Катрин Харт
Изкушение (29)

Глава двадесет и девета

Едната подкова на Претендента беше паднала и Аманда и Сладкобузко още веднъж се притекоха на помощ, докато Арън му сложи нова. Претендента се беше оправил от раната, която беше получил. За щастие, оказа се, че телта не е била ръждива, и той не се разболя от тетанус. Нямаше никога да може отново да се състезава заедно с най-добрите коне в дербито или в Прийкнес, но все пак ставаше за яздене и щяха да го държат за разплод. Можеше да стане баща на много добри жребчета.

След като подковата беше направена, Аманда и патето изпроводиха Претендента обратно до конюшнята, където този чистокръвен кон можеше спокойно да си почине след това изпитание. На другия ден отново щеше да бъде изведен на паша.

Беше около десет сутринта, но няколко жребеца бяха оставени в обора. Напоследък Грант взе повече предпазни мерки и всеки ден проверяваха конюшните и ливадите за нещо, което би навредило на конете. Той беше решил конете да се пасат на части, за да може по-добре да се наблюдават и по-бързо да се приберат, ако се случи нещо, а той беше сигурен, че това ще стане, когато най-малко очакваше.

Оборът беше тъмен и студен, едно убежище от горещината навън, и на Аманда й се прииска да поостане малко в него. Тед заминаваше след няколко часа за Уест Пойнт и имаше много работа вкъщи, за да може да си позволи да се мотае в обора. Беше приготвен специален обед за четирима, един последен обед, когато щяха да бъдат заедно. Крайно време беше да тръгва, ако искаше да има време да се преоблече, да се среши и да оправи косата си и да не мирише на коне, когато седне на масата.

Тя зърна Тими, махна му с ръка и го извика. Единствено те бяха в обора.

— Свърши ли с почистването на конюшнята на Претендента?

— Да, госпожо — увери я той и когато кимна с глава, перчемът му се тръсна. — Останаха ми още една-две и свършвам тук. Кланси вече провери всички хранилки и водата, както мистър О’Брайън ни нареди — информира я той важно.

— Добре. Ще кажа на мистър Грант, че се справяш много добре с работата — отговори Аманда с усмивка. Стори й се, че замириса на газ, и си помисли, че се е изляла от лампите, които висяха на различни места в обора. Но тази сутрин миризмата й се стори толкова силна, че чак дразнеше очите и носа й. Дори конете станаха неспокойни, ако се съдеше по чаткането на копитата им и по цвиленето.

Тя почти беше стигнала до конюшнята на Претендента, когато главната порта изведнъж се затвори с ужасен трясък, който накара и нея, и коня да подскочат от изненада. Оборът потъна в пълен мрак и Аманда разбра, че и задните врати са затворени, а също така и повечето от прозорците на конюшните.

— Тими? — извика тя колебливо, като изведнъж ужасно се изплаши, макар че не знаеше защо.

— Мисис Манди? — извика той в отговор и гласчето му леко трепереше.

— Ти ли затвори вратите?

— Не, мисис. Сигурно е вятърът.

— Да не би навън да има буря?

— Не, поне не знам.

Без да вижда почти нищо пред себе си и като усещаше, че Претендента ставаше все по-неспокоен, тя реши възможно най-бързо да го заведе и затвори в конюшнята.

— Можеш ли да отвориш вратите, или да намериш лампа и да я запалиш? — попита тя момчето.

— Разбира се, мисис Манди, но изглежда, че някой вече е направил това в сеното.

Полазиха я тръпки, като чу отговора на Тими. Тя уплашено вдигна поглед към сеновала. Там вече вилнееше зловещ пламък. Само за секунда той стана по-ярък и започна да издава странен шептящ звук. След малко целият сеновал беше обхванат от пламъци!

Сърцето на Аманда се качи в гърлото й и тя направо щеше да се задуши.

— Тими! Всичко гори! — изпищя тя и се опита да хване Претендента, тъй като и той беше изпаднал в паника. — Върви! Побързай! Извикай Грант!

Мозъкът й не можеше да функционира. Тя отчаяно се опита да успокои коня и себе си. Трябваше да мисли! Изведнъж, като по чудо, тя отново възвърна способността си да разсъждава, макар че страхът все повече я обземаше. Конете! Тя трябваше да изведе конете! Те вече цвилеха като побеснели, толкова уплашени, колкото и тя самата.

