Кристина Скай
Черната роза (37)

36.

Слънцето хвърляше сенки върху билото на далечните хълмове на Уелдън, когато Тес изкачваше стъпалата към каменните кули на манастира този следобед. В ръцете си държеше две сребърни шпаги, които бяха принадлежели на прадядо й, гравираните сребърни дръжки блестяха като огън на залязващото слънце.

Толкова малко неща беше запазила. Толкова малко неща баща й не й беше взел. Тези Тес не му беше позволила да ги намери и да заплати с тях за нощните си удоволствия с пияни разпътни жени.

Очите й горяха с нефритови пламъчета и тя хвана по-здраво студения метал.

Решително ги хвана под мишница изкачвайки последните стъпала, които я заведоха до полуразрушените парапети. При ъгловата кула тя спря облягайки се на затоплена от слънцето гранитна колона, докато гледаше над простиращите се зелени морави и гори на Феърли.

Далече, до където погледа достигаше, се простираше земята на Лейтън, плодородно имение стигащо до едно лазурно заливче. НЕЙНАТА ЗЕМЯ или поне земята за която трябваше да се грижи, докато Ашли бъде в състояние да поеме нещата в свои ръце. Тес, сега си даде сметка, че брат й беше по-близо до възможността да поеме тази отговорност отколкото беше смятала. Може би само нейната упоритост беше забавила този процес.

Какво би правила тогава, чудеше се тя? Да навлиза в самотна старост, енергията й посветена на грижите около Ейнджъл? Да организира благотворителни тържества за ранените войници от войната?

Изражението на лицето й стана мрачно за момент. Би могло да има повече, толкова много повече. Различен свят се появи за малко, загубено бъдеще — не веднъж, а два пъти.

Минута по-късно тя вдигна рязко глава и отхвърли назад дългите кестеняви къдрици около лицето си. Най-малкото, ще се погрижи Ейнджъл да се превърне в най-изискания и най-скъпия хан в Южна Англия.

Изведнъж дъхът й пресекна, големите й планове бяха забравени, когато видя висока сянка да се промъква покрай група дървета близо на бялата градина. ДЖАК, помисли си тя, надявайки се, че той има някои отговори, тъй като тя изглежда имаше само въпроси.

И тогава нещо друго привлече вниманието на Тес, нисък, приглушен тропот идваше от обратната страна. Мръщейки се, тя се обърна на юг, очите й минаха покрай извивките в далечината на Рай и богатите поля, пресечени от канали, които блестяха огнено червени в последните лъчи на слънцето.

Тес се стегна като видя леки облачета от прах да плуват над очертанията на пътя Уинчелси.

Беше самотна фигура на кон, приближаваща се бързо.

Някои от хората на Хоукинс?

Той беше стигнал почти до завоя за Феърли, когато стегна юздата на коня преди да се отправи по посипания с чакъл път.

Идваше точно срещу нея.

С рязък вик на изненада Тес се завъртя, с плътно прилепнала рапира, се отправи обратно по пътя, от който беше дошла. Взимаше по две стъпала наведнъж, все още носейки шпагите под мишница.

Твърде късно тя видя изправената стойка на самотния облечен в черно ездач, твърде късно видя и широките му рамене.

Кичура бели коси, които блестяха на слепоочията му.

ЕДИНСТВЕНИЯТ ЧОВЕК ПО-ОПАСЕН ЗА ЛИСИЦАТА И ОТ ЕЙМЪЗ ХОУКИНС, си помисли Тес панически.

Виконт Рейвънхърст. Нейният любовник. Човекът, който я предаде.

След малко, това слабо, с остри черти лице беше пред нея, което я изучаваше с полузатворени очи.

Лице от нейните сънища. Не, от нейните кошмари!

Няма никакво време! Тес си каза отчаяно. Джак ще излезе всеки момент от горичката.

С напрегнато лице от предизвикателството Тес вдигна блестящата си шпага.

