Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Damsel in Distress, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ангел Христов, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 89гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и начална корекция
- Xesiona(2009)
- Сканиране
- ?
Издание:
Хедър Греъм. Графинята и Сребърния меч
ИК „Ирис“, 1998
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от lgoceva)
ГЛАВА ДЕСЕТА
През нощта не бе разбрала колко красиво е това парче земя, заляно в пищна зеленина. Дърветата се издигаха високо в небето, а клоните им образуваха плътен балдахин. В краката й растеше сочна трева. Полегат склон водеше към широкия поток, описващ прелестни извивки и ромолящ сред чакъл и едри скални отломъци, образувайки тук-там малки вирчета и бързеи. Кет бе възхитена от това, че нозете й не потънаха в тиня, а в най-фин пясък.
Водата блестеше кристално бистра. Загърната в наметката на Сребърния меч, Кет се затича към водата с радостен вик. Обръщайки се, тя видя, че спътникът й е изчезнал. Очевидно наистина възнамеряваше да я остави необезпокоявана. Дълбоко в душата си изобщо не бе толкова лош и въпреки безсрамните си забележки се държеше рицарски. С него не се безпокоеше от Дьо Ла Вил и всички останали, които можеше да й натрапи принц Джон. А Монджой? Не искаше да се омъжва за него и нямаше да го стори. Само щом Ричард се завърнеше, тя щеше, разбира се обляна в сълзи, да се хвърли в краката му.
Но първо трябваше да се изплъзне от Сребърния меч и да напусне земите на Монджой. Този момент бе превъзходен за бягство. Най-добре беше да не вижда повече рицаря. Кет изчака известно време и понеже той не се виждаше никъде, последва брега на реката в северна посока. Ориентираше се по блестящото между клоните слънце. Свиеше ли на северозапад, би достигнала земите на Робин или своите собствени владения. Земите на Монджой граничеха в югоизточния си край с тези на рода Монтрен.
Но преди да се върне в къщи, трябваше да открие Робин. След това щеше да използва подземния тунел с надеждата, че тайната врата към спалнята й ще се отвори. Искаше незабелязано да се върне в двореца и да разбере какво междувременно се е случило там.
Кет още веднъж огледа брега, след което потъна в гората, притискайки черната наметка плътно към тялото си, за да не се заплете в някой от по-ниските клони. В този гъсталак Сребърния меч със сигурност не би могъл да попадне на следите й и ако държеше под око местоположението на слънцето…
Отново и отново трябваше да разгръща бодливите клони, а голите й ходила стъпваха върху корени и остри камъчета. Кет спря, проклинайки, хвана едното си ходило, опитвайки се да духне на една драскотина, за да облекчи болката.
Уморена се отпусна на един камък. Бе пресякла много гори, но никога боса. След известно време сложи край на почивката и се опита да излезе от гъсталака и се добере до някоя пътека.
Ако Сребърния меч бе забелязал бягството ми, отдавна да е по петите ми, успокояваше се тя. Въпреки това се извръщаше дори при най-малкия шум.
Дочувайки шумолене на клони, тя се втурна слепешком напред, удари се в един дебел клон и падна в локва с кал. След малко се изправи задъхана, а наоколо отново цареше тишина.
Така не можеше да продължава. Отново трябваше да търси някой поток в тази част на гората, за да измие изцапаните си с кал страни и да наплиска очи. С проклятия разгръщаше клоните, заплашващи да издерат лицето й. Придвижваше се съвсем бавно. Най-сетне някъде пред себе си видя отблясъци от вода.
На брега тя коленичи и изми парещите си очи. В този миг Кет извика от ужас. Във водата, по която на кръгове пробягваха вълнички, се отразяваше Сребърния меч, небрежно яхнал черния си жребец.
— Госпожице, никога в живота си не съм виждал някой, който да избере по-труден път. Отначало борбата с гъсталака, с камънаците и бодлите, после падането в локвата…
Тя скочи разгневена и сви ръце в юмруци.
— Следвали сте ме през цялото време?
— Разбира се. Нали трябваше да бдя над вас, а как бих могъл да го сторя, в случай че ви изпусна от поглед.
