Дара Джой
Тази нощ или никога (2)

ГЛАВА ПЪРВА
ХЛОЕ СКРОЯВА ПЛАНА СИ

Време бе да сложи край на всичко това!

Хлое Харт присви виолетовите си очи, за да огледа по-добре мъжа, който препускаше през полето към имението, а изпод копитата на коня му се вдигаха облаци прах.

Това можеше да е само Джон.

Никои друг не изглеждаше талкова добре, докато язди жребеца си, а и каквото и да е друго, ако трябва да сме точни. При тази мисъл очите й се присвиха още повече. О, какъв развратник беше!

Тя продължаваше да го наблюдава, докато той пресичаше далечното пасище в бесен галоп. Златистата му коса се развяваше назад, докато той почти се бе слял с коня, за да набере още по-голяма скорост.

Добре познаваше тази поза. А тя заблуждаваше много хора. Заслепени от привичното му безгрижие и зашеметяващия му външен вид, малцина забелязваха желязната решителност, добре прикрита под нехайното безразсъдство на женкаря.

Но Хлое винаги я бе забелязвала.

Съвсем типично бе за него да се преструва, че не го интересува как изглежда.

Въпреки твърдата й решителност, изражението на Хлое моментално се смекчи. Тя бе мислила за тази златоткана коса всеки ден от изминалата година и половина. Това бе цветът на озарен от слънцето мед, а и всичко останало в него й напомняше за тази сладостна течност. И остроумното му чувство за хумор, и онзи подканваш, закачлив смях…

Който обикновено взима теб на прицел! — обади се някакво заядливо гласче в нея.

Тя прехапа долната си устна. Да, но той можеше и да е толкова мил…

Когато му е угодно! — продължи гласчето не без основание.

Хлое си представи движенията на Джон — винаги толкова неустоимо плавни, уверени, някак течни…

Непредсказуеми и хищнически! Като дебнещ звяр!

Тя се опита да заглуши вбесяващото гласче.

Да, Джон често приличаше на пчелен мед: сладък, мек, изобилен и течен, но и с някак непредвидим аромат. Човек винаги се чуди дали и този път вкусът му ще е същият.

Лорд Секс.

Тази шегичка с името му, която целият град намираше за толкова забавна! Дори и шестнадесетгодишен — толкова голям беше, когато го срещна за първи път — той вече бе добре запознат с плътските удоволствия. А с годините нещата само се влошиха.

От самото начало между тях се бе зародило близко и трайно приятелство. Някаква буца заседна в гърлото й. О, направо й се искаше да го убие!

Когато бе на шест години, тя още не разбираше защо жените го гледат така. Той просто бе по-голямото момче, което я вдигаше на раменете си и винаги успяваше да я разсмее. Прегръщаше я и спираше сълзите й с нежни утешителни слова.

Ръката й, досега стисната в юмрук, се отпусна и тя долепи длан към прозореца, сякаш този простичък жест можеше да го приближи към нея. Джон…

Конят и ездачът с безразсъден скок преодоляха каменната ограда и продължиха лудешки напред, изпод копитата хвърчаха големи буци пръст. Лорд Джон явно бързаше да стигне в къщата на вуйчо си. Съвсем скоро щеше да бъде тук. След всички тези безкрайни месеци, които бе прекарала далеч от него по време на самоналоженото си изгнание, тя отново щеше да го види от плът и кръв.

Хлое затвори очи, почувствала как те се наливат със сълзи. Едва бе издържала толкова дълго! Но това изгнание всъщност беше много важна част от плана й.

Тя си припомни как се бе променило мъжественото лице на Джон, когато му бе съобщила решението си да придружи своята приятелка Обри, която отиваше на гости при една от по-големите си сестри в Чарлстън. За миг Джон сякаш бе онемял от изненада.

— Решила си да идеш къде?

После се бе опитал да я разубеди, но се отказа, тъй като му бе станало пределно ясно, че няма никакви шансове да успее.

— Може би въобще не трябва да те пускам — сърдито бе измърморил.

