Дара Джой
Тази нощ или никога (15)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
ДА ТАНЦУВАШ С ИСТИНАТА

— Изглеждаш прелестно, Хлое.

Балът бе в разгара си и всички гости, французи или англичани, се наслаждаваха на щедростта на семейство Секстън.

Джон въртеше съпругата си из балната зала в ритъма на един селски танц.

Неконвенционалната му жена бе решила да се появи на бала облечена в изумруденозелена рокля вместо във вечните бели одежди, които всички жени сякаш много харесваха напоследък. Интензивният цвят невероятно много отиваше на червената й коса и на тена й. Тя изглеждаше направо зашеметяващо.

Джон бе на мнение, че Хлое е истинска красавица — и на външен вид и по характер. Несъзнателно той я притисна по-силно към себе си, докато се носеха по паркета.

— Благодаря ти, Джон. Толкова си красив тази вечер — тя му се усмихна очарователно. — Но мисля, че ти винаги изглеждаш невероятно.

Така мислеха и повечето жени в залата, които не откъсваха погледи от зашеметяващия й съпруг.

Джон бе облечен в тъмножълти панталони с черен пояс, черна жилетка и ботуши. Бялата му копринена риза ярко контрастираше с тях и се получаваше чудесна комбинация от цветове. Златистата му коса бе разпусната по раменете му и блестеше под светлината на стотиците свещи.

Джон забеляза как го наблюдава Хлое. Сякаш бе кутия от любимите й трюфели. Той се подсмихна. В някои отношения тя въобще не умееше да крие мислите си. Но пък от друга страна…

Мисълта, която от известно време не го оставяше намира, сега отново изплува в съзнанието му. Какво криеше тя от него?

Той смяташе най-сетне да открие това. Тази нощ.

— Искам да те отнеса горе още сега — измърмори той, сякаш на себе си.

Хлое бе направо шокирана. Та те бяха домакините на бала! Не можеха току-така да си тръгнат.

— Джон, не можем!

— Хмм? — той я погледна объркано, тъй като въобще не бе усетил, че говори на глас.

Хлое се усмихна. Е, какво друго да очаква от Лорд Секс? Явно тази тема вечно бе на преден план в съзнанието му. Или на някои други места, помисли си тя насмешливо, докато той я въртеше в ритъма на танца.

Осмоъгълната бална зала на замъка Chacun a Son Gout бе дълга осемдесет фута и бе осветена от цели шест великолепни полилея. Заради размерите и тържествеността си тя не се използваше особено често. Но тази вечер бе специална.

Джон оглеждаше препълнената до пръсване зала и вътрешно негодуваше. Засега явно никой не бе схванал намека. Никой не бе наредил каретата му да бъде приготвена за следващата сутрин. Очевидно всички се забавляваха прекалено много, за да си помислят за тръгване.

Вече започваше да се ядосва.

— Как да се отървем от тях, Хлое?

Тя се разсмя при вида на разочарованото му лице. За човек, съвсем доскоро водил безгрижния живот на развратник, сега той определено се сблъскваше с предостатъчно трудни ситуации, с които сам трябваше да се справя.

Хлое се престори, че много задълбочено обмисля положението.

— Това е трудна задача, милорд.

Джон повдигна вежди.

— Но ти със сигурност ще успееш да я разрешиш, нали, котенце? Доколкото си спомням, винаги много те е бивало по съставянето на планове.

Хлое се сепна. Какво ли искаше да каже с това? Тя го погледна внимателно изпод полупритворени клепки.

И си отдъхна с облекчение. Явно Джон нямаше нещо точно определено предвид.

— Ами… — нослето й се набръчка. — Би могъл да намекнеш, че в съседното имение е избухнала някаква опасна зараза.

Джон я погледна разтревожено.

— Наистина ли?

— Не, но можеш просто да намекнеш, че е така — две дяволити трапчинки се очертаха на бузите й.

— Хлое, ти си била голяма хитруша — върху красивото му лице се изписа одобрителна усмивка. Той й намигна: — Възхищавам се на острия ти ум.

Тя му се усмихна съзаклятнически.

— Само виж как бързо-бързо ще се изметат оттук, милорд.

Джон се изкикоти.

— Струва ми се, че веднага след вечеря ще се заема с разпространяването на слуха. Прислугата положи невероятни усилия да приготви всичко за трапезата — няма да е честно да оставим труда им да отиде на вятъра.

