта й, усещаше сладкия аромат, а копринената златисторуса коса галеше ръката му. Момичето настойчиво се взираше в него с пленителния поглед на сините си очи. Рицарят изпразни чашата си, която Кет отново напълни догоре и той взе мехчето с вино от ръката й, за да налее и на нея.

Тя отново на един дъх изпи блестящата червена течност. Прелъстителен смях го подкани да последва примера й.

— Пиете по-скоро като лека жена в някоя кръчма, отколкото като изискана дама. Къде сте развили този си… талант?

— В къщи с баща ми — момичето премрежи мигли. — Понякога късно вечер, когато отдавна вече трябваше да съм в леглото, той седеше долу в залата, наблюдавайки пламъците в камината, докато майка ми се къпеше или почиваше. Докато станеше време да се качи при нея, аз му правех компания на чаша вино, а той ми разказваше чудновати истории.

— За какво?

Кет се засмя малко по-свободно.

— За майка ми. Той много я обичаше. Навярно малко разкрасяваше събитията, но описвайки първата си среща с нея, думите му ми звучаха като приказка. Понякога оставах с него и когато гощаваше рицарите си. Единственото му дете, неговата наследница, трябваше да умее…

Изведнъж Кет разбра, че издава много повече, от колкото би искала. Виното бе започнало да покрива света с невидимо було.

— Както виждам, вие също носите на пиене, господине. Един храбър, но беден рицар. Още по глътка? Двамата с вас сме гости на Монджой, така че нека се насладим на тези часове.

Тя отново сипа вино в чашата му, а Дамиан напълни нейната.

— Наздраве, госпожице.

— Наздраве — отвърна тя, след което посегна към чашата му, за да я напълни отново. Меката й коса отново погали ръката му.

Когато Дамиан улови китката й, младата жена го погледна слисана.

— Лъжете се, госпожице.

— Какво имате предвид?

— Няма да ме напиете до безсъзнание и да избягате триумфираща. Въобразявате си, че можете да избягате от мен, Монджой и съдбата. Няма да ви се удаде. Когато вие вече отдавна ще сте опиянена, аз ще продължавам да се наслаждавам на виното си. Пил съм със забравени дори от Бога хора, които едва ли бихте могла да си представите.

Кет направи опит да се освободи. Смехът й бе угаснал, а очите — присвити.

— Много добре мога да си ви представя в компанията на някоя презряна паплач! Пуснете ме!

Той изпълни желанието й. Понеже в същия миг силно бе дръпнала ръката си, Кет изгуби равновесие, залитайки към стената. Гневно се взря в него, разтривайки китката си.

— Кълна ви се, господин Сребърен меч, че ще увиснете на бесилото!

Дамиан бавно отмести стола си и се изправи.

— Може би. Това ще ви зарадва ли?

Тя кратко се поколеба, размисли и реши, че искреността би била най-добрата стратегия.

— Всъщност не ви мразя. Въпреки отблъскващите ви маниери, изпитвам дори известни симпатии към вас. Видях ви да спасявате момичето в гората…

— Какво? — Дамиан сбърчи чело.

— За тази си постъпка не можехте да очаквате никаква отплата. Значи някъде в душата ви мъждука чувство за достойнство и чест. — След кратка пауза тя добави: — Робин има много високо мнение за вас. Затова не бих могла да ви оставя да попаднете в ръцете на палача.

— Колко благородно от ваша страна, госпожице…

Кет пристъпи една крачка по-близо, гласът й прозвуча по-нежно.

— Не разбирам защо ме държите като пленница, когато и двамата еднакво държим на свободата си.

Ругаейки, той заобиколи масата.

— Госпожице, вие наистина сте бреме! Не ви ли минава през главата? Няма да ви пусна да си вървите. Очевидно не схващате положението си. Мислите ли, че Ричард е глупак? Защо е изпратил Монджой обратно в Англия с поръчение да се ожени за вас?

— Защото е далеч и не може да знае, че и сама мога…

— Справихте ли се миналата нощ?

— О, да, сама можех добре да се погрижа за себе си…

— Но не достатъчно добре. И се боя, че подценявате Дьо Ла Вил. Той няма да се предаде лесно. Не е достатъчно умен, за да планира подобно нападение и да остави човек, който да вдигне подвижния мост. Това е работа на Джон и принцът е твърдо решен да постигне своето. В безопасност ще бъдете единствено ако се съгласите на женитбата, която е замислил Ричард.

Кет се приближи към огнището с приведена глава и ръце, сключени пред гърдите. Бе ли се вразумила най-сетне? Жената стоеше мълчаливо. След това внезапно се извърна. В косата й искряха червеникави и златни отблясъци.

— Споменахте за някакво възнаграждение, което ще получите, господине.

— Може би…

— А ако ви обещая повече от Монджой?

— Монджой е много богат човек.

— Но аз мога да ви предложа много повече от пари.

Дамиан с усилие потисна гнева си.

— Какво?

— За да се изплъзна от Монджой, съм готова да сторя почти всичко.

— Почти всичко?

Тя се задъхваше и мъжът видя как в дълбокото, обшито с кожа деколте гърдите й трескаво се повдигат и отпускат.