Преди да успее да стигне до вратите, като дърпаше Претендента със себе си, Тими изкрещя:

— Мисис Манди! Не мога да отворя вратите! Залостени са!

„О, господи! О, милостиви боже! Това не можеше да е вярно“ — изкрещя нещо в Аманда. Като остави за момент Претендента, тя се втурна към вратите, които Тими се опитваше да отвори. Блъсна ги с всичка сила, но те не помръдваха.

— Задните врати! — изкрещя тя, надвиквайки бученето на огъня, който вече осветяваше целия обор и двамата се затичаха към задните врати. Навсякъде се усещаше плътен задушлив пушек. Аманда инстинктивно разбра, че и те щяха да се окажат залостени. Въпреки че обединиха силите си, вратите не помръднаха.

По бузите на Аманда се стичаха сълзи поради гъстия пушек или от страх, а може би и от двете. Единствено това, че видя уплахата на момчето, я накара да надделее собствения си страх. Ако не успееха да намерят някакъв изход, тя, детето, което носеше, и това невинно момче щяха да загинат.

Нещо меко и гладко я погали по глезена. Като погледна надолу, Аманда видя Сладкобузко. Перата на патето най-после бяха поникнали, но сега бяха очернени от огъня и от горящата слама, която падаше от сеновала. Малкото бедно патенце и конете също щяха да умрат, щяха да се опекат живи, ако не измислеше нещо, и то бързо.

— Прозорците! — извика тя, получила внезапно вдъхновение. — Провери прозорците на конюшните!

Първите три се оказаха залостени. Най-накрая тя успя да отвори четвъртия, тъй като това, което го подпираше, поддаде на натиска й. За нещастие, това беше едно малко прозорче, което гледаше към ливадата.

Като се закашля, Аманда повдигна Тими и му помогна да излезе през прозорчето.

— Тичай! — извика тя дрезгаво. — Доведи помощ!

Като се поколеба само за момент, Тими попита уплашено:

— Ами вие, мисис Манди?

— Аз трябва да отворя конюшните и да пусна конете. Доведи някой да отвори вратите!

Той се затича с все сила, макар че едва се държеше на краката си, а Аманда вдиша глътка чист въздух. Когато се наведе с намерението да пусне през прозореца патето, то се шмугна в съседната конюшня.

— Проклето пате! — извика тя след него, като си избърса сълзите. — Ако се опечеш, няма да съм виновна аз!

Конете бяха се разбеснели, а Аманда беше изпаднала в паника, докато тичаше от конюшня до конюшня като полудяла, отваряше вратите и се отдръпваше, за да не я смачкат животните, които търсеха убежище от огъня и пушека. Тя тичаше надолу по пътечката, като избягваше горящото сено, мина настрани покрай една празна конюшня, която вече беше обхваната от пламъци, и постоянно мяташе полите си, които бяха обгорени. Едва дишаше.

Най-после, като стигна до другия край, тя намери още една по-слабо залостена врата, която беше по-голяма и водеше към ливадата. Тя започна да я блъска с все сила, но веднага се отдръпна настрани, когато побеснелите жребци се отправиха направо към нея, опитвайки се да излязат.

Ако беше се учудила как така конете са усетили, че оттам може да избягат, отговорът беше лесен. След последния жребец пърполеше Сладкобузко, който писукаше високо и мяташе изцапаните си крила, подбрал всички коне пред себе си. Като се усмихна леко, тя го прегърна. Можеше да излезе през вратата, но се поколеба. Макар че оборът беше се превърнал в истински ад и почти от всички страни гореше, все още имаше няколко конюшни, които не беше проверила. От ужасеното цвилене на конете зад гърба си тя разбра, че поне три коня все още не бяха пуснати. Щеше ли да рискува и да се върне назад?

Тя се замисли само за няколко секунди и тогава горящият покрив, заедно с опорните стени, се стовари с трясък на земята и блесна сияние от пламъци. В резултат на това тя излетя на няколко крачки навън на ливадата заедно с тълпящите се, побеснели от страх жребци и със Сладкобузко, който не се откъсваше от нея. Падна тежко на земята. Гърдите я боляха от недостига на въздух. Само за секунда пред очите й се появиха звездички и всичко й се завъртя. Тогава, като изстена тихо, тя припадна.