— Значи във всеки един момент сте можели да ме спрете? — изфуча тя, удряйки с юмрук крака му. — Невъзмутимо гледахте как разранявам краката си до кръв и падам в калта… — сега вкара в употреба и другия си юмрук, напрягайки всички сили.
— Престанете с глупостите! — строго извика той, но Кет не обърна внимание на думите му. Трябваше да излее гнева си и продължи да удря с юмручета бедрото му, докато мъжът не я улови през кръста, вдигайки я на коня си. За миг съзря пронизващите му очи изпод стоманения шлем, след което бе поставена по корем, напреки на седлото.
— Чакайте! — останала без дъх промълви тя.
— О, не.
Кет искаше да се изправи, но големият черен жребец препусна покрай брега на реката. В неудобната си поза тя не успя да види в каква посока поеха. Разрошените й коси висяха надолу, закривайки погледа й.
— Пуснете ме да сляза! — без успех настояваше тя. — Дано ръждясате заедно с доспехите си и се разпаднете на парчета! — ругаеше Кет. — Пуснете ме най-сетне да сляза!
— Човек би помислил, че се разкайвате — забеляза рицарят.
— Така е. Дълбоко съжалявам, че се оставих отново да ме хванете.
Изведнъж конят спря.
— Мога ли най-сетне да сляза? — изфуча тя.
— Мисля, че бихте могла да се изкъпете.
— И аз това искам. За нищо друго не копнея така непреодолимо!
— Тогава няма нужда да чакате повече.
Тя ужасена опита да си поеме дъх, когато от коня се оказа направо в студената, почти метър дълбока, леденостудена вода. Вълните се затвориха над главата й. Кашляйки и пръхтейки, Кет отново изскочи над водата и жадно пое въздух.
— Копеле! Негодник! — тя стоеше в потока и се олюляваше.
— Достатъчно, госпожице! — рече той и скочи от седлото.
Кет, обърнала му гръб, изплашена очакваше какво ще се случи.
— Махайте се! Просто не се приближавайте! Предупреждавам ви! Говоря сериозно, не разбирате ли… — тя замълча, защото мъжът сграбчи раменете й, при това не особено нежно.
— Пуснете ме! Веднага!
— Не. Или поне не веднага.
— Не ми причинявайте болка…
— Нямам такова намерение.
— Не бихте могли…
— Напротив, госпожице, мога да имам всичко, което завладея благодарение на силата си.
Като вкаменена Кет се взираше в очите му, запленена от тайната, скрита зад странния му шлем. Тогава мъжът неумолимо я притегли към себе си. Кет усети хладната стомана на шлема, опрян до лицето й.
— Не! — противеше се тя.
— Да! — изпод студенината на метала тя внезапно почувства горещите му устни, които я докосваха. Гневна и уплашена, тя направи опит да се освободи, оказвайки отчаяна съпротива, но младият мъж притисна тялото й още по-силно към своето. Кет едва дишаше, напразно опитвайки, опряла ръце в гърдите на непознатия, да го отблъсне. По тялото й пробягваха горещи вълни, които я караха да изтръпва. Не, няма да се предаде, никога!
Но странната топлина я опиваше и едновременно с гнева и ужаса в гърдите й се надигна ново чувство — възбуда…
Не знаеше точно кога е престанала да се съпротивлява. Бе решена да не се остави да бъде надвита, но едновременно с това винаги когато мъжът я докоснеше, с нея се случваше нещо странно. Топлината във вените й се превърна в непоносим пожар, който я правеше напълно безсилна. Целувката сякаш нямаше да има край.
Обхвана я инстинктивен страх от непознатия и тя отново опита да се освободи, но без никакъв резултат. Ръцете му я държаха в желязна прегръдка, пръстите — заплетени в косите й, здраво държаха главата на момичето, докато устните му нежно си играеха с нейните.
Тогава той я целуна с растяща страст — настоятелно и властно. Накара я да отвори устни. Опияняваща топлина изпълни устата й, докато езикът му жадно я изследваше, след което започна прелестна игра с нейния.