— Е, добре… — сините й очи издържаха на погледа му. — Не почти всичко, а всичко.

Ноктите му болезнено се забиха дълбоко в дланите.

— Вие се шегувате, госпожице!

— Ни най-малко.

Не му бе лесно да се овладее.

— Завъртете се в кръг, госпожице — настоя Дамиан, кръстосвайки ръце пред гърдите.

— Какво, моля?

— Моля, завъртете се в кръг. Искам да видя какво ми предлагате.

— Вече достатъчно видяхте!

— Искате да ми заплатите с тялото си. Значи мое право е да оценя стойността на това възнаграждение.

Кет гневно тропна с крак, забравяйки за миг опитите си да го измами. В очите й сякаш избухна синьо-жълт пожар. Величествено вирна брадичка.

— Господине, аз не съм лека жена…

— Напротив, госпожице, щом опитвате да се продадете. Сега се извърнете най-сетне, но толкова грациозно, колкото можете, защото съм виждал не една и две красиви жени. Искам добре да видя какво ще получа за това, че рискувам главата си.

— Копеле! — изфуча тя, но се подчини и се завъртя. Полата се уви около изящните й крака и Дамиан не можеше да не се възхити от грациозните й движения. Когато отново застана с лице към него, тя ругаеше. — Презрян мръсник! Нещо подобно не ви е било предлагано през целия ви мизерен живот!

— Внимавайте, госпожице! Когато една жена иска да изкуси някой мъж, не би трябвало да го ругае толкова жестоко. Но струва ми се, вие изобщо нямате представа с какво искате да се захванете.

— Може би не! А вие, господине, не можете да допуснете колко ми е скъпа свободата!

— И как безпределно мразите Монджой?

— Да, мразя го и се отвращавам от него!

Дамиан не успя да обуздае темперамента си. Той я сграбчи за ръцете и този път бе безмилостен. Пръстите му се впиха в златистата й коса, устните му настоятелно се притиснаха към нейните, езикът му копнееше да проникне в устата й. Докато с дива страст я целуваше, пръстите му галеха мраморно бялата шия надолу по деколтето, сластно обхващайки една от гърдите й. Кет не можеше да протестира, едва си поемаше дъх и той го знаеше. Въпреки това Дамиан не разхлабваше прегръдката си, пиеше наслада от устните й и изследваше тайните на плътта й с дръзки милувки.

След това устните му се откъснаха от нейните и пропълзяха между мамещите й гърди. Нетърпеливо развърза връзките на деколтето й и коленичи. Устата му се спусна по голия корем, докато ръцете галеха хълбоците на момичето. Стоманената плетеница на шлема му се притискаше към нежната й кожа. Тогава Дамиан усети, че тя трепери. Кръвта бучеше в ушите му, докато пръстите й се впиваха в мъжките рамене. Едва сега тя започна да оказва съпротива и рицарят си помисли дали вече не е твърде късно.

Неочаквано той се изправи и прочете бурните чувства в очите й — изпепеляващ гняв, тревожно объркване.

— Значи сте готова да сторите всичко, госпожице? — рече той. — Искате да предадете Монджой и аз трябва да ви помогна? Кажете ми каква ще бъде моята награда? Бихте ли се оставили на страстта ми, без да показвате чувства? Или отчаяно ще се съпротивлявате? От подобна награда не се интересувам! Толкова често ли е била възхвалявана красотата ви, та мислите, че с нея бихте могли да купите всичко? Не и мен!

— Престанете — извика тя и трескаво завърза връзките на деколтето си. — Нещастен мръсник…

— О, не — отвърна Дамиан, сграбчвайки я за раменете. — Вие ми направихте това предложение. Щели сте да сторите всичко, или? Тогава ще ви обясня какво бих желал. Я да видим… Да се съблечете съвсем бавно и чувствено, отдалечена на няколко крачки от мен. След това да приближите към мен с полюляващи се хълбоци. Тогава ме отвеждате към кожената завивка, падаме върху ложето и вие коленичите пред мен. Косата ви милва голите ми гърди, а аз съзирам в очите ви примамлив плам. Устните ви се разтварят, за да ме целунат и обхождат цялото ми покрито с белези тяло. Накрая падам върху вас и запушвам устата ви с изпепеляваща целувка. Сега бихте ли могла поне приблизително да си представите какво ще очаквам?

Кет с всичка сила го удари в лицето, толкова светкавично, че той изобщо не видя ръката й. Когато стоманена мрежа на шлема се впи в кожата му, болката завари Дамиан съвсем неподготвен. Той посегна към Кет, но момичето отскочи назад.

— Престанете да ме измъчвате! С какво право ме унижавате така?

— А кой ви дава право да мамите Монджой?

— О, небеса! Той със сигурност не би имал никакви задръжки да ме измами. Освен скъпоценната си Алиса навярно е имал куп други жени. С тази женитба цели единствено да увеличи богатството си и има нужда само от жена за разплод и нищо повече. Много добре го знаете, господине.

