Дара Джой
Тази нощ или никога (5)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
АБСУРДЪТ ЗАПОЧВА

Венчавката щеше да се състои днес, точно преди пладне, в параклиса на имението.

Или поне така бе според сър Пърси, който прилежно бе уведомил Джон късно предната вечер за точното време, място и дата на собствената му сватба.

Джон въобще не се съмняваше, че получената информация е изрядно точна, като се има предвид безупречният й източник.

Той мълчаливо кипеше от яд, докато се взираше през прозореца на спалнята си към парка на имението. Мисълта, че скоро това няма да е неговата стая, за миг премина през съзнанието му.

Скоро ще заеме господарската спалня, и то заедно с всички отговорности, които включва тази привилегия.

Ноздрите му се разшириха от гняв.

Нямаше нищо против да се ожени за Хлое. Всъщност сега, когато бе свикнал с тази мисъл, тя му се струваше доста привлекателна. Тревожеше го скоростта, с която се развиваха събитията, и бързината, с която всеки действаше, за да превърне идеята в реалност.

Вчера, когато бе яздил до къщата с Хлое, Морис вече ги очакваше. Щом забеляза как Джон е гушнал Хлое в скута си, вуйчо му моментално обяви ултиматума си под формата на ужасно многозначителен поглед.

Безмълвното съобщение бе пределно ясно: дай й името си, преди да си създал поредния скандал.

Обикновено вуйчо му бе готов да си затваря очите пред аморалното му поведение. Но в този случай той определено смяташе да е безкомпромисен. И бе очертал границата, която Джон не биваше да престъпва.

А тя се намираше точно под носа му.

Тогава Джон бе приел предизвикателството с леко повдигане на веждите си. Специално се постара да свали Хлое от коня върху стъпалата безкрайно бавно.

И точно тогава Морис съобщи на племенника си, че е получил специалното разрешително. Без да каже нищо, Джон просто бе извърнал коня си към конюшните. Движението му бе умишлено безпристрастно, не изразяваше нито съгласие, нито недоволство.

Въпреки раздразнението си, че вуйчо му се опитва да поеме нещата в свои ръце, Джон си даваше сметка каква е простата истина. Без значение какво мислят всички, той смяташе да се ожени за Хлое. А ако вуйчо му ще се почувства по-добре, като си въобразява, че контролира положението, тогава защо да не му позволи това удоволствие? Неоспоримо бе едно: Джон никога не правеше нещо, което е в разрез със собствените му желания.

А да се ожени за Хлое вече бе негово желание.

И желанието го поведе към някои размисли от съвсем друг тип. Въображението му заработи върху възможностите, които ще му предложи идната нощ…

На алеята под прозореца му внезапно се появи карета с четворен впряг, препуснал в галоп, като на завоя се наклони на две колела и едва не прегази едно слугинче.

Джон изруга под носа си. Днес за пети път се разминаваше на косъм от евентуално произшествие, при което да загуби човек от прислугата.

Неизвестно как, новината за сватбата му бе достигнала до хорския слух.

Направо си представяше за какво дрънкат всички. Чухте ли? Онзи развратник, Лорд Секс, щял да се жени! Каква ли е пикантната случка, която е предизвикала подобно невероятно решение?

Да, сигурно точно такива неща си говорят.

А доказателството за това се намираше точно под носа му.

Още от ранни зори всякакви карети, файтони, каляски, кабриолети, двуколки и какви ли не екипажи се втурваха като побъркани към Chacun a Son Gout. Градът прииждаше и цялата си пищна показност.

Непредизвестеното пристигане на каймака на града бе хвърлило цялото домакинство в паническа суетня.

Извиненията за неканеното, без предупреждение и недобре дошло пристигане, които бе дочул, преди да реши да се скрие от тях, бяха направо смешни:

Бяхме наблизо и си помислихме, че е добра идея, да се отбием при вас за мъничко.