Би трябвало да се съпротивлява, докато безсилна падне във водата — мъртва. Но Кет не можеше, защото изгарящите пламъци по устните й изглежда обхващаха цялото й тяло, въпреки че нозете й бяха обливани от ледени вълни. Нетърпящата съпротива магия на езика му отнемаше дъха й, люлеейки я в сладка немощ. Кет бе пленена от опияняваща омая. Ръцете му галеха шията й, плъзгаха се между двете тела, пръстите му обхванаха под наметката една от гърдите й, скрита само от тънкия разкъсан лен на нощницата й. С набъбналото зърно на гръдта си усещаше грубата му длан. Тихият й стон бе заглушен от нова, още по-гореща целувка. Сега сякаш пожарът обхвана и слабините й, което накара Кет да се ужаси, повече от себе си, отколкото от непознатия. Тя нададе приглушен вик, а безименен страх отне и последните останали в тялото на момичето сили. Треперейки, тя се извиваше в прегръдката му, опитваше се да се изплъзне от жадните целувки, което й се отдаде едва когато непознатият сам отлепи устни от лицето й.
Той я отблъсна от себе си и на Кет й се стори, че мъжът трепери не по-малко от нея. Наметката се бе свлякла от раменете й и течението я носеше към брега. В този миг, застанала пред Сребърния меч, увита само в остатъците от разкъсаната си нощница, тя се изплаши. Усети хладен полъх на вятъра върху гърдите си и едва сега видя, че те са напълно голи, с набъбнали от студа и милувките му зърна… Тихо извика и придърпа ленената нощница нагоре, което бе почти безсмислено, защото тънката материя лепнеше по мокрото й тяло, разкривайки всичко — гърдите, хълбоците, златистия триъгълник между бедрата й.
— Наистина очарователно, госпожице! — въпреки насмешливия тон, мъжът изглежда страдаше, преизпълнен с гняв и разкъсван от мъчително вътрешно напрежение. Сам си бе виновен. Възвърнала смелостта си, Кет отново се опита да го удари, но непознатият улови китките й и тя трябваше да стисне зъби, за да не издаде болката, която й бе причинил.
— Къпете се вече! — заповяда той.
— Вървете по дяволите!
— Не се бойте, госпожице, ще остана тук — обеща й непознатият, извърна се и излезе на брега.
Кет усети как гърлото й пресъхва. Поне лудешките удари на сърцето й бяха престанали. Тя се отпусна изнемощяла в студената вода, копнеейки за облекчаващото действие на ромолящите вълни на потока. Неволно докосна устни с чувството, че още усеща настойчивата целувка. Енергично се зае да се убеждава, че е била превъзбудена от преживяното и непознатият е нямал никакво право да злоупотребява и да се отнася така с нея. Мразеше го, презираше го, о, да!
Но каквото й да се опитваше да си внуши, гневът й бе изместен от объркване и плашещо учудване. Кет се потопи още по-дълбоко във водата с надеждата, че студът ще проникне във всички пори на тялото й, прогонвайки онези необясними чувства. Какво се бе случило с нея? Миг след миг този непознат все по-осезаемо се бе настанил в живота й — рицар с двуостър меч, невероятно груб, почти варварин. И въпреки това, докосванията му будеха у нея неподозирани чувства, при все че я държеше като пленница, за да я предаде на друг един мъж.
И все пак, колкото и безмилостно да я дразнеше и подиграваше, той притежаваше някакви вътрешни задръжки, Кет чувстваше това. Нещо, изглежда липсващо на този свят след смъртта на Хенри и отпътуването на Ричард — чест…
Въпреки това, мъжът бе непоносим. Как можеше да я целува така страстно, толкова дръзко да я гали и да я измъчва така безмилостно?
Простенвайки, тя си спомни за пожара, който бе разпалил в нея, и потопи глава в студената вода. Вълните плакнеха косите й и Кет се зае да ги разплита с пръсти. След това изтърка ръцете и краката си, за да отстрани засъхналата по тях кал.