 

 

Грант проверяваше кобилите, които все още не бяха се оправили от натравянето, когато до него достигна един тревожен вик: „Пожар!“. Този вик би сковал от ужас сърцето на всеки човек, отглеждащ коне.

Като се втурна навън, той бързо се огледа. От горните прозорци на конюшните на жребците излизаха пламъци. Покривът на цялата постройка беше обхванат от огън и черен пушек се извиваше в небето. Всичко изглеждаше толкова невероятно. Очевидно до преди малко никой не беше видял огъня, а вече беше твърде късно да се спасят жребците, да не говорим за обора. Щяха да са късметлии, ако успееха да ограничат огъня само в тази постройка.

Тичайки, Грант даде разпорежданията си на работниците, които вече бяха образували една малка пожарникарска бригада.

— Съберете хора да угасят крайните конюшни и други, които да изведат конете на ливадите!

Някъде дълбоко в съзнанието му се прокрадна една мисъл. Защо бяха залостени всички прозорци и врати, освен тези на сеновала. Като се приближи, той видя няколко работника да се опитват да отлостят вратите, но опитите им се оказаха напразни.

— Шефе! Вратите са залостени!

— Отвътре ли? — попита той задъхано, като се наведе, за да ги огледа отблизо.

— Едва ли. Нещо е пъхнато под тях. Твърде навътре и твърде голямо, за да го измъкнем!

Докато работникът говореше, един друг, задъхан от тичане, донесе няколко железни лоста. Всички заедно се опитаха да отворят вратите. От вътрешната страна се чуваше ужасеното цвилене на жребците. Огнената стихия на пламъците бучеше и обхващаше жадно сухото дърво и сеното.

— Да опитаме ли страничните врати? — предложи някой.

Грант поклати глава.

— Вече не можем да спрем огъня, а шансовете ни да намерим отвор са нищожни. Изгубихме ценно време, а се нуждаем от достъп към главния коридор. Това е единствената ни надежда да спасим възможно най-много коне.

— А задните врати?

— Залостени — отвърна мрачно Кланси. — Четири момчета се опитват да ги отворят.

Те продължаваха да разбиват с лоста вратата, когато изведнъж Арън дотърча с лице, изкривено от тревога.

— Мисис Аманда прибра ли се вкъщи? — извика той. — Тя не е вътре, нали?

Грант усети как сърцето му спря. Ужасен, той се взря в ковача.

— Аманда? — попита той глупаво.

Арън кимна тъжно.

— Тя отиде да заведе Претендента в конюшнята, след като му поставих нова подкова.

Сърцето на Грант щеше да изхвръкне от гърдите му. Преди да проговори, Тими дотича иззад ъгъла на горящия обор, като викаше и пищеше неразбираемо, а малкото му лице беше изцапано и обляно в сълзи. Най-накрая всички чуха неясно казаните думи:

— Мисис Манди е там! Опитва се да спаси конете!

Обезумял, Грант отново поднови усилията си да отвори вратата. Тед се присъедини към него и работниците, като донесе брадви, с които да разцепят дебелото дърво. Сред воя на бушуващия огън той извика на Грант:

— Не видях Аманда в къщата!

— Тя е вътре! — извика Грант в отговор и гласът му секна при мисълта, какво преживява жена му в този момент. Защо не беше избягала с Тими? Защо рискуваше живота си, за да спаси жребците, независимо от това колко ценни бяха те? Не знаеше ли какво значеше тя за него? Как я обожаваше?

Тогава друга мисъл нахлу в главата му, още по-отчайваща. Ами ако Аманда загинеше в този огън, тя щеше да умре, без да го е чула да й казва колко много я обича. Само заради своите постоянни съмнения, заради тъпата си упоритост той никога не й беше казвал това, което тя искаше да чуе. Той знаеше, че тя искаше да го чуе, но го таеше в себе си. Тук, в този момент, в своята безпомощност той се чудеше дали някога ще има възможността да й го каже, да я прегърне отново, да види отново големите й сини очи и да й каже, че я обича.