Кочияшът ни обърка пътя. Бихме ли могли да ви се натрапим за няколко дни?

Чухме, че сте болна, графиньо, затова веднага пристигнахме…

Нелепите преструвки продължаваха до безкрай.

Насред цялата бъркотия графинята обяви, че имало някакъв обичай на рода Фонболар и се скри в оранжерията да направи букет от билки и специални растения за сватбата на внучката си. Спомена някаква глупост от сорта, че тези билки правели младоженеца по-мъжествен.

Сякаш имаше нужда от това.

Горкичката Хлое бе принудена да им слугува и сега храбро се опитваше да намери стаи за всички, като непрекъснато бе засипвана с нагли въпросчета от интимно естество. А някои дори се осмелиха да й поднесат съболезнованията си.

Съвсем добронамерено Джон й бе предложил да я спаси, като я отвлече и я заведе в Гретна Грийн^[1], където биха могли да минат метър, така да се каже.

Хлое хапливо му бе отвърнала, че Лорд Секс сам си е виновен за фурора, който е предизвикала новината за сватбата му. Ако репутацията му не бе толкова забележителна, нищо подобно нямаше да се случи. Ето защо, предупреди го тя, като размаха пръст заканително и се ухили: по-добре да се примири с последствията от лошата си слава и да ги понася с достойнство.

Поне за това сигурно е права, помисли си той.

Освен това тя изглеждаше направо прелестна, както тичаше насам-натам из къщата, духаше косата, залепнала за челото й, и си мърмореше нещо на френски. Чувствените му устни помръднаха. Скоро това мъжко момиче щеше да се скрие в гардероба си и да изпусне парата.

Не би могъл да преброи колко пъти в миналото бе тръгвал да я търси навсякъде само за да мине покрай удобната мебел в спалнята й и да чуе как откъм затворените дървени врати долитат разни френски клетви.

Явно жените Фонболар не обичаха да показват открито недоволството си.

Предпочитаха да изливат яда си върху махагонови мебели. Естествено човек лесно би решил, че има халюцинации ако чуе как откъм някой шкаф долита сърдит глас, бълващ огън и жупел! Той се изкикоти. Хлое бе толкова пленителна…

Откъм коридора пред стаята му се дочу един съвсем различен глас. И това бе неопределеното изсумтяване на Дитер, което съвсем не бе така пленително.

— … Само не ми казвай, че смяташ да се появиш на сватбата, облечен изцяло в черно!

А този омразен глас често се явяваше в кошмарите му, и принадлежеше на сър Пърси.

— Просто никой не прави така, човече!

— Но е приемливо — сърдито измърмори Дитер.

Чу се ужасен вик.

Джон трепна. Дори му се стори, че чува как Пърси се е вкопчил в стената, за да не падне от възмущение.

— Няма по-неприемливо нещо от това, което е просто приемливо — последва кратичко цъкане с език. — Къде ти е усещането за стил! Просто не може така!

Джон вдигна очи към небето. Почти изпитваше съжаление към Дитер. Пърси го бе взел на мерника си, наречен мода.

— Какво им е на дрехите, с които се обличам? — свирепият глас съдържаше и нещо като ръмжене, а немският акцент бе някак по-силен от обикновено. Шнапс повтори като ехо ръмженето. И то на немски. В-в-вуф!

Но Пърси бе неустрашим.

— О, добре! Не обръщай внимание какво мисля! Та кой съм аз? Може би е просто нелепа случайност, че дори и кралят е благосклонен към мен?

Това заявление бе последвано от скептично изсумтяване.

— Вашият крал често има пристъпи на лудост.

Последва кратка пауза. Джон си помисли, че човек едва ли би могъл да оспори това.

— Добре тогава, нека попитаме лорд Секстън какво мисли по въпроса.

Джон се ококори. Как ли пък не!

Гласовете се приближиха.

О, не, само това не! Джон огледа стаята, търсейки път за бягство. Нямаше никакво намерение да бъде сгащен в ъгъла от тези двамата.