— О, напълно съм съгласна, милорд. Признавам си, че очаквах с нетърпение това празненство, така че защо да си проваляме вечерта?

— За мен вечерта в никакъв случай няма да е провалена, щом те държа в прегръдките си — и той я дари с обезоръжаваща усмивка.

Сърцето на Хлое подскочи. Въпреки репутацията си на непоправим женкар виконт Секстън никога не изричаше нещо, ако не го мисли съвсем искрено. Никога не бе говорил празни ласкателства. Хлое винаги бе смятала, че именно този факт е съществена част от чара му за жените от града. Те бяха свикнали да чуват прекалено много фалшиви комплименти и точно затова толкова много ценяха естествеността му. И винаги знаеха точно какво иска той. Секс.

И нищо повече.

Ето защо думите му сега означаваха толкова много за Хлое.

— Много мило, че ми каза това, Джон — виолетовите й очи сияеха насреща му.

— Предполагам, че според теб съм ненаситник, който направо плаче за наказание — добави той, за да я подразни, като при това целуна върха на нослето й.

Устните й се заоблиха като за едно беззвучно О.

— Никак не е смешно!

— Нима? — той тайничко се подсмихна.

Хлое го погледна намръщено и се зачуди, дали моментът не изисква да го настъпи по крака. Само че благодарение на твърдите си ботуши, той надали щеше да усети някаква болка. Тя въздъхна.

— Може ли да ви отнема дамата? — сър Пърси се усмихна на двойката, протегнал ръка към Хлое.

Макар и с неохота, Джон все пак я връчи на сър Сесил-Базил.

Точно когато Хлое поемаше ръката на контето, върхът на пръста й закачи един от многото пръстени, с които той се бе нагиздил.

— Извинявам се, лейди Секстън.

— О, вината беше моя, Пърси, просто… Я виж! Пръстенът се отварял!

Хлое хвана ръката му, за да разгледа по-отблизо интересния пръстен.

Украсената с инкрустации горна част на бижуто бе направена така, че много хитро да се отваря на незабележими пантички. От вътрешната страна се виждаше сложна украса. Пръстенът сякаш можеше да се използва и като някакъв вид печат.

Джон, който все още стоеше до тях, се наведе любопитно, за да разгледа и той пръстена.

Пърси сякаш се стегна от неудобство.

— Колко е красив! — отбеляза Хлое. — Какво е това? Прилича на някакво цвете, обвито в тъмен плат.

— Това е огнивче, милейди. Гербът на семейството ми. Джон замръзна на мястото си. Огнивче… от семейството на игликата. Тъмен плат… Черната роза!

Окаменял от изненада, той вдигна поглед от пръстена, за да го прикове в светлосините очи на Пърси.

За миг двамата останаха безмълвно загледани един в друг.

Пърси пръв отмести погледа си, като затвори пръстена с рязко движение.

— О, Джон, какъв ужас! — възкликна Хлое, за да привлече вниманието му върху нещо друго. — Виж, идва онзи отвратителен лорд Снелсдън!

Тя сви устни с отвращение.

— Какво пък търси тук точно той?

— Нямам представа — измърмори Джон, който засега трябваше да откъсне мислите си от невероятното откритие.

Лорд Снелсдън се приближаваше към тях. Заедно с него на бала бе дошъл и още някакъв мъж.

— Не мога да повярвам! — изсъска Хлое. — Каква наглост! Да доведе този човек в къщата ми!

Джон не познаваше човека заедно със Снелсдън, но Пърси очевидно знаеше кой е той, защото видимо се стегна.

Лорд Снелсдън поздрави домакините.

— Добър вечер, лорд и лейди Секстън, сър Сесил-Базил. Прекрасно тържество… Позволете ми да ви представя един мой приятел. Това е гражданинът Мало.

— Аз вече познавам гражданина Мало — хладно отвърна Хлое.

Джон никога не бе виждал жена си да се държи грубо. Не познаваше този човек, но във външния му вид имаше нещо, което обясняваше реакцията й. От пръв поглед създаваше ужасно неприятно впечатление. Джон кимна леко на новодошлия.

— Мало.

— Приятно ми е да се запознаем, ваша светлост — отвърна мъжът с някак съскащ глас.

— Гръм да ме порази! Та това е посланикът!