Хлое се бе изсмяла на думите му.

— Сякаш имаш право да решаваш какво да правя!

Именно от това красивите му очи я изгледаха кръвнишки.

Откакто Хлое се помнеше, Джон винаги се бе смятал за нещо като кръстоска между неин най-добър приятел и мъдър наставник. Когато най-сетне осъзна, че в действителност няма думата относно нейните постъпки, той сериозно се замисли. Но само за малко.

Разбира се, когато заминаваше, тя наля още малко масло в огъня, като му прошепна, че в Щатите смята да извърши всяка лудория, която й хрумне. Не доуточни думите си и го остави да се чуди какво ли е имала предвид. И когато корабът отплава от пристанището, лицето му бе станало восъчно бледо. Което за нея бе крайно задоволително.

Конят и ездачът прескочиха още една ограда.

Дали скоростта, с която той препуска към нея сега, показва нещо повече от обичайното им приятелство? Дали ще разбере, че между тях нещата вече ще бъдат доста по-различни, защото тя е станала жена на цели деветнадесет години?

Той трябва да разбере колко го… как тя винаги го е…

Хлое преглътна болезнено, опитвайки се с мъка да потисне онази безразсъдно емоционална, типично френска, страна на характера си, която почти винаги я вкарваше в беля. Тя бе искала Джон през целия си живот и бе очаквала този ден толкова търпеливо!

Нима това не заслужава някаква награда? Разбира се!

Сигурно красивият му плътен глас ей сега ще прошепне името й, точно както си го бе представяла във всички свои момичешки фантазии…

— Хлое-е-е!

Входната врата се отвори с трясък и бе затръшната с такава сила, че чак стените се разтресоха. Плътният мъжки глас прокънтя из цялата къща.

Хлое се сви сепната. Е, може би не точно шепот. Очевидно онази шегичка, която си бе направила с него, преди да тръгне, не му е понесла. Тя изправи храбро рамене. Добре тогава, ако това е успяло да постресне този развратник, нека само почака да види какво още му е приготвила!

Джон здравата бе загазил.

Той все още не знаеше това, но наистина бе загазил. Край на неговото развратничене! Защото Хлое — решителната малка Хлое — бе решила да го запази само за себе си. Сега и завинаги.

Но първо смяташе направо да го убие.

Лорд Секс! Легендите за завоеванията му бяха успели да стигнат до нея дори там, отвъд океана. В писмата от баба й имаше достатъчно много откъслечни сведения, в които се загатваше за десетките му страстни увлечения. Merde! Направо й се гадеше от тях!

За нещастие този долен женкар й бе липсвал прекалено много, за да се реши да го екзекутира още преди обяд.

Тя въздъхна.

Явно трябваше да почака с това.

 

 

Джон застана в подножието на стълбището и изрева.

Чувстваше се уморен до смърт, тъй като бе спрял само веднъж за съвсем кратка почивка в един крайпътен хан, колкото да се освежи с хладна баня и да нахрани горкичкия си кон. По някаква причина му се струваше ужасно важно да стигне възможно по-бързо. Просто за да е сигурен, че малката палавница е добре.

Все още не й бе простил за това, че по такъв начин отпраши за Щатите. Да го остави така, цели осемнадесет дълги месеца да се чуди какви ли опасни щуротии е замислила тази непредсказуема червенокоска! Е, все пак не му се бе налагало да я спасява от всички бели, в които би могла да се забърка.

Неволно чувствените му устни се извиха в широка усмивка. Докато не си припомни тайнствените й последни думи, точно преди да се разделят.

Той отново изрева името й:

— Хлое!

И къде ли се е скрила тази фурия?

Измежду перилата на горния етаж се подаде кичур червена коса. Последваха го чифт виолетови очи.

— Джон?

Тя колебливо произнесе името му, и то с онзи сладък гласец, който той помнеше така добре. Никой не можеше да изрече името му както Хлое. Въпреки всичките години, прекарани в Англия, тя все още произнасяше звука дж малко като ж, както е на френски. Нещо заседна в гърдите му. Едва сега осъзна колко му е липсвала тази малка фея.