— Той никога не би ви причинил болка…

— Също както не би ударил един послушен кон! — Кет се извърна, отново взирайки се в огъня. Гордите й рамене бяха малко поотпуснати и младата жена изглеждаше смъртно уморена. Състраданието, пробудено внезапно в гърдите му, го разгневи още повече. Бе готова да се продаде на един разбойник само и само да не се омъжи за него!

За да избегне поне за малко близостта й, той се отправи към вратата, но се спря, удари с юмрук грубите дъски, отново се извърна към Кет, трогнат от вида на изящната фигура с приведена глава.

— О, Боже! Госпожице, изкушението е невероятно!

Тя го погледна, но без ни най-малка готовност за отстъпки.

— Вие сте също толкова отвратителен като Монджой.

— Но предложението ви въпреки това важи?

— Няма да позволя да ми се подигравате, господине!

— Не ви се подигравам, Катрин — отвърна той, пристъпвайки обратно към нея. — В този миг дори се опитвам да ви разбера.

Кет предизвикателно вирна брадичка.

— Монджой би желал да ме притежава, а вие искате само да ме използвате!

— Госпожице, имам чувството, че по-скоро вие се опитвате да ме използвате — с груб глас й напомни той.

Кет се засмя въпросително:

— Възможно ли е това?

Той протегна ръце с въздишка.

— Просто не ми се вярва, че всичко това ще се случи в действителност.

— На мен също. А освен това имам ужасно главоболие — с упрек се взря в него Кет. — Очевидно изпих прекалено много вино. — Тя седна пред огнището, масажирайки слепоочията си. Докато я наблюдаваше, сърцето му се сви, обзето от странни чувства.

Какво щеше да прави с нея, когато се оженят? Преди няколко години бе смятал, че своенравното момиче има нужда от малко пердах с някой дъбов клон. Това и сега не би й навредило.

И все пак… Изпълнен от ново нежелано съчувствие, той гледаше приведения й гръб и все още разрошените руси къдрици. Тогава се приближи към раклата, където през всичките тези години бе държал бялата роба и извади от там четка за коса със сребърна дръжка. Пристъпи зад Кет и взе в ръката си един дълъг кичур от косата й. Тя потрепери от допира.

— Спокойно — промълви мъжът, — искам само да ви среша. Тази четка…

— … принадлежеше на госпожица Алиса — довърши изречението тя.

— Да — тихо потвърди Дамиан.

— Изглежда служите на Монджой от много години — замислено забеляза тя — и аз намирам лоялността ви за глупава. Има ли той и най-малка представа от това, което вършите в тази гора под името Сребърния меч? Знае ли той за Робин и останалите? Мислите ли, че нямаше да ви обеси, ако разбереше, че нападате такива като него, за да дадете ограбеното на старата саксонска аристокрация?

— Не ограбвам богатите, за да дам отнетото на бедните. — Четката потъваше в косата на Кет и когато една къдрица се уви около ръката му, дъхът на Дамиан секна. — Това е специалност на Робин. Аз само се опитвам да попреча на някои барони да измъчват прекалено жестоко бедните хора от тази област.

Тя се извърна към него с ръка върху облегалката на стола.

— В дъното на душата си вие не сте лош, господин…

— Господин Сребърна свиня — прекъсна я той.

— Моля ви! — прошепна Кет и го погледна запленяващо. Колко ли безпрепятствено трябва да е въртяла баща си, Хенри и Ричард на малкия си пръст… — Не искате ли да ме пуснете да си вървя? Помислете за това.

— Мислите, че с по-голямо удоволствие бих приел отплата от вас, отколкото от Монджой?

— Ще ви се отплатя много по-сладко — сериозно обеща тя.

— При положение, че знаете какво бих очаквал от вас? Въпреки, че ме намирате за толкова отвратителен?

Кет поклати глава и отклони погледа му.

— Преди да се омъжа за човек, който е имал толкова много жени, бих искала да преживея свое собствено приключение.

— За да си отмъстите? Предупреждавам ви, че Монджой навярно очаква в леглото си девствена невеста.

— Няма право…

— Напротив, има всички права!

— Чуйте ме, господине! Макар и да сте невъзможен негодник, аз все пак не ви намирам за толкова лош. Бих се радвала да… ви опозная по-добре, преди да попадна в ръцете на Монджой.

— Защо? Мислех, че искате да ме видите на бесилото.

— Все пак навремето спасихте живота на баща ми…

— Не съм казал, че тайнственият стрелец съм аз.

— Въпреки това го зная. За това вече говорихме. Вие сам се издадохте. Бих ви дала всичко.

— Но срещу това искате свободата си — напомни и той.

— Да.

— А аз ще получа наградата, която пожелая?

По страните й изби руменина, но Кет не се противопостави.

— Помислете за това! Моля!

— Добре, ще размисля — той пусна четката в ръцете й, решен най-сетне да напусне колибата. На вратата се извърна още веднъж.

— Бъдете сигурна, госпожице, че ще помисля върху предложението ви — в следващите дни, седмици, а може би и… години!

След това той се втурна навън, а Кет недоумяваше какво го бе разгневило така. Той бе този, който се опитваше да я измами!