Тед отново привлече вниманието му.

— Грант! — изкрещя той, като сочеше към един мъж, който стоеше на разстояние от тях. — Това не е ли Дел Ъркъл? Не ми ли каза, че си го изгонил?

Вцепенен, обезумял от страх за Аманда, Грант погледна към брат си и се опита да разбере какво му говори. Като се намръщи, той кимна.

— Да, изгоних го. Какво, по дяволите, прави тук?

Сигурно беше, че Ъркъл не е тук, за да им помогне да загасят пожара. Той по-скоро гледаше към горящия обор с див възторг и на лицето му се беше запечатала зла усмивка. Грант веднага забрави за Ъркъл, като отново се захвана с опитите да спаси Аманда. Но тъй като Тед продължаваше да гледа към Ъркъл, той се обърна към него и чудовищно се изсмя. Тед би заложил отиването си в Уест Пойнт за това, че Ъркъл беше виновен за подпалването, за залостването на вратите, когато Аманда и конете бяха вътре, а и за повече от другите нещастия, които бяха сполетели „Мисти Вали“ през последните няколко месеца.

Тед се втурна към него. Замаян от последното си деяние, Ъркъл изобщо не го видя. Чак когато мускулестото му тяло се стовари върху него и го събори на земята, Ъркъл разбра, че са го открили. Двамата мъже се сборичкаха и най-накрая Ъркъл се предаде, макар и не твърде лесно.

— Тоз път наистина ти го върнах, нали? — каза той демонично, като в очите му се четеше лудост. — И си отмъстих не само на конете, а също и на оная кучка! — Силното кроше на Тед го накара да млъкне.

В този момент вратите на обора поддадоха и се отвориха. Навън изригнаха пламъци и пушек, като се озъбиха злобно на всички, които искаха да влязат, и ги накараха да отстъпят пред разбушувалия се огън.

Като закри с ръце лицето си, Грант пристъпи напред с явното намерение да влезе в горящия обор, с единственото желание да спаси любимата си, жената, която държеше неговото щастие в ръцете си. Няколко човека го хванаха и го издърпаха, макар че той вилнееше и се бореше да се освободи. Очите му бяха замъглени от сълзи, когато видя как целият обор потрепери, сякаш някаква гигантска ръка го беше разтърсила, и след това покривът се стовари и всичко се превърна в едни горящи отломки.

Грант изкрещя и писъкът му се сля с този на изгарящите коне.

— Неее!

Той се бореше като луд да се освободи от ръцете на тези, които го държаха, докато най-накрая шокът надделя и той се предаде.

Отпусна глава на гърдите си и се разтърси от плач. Беше изгубил Аманда, преди изобщо да беше осъзнал каква чудесна жена е тя. Дамата, която винаги е била. Магьосницата, която му беше дала любов, която беше възвърнала смеха в скучния му, самодоволен живот.

Тед беше този, който извади Грант от мъката и вцепенението му. Приближи се към него и подаде в треперещите му ръце неподвижното, почерняло от пушека тяло на Аманда.

— Намерих я на ливадата отстрани на обора, заедно с конете и с онова смешно малко пате, което я пазеше.

Като не можеше да повярва, че му се предоставя още един шанс, точно когато животът му изглеждаше толкова празен, Грант едва намери сили да попита, като не откъсваше от Аманда замъглените си от сълзи очи:

— Тя… тя жива ли е?

— Да, слава богу!

Като чуха това, всички въздъхнаха облекчено, но най-вече безкрайно благодарният съпруг, който държеше жена си толкова близо до сърцето си.

— Не мисля, че е ранена, Грант. Просто е припаднала от пушека, който е вдишвала. Вече изпратих да извикат лекар, а също така и шерифа. Между другото, Ъркъл е виновният и сега, след като го приберат, всичко ще се оправи.

Като една окъсана Спяща красавица, Аманда леко се размърда в ръцете на Грант. Тя дрезгаво се изкашля и бавно отвори очи. Погледът й се замъгли от това, че видя толкова наблизо пленителните му зелени очи.

Когато започна да се осъзнава, тя попита дрезгаво:

— Конете?