— Джон!

Хлое се изправи и хукна надолу към него, а обутите й в леки пантофки крачета едва-едва докосваха пътеката върху стълбището.

Преди да осъзнае мисълта, как се е променила, той усети как се втурва нагоре по стълбите, за да я пресрещне. Тя се хвърли в прегръдката му с някакво сляпо доверие, като едва не събори и двама им.

Джон отметна глава и се разсмя, после я завъртя в кръг около себе си. Не се е променила чак толкова много! И слава богу!

— Джон! Джон! — Хлое обви ръце около врата му и започна бързо-бързо да обсипва цялото му лице с мънички целувки. Джон ги наричаше пилешки целувчици по френски а ла Хлое. Тя винаги го правеше след някаква раздяла и всеки път успяваше да го разсмее.

И сега стана така. Поне в началото.

Джон здраво я прегърна и я повдигна към себе си, но точно в този момент смехът му секна. Гладкото му чело се смръщи, когато ръцете му обхванаха дупенцето й. То бе по-налято, отколкото го помнеше и някак по-… ами, по-оформено.

Той отдръпна лице от пороя целувки.

— Какво си облякла тук? — ръцете му повдигнаха въпросната част от анатомията й, като по този начин тя се озова още по-плътно притисната към него.

Хлое бавно вдигна прелестните си очи. Той се зачуди, къде пък е научила тези кокетни номера.

— Нищо — прошепна тя с гърлен глас.

Зелените очи на Джон се разшириха още повече. Той примигна изненадано, след което побърза да я пусне като горещ картоф. Заоглежда я така, сякаш току-що е преобърнал голям камък и някакво странно Хлое е изпълзяло изпод него.

О, божичко, помисли си тя много разтревожена. Това може да се окаже решаващо. Е, за да проработи планът ми, най-важното е да престане да ме възприема като дете и да се отнася с мен като със зряла жена! Бе рисковано, но се налагаше да поеме този риск, за да продължи нататък. В противен случай дългото й изгнание в Щатите щеше се окаже напразно.

Напълно наясно, че в момента той я наблюдава подозрително изпод гъстите си черни мигли, Хлое изправи рамене, сложи ръце над пищно извития си ханш и наклони червенокосата си глава на една страна. Позата й бе съвсем преднамерена, изчислена така, че да разкрие най-пълно разцъфналата й фигура.

Нека започваме играта. Не можеше да се оплаче, че й липсва решителност.

Джон съсредоточено оглеждаше Хлое. Дребосъчето доста се е променило, помисли си. Откъде пък се взе това кръшно тяло? Налети гърди, тънка талия, заоблени бедра… Преди да се разделят, всичко в нея бе съвсем ъгловато и незряло. Очите й, които някога му се струвала прекалено големи за сърцевидното й личице, сега бяха направо омайващи. А косата…

Къде се е дянала морковената четка?

Вместо оранжевата метла, с която бе свикнал, сега пред очите му се намираше най-прелестната коса, която някога е виждал. Хлое бе умопомрачителна. Различна. Една невероятна красавица.

С цялата вещина, която бе натрупал при избора на жени. Джон усети и другото освен външния й вид, което щеше да покори сърцата на цял Лондон.

В нея имаше огън и всеки благородник, особено от по-знатните, щеше моментално да го забележи.

Не след дълго новината ще се разчуе и имението направо ще бъде обсадено от обожатели. Пък като прибавим към всичко това и факта, че Хлое е богата наследница…

Няма да се размине без неприятности.

И той знаеше отлично върху кого ще се стоварят те.

Вече си бе запланувал доста напрегнат сезон. Въобще нямаше да има време за всичко това. Джон се намръщи.

— Какво си сторила със себе си?

Хлое сви обидено устни. Не на такава реакцията се надяваше.

— Какво имаш предвид, Джон? И моментално скрий това мечешки намръщено изражение!