За щастие той бе специалист по бягствата от разни спални. Половината от съпрузите в града вече го знаеха.

Под леглото? Не, прекалено очевидно място.

В гардероба? Рисковано е.

Зад завесите? Липсва финес.

Терасата. Той отвори вратите, скочи вън върху перваза и успя да ги затвори тъкмо навреме, преди вратата на стаята му да се отвори със замах. Сър Пърси никога не чукаше, тъй като явно си мислеше, че негово изконно право е да влиза навсякъде, когато си поиска.

— Джон! — чуха се стъпки, които обиколиха стаята.

Лорд Секстън се прилепи до външната стена.

— Брей, мога да се закълна, че го видях да влиза тук преди малко.

Още стъпки.

— Е, няма значение… Я погледни сега, Дитер. Ще ти покажа какво имах предвид!

Джон чу как гардеробът бе отворен. Усмихна се доволно, като показа за миг белите си зъби. Точно както предположих — прекалено рисковано скривалище.

Пърси започна да се рови из съдържанието му.

— Отлично! Пробвай това.

Джон много предпазливо надникна иззад ъгъла през стъклените врати. Гледката пред очите му го накара да изскърца със зъби. Та това е любимата ми жилетка, по дяволите!

Дитер неохотно пробва златистата сатенена дреха. В раменете му бе прекалено широка, а на кръста не можеше да се закопчее.

— Чакай, позволи ми да опитам — Пърси застана пред германеца. Като хвана двете предни части на жилетката, той я дръпна здравата и закопча копчетата още преди Дитер да успее да издиша.

Дори и вън, на терасата, Джон чу звука от разпарящи се шевове.

Явно конците, с които бе съшит гърба на жилетката, не бяха издържали на това грубо отношение.

Дланта на Джон беззвучно удари по стената до него.

— Я да видим какво се получи… — без да обръща внимание на разпрания гръб на жилетката, Пърси завъртя Дитер към резбованото огледало на стената.

Дитер се втренчи в образа си в огледалото, като обстойно изсумтя.

— Не виждаш ли каква голяма разлика има сега? — Пърси тържествуващо направи кръг с ръката си във въздуха. — Забележи как този цвят подчертава оттенъците в косите ти.

Оттенъци? Джон разтърси глава, за да проясни мислите си. Ама че глупости! Косата на Дитер бе черна като катран.

Дитер повдигна едната си рунтава вежда, като се оглеждаше съсредоточено.

— А забелязваш ли как този нюанс ти придава авторитетен вид? Златото, както всички знаят, е паричният стандарт, върху който се крепят цели нации!

Джон усети как погледът му се събира над носа. Боже дай ми сили!

Но още по-изумително бе, че Дитер продължи да се съзерцава: този мрачен човек видимо се накокошини и започна да се кипри самодоволно.

Пърси го потупа по рамото.

— Ars gratia artis — напевно издекламира той. — Изкуство заради самото изкуство.

Джон с мъка успя да заглуши смеха си.

Скоро след това величаво изказване и двамата напуснаха стаята. И то с неговата жилетка.

Странното в цялата работа бе, — а Джон можеше да се закълне, че очите му не го лъжеха — че видя Пърси тайничко да се подсмихва точно преди да затвори вратата.

Можеше да се закълне също така и че усмивката бе придружена от поглед точно по посока на терасата, където се криеше Джон.

 

 

Джон застана пред гардероба в стаята на Хлое.

През дървените плоскости долитаха приглушени думи.

— … cherchez Хлое! Ама какво си мислят те! Че на сватбения си ден нямам друга работа, освен да се грижа за удобството им? Аз ли съм виновна, че им е скучно? Отегчени са и ми се влачат тук! Faute de mieux! Защото нищо по-интересно не им е хрумнало! А ние да не сме ордьовър за неутолимото им любопитство? Non!