— Слизай долу, мерзавецо! Знам достатъчно за твоите престъпления — тя направи гласа си пронизителен, надявайки се, че това щеше да предупреди Джак.

Очите на Дейн отговориха на огъня на нейния поглед.

— Ето че слуховете са верни. Ти наистина си се върнала. И както винаги — мъжкарана. Ти беше в Оксфорд, нали? Както виждам нищо не е направил Оксфорд, за да те укроти — очите му я пронизваха и Тес имаше странното чувство, че проникваше до дъното на душата й, забелязвайки паниката, както и усилията й да я скрие.

— Обърни се и се върни по пътя, по който дойде, милорд. Томас е зад хълма и неговия пистолет ще ти върне разума, ако моята рапира не успее!

— Смели думи, мис Лейтън, но аз се надявам, че няма да си тръгвам все още — очите му се спряха на вената, която пулсираше на врата й. — Ако беше толкова ловка, нямаше така отчаяно да стискаш тази рапира. Да, веднъж вече ми избяга, но това няма да се повтори. Този път няма да бъдеш толкова щастлива.

— Щастието, милорд, няма нищо общо с това! — Тес отбеляза смътно, че се беше порязал близо до лявото си око. — Истината е, че ти беше надигран. От една жена. Но както виждам никога няма да признаеш този факт.

— Ти определено показа находчивост при твоето бягство, драга моя. Това не мога да не ти го призная. Но това, което определено си спомням е гледката на твоите бели бедра проблясващи надолу по „Уочбел Стрийт“ — устните му се извиха подигравателно. — Предполагам, че половината мъжко население на Рай е споделило моето удоволствие от гледката.

Тес сподави възклицание.

— Ти арогантно, дебелокожо…

— Твоят невъздържан език също не се е променил. Където и да си прекарала последните седмици, то не е било в кротка компания. Не мисля, че си била в Оксфорд — добави смазващо Дейн.

Тес усети страх, знаейки, че Джак ще се появи на склона всяка минута. Трябваше да намери някакъв начин да отклони този натрапник.

Без да мисли много какво прави Тес извади една от шпагите към Рейвънхърст.

— Бий се с мен тогава и ще видим кой е арогантен, и кой не е. Да се знае, че не можеш да дойдеш в земите на Феърли без да бъдеш предизвикан на дуел.

Силни пръсти хванаха дръжката от гравирано сребро, правейки дъга, за да изпробват тежестта и баланса на рапирата.

— Аз мисля, че би могло да има по-добро състезание между нас, Тес.

— Сериозно се съмнявам.

— Можеш ли да се съмняваш? Дори сега? — каза той с дълбок и мрачен глас.

Нещо в резкия глас накара Тес да потрепери и да си спомни далечни гръмотевици. За бурно море. За тъмна страст изпитана отново и отново.

Тя рязко тръсна глава, синьо-зелените й очи блеснаха.

— Нима под това войнолюбиво твое поведение се крие страх, милорд? Всичките тези приказки за твоята смелост не са ли били чиста глупост? Или си смел само в морето? — тя говореше, отчаяно надявайки се да отвлече погледа му от откритите пространства пред тях.

Устните на Рейвънхърст се стегнаха в твърда линия.

— Това е много неразумно от твоя страна, мила моя.

— Смели думи, милорд. Би ли си направил труда да докажеш думите си с дела?

Тъмните очи с цвят на нощта се съсредоточиха върху лицето на Тес, след това се плъзнаха по-надолу, вглеждайки се в рязкото повдигане и спадане на гърдите й.

— И ако спечеля. Каква ще ми е наградата?

— Привилегията да се разхождаш из земята на Феърли необезпокояван.

— Интересна фраза — Дейн се облегна назад на седлото с иронична усмивка на устните си. — Но не достатъчно добра, боя се.

— Тогава назови ти наградата — отговори Тес бързо. — Тя няма голямо значение, тъй като нямаш шанс да спечелиш.

Мили Боже, той трябва да приеме предизвикателството й!

Очите на Рейвънхърст потъмняха като чу думите й.