Мечешки намръщено? Хлое винаги успяваше да преобърне фразите по такъв странен начин. Струваше му се, че тя не осъзнава как вечно измисля разни съмнителни сравнения с животни особено когато му е ядосана за нещо. Опитите й, да го категоризира, тогава му се струваха направо очарователни. А и той си имаше собствена тактика, при това много успешна, да я дразни.

Сега устните му лекичко помръднаха.

Само за миг.

— Вече пораснах, Джон, ако все още не си го забелязал! — виолетовите й очи хвърляха мълнии.

Да. Имаше огън в това момиче, и то какъв!

Пряко волята си, той бавно се ухили.

— Охо, забелязах го — провлачено отвърна. Неразбрала скрития смисъл, Хлое почувства как лицето й разцъфва в доволна усмивка.

— Въпросът е, колко ли проблеми ще ми създаде това? — Той почеса брадичката си по начин, който се стори на Хлое непоносимо арогантен. Усмивката се изпари от лицето й.

Тя смръщи тънките си вежди.

Ето накъде биел този негодник! Пак си въобразява, че ще играе старата роля на многострадалния отговорен наставник. Само че аз не съм на това мнение, виконте!

По някаква причина Джон винаги се бе смятал отговорен за нея. Защо го правеше, бе мистерия за всички, включително и за Хлое. Никой никога по никакъв начин не му бе подсказал, че би трябвало да се чувства така. Но мистерия или не, тя не изпитваше никакви угризения да използва тази негова необяснима приумица в своя полза.

И сега произнесе думите, за които знаеше със сигурност, че ще го вбесят.

— Това пък какво общо има с теб?

Джон я погледна подозрително, а зелените му очи лекичко се присвиха.

— Да разбирам ли, че нямаш намерение да намесваш и мен, когато решиш да забъркаш някоя каша? А това, доколкото те познавам, сигурно ще е след… хм, да кажем, час и петнадесет минути?

Хлое преглътна. Всъщност наистина точно след толкова време тя смяташе да заложи капана си за него. Странно, колко добре я познава той!

— Какво има, Зайо Байо? Да не си прехапа езика? — подразни я плътният му глас.

Ъгълчетата на пълните й устни увиснаха обезсърчено, когато чу глупавото обръщение. А то бе само едно от многото, с които обичаше да я дразни. Бе свикнал да я нарича с какви ли не имена. А тя така и не можеше да разбере защо.

— Престани да ме наричаш Зайо Байо! Никой не говори така, Джон. В края на краищата, аз вече съм жена!

Джон вдигна поглед към тавана, след което го отправи с присмехулно изражение към Хлое.

— О, нима?

Тя кимна, а сочните й устни се извиха в загадъчна полуусмивка.

Джон не искаше да повярва на онова, което си помисли. Той наведе лице към нейното.

— А би ли ми казала, ако обичаш, какво точно си правила в Щатите, та толкова си се променила? — присмехулните нотки в гласа му съвсем не успяха да скрият искрите, които хвърляха очите му.

Хлое го виждаше за първи път такъв.

Тя отстъпи крачка и едва не политна надолу по стълбите. Силната му ръка се стрелна към нея, за да възвърне равновесието й. Но после той не пусна лакътя й, а я притегли по-близо.

— Чакам отговор.

Хлое отметна глава и се освободи.

— Не се прави на важен жабокряк! Не е твоя работа какво съм правила!

Важен жабокряк почти не стигна до съзнанието му, тъй като отговорът й, или по-скоро липсата на такъв, му бе предостатъчен. Смарагдовият му поглед остана в очите й сякаш цяла вечност.

Много добре, нека предполага най-лошото! Този непредвиден резултат идеално пасваше на плановете й. Тя се постара да си внуши, че лекото проблясване в лявото му око е игра на светлината. Но нали не бе наранила по някакъв начин чувствата му?

Глупости!

С нежна усмивка Хлое се повдигна на пръсти и го потупа по бузата. При тази близост тя успя да долови чистия аромат на косата му. Той винаги й напомняше на поляна с детелини.