Чувствените устни на Джон се разтегнаха в широка усмивка. Точно както бе очаквал. Хлое здравата се бе ядосала.

Той отвори вратата на гардероба и се облегна на страничната греда. Скръсти ръце върху гърдите си и зачака.

Няколко секунди по-късно главата на Хлое изникна сред дрехите, а червените й коси бяха здравата разрошени.

— Как разбра, че съм тук? — съвсем сериозно попита тя.

Той вдигна вежди.

— Просто отгатнах — отвърна иронично.

Хлое все още бе много ядосана от неочакваното пристигане на толкова много претенциозни гости, някои от тях съвсем непознати. Нямаше никакво време за подобни неща! Трябваше да се съсредоточи върху онова, което й предстоеше тази нощ.

Първата й брачна нощ.

Как ще успее да скрие факта, че е девствена? Нямаше никакъв шанс Джон да не забележи. Този човек имаше навика да обръща внимание на дребните подробности особено когато тези подробности са свързани с жени! Невъзможно бе да пропусне това мъничко… неудобство.

Върху гладкото й чело се изписа малка бръчица. Трябваше да измисли някакъв план за действие, и то бързо!

Сърцето й лудо биеше в гърдите, когато вдигна поглед към него. Джон бе изваян като произведение на изкуството. Какво ли е усещането, ако го докосва, както винаги е желала?

Тя моментално потисна тази мисъл. Точно сега не му бе времето да си фантазира подобни неща.

И все пак тези фантазии скоро щяха да се превърнат в реалност. Спешно се нуждаеше от план!

— Какво искаш?

Сякаш прочел плътските й помисли, той отвърна с копринен глас:

— Иди и намери баба си, скъпа.

— Защо?

— Кажи й да не слага прекалено много билки в букета ти… няма да има нужда от тях.

Пленителните нефритенозелени очи искряха с неприкрита закана. И то от чисто сексуално естество.

Хлое никога не бе виждала точно това многозначително изражение върху лицето на Джон.

Е, добре. Още една бройка в списъка на интригуващите изражения, които Джон й отправяше напоследък.

Ако се вземат предвид обстоятелствата, тя направо си го бе просила. Че и нещо повече.

Беше се борила за това.

Дланите й се навлажниха. Тя ги изтри в полите на роклята си. Нуждаеше се от план! Като си пое дълбоко дъх, тя се опита да поуспокои нервите си, които явно си позволяваха да се развихрят. Това бе просто една първа брачна нощ — нищо страшно нямаше. А богатият опит на избраника й си имаше и добрите страни, като например той щеше да стори всичко по силите си, за да направи изживяването, колкото може, по-приятно за нея.

В това отношение можеше изцяло да се довери на Джон. Способностите му бяха направо легендарни.

Но пък за онзи мъничък проблем трябваше някак да се погрижи.

Как да му попреча да разбере?

Въобще не биваше да се опитва да го напие. Джон притежаваше удивителната способност да пие много внимателно, а и нещо й подсказваше, че точно тази вечер едва ли ще е склонен да пие прекалено много.

Но пък да намери баба си, може би не бе лоша идея. Вероятно би могла да я накара да й разкрие някои будоарни тайни, които биха позволили на Хлое да състави надежден план.

И все пак трябва да е страшно внимателна. Баба й в никакъв случай не бива да заподозре истинската причина тя да търси подобен съвет. Графинята едва ли би приела с възторг опита на внучката си, да скрие от новия си съпруг факта, че е непокътната. А Хлое нямаше никакво намерение да й обяснява цялата заплетена история.

Вече решила каква ще е следващата й стъпка, тя прикри нервността си, като се престори на много самонадеяна.

— Джон, и ти би могъл да помогнеш с настаняването на гостите, а не да ми стоиш тук като жребец, даден назаем за разплод!

Ченето му направо увисна. Не можеше да повярва на ушите си!

— Хлое!

Тя се измъкна изпод една купчина дрехи и се промуши покрай онемелия виконт.