— Много добре — каза той накрая, слизайки от коня си и завързвайки поводите му за едно дърво.

Изведнъж рапирата на Тес се издигна.

— Хайде! — думите бяха току-що излезли от устата й, когато го накара да се върне обратно по склона и го насочи към покритата с чакъл тераса в далечния край на манастира, там където не се виждаше мястото откъдето Джак щеше да се появи от горичката. Нейните движения бяха плавни и бързи, метал се срещаше с метал, когато той отговаряше на бързите й удари.

— Ти се дуелираш добре, драга моя, дори притеснена от полите. Китките са ти леки, имаш много остро зрение. Аз само се чудя… — каза той кратко, между ударите, — какви други, да ги наречем, качества, криеш ти.

— Можеш да бъдеш изненадан, милорд.

— О, съмнявам се. Ти забрави първото правило на войната — каза кратко той, докато тя го водеше към тесен завой на стълбите, който отиваха до покрива. — Никога не подценявай противника си.

Без предупреждение той отстъпи настрани и след това се впусна в светкавично нападение. Тес едва успя да отскочи настрани, когато неговата шпага се спусна върху нейната.

— Много умно, милорд. Но аз имам в запас няколко трика — докато говореше Тес се освободи, завъртя се и се качи на парапета, нейните детски полуботинки разпръснаха чакъл.

Рейвънхърст я следваше неуморно, карайки я да се изкачи към върха на стълбите и я направляваше към далечната стена на тавана. Със святкащи саби той я притисна гърбом. Твърде скоро Тес почувства, че силата й започва да изчезва.

Той я направляваше, без да показва и най-малката следа от напрежение. Тес видя, че той беше еднакво добър стратег и силен, безстрашен враг.

По дяволите! Този човек никога ли не намалява крачките си, за да си поеме дъх. Тес чувстваше потта да се стича по веждите й, но не можеше да намали крачките, за да ги избърше. Китките и ръцете й започнаха да пулсират, но тя отказваше да отстъпи.

Изведнъж виконтът се впусна рязко напред и с едно извиване на китката си изпрати блестящия метал да полети във въздуха. Занемяла, Тес наблюдаваше сребърното острие да проблясва във слънчевата светлина. Инстинктивно се спусна към загубеното си оръжие…

И попадна в празно пространство, тъй като без предупреждение част от старата стена поддаде и тя се видя да пропада към земята, намираща се на трийсет фута надолу.

Здрава ръка се протегна и хвана китката й със сила, която й се струваше, че й откъсна рамото. Силни пръсти се впиха в дланта й, повдигайки я към това, което беше останало от стената. Едва поемайки си въздух Тес риташе отчаяно, опитвайки се да намери пролука в стената, за да опре крака си на нея, но срещаше само изгладени от времето камъни под краката си.

През мъгла от болка почувства другата му ръка да сграбчва нейната и започна бавно да я придвижва по протежение на дупката, където по-рано имаше парапет.

— Внимателно! — заповяда Рейвънхърст, с напрегнат глас. — Опитай се да се придвижиш надясно. Там има издатина, на не повече от шест инча от десния ти крак.

Стискайки зъби, Тес се притисна към стената надясно, докато почувства, че кракът й е попаднал на една издадена плочка. Ребрата на Тес изгаряха от болка, но тя пренебрегна всичко, освен това тясно парче скала. С намръщено лице виконтът се придвижваше с нея, насочвайки я по-близко до издатината. Тогава кракът й се отпусна на плочката.

Минута по-късно Рейвънхърст я изтегли на покрива, където тя падна кашляйки върху съборените камъни на разрушената стена.

Лицето на Рейвънхърст беше побеляло от гняв, когато той се наведе над нея.

— Ти, малка глупачко! — изрева той. — Можеше да се пребиеш!

Едва съвзела се от страха си, Тес трепна пред силата на неговия гняв, но само, за да почувства как се възпламенява нейния в отговор.

— И какво общо има това с теб, ако беше станало така?