— Пред очите ми имаше чудесен пример — умишлено го подразни тя, но с най-нежния възможен глас.

Противно на очакванията й Джон трепна и светкавично я сграбчи за китката, като я притегли плътно към себе си. Този път тя бе съвсем сигурна, че в погледа му се криеха истински чувства.

— Какво искаш да кажеш? — изсъска той през зъби.

Тя наведе глава назад и приближи устни към брадичката му, за да долови той топлия й дъх.

— Дори и там, в Щатите, чух за твоите жени, Джон.

Думите й го изненадаха. За момент той се поколеба.

— Е?

Дългите му мигли потрепнаха до лицето й. Бяха много черни и удивително контрастираха със златистата коса. После той отново вдигна очи, за да срещне въпросителния й поглед.

— Каквото и да съм правил, едва ли би те шокирало, котенце — дълбокият му мъжки глас прозвуча буквално като мъркане, изпълнен с неприкрита предизвикателна сексуалност.

Хлое се изчерви. За пръв път Джон си играеше с нея по такъв недвусмислен сластен начин. Тя дори се усъмни, че той съзнава как звучи.

Досега въобще не си бе представяла колко, колко завладяващ може да е той. Не, не беше точно така. Беше си представяла, но кой би предположил, че действителността далеч превъзхожда представите й? И сега Хлое не знаеше да посмее ли да си поеме дъх.

Затова реши да приложи по-добра тактика.

— Всички тези любовници — отвърна тихо и много интимно, — те сигурно ти доставят огромно удовлетворение. N’est-ce pas?

Той я гледаше мълчаливо и хладно, а някакво мускулче на челюстта му играеше.

В този момент Хлое разбра, че е открила нещо. Нещо, което той криеше дълбоко в себе си. Затова моментално стана сериозна.

— Защо са ти нужни всички тези жени, Джон?

Този въпрос беше грешка. Разбра в мига, в който думите се откъснаха от устните й.

Джон се отдръпна от нея и слезе едно стъпало, а разстоянието между тях вече се увеличи не само в буквалния смисъл.

Кръстоса ръце върху гърдите си и се облегна на стената. Ухили се до ушите, но сега усмивката му бе съвсем арогантна, предизвикателна и ужасно дразнеща.

— Ами просто страшно ми харесва, Хлое.

В това поне тя не се съмняваше — той си бе женкар Може би очаква прекалено много от него? Този човек страдаше от твърде силен нагон.

— Защо иначе ще го правя?

Защо ли наистина? Това бе въпрос, който я мъчеше от години. Сега Хлое почувства, че собствените й очи се навлажняват. Привидно безгрижната оценка, която той правеше на разюздания си живот, дълбоко я наскърбяваше. Ако не го познаваше толкова добре, сигурно щеше да повярва, че с това цялата история се изчерпва.

Но Хлое го познаваше.

С решителност, която не подозираше у себе си, тя съвсем спокойно рече:

— Да… Точно това имам предвид. Струва ми се, че и на мен ще ми хареса.

И се усмихна като истинска котарана.

Самодоволното изражение истина на лицето на Джон. Той заряза привидното си безразличие и попита:

— Какво каза?

— Казах, скъпи мой изобретателен развратнико, че възнамерявам да стана точно като теб!

При тези думи тя прихвана полите си и се втурна покрай него по стъпалата. Джон остана с отворена уста.

И все още не се бе окопитил напълно, когато тя се поспря, за да подхвърли през рамо:

— Е, разбира се, имам предвид — с мъже.

Продължи надолу и започна да брои наум. Едно. Две. Тр…

— Възнамеряваш какво?

Очите й заискриха от пакостливата усмивка, с която тя пренебрегна вика му и безгрижно се отправи към голямото преддверие.

— За какво сте се развикали така?

Графиня Дьо Фонболар, бабата на Хлое, влезе стремително откъм всекидневната.