Пърси изигра цяла сценка от поклони, преди да прошепне толкова ясно и ситно, че цялата зала да го чуе:

— Не бива да носите такива бозави дрехи, човече, прекалено плебейско е!

Близкостоящите гости, дочули забележката на Пърси, сега се изкикотиха за сметка на Мало.

Мало настръхна, когато чу добре прицелената забележка. За щастие тъкмо тогава някой махна на Снелсдън и двамата мъже се отдалечиха сред тълпата.

Хлое бе направо бясна.

— Баба страшно ще се ядоса.

— Кой е той? — тихо попита Джон.

— Нещо като оръженосец на Робеспиер — информира го Пърси. — Казват, че лично е изпратил хиляди на гилотината. Представлява нещо като касапин, маскиран в одеждите на дипломат.

Очите на Джон срещнаха погледа на сър Сесил-Базил.

— Разбирам.

— Как смее да си покаже носа тук! — Хлое бе стиснала юмручета. Поне половината от гостите й едва се бяха отървали от представата на този човек за правосъдие.

Пърси извади ароматизираната си кърпичка и я размаха във въздуха, сякаш за да разпръсне вонливите изпарения от този човек.

— Нека само се надяваме, че на никого няма да хрумне да го екзекутира още тази вечер. На Джон сигурно няма да му е особено приятно да се справя с последствията от подобен международен инцидент. Пък и може да навреди на апетита ни за вечеря, ако главата му се търкулне в пудинга.

Комичната забележка на Пърси сякаш малко поразведри настроението на Хлое. Тя леко се засмя.

— Ти си направо уникален, Пърси.

— И аз така мисля — и той протегна ръка към нея, за да я покани на обещания танц.

Джон използва тази възможност, да даде знак на оркестъра, и те засвириха менует. Този танц със ситни стъпки бе неговият начин да поздрави френските бегълци, потърсили убежище в къщата му. Аристокрацията се бе зарекла да запази уникалния танц жив.

Хлое отправи към съпруга си поглед, изпълнен с благодарност, а очите й блестяха.

И докато двамата с Пърси танцуваха, Джон потърси с поглед Мало. Откри го близо до купата с пунш. Мъничките му очи пронизваха един по един всеки от гостите в залата.

Джон нямаше да бъде далеч от истината, ако предположеше, че на този човек музиката ни най-малко не му допада. И изражението на лицето му го подсказваше недвусмислено. Менуетът бе направо обида спрямо новия режим във Франция.

Джон замислено погледна съпругата си, която танцуваше с Пърси.

С престъпника, когото бе приютил в своя дом. Този бивш пират и бог знае какво още. Мъжът, прочул се под името Черната роза.

 

 

На вечерното угощение ясно се долавяше напрежението. Лорд Снелсдън и неговият гост някак бяха успели да си осигурят места на главната маса.

Хлое подозираше, че противният Мало се е промъкнал тайно в залата и е разменил картичките с имената на гостите.

Също така предполагаше, че той има основателна причина да присъства на тяхното празненство именно тази вечер.

Черната роза направо бе направил за смях новия френски режим.

Мало несъмнено бе изпратен да издири и залови този престъпник според наскоро установеното гражданско правителство. Фактът, че много от спасените се бяха озовали в имението Chacun a Son Gout, естествено бе довел този човек именно тук в търсенето му.

Джон се опита да разведри атмосферата, като поведе разговор на приятни теми с братята Сендреак, които пък до един се бяха намръщили и хвърляха убийствени погледи към другия край на масата, където седеше Мало. Джон не знаеше, че именно този негодник е отговорен за изземването на техните наследствени имения.

Говореше се, че сега Мало живеел в замъка на Сендреак, който уж бил конфискуван в полза на държавата. Много хора вярваха, че точно той е подписал смъртните присъди на момчетата просто защото много му се понравило прекрасното разположение на замъка им.

Братята до един копнееха собственоръчно да удушат този човек. Току някой от тях се надигаше на стола си, готов да скочи и да се саморазправи с него. Единствено строгите погледи на Морис Шавано успяваха да ги задържат по местата им.

— Чухте ли, че лорд Айвърсли щял да стриже овцете си следващата седмица? Страшно се вълнувам и с нетърпение очаквам това събитие. Само си представете каква гледка са всички тези прелестни мънички кълба вълна! — Пърси въздъхна сърцераздирателно. — О, сигурно и за овцете е отредено местенце в рая!