Грубо виконтът грабна ръката й и я притисна към гърдите си, гняв бе изписан на напрегнатото му лице.

— Всичко твое ме засяга, жено! Има твърде много недовършени неща между нас, за да те оставя да се пребиеш падайки. Или шанса да спечелиш няма никаква цена за теб?

— Аз щях да спечеля! — отвърна Тес. — Всеки момент щях да те разгромя!

— Ти никога не се отказваш, нали? — изръмжа спасителя й. — Ти ми напомняш за самият мен, за съжаление — за упоритостта и арогантния глупак, който бях, когато бях много по-млад. Когато победата все още означаваше нещо за мен.

— Ти ласкаеш себе си като виждаш някаква прилика между нас! — отвърна Тес. Изведнъж нейния протест замря като видя намерението на виконта. Едната му ръка се стегна на гърба й, привличайки я по-близо, докато другата повдигна главата й, за да срещне погледа му. Но преди да може да направи повече, ръката на Тес го зашлеви ядосано по лицето.

Очите на Рейвънхърст станаха студени и непроницаеми, изучавайки я с дивашка упоритост. Дърпайки се бясно, Тес се освободи и заотстъпва заднешком по чакъла, докато почувства стената зад гърба си.

— Стой настрана от мен! — предупреди тя. — Аз няма да падна в мръсните ти ръце вече никога.

Устните му се свиха.

— Упояването не беше моя работа, Тес, нещо за което щеше да си дадеш сметка, ако малко беше помислила. Що се отнася до това да те оставя на мира — това е последното нещо, което смятам да направя, малка дива котко — бавно Рейвънхърст се изправи, дългото му тяло хвърляше сянка върху нейното лице. Ботушите му скърцаха върху камъчетата идващи все по-близко.

Тес отстъпи назад до стената, давайки сметка, че няма начин да избяга от него. Ръцете й започнаха да треперят и тя повдигна главата си предизвикателно.

Без да каже нито дума Рейвънхърст падна на едно коляно до нея, заравяйки дългите си пръсти в кестенявата й коса. Неумолимо неговата прегръдка се стягаше, навеждайки назад главата й, докато очите му оглеждаха лицето й — святкащи очи, румени бузи, и влажни, треперещи устни. Напразно тя се опитваше да освободи главата си, хватката му беше много здрава. Здраво хванатата й глава гореше като че ли ножове се забождаха в нея.

— Аз ще те накарам да съжаляваш за това! — се закани тя, когато ръцете му хванаха нейните китки и ги наклониха към грубата стена. Въртейки главата си от ляво надясно, тя се бореше да се освободи от жестоката му хватка, докато той се приближаваше все повече и повече.

Изведнъж вече между тях нямаше никакво пространство, нямаше скривалище от излъчващата се топлина на голямото му тяло.

Устата му се прилепи върху устните на Тес, прекъсвайки резките й думи, въздуха, а накрая и нейния разум.

Тес се бореше диво да се освободи, докато той я целуваше и вмъкна езика между устните й, за да почувства бариерата на зъбите й.

Всичко в неговото докосване беше огнено — устата му беше на разгневен, изискващ мъжкар. Тя чувстваше натиска на ръката му върху гърба си, силата на бедрата му притиснати към ханша й. Потрепери, чувствайки горещината на тялото на виконта да изгаря кожата й през дрехата.

Всичко в него беше твърдо и гладно.

И определено опасно.

Накъсан вик се откъсна от устните на Тес.

— Спри! Ти си… ти си луд!

Смътно, с възпламенена кръв, сърцето й биеше лудо. Тя го чу да издава вопъл някъде дълбоко в гърлото му.

— Да, луд — луд за тебе! Аз би трябвало да те взема тук и сега — изръмжа той срещу нея, устните му я хапеха и галеха яростно. — Жено, аз спасих живота ти. Ти ми дължиш нещо за това!

— Аз не ти дължа нищо, морски подлизурко. Пусни ме да си отида!