След известно време се изправи, зъзнейки и погледна към брега, но рицарят не се виждаше. Едва когато се взря между дърветата, го видя да приближава с вълнено одеяло в ръка. Той застана безмълвно на брега, за да я изчака. Кет се приближи към него, без вече да се опитва да покрие тялото си с остатъците от нощницата или да прикрие голотата си с ръце. И без това не можеше да скрие всичко.
Той покри раменете й с одеялото и я издърпа на брега. След това извади наметката си от потока и я просна на една скала, за да изсъхне.
— Запалих огън в огнището. Вървете в колибата и се сгрейте.
Кет любопитно го погледна.
— А вие къде ще се изсушите?
— На слънцето.
— То едва прозира през клоните.
— Тогава ще се изпълни желанието ви и ще ръждясам.
— Не се боя от вас, господине. Така че можете да свалите ризницата си и да дойдете с мен в колибата.
Ругаейки, той извика към нея:
— Проклятие! Вървете най-сетне!
— Защо сте ядосан? Вие сте причината за всичко това, не аз!
— Нищо подобно, госпожице. Не съм направил нищо повече, освен да ви избавя от Дьо Ла Вил.
Страните й поруменяха, но Кет издържа на погледа му.
— Дьо Ла Вил, Монджой, вие — каква разлика, когато някой мъж със сила взима това, което иска да притежава?
Той светкавично се оказа до нея, улавяйки я за раменете.
— О, надявам се никога да не разберете разликата!
Младата жена инстинктивно усети, че непознатият има право и че трябва да му бъде дълбоко благодарна. Тя прехапа треперещата си горна устна и вдигна поглед към него.
— Дьо Ла Вил е чудовище. Чувала съм и сама го усетих…
— Какво?
— Когато докоснеше ръката ми или се втренчеше в мен, усещах злобата, стаена в него. А Монджой? Очевидно не е много по-добър.
Ръцете му се отделиха от раменете й.
— Той никога няма да ви причини болка.
— Той е нормандец…
— Както и баща ви, госпожице — с хладен глас й припомни непознатият.
— Баща ми беше по-различен — прошепна тя.
— Сигурно, но има и други нормандски благородници, които са „по-различни“, мъже които се възхищаваха на силата и добротата му.
Кет неочаквано сбърчи чело. Може би Сребърния меч най-сетне бе издал нещо.
— Познавали сте баща ми!
— Не съм казал подобно нещо…
— О, напротив, познавали сте го. Разбрах по гласа ви. Защо ме лъжете?
— Така да бъде, познавах го.
— Но вие сте саксонец, ръката на саксонското правосъдие! — Един разбойник не би могъл да познава баща й, ако не е същият, който спаси живота на графа през онзи ден в гората. — Мили Боже! — прошепна тя. — Тогава в гората, през онази пролет, сте бил вие. Старият Дьо Ла Вил бе заповядал да отсекат ръката на един бракониер, баща ми се застъпи за него и Дьо Ла Вил би го убил, а навярно и всички нас. И тогава дъжд от стрели обърна негодника и свитата му в бягство. Това сте бил вие!
— Аз съм Сребърния меч, госпожице. Стрелецът с лък се казва Робин Худ.
— Въпреки всичко, това сте бил вие! През всичките тези години сте се застъпвал за бедните, потискани хора — една жива легенда.
— Госпожице, все още не съм чак толкова стар!
— Но малко след злополуката в гората, хората започнаха да говорят за Сребърния меч. От тогава се носи легендата.
Мъжът нетърпеливо махна с ръка.
— Госпожице, бъркате всички нормандци с презрения Джон Плантагенет. Не всички барони из тези земи са толкова покварени, алчни и жадни за власт. Може би трябва да дадете шанс на Монджой.
— Опитвате се да ме отклоните от въпроса, но аз не мога да забравя това, което бих искала да узная. Кажете ми истината!
— Няма нищо за разказване.
— Ще продължавам да ви разпитвам за това, докато признаете, че вие сте тайнственият стрелец.
Рицарят въздъхна дълбоко.
— Какво значение има това вече?
— Признайте!