Джон едва не се задави с виното си.

— Защо?

Той така и не разбра защо зададе този въпрос, думите просто се бяха изплъзнали от устните му, преди да успее да се спре.

— О! Помислете за дрехите, които биват създавани от тези милички глупачета. Като се замисли човек, стига до извода, че те са поддържащия стълб на модата!

Джон едва се сдържа да не прихне да се смее. Сега, когато вече знаеше…

— Ти няма ли да дойдеш, Джон?

— Мисля, че не — отвърна той провлачено.

— Да, да, наистина няма нужда. Ясно е, че негова светлост вече е остриган.

Забележката на Пърси предизвика бурен всеобщ смях около масата.

— Какво искаш да кажеш с това? — намръщи се Джон.

Пърси невъзмутимо отпиваше от виното си, а на устните му играеше усмивка.

Джон се обърна към Хлое.

— Какво иска да каже с това?

Хлое сви рамене и безгрижно отмести поглед към стената.

— Аз ще дойда — обади се лорд Снелсдън, макар че никой не го питаше.

— А вие, Мало? — Пърси размаха кърпичката си във въздуха точно както и преди, а междувременно успя да смигне тайничко на Хлое.

— За някои хора има и по-важни събития от стригането на овце — присмя се той на контето.

— О, нима? — Пърси се ококори насреща му. — Какви например?

— Не очаквам човек като вас да ме разбере, сър Сесил-Базил, но Черната роза е това, което ме интересува.

Е, поне вече изплю камъчето, помисли си Джон.

— Та той интересува всички ни! — Пърси размаха окичената си с пръстени ръка. Размаха я направо демонстративно. Точно под гърбавия нос на Мало. — Такъв дързък герой!

Джон се закашля.

— Аз вече написах и едно стихотворение за него. Искате ли да го чуете?

— Не особено — Мало преглътна някакво голямо парче пита със свинско.

— О — заобли устничките си Пърси.

Джон отново се подсмихна. Направо е страхотен.

— И какво ви интересува относно Черната роза, Мало? — мрачно попита Морис.

— Трябва да го издиря… за да го предам на правосъдието, разбира се.

— Чие правосъдие? — графиня Фонболар направо кипеше, че този човек е седнал на нейната маса.

— Правосъдието на Франция, мадам — отвърна той, като не пожела да използва в обръщението си титлата й.

Морис направо го размаза с поглед.

— Сигурно сън не ви лови заради него, а?

Мало почервеня.

— Ще го открия, и той ще умре. Просто е като две и две. Обикновено подобни хора все някога допускат грешки. И когато той го стори, аз ще бъда там.

— Имате ли вече заподозрени? — попита Хлое, за да може по-късно да предупреди тези хора.

— Да, имам — той отпи от виното си, вбесяващо бавно и спокойно. — Няколко заподозрени.

При последните си думи той се обърна към братята Сендреак и ги прониза с поглед.

Те пък до един му отвърнаха с предизвикателно нагли усмивки.

— Седем братя… а само шестима бяха заловени. И ето че сега отново имаме седмина. Забавна гатанка. Изглежда обаче, никой не знае точно кой брат не е бил заловен.

Братята Сендреак останаха смълчани. Мало се обърна към маркиза.

— А вие, мосю… Малко старичък сте, за да си играете на герой, но може би ви се е сторило наложително да освободите приятелите си от справедливото наказание.

— Справедливо наказание? — Морис се изсмя презрително. — За какво? За това, че са се родили в семейства, които знаят родословието си от няколко века назад?

Мало реши да не обръща внимание на негодуванието на Морис срещу него и неговия възлюбен режим.

— Той може и да е англичанин — продължи той, — което няма да има абсолютно никакво значение, ако бъде заловен на френска земя, или ако съвсем случайно се озове там.

Заплахата бе очевидна. Мало бе готов да отвлече човека във Франция, само и само да постигне онова, което смяташе за справедливост.

— Англичанин? — сега Хлое се замисли над тази възможност.

— Да. Ето например нашия домакин — и той впи злобния си поглед в Джон.

Зелените очи отвърнаха хладно на погледа му.