Джон въобще не се изненада, когато видя заедно с нея и вуйчо си, Морис Шавано, маркиз Котингъм. Той бе лудо влюбен в графинята от тридесет години насам и дори бе напуснал собствените си имения във Франция, за да я последва в Англия, когато тя бе станала законна наставничка на Хлое.

Бащата на Хлое бе англичанин също като Джон. В завещанието си бе наредил дъщеря му да бъде отгледана на английска земя. И то на неговата английска земя, ако трябва да бъдем точни. Ето защо графинята, която обичаше внучката си повече от своя любим замък, бе напуснала Франция, като никога не позволяваше някои да забрави каква саможертва е сторила, нито пък някога прости на онзи англичанин, бащата на Хлое. И за да му отмъсти, когато се премести заедно със шестгодишната Хлое в бащиното й имение от епохата на Джордж, тя го преименува на Chacun a Son Gout — Всеки според вкуса си.

Новото име на къщата отразяваше житейската философия на графинята. Тя бе пламенна, интригуваща жена, която все още успяваше да поддържа популярността си сред мъжете от обкръжението й. На младини будоарната репутация на тази вдовица почти съперничеше на Джоновата.

Бе блестяща личност и все още притежаваше и чар, и красота, за което й се възхищаваха и я уважаваха всичките й съвременници. И маркизът наистина бе лудо влюбен в нея от десетилетия. Говореше се, че я молел да се омъжи за него всяка седмица. В петък. И то по време на следобедния чай.

Морис Шавано, единственият жив роднина на Джон, също бе френски маркиз и предпочиташе да се обръщат към него като такъв. Самият Джон не носеше във вените си и капчица френска кръв, но би могъл с право да твърди, че е потомък на викинги, келти и саксонци.

Маркизът бе доведен брат на майката на Джон и бе наследил английската си титла именно от тази страна на рода.

А Джон бе единственият му жив роднина. С други думи, негов наследник.

Но на маркиза, въпреки типично френския му темперамент и склонността, да отминава снизходително слабостите на младостта, съвсем не му бе лесно да свикне с мисълта, че единственият продължител на рода е човек като Джон. Не можеше да се отрече, че Джон е пълен прахосник и никога дори не се опитва да си даде вид, че се стреми към нещо по-сериозно.

И въпреки това този мил човек, вуйчо му, истински обичаше младия лорд, макар и да се бе отчаял, че Джон някога ще го дари с наследник.

Напоследък маркизът бе склонен дори и на незаконороден наследник, но в това отношение Джон бе изключително внимателен. Както и много вещ. Все още на прага на негова светлост не се бе появило никакво извънбрачно детенце със Секстънова кръв.

— О! Ами това е Джон! Явно е дошъл да види нашата Хлое — Графиня Фонболар се усмихна топло на лорда.

— Охо! Знаех си, че няма да се забави дълго — маркизът говореше английски със силен френски акцент.

— Не е ли красавица, Джон? Та аз едва я познах! — Морис намигна на графинята. — А и как иначе? Всички жени от рода Фонболар са красавици.

Графинята потупа рамото му с ветрилото си.

— Хайде, Морис, как може да си такъв ласкател… Но поне за това съм съгласна с теб: Хлое е разцъфнала.

— Благодаря ти, гранмер^[1] — мило отвърна Хлое. — И на теб, Морис.

Хлое застана до тях долу и невинно погледна лорд Секстън, който все още стоеше насред стълбището и едва се сдържаше да не избухне.

— Струва ми се, че съвсем скоро трябва да организираме бала, когато ще се появиш в обществото, ангелчето ми.

Ангелче ли? Джон погледна графинята, невярващ на ушите си.

— И без това вече толкова го отлагаме — баба й подсуши очи с напарфюмираната си кърпичка. — Скоро тя ще ни напусне, Морис. Как ли ще понеса тази раздяла?

Графинята страшно обичаше да драматизира нещата. Хлое се постара да не се разсмее, когато видя как, съвсем според очакванията й маркизът прегърна баба й и я потупа утешително по гърба. Отлично знаеше, че сега Морис ще сподели с тях някоя френска житейска мъдрост.