Очите му се присвиха.

— Ти го чувстваш, нали, Тес Лейтън? — изръмжа той. — Целият този огън, който и аз чувствам.

Единственият отговор на Тес беше да си върти главата, борейки се напразно, за да намери част от тялото му, в която да забие зъбите си.

— Да, аз виждам блясъка на страстта в очите ти, дивият удар на твоя пулс. Този огън изгаря и теб толкова, колкото и мен. — Хващайки китките й в една ръка, Рейвънхърст обхвана почервенелите й бузи. Палците му бавно погалиха устните, влажни и подути от целувките му. — Цялата жена — гореща и гладна. За мен. За удоволствието, което аз мога да ти дам. Защо не искаш да го признаеш? — попита той дрезгаво.

Тес се бореше отчаяно, но го чувстваше плътно до себе си, бедро до бедро, гърди до гърди, нейното безумно дърпане само приближаваше телата им още повече. И тогава тя се задави, чувствайки твърдостта на неговата мъжественост, която изгаряше бедрата й като нагорещена стомана.

Очите на Рейвънхърст бляскаха мрачно, присвивайки се, като наблюдаваше появилите се червени петна по бузите на Тес.

— Ти ми причини болка, жено, болка, за която има само един начин на освобождаване — и това е да бъде уталожена от твоя сладострастен огън.

Бавно, хипнотизирайки я, той прокара възглавничката на палеца си по нейните подути, чувствителни устни. По никакъв начин Тес не можеше да контролира трепета, който я прониза като с нож при неговите ритмични погалвания.

Незабавно очите му блеснаха, като не пропускаха нищо от нейната реакция.

Ридаейки Тес затвори очите си, борейки се с острата му наблюдателност, с която той я следеше, борейки се с еротичния спомен за техните слети тела, каквито бяха през онази нощ преди не много време.

Невъзможно! — крещеше умът й. Той беше безжалостен враг и безсърдечен предател.

Дори, когато се съсредоточи върху тази мисъл, предателското й сърце започна да бие неукротимо. Пулсът й се ускори, див и горещ, пулсираше във вените.

— Никога няма да го получиш! — изкрещя тя, гневът и ужаса се бореха с нарастващото желание. Заедно с това се появи ужасното чувство на вина, че можеше да предаде Андре така. — Ти винаги ще чувстваш само моята омраза, подлецо! Омраза силна и студена като ветровете на Ламанш.

— Лъжкиня — промълви виконтът дрезгаво.

Дъхът й излизаше бърз и накъсан, тя се бореше да се отдръпне от него, за да проясни главата си. В същото време очите й се движеха по своя собствена воля, спирайки се на тези твърди устни само на инчове от нейните.

Вена биеше на слепоочието й.

Устата й изведнъж пресъхна. Несъзнателно езика й се подаде, за да навлажни долната й устна.

Изведнъж пръстите на Дейн се стегнаха, впивайки се в нежните й китки.

— Аз ще получа целия твой огън и още нещо, Тес — изстена той. — И удоволствието ще бъде колкото твое, толкова и мое!

— Никога! Ти можеш да го получиш само насила, страхливецо и по никакъв друг начин — но в същото време тя знаеше, че това е лъжа. Мили Боже, как можеше в нея да е останало чувство към този мъж?

Очите му потъмняха.

— Аз съм бил дълго време по моретата, драга моя. Ти ми се присмиваш, когато си в опасност.

— Да ти се присмивам? Единственото ми желание е да се освободя от теб!

С намръщено лице той се взираше надолу към влажните, подути устни на Тес.

— Тогава престани да се движиш срещу мен или аз няма да отговарям за последствията. Твърде дълго време е минало откакто не съм лягал с жена — добави той рязко, гласът му дрезгав от желание. Като че ли, за да докаже това, неговите бедра се стегнаха, притискайки се към ханша й.

Шокът от този интимен допир накара Тес да се задъха и да се отдръпне назад като опарена.