— Виконтът се слави като доста дръзка личност. Знае се, че презира установените нрави и морал. И често се с присмивал на властимащите. Той е отличен ездач, умел фехтувач и както се говори, много добър стрелец. Приключенията му с представителки на нежния пол са известни дори във Франция.

Джон повдигна вежди.

— Благодаря — тихо промълви той.

Всички избухнаха в смях.

Съвсем невъзмутимо Мало продължи.

— Съпругата му е наполовина французойка. А човек може да си направи някои заключения от този факт.

— И какви може да са тези заключения? — Джон междувременно си взе парче говеждо.

— Че се чувствате отговорен за тях. Вашето минало ни е добре известно, лорд Секстън.

Джон отряза парче от месото си.

— Е, със сигурност не и цялото минало — в очите му проблесна лека насмешка, но и някаква стоманена непоколебимост.

— Къде бяхте, когато са били спасени бегълците? — попита Мало вече без никакви заобикалки.

Гостите ахнаха, удивени от грубостта му.

— Не смятайте, че се чувствам длъжен да ви отговоря, Мало. Но щом се интересувате, бях със съпругата си.

— Но със сигурност не и всеки път?

— Ние се оженихме наскоро. Да, всеки път.

Хлое се изчерви. Не беше нужно да е чак толкова откровен.

— И въпреки това аз съм убеден, че Черната роза седи тук с нас, на тази маса.

И аз съм убеден, мислено се съгласи Джон. Защо пък да не оставя това копеле да си мисли, че съм аз?

Джон презираше хората от сорта на Мало. Сега той го погледна предизвикателно, сякаш го подканваше да направи следващия си ход срещу него.

— Може би наистина е тук.

— Може би презира новия ред, който вие сте установили — обади се Адриан Сендреак, като храбро реши да привлече вниманието от лорд Секстън към себе си.

— Може би вижда какво представлявате в действителност — добави Жан-Жул, за да отмести подозренията от другите.

— Може би е противник на потисничеството — присъедини се и Дитер, като изненада всички. Мъжете от Chacun а Son Gout се обединяваха срещу заплахата.

— Може би просто харесва менуета — намеси се и Морис, като гордо се присъедини към списъка на заподозрените около масата.

Пърси извади кутийката си с енфие и цветисто изсумтя.

— Може би просто не може да понася английската кухня и се чувства длъжен да стори нещо, за да спаси чудесно приготвените френски ястия.

Всички присъстващи се запревиваха от смях.

Мало изтърпя присмехулните погледи, а на лицето му, приличащо на невестулка, сега се появи мазна усмивка.

Но въпреки дръзкото веселие около масата Джон долавяше как под привидната учтивост на Мало се крие отровна змия, очакваща подходящия момент, за да нанесе смъртоносния си удар…

 

 

— Добре ли се чувстваш, Морис? Калоуей ми каза, че си се оттеглил в стаите си — попита графиня Фонболар, застанала на вратата към апартамента на маркиза.

— Чувствам се отлично, Симон — той отвори най-горното чекмедже на бюрото си и започна да вади цялото съдържание.

Графинята го гледаше объркано. Морис се приближи до леглото си и хвърли предметите от чекмеджето в малка кутия.

— Какво правиш? — прошепна тя.

— На какво ти прилича? — Морис затвори капака на кутийката с рязко изщракване.

Още преди графинята да успее да отговори, на вратата се появи Калоуей заедно с няколко слуга.

— Тези тук и онези ей там — Морис посочи куфарите, които желаеше да свалят на двора. Мъжете прилежно се заеха със задачата.

— Отиваш до имението си? — попита тя, съвсем объркана.

— Да.

Графинята въздъхна с облекчение.

— Получил си някакво съобщение, нали? Трябваше да ми кажеш, аз щях…

— Няма никакво съобщение. Прибирам се в имението си — заяви той.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че се изразих пределно ясно.

Графинята пребледня.

— Нима… нима ме напускаш, Морис?

Той се поколеба. Ужасно неприятно му бе, че я кара да се чувства така, но бе твърдо решен да действа според плана си.

— Зависи.

— От какво?

— От това, дали идваш с мен, или не.

Не разбрала точното значение на думите му, тя моментално се разведри.

Докато той не добави:

— Като моя съпруга.

— Какво говориш? Знаеш, че…

Морис я прекъсна. Бе решил да приключи с това.