И репликата му не се забави. С типично френско свиване на рамене маркизът рече:

— Такъв е животът, mon amour. Не можем да се противопоставим на природата.

Устните на Хлое потрепнаха, когато тя едва потисна смеха си. В този момент очите й срещнаха погледа на Джон. Въпреки че още й бе ядосан, нещо в изражението му подсказа, че и на него му е забавно да ги наблюдава.

Както винаги, баба й се съвзе удивително бързо, а от сълзите й не остана и помен. Графинята бе приела фразата c’est la vie за личен девиз.

— Да, наистина защо трябва да се разстройваме в този празничен ден, и то когато вече би трябвало да обядваме? — като се извърна, тя хвана маркиза под ръка. — Хайде, Джон сервирано е и за теб.

Джон бавно и колебливо слезе по стълбите.

— Откъде разбрахте, че ще дойда?

Морис многозначително повдигна едната си вежда.

— Хо-хо!

Джон го погледна намръщено.

Маркизът не можеше да се излъже в преценките си. Затананика някаква глупава френска песничка и поведе графинята към трапезарията.

Джон дочу част от текста й. Ставаше въпрос за мишка, която изяла котка. Пълни глупости.

— Влизаме ли, Джон? — любезно попита Хлое.

Поведението й не можеше да заблуди виконта нито за миг. Тази кокетка имаше наглостта дори да изпърха невинно с мигли.

Той си пое дълбоко дъх и бавно издиша.

— Да знаеш, още не сме приключили с въпроса.

— О, надявам се. Та аз тъкмо го повдигнах — измърмори тайнствено Хлое и го хвана под ръка.

— Хм. Точно от това се опасявах.

Докато я водеше към трапезарията, той два пъти се опита да я препъне.

 

Когато влязоха в трапезарията, мъжът, познат на всички просто като Дитер, вече се бе разположил на масата.

Което не изненада абсолютно никого.

Въпреки склонността си да заспива най-ненадейно и по всяко време, този странен човек не пропускаше нито едно хранене.

Казано простичко, Дитер бе смятан от всички за член на семейството, макар никой да не знаеше точно на чие семейство. Той бе заедно с тях толкова дълго време, че бе съвсем естествено всички да го смятат за нечий роднина.

Дитер поздрави лорд Секстън с обичайното си изсумтяване. Това бе един от двата възможни негови отговора, другият бе просто да се втренчи пронизително.

Джон нямаше как да не признае, че и двата начина на общуване допълват съвършено гардероба на този човек, издържан в чисто черно. Кимна на тантурестия германец и седна на мястото си срещу Хлое.

Пронизителното втренчване бе осигурено от Шнапс — един изключително грозен мопс^[2] (абсолютно винаги близо до скута на Дитер). Единственият зъб на кучето стърчеше от устата му под доста странен ъгъл, което придаваше на изражението му наистина маниакален вид.

Двамата се допълват идеално: изразяват целия спектър от възможни чувства само с тези две изражения. На бузата на Джон се появи малка трапчинка, подсказваща, че е доста развеселен от тази мисъл.

Джон наистина харесваше присъствието на Дитер.

Не защото харесваше самия Дитер — едва ли някой би могъл да твърди, че го харесва — просто той олицетворяваше всичко уникално, което бе свикнал да свързва със Chacun a Son Gout.

Винаги бе изпитвал особена привързаност към тази къща. Тя бе едно от малкото места, където се чувстваше съвсем удобно. Графинята бе прочута домакиня с гостоприемството си и това несъмнено бе съществена част от причината за привързаността му към дома й.

Но имаше и още нещо.

В този дом Джон се чувстваше щастлив. Тук винаги имаше смях и оживление, каквито рядко бе срещал другаде.