Мили Боже, тя беше като сух прахан, чакаща да бъде възпламенена от най-малката искра! Точно сега, тя си даде сметка, нейното тяло изгаряше от хиляди огньове, всеки един от които би бил достатъчен, за да ги подпали.

Но това биха били огньовете на яростта и отмъщението, а не на покоряващата интимност и цялостното притежание, което тя беше опознала с нейния французин.

Усещането за това беше като ледена вода, плисната в лицето й.

Бегла усмивка се появи на устните на Рейвънхърст.

— Откога не съм бил с жена с твоята сурова чувственост. Жена, която има лице на ангел и тяло на блудница от Уайтчепъл.

— Животно — изкрещя тя. — Аз няма да бъда повече обект на твоите жестоки домогвания.

— Но защо е цялата тази врява? Ти, моя мила, по твое собствено признание си свикнала с вниманието на мъжете. Нека да бъдем откровени. Аз те искам — и смятам да те имам — неговите очи се спряха на лицето й, тъмни и неумолими. — Съвсем очевидно ти чувстваш същото, въпреки че упорито се стараеш да го отречеш.

Тес повдигна безпомощно рамене, издавайки неразбираеми обиди.

— Аз… аз не чувствам нищо към теб — нищо освен презрение!

Очите му просто й се подиграваха.

— Значи се връщаме към историята за Ледената кралица, така ли?

— Това не е никаква история, копеле. Просто един факт!

Рейвънхърст издаде неодобрителен звук.

— Какъв език, драга моя. Никога няма да си намериш съпруг по този начин. Но защо не подложим въпроса на проверка? — пръстите му се стегнаха, изпъвайки ръцете й докато те бяха закотвени към каменната стена зад главата й. Бавно и неумолимо той притисна коравото си тяло към нейното, докато тя се оказа като хваната в капан между твърдите камъни и непреклонните мускули.

Странен, давещ звук се откъсна от гърлото й.

— С-спри!

— Може би, мила моя, ако първо ми кажеш къде наистина си била. Ти си била в Оксфорд толкова, колкото и аз съм бил… — очите на Рейвънхърст потъмняха за момент, — на луната.

ТОЙ ЗНАЕШЕ! — помисли панически Тес, изучавайки твърдата линия на челюстта му. — ПО НЯКАКЪВ НАЧИН ТОЙ ЗНАЕШЕ!

— Кое те кара да мислиш, че аз… аз не съм била в Оксфорд, ти арогантен мошенико?

— Добре направено, мила моя, изиграно с подходящия тон на негодувание. Но всяко потрепване на твоите очи, всяко прескачане на пулса, издава твоята тайна и вина — пръстите му се стегнаха. — С мъж, разбира се. Но той можа ли да направи кожата ти да гори, както аз мога? Възпламеняваш ли се при неговото докосване, както когато си под мен?

— Няма да ти кажа нищо, гад!

— Той толкова скоро ли се умори от коприненото ти тяло? Или ТИ, може би, се умори от неговото внимание? Каква е истината, ТЕС?

— Това, което съм правила, копеле, и каквото правя — не е твоя работа! Ти загуби правото си да се намесваш в живота ми още преди пет години, когато изчезна без да приемеш каквото и да е обяснение за това, което си видял — за което МИСЛЕШЕ, че си видял — в тази къща!

— Аз те видях в леглото с друг мъж, Тес — изстена Рейвънхърст, думите му бяха накъсани, като че ли идваха от дълбините на душата му. — Ръцете му бяха върху голата ти кожа, следите от зъбите му по гърдите ти. Ти беше едва на седемнайсет години и все пак аз те видях да се извиваш със страстта на най-закоравялата уличница. За Бога, какво бих могъл да си помисля?

— Ти трябваше да си мислиш, че ме обичаш — с цялата твоя душа, дори повече от живота си. Или това обещание беше също лъжа, милорд?

— По това време аз вярвах, че е истина. Но тогава нямах представа колко жестоко моите чувства ще бъдат подложени на изпитание — гласът му спадна. — Слушам те, Тес. Кажи ми какво се случи тази нощ.