— За бога, Аманда! Забрави за проклетите коне! — извика той, като я разтърси леко и я притисна по-силно към себе си. — Щеше да се опечеш жива! Направо се побърках, полудях от тревога, толкова отчаяно исках да те открия! Когато покривът рухна, бях сигурен, че съм те изгубил завинаги, и исках да умра заедно с теб! Никога не ме плаши по този начин! Кълна се, няма да мога да го преживея.

— Спасих повечето от конете — каза тя, все още не асимилирала думите му.

— Изобщо не ме интересува — отвърна той и я понесе към къщата. Не искаше да я остави нито за миг сама. — Ти си единственото нещо, което има някакво значение за мен. Единственото нещо, което осмисля живота ми. Обичам те — каза той тихо, но казаното можеше да се прочете и в очите му. — Обичам всичко у теб, като започнеш от гарвановочерната ти коса и острия ти език, и стигнеш до невероятно възбуждащите ти пръстчета на краката.

Тя му отвърна с усмивка, която изглеждаше невероятно бледа на фона на мръсното й лице.

— О, Грант! Не можеш да си представиш колко съм щастлива да чуя това! Сега вече мога да ти кажа за бебето.

Той забави крачка и беше толкова шокиран, че щеше да я изтърве от изненада.

— Какво бебе?

— Това, което ще имаме следващата пролет, предполагам, когато ще се провежда дербито. — Тя се засмя, защото изпита истинска наслада от учудената му гримаса.

Изкривената му усмивка й подсказа колко се зарадва на новината.

— Ах, ти, моя лейди! Ти наистина знаеш как да поднасяш изненади! Като дойде лекарят, ще го накарам да те прегледа.

Тя кимна и се съгласи, след това каза колебливо:

— Грант, ти току-що ме нарече „лейди“.

— Сигурна ли си, че си чула добре? — подразни я той.

— Напълно.

— И аз.

 

 

Беше първата събота на месец юни, 1879 година. Хиподрумът гъмжеше от развълнувани зрители, които искаха да видят конните надбягвания в Белмонт Стейкс. Измежду тях, седнали на редовете, определени за притежателите на коне, бяха Аманда, Грант Гарднър и всички останали от семейството. Бетси беше там, а също и Тед, който беше си дошъл за уикенда от Уест Пойнт. Предстоящото му завършване на академията щеше да бъде последвано от дългоочакваната от Бетси сватба.

Чалмърс също беше там, като изпълняваше едновременно две роли — на придружител на Бетси и на бавачка на младия Даниел Харолд Гарднър, който беше на две годинки. Дани беше красиво, кипящо от енергия момченце, с тъмна коса и палава усмивка, която грееше под сините му очи. В момента той се въртеше, седнал на коленете на баща си, крещеше от удоволствие и се опитваше наведнъж да види всичко.

— Пади! — той извика високо. — Искам Пади.

— Пади е зает, Дани — отговори Грант, като друскаше момчето на коленете си. — Всеки момент състезанието ще започне и ще го видиш как язди Тайнствената лейди. Мълчи и гледай.

Тригодишната кобила беше гордостта на „Мисти Вали“. Както Аманда се надяваше, тя се оказа една от най-добрите породисти кобили, отгледани някога във фермата. С дългите си, елегантни крака тя съвсем лесно беше изпреварила всички други участници в тазгодишното дерби в Кентъки, а същото се повтори и преди две седмици в Прийкнес. Ако спечелеше и днес, те щяха да са победители в трите най-големи състезания в страната и кобилата щеше да получи заслуженото си място в историята на конния спорт.

Това би означавало върховно постижение и Аманда за нищо на света не би пропуснала състезанието — нещо, което беше очевидно, като се има предвид, че беше бременна в деветия месец, коремът й беше надут, сякаш щеше да се пръсне, но въпреки всичко беше дошла. Грант беше се опитал да я разубеди да не предприема това пътуване, защото всеки момент можеше да роди, но усилията му се оказаха безплодни. Сега, когато усети болки в кръста, на Аманда й се прииска да беше се вслушала в съвета му поне този път.

Макар че мисис Лелен беше направила всичко възможно, за да прикрие състоянието й, Аманда приличаше на узряла тиква. Тя изобщо нямаше талия и не си беше виждала краката от седмици, защото коремът й винаги вървеше пред нея.