— Много съм заета, Джон. Нямам време за подобни работи — тя умишлено пропусна да уточни какви точно работи.

— Церемонията започва след два часа — тя строго вдигна пръст към него, докато излизаше през вратата. — Очаквам от теб да си готов и… и… подготвен.

С тези тайнствени думи тя изчезна от погледа му.

Джон видя как тя излиза с хитро пламъче в очите. Доста разсеяно се почуди дали въобще има някаква представа колко подготвен може да е един жребец.

 

 

Хлое откри баба си в оранжерията.

Това бе наистина красиво помещение и любимо място. Без значение какво е времето навън, под стъкления купол винаги цъфтяха в изобилие какви ли не растения.

Баба й представляваше нещо като аматьор парфюмер: още от най-ранно детство живо се интересуваше от стимулиращите и запленяващи сили на цъфтящите растения. Земите около наследственото й имение изобилстваха от такива растения и родът й бе създал своя собствена парфюмерия още преди векове.

Тук, в Англия, тя отглеждаше какви ли не ароматни разновидности: рози, истинска мирта, жасмин, и, разбира се, френска лавандула.

Графинята също така с огромно удоволствие забъркваше всякакви ароматни масла за кожа и за вана. Десетки миниатюрни шишенца с чудновати форми бяха наредени по каменния под на стаята.

Хлое обичаше особено много един аромат, който баба й бе смесила специално за нея, съдържащ масла от жасмин, тубероза и люляк, с леко ухание на някаква екзотична подправка. Явно и Джон го харесваше, защото неведнъж бе говорил за него.

— Гранмер, трябва да поговоря с теб.

Графинята вдигна поглед от прелестния букет, който гласеше за внучката си.

— Какво има, ma petite?

Хлое се поколеба. Как да започне?

— Ами… става въпрос за… разбираш ли… за довечера.

Баба й остави букета и нежно й се усмихна.

— Тревожиш се за първата си брачна нощ, така ли, ангелчето ми?

Хлое понечи да поклати глава отрицателно, но графинята протегна ръка да я прегърне, и тя се отказа.

— Няма нищо страшно. Всичко ще бъде наред. Сигурна съм, че Джон ще знае точно какво да направи — тя намигна на внучката си. — Макар и да не е французин.

— Но…

— Нима си мислиш, че бих те поверила на кого да е? Non, ще видиш. Джон винаги се грижил за своята Хлое и така ще е и тази нощ. Слушай твоята гранмер. Поне за това съм сигурна.

— Но аз не знам точно какво…

— Той ще те води. Ти само го слушай.

И тя така и смяташе да направи. Всичко това бе чудесно, само че ни най-малко не й помагаше да разреши проблема си.

— Аз как ще… как ще се справям с него, гранмер? Всички знаят, че прави само, каквото сам реши.

— О, това ли било! Та това е проблем, стар колкото света — графинята кимна мъдро. — Но жената, разбира се, трябва да владее положението.

Ето че стигнахме до някъде. Баба й познаваше отлично привичките на мъжете.

— И как да постигна това? — откровено попита тя.

— Трябва да му отдадеш всичко — заяви графинята с убеждението на една фатална жена.

— Всичко? — това звучеше доста опасно.

— Всичко! — по-възрастната жена бавно се усмихна. — Но…

— Но какво? — Хлое се наведе към нея, да не би да пропусне този безценен съвет.

— Трябва да го накараш да си мисли, че винаги остава още нещо.

Хлое се замисли върху думите й.

— Но каква полза?

— Това направо ще го влудява! Той вечно ще се чуди какво ли още не си му отдала. И ако е истински мъж, винаги ще се връща при теб, за да си поиска онова, което смята, че му принадлежи.

— Въпреки че то не съществува?

— Mais oui. Мъжът винаги иска да завладее жената — да я направи своя. А като го караш да вярва, че все още не го е сторил, ти го въвличаш в едно съревнование между твоята и неговата воля. А мъжете обожават предизвикателствата — те ги карат да поддържат форма.