Диво ридание се издигна в гърдите на Тес, заплашвайки да я задави. Смътни спомени и неясни сенки се движеха около нея.

— Аз… аз не мога да си спомня! Той би трябвало да ме е упоил, не видя ли? — тя потрепери, чувствайки още веднъж натиска на нараняващите я пръсти, острата болка в бедрата си. — О, защо не ме оставиш просто сама? — изплака тя. — Защо трябва да се връщаш отново и да изваждаш цялата мръсна работа пак?

Очите на Рейвънхърст бяха непроницаеми.

— Защото, драга моя Тес, аз открих, че стига човек веднъж да му влезеш в кръвта, той никога не може да се освободи от теб. И защото аз не съм мечтал за нищо друго през тези пет дълги и горчиви години, освен за този момент — гласът му беше нисък и дрезгав, като че ли признанието за това му костваше много.

Изведнъж, през хаоса на нейните мисли. Тес забеляза тънкото острие на рапирата да блести в основата на стената, където Дейн я беше изтървал, когато тя падна.

Незабавно изви очи, уплашена, че той ще забележи надеждата, която блестеше там. Втренчвайки поглед над рамото му, тя се загледа над моравата към морето.

Тес замръзна, поемайки си въздух шумно.

— Какво има? — попита Рейвънхърст.

— Там — там в заливчето! Това е френската бригантина, пускаща котва посред бял ден.

— По дяволите! — изрева Дейн, освобождавайки я, за да се извърне рязко.

Останала без дъх, Тес атакува, триумфа пееше във вените й. ТЯ УСПЯ!

В следващия момент острието на рапирата й докосна бузата на виконта.

— Ти лукава малка…

— Бих те посъветвала да избираш думите си внимателно, милорд. Моята китка е много уморена и не бих искала да разхлабя хватката си и без да искам да оставя белег на тези красиви черти.

— Жено, ти играеш опасна игра. По-опасна отколкото можеш да си представиш.

— Както ти веднъж ми каза, това не е игра. Сега, движи се напред бавно и дръж ръцете си така, че да мога да ги виждам.

След моментно колебание, Рейвънхърст повдигна рамене и направи така, както му бяха казали, чувствайки острието срещу гърлото си.

Движейки се точно зад него, с очи отправени към лицето му, Тес го направляваше през покрива и след това стъпка по стъпка надолу по стълбата.

— Аз те подцених веднъж, виконт Рейвънхърст, но това не е грешка, която смятам да повторя, когато и да било.

С побелели устни, виконтът се движеше пред нея, със стегнати рамене, яростта бушуваща в кръвта му. Да бъде хванат в грешка от момиче, по дяволите! И с такъв очевиден номер! Той трябва да си е загубил ума.

Дейн се намръщи. Това със сигурност е вярно. Умът му категорично беше непостоянен, когато се касаеше за Тес Лейтън. Пет години не можаха да променят това.

— По-добре е да вървиш, милорд. Има още много път до града.

— Ти няма да имаш винаги под ръка твоята шпага, Тес — изръмжа Рейвънхърст. — Пази си гърба, предупреждавам те! Някой ден ще забравиш и това ще бъде точно деня, който аз ще чакам.

Тес се насили да се засмее, опитвайки се да прикрие проблясъка на страх при неговите думи.

— Ти ще го направиш на дневна светлина, в един хан, пълен с хора? Мисля, че не! — тя се присмя. — Не допускам, въпреки че си много безсрамен, милорд.

Той я гледаше, очите му бяха страшни от заплахата.

— Много грешиш, драга моя.

Парче чакъл докосна леко терасата с толкова слаб звук, че нито Рейвънхърст, нито Тес обърнаха внимание, техните очи бяха впити един в друг с настръхнало предизвикателство.

Така че гласът, който се разнесе от сенките зад тях, ги изненада еднакво и двамата.

— За Бога, това сега е рядка гледка!