Но това нямаше да продължи още много, изплаши се Аманда. Кръстът я болеше от сутринта, а сега на обезпокояващо кратки интервали тя получаваше болки в корема. Ако не грешеше, раждането вече беше започнало. Обаче събитието на деня също щеше да започне след няколко минути и тя не искаше да безпокои Грант точно сега. В края на краищата, само след четвърт час или щяха да спечелят, или да загубят. Със сигурност и тя, и бебето можеха да изчакат още малко.

Грант я погледна, тя му отвърна със спокоен поглед и му се усмихна, като стискаше зъби и се опитваше да не се издаде при поредната болка.

— Ще победим, скъпа — предсказа той, като погали ръката й. — Усещам го!

— Знам — отговори му тя малко задъхано. — И аз! За бога! И аз!

Конете и жокеите се събираха зад стартовата линия. Тайнствената лейди беше на добра позиция, трета от вътрешната страна, и яркозелените дрехи на Пади блестяха на слънцето. След сигнала конете се втурнаха по хиподрума. Развълнуваната тълпа скокна като един на крака.

Аманда също се опита да стане, но веднага щом успя, водата й се изля и протече надолу по чорапите й, по обувките й и образува локвичка.

— О, не! Не сега! — изстена тя, но никой не чу вика й поради шума от състезанието. Като се хвана за парапета пред себе си, тя отново се отпусна в стола, тъй като острата болка направо я повали. Аманда чуваше приглушено виковете на зрителите и единствено успя да види как след няколко минути Пади и Тайнствената лейди прекосиха финиша с цяла дължина преднина пред другите.

Триумфалната усмивка на лицето на Грант й подсказа, че наистина са спечелили. Той започна да хвърля Дани във въздуха, като го хващаше и притискаше плътно до себе си. Когато се обърна към нея, все още се усмихваше.

— Е, мисис Гарднър, мислите ли, че можете да се довлечете, за да получим наградата и да поздравим вашите любими жокей и кобила?

Тя тъжно поклати глава.

— Не и този път, Грант. Не искам да те разочаровам, но мисля, че този път честта ще се падне на Тед. Второто ти дете нещо се е разбързало.

Усмивката на Грант се стопи и лицето му посивя от притеснение.

— Имаш родилни болки? — попита я той дрезгаво. — В момента? — Той усети, че Бетси взема Дани от ръцете му.

Аманда кимна, като посочи към локвата в краката си.

— Точно тук и точно сега — потвърди тя.

Той бързо възвърна властното си държание и каза:

— По дяволите, Аманда! Казах ти да не предприемаш това пътуване! — Нежната му прегръдка, когато я пое в ръцете си, заличи впечатлението от грубите му думи. — Предполагам, че последния път съм бил голям щастливец, че Дани се роди две седмици преди дербито — измърмори той.

Чалмърс вървеше пред тях и им проправяше път през тълпата, а Грант го следваше и продължаваше да мърмори:

— Кога най-после ще се научиш да ме слушаш, като ти казвам нещо, ти, малка, упорита глупачке? Господи, помогни ми! Ако родиш бебето, преди да сме стигнали до хотела и преди да съм намерил лекар, ще ти извия упоритото вратле!

— За бога, Грант! — каза тя, пъшкайки. — Щом си изродил толкова много жребчета, то тогава ще можеш да изродиш и едно бебе. Не мога да разбера, защо се паникьосваш.

— Ние говорим за моето дете, а не за някой проклет кон! — отвърна той. — Защо мислиш, че накарах док Лоуел да стои неотлъчно до теб, докато раждаше Дани? За бога, Аманда, ако беше се случило нещо с тебе, направо щях да се побъркам!

Той я притисна до гърдите си и я пусна единствено за да я постави в каретата. Като седнаха, сложи главата й на коленете си. Последва друга болка, която изтръгна дълбок стон от гърлото й.

— Изчакай още малко, скъпа — каза той тихо, като махна къдриците, паднали на челото й. — Скоро ще стигнем. Потърпи още малко. Дръж се здраво за мен. Аз ще те закрилям.