Хлое все още не бе убедена. Пък и Джон си изглеждаше достатъчно във форма.

— Сигурна ли си за всичко това?

— Oui! Напълно!

Хмм.

— Ти… ти така ли правиш с Морис?

— Да! От години всеки път, когато ме помоли да се омъжа за него, аз отказвам. C’est са, направо го държа в ръцете си — графинята сви пръсти.

Хлое наклони глава на една страна, като се замисли доколко благоразумен е подобен подход.

— Но това е рисковано.

— Всичко, което си заслужава, крие рискове.

— Предполагам…

— Не се тревожи толкова, скъпа. Мъжете сякаш никога не проумяват какво става. Често се налага дори да ги удариш по главата, за да видят очевидни неща. Такава им е природата.

Хлое примигна, тъй като точно в този миг разрешението на проблема се появи кристално ясно в съзнанието й. Разбира се! Как не се бе сетила по-рано? Направо гениално! Джон никога нямаше да разбере.

— О, гранмер, толкова съм ти благодарна! — тя прегърна баба си, след което изтича развълнувано вън от оранжерията.

Графинята се усмихна с обич след момичето, после отново се съсредоточи върху букетчето.

 

 

Добре скрит и удобно разположен зад една гъста леха цветя, Морис Шавано повдигна учудено вежди.

Той също бе избягал от гостите и бе потърсил убежище в оранжерията.

Успокоителното бълбукане на фонтана и ведрата зеленина в помещението го бяха накарали да се унесе в сън дълго преди графинята да влезе в оранжерията.

Но техният разговор го бе събудил.

И сега по все още красивото му лице бавно се разля широка усмивка.

Хо-хо!

 

 

Джон трябваше да си пробива път направо с бой, за да стигне до предната част на залата. Малкият параклис на имението бе препълнен до пръсване. Някакъв мъж грубо го изблъска с лакът настрани с думите:

— Нямаш късмет, приятелче! Ние първи застанахме тук! Върни се и си намери друго място.

Джон прониза мъжа с убийствен поглед.

— Да, но аз съм този, който ще се жени… приятелче!

Мъжът почервеня като домат.

— Извинете — промърмори той.

Джон продължи да си пробива път напред. Това бе направо абсурдно! Може би имаше поне едно добро нещо в ситуацията: Пърси да не е успял да… По дяволите!

Ей го там. Точно отпред.

Заедно с Морис и графинята и…

Той се препъна.

Дитер бе облечен с неговата златиста жилетка и се бе препасал с морав колан. Дори Шнапс носеше мъничка сребърна шапчица, завързана с панделка за грозната му главица. Дребното куче се взираше свирепо в гостите, а единственият му зъб заплашително стърчеше.

Джон осъзна, че за пръв път чувствата му напълно хармонират с тези на злонравното псе.

Погледът му обхвана и останалата част от свободното пространство в предната част на параклиса. Ето я. Неговата невеста.

Нещо подскочи в гърдите му. Бе прелестна.

Облечена в семпла рокля от бяла батиста, тя му се стори най-изящното същество, което някога е виждал. Главата й бе украсена само с венче от миниатюрни жълти рози.

Той застана до нея и взе фините й ръце в своите.

— Изглеждаш прелестно, скъпа — нежно погали с пръст гладката й буза. — Прекалено красива си за такъв като мен.

Хлое вдигна поглед към него и му се усмихна, а цялото щастие, което изпитваше, се отразяваше в очите й.

— Напротив, Джон, самият ти си толкова елегантен!

И наистина той бе направо зашеметяващ в сивия си жакет и брич до коленете, високи кожени ботуши, сребриста жилетка и бяла копринена риза. Никога не го бе виждала толкова красив. Тънка черна лента придържаше златистата му коса в опашка.