— Каретата ми ме очаква. Братята Сендреак ще ме последват в Съмърсет утре сутринта. Ще живеят в имението ми. Зная, че си не по-малко привързана към тях, отколкото съм и аз. Ако дойдеш с мен, погрижил съм се да се оженим още по пътя.

Графинята се стегна и изправи рамене. Какво ли го е прихванало? Нямаше право!

— Когато се върнеш, ще обсъдим това — и тя махна с ръка, опитвайки се да покаже, че приключва с тази неприемлива тема.

Маркизът отстояваше позициите си.

— Няма да се върна, освен ако и ти не си с мен като моя съпруга.

— Морис, държиш се глупаво!

— Така ли? — той извади джобния си часовник и го погледна. — Ще те чакам пет минути, Симон. Пет минути.

Затвори рязко капачето и се запъти целеустремено към вратата.

Графинята остана като зашеметена. Не, не е възможно да е сериозен. Тя го познаваше добре. Ще си помисли, и пак… Морис се спря на вратата.

— Няма да се върна пак, Симон — тихо заяви той, преди да затвори вратата зад гърба си.

Нужни й бяха няколко мига, за да осъзнае каква тишина е настъпила в стаята.

Морис си бе тръгнал! Изостави я. В гърдите й се появи някаква глуха болка. Тя погледна часовника. Четири минути.

Той блъфира! Ще се върне… винаги се връща! Три минути.

За какъв се мисли? Да й казва, че… Три минути.

Графиня Фонболар прихвана полите си и за пръв път от детството си изтича по коридора към централното стълбище.

После буквално излетя от входната врата на къщата.

В подножието на стъпалата каретата на маркиза, украсена със семейния му герб, бе готова да потегли.

Когато графинята стигна най-долното стъпало, вратата се отвори и една протегната ръка я изтегли вътре.

— Но това е абсурдно, Морис! Не съм взела никакви дрехи и…

— Ще ти осигуря всичко необходимо, маркизо — и две силни ръце я прегърнаха.

— Но…

Устните му я накараха да замълчи.

Merde! Трябваше да направи това още преди години, осъзна той, докато каретата трополеше по алеята към портите на двора.

 

 

— Може ли да поговорим, Джон? Вън, на терасата?

Джон кимна и се извини на групата мъже, с които разговаряше близо до танцовия подиум. Той последва Пърси към усамотената тераса.

Двамата мъже, прикрити от растенията наоколо и от едно надвиснало дърво, се облегнаха на перваза и се загледаха навън в нощта. Небето бе осеяно с малки облачета, които ту скриваха, ту се отдръпваха от извития полумесец.

Джон чакаше Пърси да заговори пръв.

— Мало, изглежда, е твърдо убеден, че ще открие Черната роза тук. Какво мислиш за това, Секстън?

— Мисля, че Розата се е изложил на голям риск и шансовете да бъде разкрит нарастват с всеки изминал ден.

Пърси помълча известно време.

— Може би му харесват подобни опасности.

Джон въздъхна.

— Най-вероятно е така, но Мало ме безпокои. Дори и случайно да се окаже, че Черната роза е англичанин, доста вероятно е един ден да се събуди и да се озове в някой френски затвор. На път да загуби главата си.

— Някои рискове си заслужава да бъдат поети.

Джон кимна.

— Да, така е. Но въпреки това Черната роза вече е рискувал предостатъчно. Може би е добре за известно време да спре да изпробва късмета си и да е доволен от постигнатото.

Пърси не каза нищо.

— Може би трябва да помни онези, които е спасил.

— Но човек може да предположи, че той мисли повече за онези, които не е успял да спаси — замислено промълви Пърси.

Джон повдигна вежди. Пред него се разкриваха дълбини, за които не знаеше нищичко.

— Той е просто един човек.

Пърси се усмихна неопределено, като белите му зъби проблеснаха в мрака.

— Казват, че бил много хора, както умее да се маскира и всичко останало.

— И аз така съм чувал — Джон се обърна, за да го погледне в очите. — Човекът, който облича всички тези дегизировки, може дори да потърси приятелството на някой като мен, който не би го предал на властите. И той може да използва това приятелство за своите цели.

— По какъв начин? — Пърси говореше много тихо.

— Би могъл да използва дома ми като изходен пункт за действията си. Може да идва и да си отива, когато си пожелае, използвайки маскировката си. Може да се свързва с много хора, без друг да разбере или да заподозре нещо. Има безкрайно много възможности, да върши, каквото си пожелае.

