Дара Джой
Тази нощ или никога (1)

ПРОЛОГ

Англия, 1794 г.

Ако сладострастието имаше образ от плът и кръв, то това бе лорд Секстън.

Поне такова бе мнението на жената, с която той лудуваше в момента.

Той си беше чиста проба секс.

Знойни нощи и потни чаршафи.

Този човек бе абсолютен женкар, развратник, сладострастник и негодник. Златокос, зеленоок, почти двуметров, куп неприятности, и то от най-интригуващия вид.

И тази жена не бе единствена в мнението си.

То се поддържаше единодушно от множество други дами с отлични впечатления и с отлично обществено положение в града, които до една се смятаха за големи щастливки, че са опитали пикантните екстравагантности на виконт Секстън в леглото.

Именно високото мнение на гореспоменатите дами за снажния благородник бе причината тези компетентни жени да постигнат пълен консенсус по въпроса за прозвището му. А то гласеше: Лорд Секс.

Това гальовно име отразяваше както доброто му потекло, така и изумителния му външен вид и изключителните му способности в изкуството, наречено amour. В допълнение този мъж притежаваше предостатъчно лично обаяние, блестящ интелект и невероятно порочно чувство за хумор.

Е, точно в момента тези допълнителни превъзходни качества съвсем не бяха в ума на жената.

Докато негова светлост енергично и ентусиазирано се занимаваше с нея сред влажните чаршафи на масивното ориенталско лакирано легло в будоара на нейна светлост, откъм вратата се чу силно почукване. Ако някой кажеше, че това вмешателство е крайно ненавременно, това би прозвучало също толкова уместно, колкото да се твърди, че неомъжената племенница на лейди Хавъртам е просто малко бременна. С други думи, съждението дори не би загатнало действителното положение на нещата.

— Милейди, пристигна спешно съобщение за виконта — приглушеният глас на иконома едва-едва достигна до двойката в леглото.

Лорд Джон се поколеба.

Въпросната дама разпалено му зашепна да не обръща внимание на външните дразнители и да продължи заниманията си. При тона подсили молбата си с изкусително поклащане на бедрата. Този довод бе предостатъчен да убеди виконта. Той наведе глава и усърдно продължи оттам, докъдето бе стигнал.

Но икономът, който притежаваше типичната за английските служители непоколебимост, продължи да тропа по вратата и припряно да настоява за вниманието на опърничавия лорд.

Негова светлост отново се поколеба и този път от устните на жената се откъсна яростен писък, чийто тембър и височина напомниха на Джон за жалостното квичене на прасе пред клане. Той зяпна жената смаян, докато тя продължаваше да крещи на иконома да се разкара.

Когато осъзна на какво приличат виковете й, жената моментално млъкна и му се усмихна престорено свенливо.

— О, не му обръщай внимание, Джони, — умолително прошепна тя на красивия мъж, защото я гледаше подозрително.

Докато той обмисляше положението, малкият талисман, който висеше на врата му на тънка златна верижка, в миг отрази пламъчето на свещта и проблесна в полуосветената стая.

Този талисман наистина бе доста странен.

Мъничък златен морков.

Много от жените в града се бяха чудили какво ли означава. А негова светлост бе особено потаен по този въпрос. Преобладаваше мнението, че Лорд Секс си е измислил нещо като лична шега относно онзи вечно убягващ морков, който виси току пред носа ти, но все не можеш да го хванеш.

Каквото и да бе значението му, талисманът бе станал нещо като знаменитост. Няколко дами се бяха пошегували пред виконта, че той е негова визитна картичка. При което Джон винаги се подсмихваше тайнствено и казваше само: „Да, наистина.“ Въпреки това всеки път, когато някоя жена докоснеше талисмана, той внимателно отместваше ръката й.

Лорд Джон отметна назад гъстата си грива. Съвършените му бели зъби проблеснаха в мимолетна усмивка.

— Не вярвам да се откаже, Джесимин. Ще видя какво иска. Обещавам да не се бавя — той й намигна, стана и отиде съвсем гол до вратата.

Не беше съвсем нормално един мъж да се появи на вратата чисто гол. Поне в повечето къщи бе така.

— Джони!

Възклицанието на нейна светлост бе кратко и не особено убедително. Освен това то съвсем не й попречи да се наслади на прелестната гледка. Джон беше умопомрачителен мъж. Особено без дрехи.

Тъй като му бе пределно ясно с какъв жаден поглед го наблюдава, лорд Секстън й се ухили през рамо, което разкри прословутите му трапчинки, накарали десетки жени да извършат неописуеми неща заради него.

Дамата сразено се отпусна назад сред завивките.

Все още усмихнат, той открехна вратата и храбро протегна ръка навън за бележката. Бе напълно подготвен „спешното“ съобщение да праща някоя от легиона му жени. Вероятно бе прочувствено писмо молба за вечеря на любимата й тераса или нещо подобно.

Затова бе доста изненадан, когато прочете бележката. За миг се усмихна широко, после усмивката сякаш замръзна на лицето му.

Жената, излегнала се сред намачканите чаршафи, забеляза как лицето му, обикновено мургаво, сега леко пребледня.

Когато той отново вдигна поглед, всички признаци на добро настроение се бяха изпарили.

— Трябва веднага да тръгвам — безцеремонно обяви лорд Секстън.

— Какво има? — тя притисна чаршафа към голите си гърди.

— Съобщение от вуйчо ми.

Без да губи време за повече разяснения, той се зае да събира разпилените си дрехи и да се облича със скорост, която се стори на жената направо невероятна.

И още преди тя да успее дори да възрази нещо, той вече бе вън от стаята.

Дамата примигна объркано. Какво ли можеше да се е случило? Какво въобще можеше да накара Лорд Секс да напусне леглото на една жена? Да не би вуйчо му да е болен? Сигурно е така. И то на смъртен одър. Нищо по-маловажно от това не би отвлякло вниманието на пламенния лорд от любимото му и почти единствено занимание.

Тогава погледът й спря върху смачканата бележка, която той бе изпуснал на пода в бързината. Тя колебливо слезе от леглото и я вдигна. Но когато я отвори, видя само три думи:

ХЛОЕ СЕ ВЪРНА.

Значи онова момиченце, наполовина французойка, Хлое Харт, се е върнало от пътешествието си до Щатите^[1]. Е, това пък ако е спешно! Защо ли лорд Секстън го взе толкова присърце? Човек дори би могъл да си помисли, че се е паникьосал.

Жената притисна пръсти до устните си и се изкикоти. Ама че глупава мисъл! Лорд Секстън никога от нищо не се притесняваше. Особено пък от такива дребни и незначителни неща.

Точно обратното, той проявяваше направо арогантна невъзмутимост. Самата тя го бе виждала как се смее пред лицето на неизбежна гибел, попаднал в ръцете на бащата на лейди Снибълз — най-добрия фехтувач в цяла Англия, или поне самият той твърдеше това — и то когато вбесеният лорд бе хванал разпътната си дъщеря заедно с Лорд Секс на местопрестъплението. Ето това се казва ситуация!

А сега положението бе доста любопитно.

Можеше ли някаква си хлапачка да причини чак такива неприятности на мъж като лорд Секстън?

Отегчена от тези размисли, дамата затвори очи и предпочете да си припомни как точно се бе чувствала, когато всичката тази сила и сексуална страст се намираха между краката й.

И несъзнателно разтвори устни.