— Е, добре, признавам, било то вярно или не. Но нека си остане между нас. Искам още веднъж да ви попитам, какво имате против Монджой?
— Познавам го!
— И само затова е проклет навеки? — мокрият рицар изруга объркан. — Уверявам ви, че няма да ви причини страдание.
— Може би не е толкова покварен като Дьо Ла Вил, но би желал да притежава замъка и земите ми, които Ричард му е предложил. А освен това, всеки мъж желае наследници. Затова има нужда от жена и му е все едно, дали тя иска да се омъжи за него или не. Ще го оспорите ли? — предизвикателно попита тя.
— Без съмнение, той има нужда от жена. Но не би я измъчвал, а само малко превъзпитал…
— За да може да я командва! — прекъсна го насред думата Кет.
— Госпожице, защо постоянно повтаряте, че не искате да се омъжите за него? Да не би да мислите, че имате избор? Благодарете на Всемогъщия, че Ричард още е жив, а Джон още не е завзел трона, защото той би ви омъжил за Дьо Ла Вил и никой на този свят не би могъл да му попречи. Но вие ще вдигнете сватба с Монджой и с това всичко ще приключи!
Той неочаквано й обърна гръб, приближи се към скалата, върху която бе прострял наметката си и седна отгоре.
— Госпожице Катрин, сега вървете в колибата, заповядвам ви! Ще изморите и двама ни!
— Ни най-малко не съм уморена и ако не се държахте толкова невъзможно, може би щях да изпитам дори известно уважение към вас, господине. Никога няма да забравя онзи ден и благодарността, която дължа на спасителя на баща си.
— Ако вие, госпожице, не сте уморена, то аз съм. И, кълна се, няма да ви позволя още дълго да ми ходите по нервите!
Кет се извърна гневно и се запъти към колибата. Вътре гореше буен огън. Върху един стол бе преметната дамска рокля и Кет любопитно се приближи. Дрехата бе ушита от най-фин лен, а деколтето и полите й — поръбени със скъпа кожа в същия цвят. Очевидно Сребърния меч бе приготвил тази рокля за нея, но откъде я имаше?
Тя се огледа из колибата и изведнъж отдръпна ръце от ленената рокля, като да се бе опарила. Монджой използваше тази колиба, когато ходеше на лов. Значи роклята трябва да бе на някоя жена, която е водил тук. Някоя дама или лека жена? Кет решително повдигна рамене. Тя не искаше да бъде негова жена и за нищо на света не би докоснала дреха, носена от неговите любовници.
Но от друга страна, не можеше да се разхожда гола наоколо. Тя се уви още по-плътно в одеялото и седна пред огъня, който постепенно я сгряваше. Вратата се отвори и Кет нямаше нужда да се обръща, за да разбере, че Сребърния меч се е върнал в колибата.
— Оставил съм ви нещо за обличане, госпожице.
— Да, зная.
— Не ви ли харесва?
— Отказвам се от дрехи, които неотдавна е свалила някоя от леките жени на Монджой — хладно отвърна тя.
С две крачки мъжът се оказа до нея, вдигна я на крака и одеялото се свлече на пода. Кет отново стоеше пред него, облечена само в междувременно изсъхналата си, но разкъсана нощница.
Свалил доспехите си, с изключение на шлема, мъжът изглеждаше по-силен от всякога, защото под тънкия плат се очертаваха стегнатите мускули на гърдите, ръцете и бедрата му. Пръстите му болезнено се впиха в китката й.
— За какво всъщност се мислите, госпожице? За небесен дар?
— Пуснете ме! — сериозно изплашена извика тя. Как е възможно един и същ човек да бе тайнственият стрелец — почтен, благоприличен и добър, а също и толкова груб и арогантен? — А за какъв се мислите вие? Очевидно — някакъв злополучен рицар без земя, който уж върши благородни дела, а всъщност се стреми единствено към печалба…
— Не става дума за мен! Не сте достойна да целунете и малкото пръстче на дамата, носила тази дреха.
— Неговата ку… — в мига, преди той да й зашлеви плесница, Кет вдигна ръка и извика: — Не!