Устните на Пърси се извиха в предизвикателна полуусмивка.

— Забравяш едно нещо.

— И какво е то?

— Той може искрено да цени приятелството ти, Джон.

Джон бе наистина изненадан. Той отправи поглед отвъд терасата към градините наоколо.

— Опасно е Черната роза да остава тук. Мало няма да се откаже, докато не получи главата му.

Пърси, изглежда, се вслуша в предупреждението на Джон. Той пооправи дантелките по ръкава си.

— Опасявам се, че ми се налага да замина, Джон.

Джон леко се усмихна. Контето отново се бе върнало.

— Кога ще те видим отново, Пърси?

— Не знам точно — когато човек е на мода, винаги го търсят навсякъде! — окичените му с дантели ръкави литнаха във въздуха.

— Тогава, грижи се за себе си, приятелю — рече Джон и с искрена топлота стисна рамото на Пърси.

— И ти, Джон — тихо отвърна Пърси. — Макар да ми се струва, че най-после откри мястото, където искаш да бъдеш.

Джон кимна, изненадан от обзелата го дълбока тъга от раздялата с Пърси. Предположи, че сигурно е свикнал с неговото постоянно присъствие тук или там. Дори и като глупаво конте, този човек бе… ами, много приятен. И той се обърна да си върви.

Пърси извика след него.

— Знаеш ли какво се получава, когато сърцето се ожени за Секстън, добри ми човече?

Джон поклати глава отрицателно.

— Ех, и ти, всички знаят, че сърцето и секса, събрани заедно, създават съвършената двойка. И на това се казва романтика!

Джон изсумтя. Широко усмихнат, той се обърна и влезе обратно в къщата.

— Имал си много, много голям късмет. Ave atque vale, приятелю. Бъди здрав и сбогом! — той махна към вратата, където Джон току-що бе влязъл, и пъргаво прескочи каменната ограда, за да изчезне в нощта.

 

 

Балът вече затихваше.

Повечето от гостите се бяха оттеглили. Някои в стаите си, а други вече приготвяха каретите си за заминаване от замъка. Слухът, пуснат от Джон, даваше резултати.

Хлое и Джон за последен път танцуваха на дансинга, последния танц за тази вечер. Жив шотландски танц.

Когато той свърши, Джон изведе Хлое от балната зала, докато развеселените гости им махаха за лека нощ.

Но вместо да поеме по стълбите, както тя очакваше, той я теглеше след себе си към другия край на имението.

— Къде отиваме?

Тя се опита да спре, като закова пети в пода, но нямаше шансове да мери сили с неговата решителност. Особено по копринени обувки за танци.

— Ще видиш.

Тази част на къщата бе тиха и безлюдна. Почти като изоставена.

Тропотът на ботушите му по пода, покрит с паркет, бе единственият звук, докато той решително я водеше нататък.

Минаха през дълъг страничен коридор, през някаква тайна врата, за която тя досега въобще и не бе предполагала, че съществува, после по друг коридор и нито за миг не поспряха, докато не стигнаха до една особена врата.

Като застана леко встрани от нея, Джон я отключи и я остави бавно да се отвори сама.

— Добре дошла в рая, милейди — посочи с жест разкрилото се пространство пред тях.

Разкошни цветя я поздравиха с вълна от багри и благоухания. Хлое затвори очи и вдъхна прелестното съзвучие от аромати.

— Та тук имало друга врата към оранжерията!

— Да. Не знаех за нея, докато Морис не ми я показа днес. Спомена, че тя му била разкрила много неща. Не знам точно какво имаше предвид.

Джон я притегли вътре и затвори вратата зад тях. Само миг и те се бяха озовали в един тропически свят, пълен с екзотични растения и пищна зеленина.

— Толкова е хубаво!

— Да, ти си хубава, Хлое — съгласи се той с нисък приглушен шепот.

Хлое погледна с ъгълчето на окото си Джон. Би доловила страстните нотки в гласа му дори и насън. Всъщност тя дори много често ги бе чувала и на сън. Джон ставаше все по-игрив.

Тя скръсти ръце пред гърдите си.

— И защо по-точно ме доведохте тук, милорд?

Една бавна чувствена усмивка бе неговият отговор.