Изглежда, той искаше да й каже и още нещо, но точно в този момент свещеникът ги поведе към местата им. И тъкмо когато Джон му направи знак да започва, Пърси произнесе на висок глас:

— Morituri te salutamus! Ние, които ще умрем, те поздравяваме!

Всички избухнаха в смях. Дори на Хлое й се наложи да потисне една усмивка.

Джон хвърли през рамо към кума си поглед, който би убил и слон.

Службата започна. Джон току поглеждаше скришом Хлое. Не знаеше защо, но му се искаше да я запомни завинаги как изрича обета, с който става негова съпруга.

Моята съпруга.

Онова нещо в гърдите му отново подскочи. Той храбро се опита да го потисне.

Церемонията приключи още преди той да се усети. И му бе съобщено, че вече може да целуне булката. Той се наведе и съзнавайки жадните погледи на зяпачите, реши просто да докосне с устни челото й.

Хлое го погледна озадачено. Той стисна ръката й и едва забележимо поклати глава. Не искаше първата им целувка да е пред публика. И тя, изглежда, разбра безмълвното му послание, защото му отвърна също с лекичко стисване на ръката.

И ето че вече вървяха по пътеката между пейките, приемайки сърдечните поздравления, както и някои доста двусмислени забележки.

Графинята подсмърчаше, а Дитер изглеждаше почти незаплашителен.

— Толкова е романтично, нали? — въздъхна Морис.

— Еха, я чуйте това — възкликна Пърси. — Току-що ми хрумна, че сърцето, и това е нашата госпожица Хлое Харт^[2], се омъжи за секса, тоест — Секстън! Как ви се струва, а? Не е ли тъкмо на място?

Морис се изкикоти.

— Човек може само да се чуди какво ли ще излезе от това? — и с тези думи сър Пърси повдигна въпроса, който скоро щеше да занимава всички умове.

Сърцето и Секса. Наистина какво ли ще излезе?

И още преди гостите дори да са излезли от параклиса, по този въпрос започнаха луди обзалагания.

 

 

Пиршеството след венчавката — често наричано dejeuner, или закуска, въпреки обедния час — вече бе започнало. Залата бе препълнена с народ и Хлое се чудеше как ли е успяла прислугата да приготви тази пищна трапеза за толкова много гости, и то в такъв кратък срок. Тя си отбеляза наум по-късно да спомене на Джон, че трябва непременно да ги наградят за отличната им служба с нещо специално.

Сега тя наблюдаваше през полуспуснати клепки съпруга си, седнал до нея. Хлое почти не можеше да повярва, че лорд Секстън най-сетне бе неин.

Е, не изцяло неин, но скоро и това ще стане.

Страните й поруменяха. Как, за бога, ще успее да се преструва, че иска само да взима уроци от него?

Най-добре да не започва още отсега да умува над този проблем. Щеше да се нуждае от цялата храброст, с която разполага, за да успее планът й. За днес й оставаше още само едно, последно, препятствие…

Сър Пърсивал Сесил-Базил чукна по ръба на кристалната си чаша с лъжичката си, за да привлече вниманието на всички присъстващи.

— Вдигам тост за младоженците!

— Слушайте! — извикаха в хор всички около масата.

Джон наложи на лицето си стоическо изражение. Имаше чувството, че отлично знае какво предстои.

— Вдигам тост за лорд Секс… — някои присъстващи гръмко се разсмяха — и за прелестната му невеста. Нека намерят щастие в тази простичка радост, която животът им е отредил — в тяхното взаимно споразумение — при тези думи Пърси улови погледа на Джон и сякаш проникна чак до дълбините на съзнанието му.

Изненадан, Джон тайничко заоглежда този човек. Каква част от истината му бе известна? С него човек за нищо не можеше да бъде сигурен.

Пърси ги поздрави с вдигната чаша, после я поднесе към устата си и другите гости го последваха.

— Благодаря ти — отвърна Джон дипломатично. — Много благородно от твоя страна.