Когато стигнаха хотела, пръстите му бяха изтръпнали от стискането й. Те минаха през фоайето, като Грант даде разпорежданията си на персонала, докато стигнаха до асансьора.

— Повикайте лекар! Или намерете акушерка! Донесете чисти кърпи и чаршафи! Недейте стоя така и не се пулете! Размърдайте се! Бързо!

Те наистина се разбързаха да изпълнят нарежданията, за което Аманда изобщо не беше се съмнявала. Ако не я болеше толкова много, сигурно щеше да й стане смешно.

— Дойде ти времето, скъпа — каза й той, като я настани в леглото.

— На мен? — каза ядосано тя. — Ти беше този, който се държа като разгонен жребец цяло лято, като някой от чистокръвните ти коне, които полудяват от желание! Ако можеше да си държиш панталоните закопчани и да изчакаш поне до есента или зимата… Ох! — Малко по-късно, обляна цялата в сълзи, тя каза: — По дяволите! На всичко бих се съгласила, ако можеше ти да заемеш мястото ми сега!

Той се засмя.

— Няма начин, скъпа. А освен това не съм забелязал да се опитваш да ме държиш на разстояние от себе си и да чакаш до есента и зимата — каза той предизвикателно.

— О, я се скрий някъде! — Когато той се дръпна от леглото, тя го хвана за ръкава. — Да не си посмял да ме изоставиш точно сега, Грант Гарднър! Направи си удоволствието и създаде това дете. Значи сега можеш да стоиш тук и да видиш как ще се роди!

— Просто отивам да донеса една влажна кърпа, скъпа, а също така и чиста нощница — увери я той.

Грант започна да я съблича и нареди на камериерките какво да правят, когато донесоха чистите чаршафи.

Погледът й беше замъглен и тя чуваше само гласа му и единствено докосването му я успокояваше. Тя разбра, че лекарят не е пристигнал. Когато започнаха последните напъни, Грант й помагаше със силните си, опитни ръце.

Първо се появи една космата топка от черна коса, след това последва едно дребно личице, което беше изкривено от плач, после рамене, гръб, малки ръчички и едно сбръчкано дупенце. Най-накрая се показаха крачетата и в ръцете на Грант се озова неговата дъщеря, която се въртеше и гърчеше, но беше прекрасна. Бебето, очевидно опърничаво като родителите си, започна да плаче високо, като показваше недоволството си от това, че беше излязло от топлия корем на майка си.

— Момиче е — прошепна той, като гледаше с обожание малкото създание пред себе си. Той нежно го избърса и го разгледа. Пръстите на ръцете и на краката бяха тънички, ноктите — съвършено оформени, устните — леко извити и приличаха на тези на Аманда, а невероятно дългите мигли се спускаха върху очи, които обещаваха да бъдат зелени като неговите.

— Тя има същата упорита брадичка, Манди. Взела е и дългите ти крака — каза Грант и гласът му трепереше от вълнение.

Той нежно постави бебето в ръцете на Аманда, която гореше от нетърпение да го види.

— Тя е очарователна! — каза Аманда. Гласът й беше едновременно уморен и радостен. — Ние правим много хубави бебета, Грант. Дали е така, защото те обичам?

— Или защото и аз те обичам, дори повече — отговори й той и я целуна по влажното чело.

Бяха решили, че ако се роди момиче, ще го кръстят Миранда, защото това име бе най-близо по звучене до техните имена. Дани беше кръстен на бащите им. Но като видя, че замрежените от плач очи на момиченцето приличаха на тези на Аманда, Грант се пресегна, докосна пухкавата косичка на бебето и измърмори тихо:

— Мисти! Ти си нашата безценна Мисти!

И така, в този момент те кръстиха дъщеря си. Беше едно малко чудо, че раждането на Мисти стана събитието на деня, а не спечелването на престижното състезание Белмонт Стейкс.

Дълги години след това, особено когато Грант започваше да се възгордява, Аманда никога не пропускаше да му напомни, че Тайнствената лейди, малката чистокръвна кобила, беше кръстена на нея и затова побеждаваше във всяко състезание. Същото се отнасяше и за Аманда. Тайнствена или не, тя също винаги беше първа и стана една много уважавана дама.

И беше щастлива до края на дните си.