Още повече, че графинята винаги държеше стая, готова само за него. Винаги същата стая. Тъй като Джон бе един доста обеднял виконт и нямаше никакви имения, този жест, дължащ се отчасти и на обичта й към Морис, дълбоко го трогваше. Chacun a Son Gout бе единственото място, което би могъл някога да чувства като свой дом.

Обядът бе сервиран.

Още преди години графинята бе довела със себе си от Франция своя готвач и съвсем сериозно бе заявила, че човек по-скоро би се отказал от благородническата си титла, отколкото от един добър френски chef^[3]. Затова трапезата в Chacun a Son Gout винаги бе изключителна. Но защо ли Джон внезапно бе изгубил апетита си?

Той се загледа през масата към младата жена, която безгрижно похапваше от пикантното френско ястие и съвсем прозаично си даде сметка за извора на проблемите си. Cherchez la femme.

Но онова, което го бе потресло най-силно, не бе абсурдното заявление на Хлое, че смята да следва неговия начин на живот. Явно тя не бе съвсем сериозна и просто се опитваше да го дразни — нещо, което й доставяше огромно удоволствие. Не, разстроила го бе привидно безобидната й забележка. Всички тези любовници… сигурно ти доставят огромно удоволствие.

Истината бе друга — не се чувстваше удовлетворен.

О, естествено забавляваше се много. Всъщност той бе изключително доволен от живота си. Но дали бе удовлетворен? Струваше му се, че все не може да постигне това.

И нямаше представа защо.

— Джон?

Хлое прекъсна мислите му. Той я погледна въпросително.

— Да отидем ли в градината после? Трябва да обсъдя нещо с теб — тя го погледна многозначително над ръба на чашата си с вино.

Значи смята да продължи с абсурдната си идея. Той я погледна търпеливо.

— Не, Хлое.

Джон явно смяташе да се инати. Време бе за още едно дребно предизвикателство, помисли си Хлое. Топна показалец в чашата си с вино и бавно го прокара по пълната си долна устна точно както бе виждала да прави една актриса.

Лошото бе, че една капчица от червената течност бе потекла по брадичката й, а тя не усещаше.

Ръката на Джон, повдигнала чашата към устните му, замръзна насред път, а самият той зяпна от изненада. Какво прави тя, за Бога?

Съвсем доволна от реакцията на Джон, Хлое си каза, че този номер явно действа. Само виж лицето му… та той направо е омагьосан!

Окуражена от очевидния си успех, тя реши да даде всичко от себе си, като му приложи най-примамливия според нея номер, на който бе способна. Разфокусира очите си и го дари с онзи замечтан премрежен поглед, присъщ на куртизанките.

Жалко само, че това я правеше да изглежда малко кривогледа.

Изражението на Джон бе също като на човек, цапардосан по главата с тежък предмет.

— Милорд, настоявам! — изграчи Хлое с глас, според нея сластно дрезгав. И с виолетови очи, събрани над носа.

Виното, което Джон и без това отпиваше без особено удоволствие, заседна в гърлото му и той се задави.

— Джон, добре ли си? — графинята се наведе напред в стола си, а на лицето й се изписа загриженост.

Морис здравата затупа племенника си по гърба.

— Тоя як младеж? — шляп, шляп. — Та той е здрав като бик!

Джон стисна вуйчо си за китката, за да прекрати пердаха.

— Из… м-хм… извинете, графиньо. Стори ми се, че видях нещо… невероятно — той погледна Хлое многозначително.

— Бъди внимателен. Лафен, главният готвач, ужасно ще се разстрои, ако припаднеш на масата с негови ястия — графинята му се усмихна любезно.

Джон отвърна на усмивката й, след което тайничко погледна Хлое с буреносно изражение.

В градината, упорито повтори тя само с помръдване на устни.

— Добро, Хлое — Джон хвърли салфетката си и се изправи. Знаеше, че тази червенокоса пакостница си е наумила нещо. Е, в негов интерес бе да разбере какво е то и да го смаже още в зачатък. Нямаше представа какво е скроило опасното й мозъче.

А целият му досегашен жизнен опит му подсказваше, че то ще е последното, което е очаквал.