Пърси пренебрежително махна с ръка.

— Няма нужда да ми благодариш, приятелю! — на лицето му цъфна хитроумна усмивка. — Нещата говорят сами за себе си.

— О, нима — тихо рече Джон.

— Точно така — и след тези думи вниманието на Пърси бе ангажирано от лейди Морсби.

Пиршеството продължаваше, но Джон почувства нещо много странно. По челото му избиха мънички капчици пот. Дланите му се навлажниха. И усети как започва да му се гади.

Всъщност колкото по-добре осъзнаваше факта, че Хлое вече е негова съпруга, толкова по-силни ставаха тези симптоми.

Това бе Хлое. Неговата Хлое. Той дори никога досега не я бе целувал! Или поне не по устата — не по онзи начин. Ами ако я разочарова? Невъзможно!

Никога не би я разочаровал.

Но… ако тя не хареса начина, по който той… нещата, които той… Може ли да ги прави с нея? Това бе Хлое. И бе съвсем различно… Направо щеше да му прилошее.

Ръката му леко трепереше, когато той грабна чаша вино от масата и я обърна на един дъх. Трябваше му време — време, за да свикне с всичко това.

И Джон се приготви за най-дългото, възможно най-продължителното пиршество в живота си.

Към средата на следобеда Хлое започна да поглежда съпруга си доста особено. Нормално бе булката и младоженецът по някое време да заминат. Те всъщност нямаха възможност да си уредят истинско заминаване на сватбено пътешествие и при всичките тези гости нещата щяха повече да приличат на оттегляне в покоите. Но все пак всички очакваха двойката да се измъкне при първа възможност.

Трябваше вече да са се прибрали в стаята си, за да отпразнуват насаме своята сватба.

Невярваща на очите си, тя видя как съпругът й погълна още едно парче португалски кейк. Това му бе вече четвъртото. И въобще не изглеждаше той да се кани да стане от масата. Положението започна да става неловко. Някои от гостите вече си шушукаха нещо на ухо.

Какво му става?

— Джон — прошепна тя.

— Ммм, да, Хлое? — той дръпна един минаващ наблизо лакей и му направи знак да сложи в чинията му още една порция боровинков пай.

— Не мислиш ли, че ние вече трябва да… — тя не бе сигурна как точно да довърши изречението.

Той се обърна към нея, а нефритенозелените му очи бяха широко ококорени.

— Какво? — той преглътна. — Какво не трябва да правим? Искам да кажа, какво трябва да правим? Трябва ли? — той затвори очи и мислено изпъшка. Божичко, говореше направо като изплашено момченце.

Пое си дълбоко дъх и рече:

— Да, Хлое, разбира се.

Хлое му се усмихна така, както никога преди. Стомахът му се сви на топка.

— Да, разбира се, но, първо, искам да хапна малко от това много апетитно на вид… — Какво е това нещо? — … нещо — нелепо се доизказа той.

Хлое клюмна в стола си.

Никога преди не бе виждала Джон да яде толкова много. Може би си мисли, че ще му трябва повече сила, за да… Тя дори не искаше да си го помисли.

И когато най-сетне изкачиха стъпалата към горния етаж, вече почти се бе свечерило.

На върха на стълбището Джон внезапно обяви, че му се иска да си вземе една вечерна вана и се отправи към старата си стая.

Хлое влезе в господарската спалня и се отпусна тежко върху огромното старинно легло с балдахин. По-рано през деня бе приготвила стаята за своя план. Сега огледа каната с вода и легена, стратегически поставени на стойката точно до леглото.

Всичко си бе на мястото.

От нея се искаше само да дочака заблудения си съпруг да се върне.

Джон се държеше доста странно. Тя сви рамене и се отправи към съседната стая да се преоблече. Баба й бе дала една невероятно красива нощница за първата й брачна нощ.

Колко жалко, че нямаше намерение да остане облечена в нея по-дълго време.