Чу как скърцат зъбите му, когато се овладя и свали ръка. Удивена от неочаквания му гняв, тя се зачуди колко ли добре всъщност този човек познава Монджой. Или жената, която очевидно обожаваше.
— Тогава стойте си гола! — гневно извика той и пусна китката й. Без да си позволи дори и най-бегъл поглед към тялото й, той се взря в очите й, след което се запъти към вратата. Но след миг се извърна, наблюдавайки как младата жена отново се увива в одеялото.
— Простете, госпожице — помоли непознатият и дълбоко се поклони. — Изглежда притежавате необикновената способност постоянно да ме изкарвате от нерви.
Гневът на Кет започна да се стопява. Навярно заради бурния си темперамент той често изричаше думи, които в същност не мисли. Може би дори я харесваше, макар и само физически. Въпреки че не заслужаваше да целуне връхчетата на пръстите на ангела в женски образ, носил бялата роба. Или означаваше нещо за него единствено защото е познавал и уважавал баща й. Кет реши да отстъпи но съвсем малко.
Увита в одеялото, тя достолепно склони глава.
— Извинявам се, господине, ако съм ви засегнала. Но, при положение че съм принудена да се омъжа за този човек, предполагам, ще ме разберете, ако не се възползвам от гардероба на жените му.
— Тази рокля не принадлежи „на жените му“, както вие се изразихте, Катрин, а на първата му годеница, госпожица Алиса Олбрайт.
Кет затаи дъх.
— Идвал е тук с Алиса? И заедно… — тя занемя, а сраните й пламнаха. Значи са имали любовна връзка? Въпреки че Монджой създаваше впечатление на човек от камък и стомана, нетърпелив, винаги жадуващ да се метне на коня и да последва краля по нормандския им маниер? Какво бе открила в него Алиса?
— Ако петните паметта на госпожица Алиса, ще поставите търпението ми на сериозно изпитание — предупреди я Сребърния меч.
Известно време тя го наблюдаваше мълчаливо.
— Вие служите на Монджой. — Това не бе обвинение, а само установяване на фактите. — И мисля, че сте бил влюбен в годеницата му.
Усещайки как гневът отново се надига в гърдите на непознатия, тя трескаво вдигна ръка.
— Не, моля, не се обиждайте, господине! Аз самата много се възхищавах на Алиса. И щом тази роба е била нейна, ще я облека с голямо удоволствие.
Очевидно тези внимателни слова бяха охладили гнева му, защото мъжът се поклони. Неочаквано Кет пожела да можеше да види лицето му под шлема. Забралото закриваше очите на непознатия, а стоманената плетеница завършваше непосредствено до устните му, така че формата им не можеше ясно да се види. Затова пък толкова жив бе споменът за горещото докосване на устните му…
Знаела ли е Алиса, че този рицар е влюбен в нея? Може би дори е отвърнала на чувствата му? Бедната, хубава Алиса! Такава прекрасна жена, отнесена от същата треска, която причини смъртта и на нейните родители.
Но Алиса поне е била обичана, истински обичана. От Сребърния меч. Кет рядко бе долавяла толкова страст в гласа на някой мъж.
— Радвам се, че най-сетне сте готова да скриете голотата си, госпожице — меко рече той. — Защото, повярвайте ми, освен ината и хапливия си език притежавате и някои прелести, от които кръвта във вените на всеки мъж може да кипне.
Да се смее или да се сърди? Или с всички сили да потисне напористите чувства, които погледът и думите му отново разпалваха в нея?
Но това нямаше никакво значение, защото Сребърния меч възнамеряваше да я напусне.
— Ще донеса нещо за ядене — лаконично обясни той. — Скоро ще се върна.
Вратата се захлопна след него и Кет остана сама в колибата, стоплена от огъня и от непознати чувства.
Неочаквано тя пусна одеялото и нахлузи роклята на госпожица Алиса. Непознатият щеше да се върне скоро — един мъж много по-опасен от Дьо Ла Вил, който можеше да застраши тялото, но не и сърцето й.
Докато този мъж… Тя отново се разтрепери. Този мъж бе способен да открадне част от сърцето й.