Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Temptation, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод отнемски
- Стела Костова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 139гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и начална корекция
- Xesiona(2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- ganinka(2009)
- Допълнителна корекция
- ganinka(2014)
Издание:
Катрин Харт. Изкушение
Немска. Първо издание
ИК „Калпазанов“, Габрово, 1993
Технически редактор: Стефка Димитрова
Коректор: Мая Арсенова
ISBN: 954-807-088-Х
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от velvet_gaze)
- —Корекция от ganinka
Глава двадесет и осма
Аманда не се чувстваше добре. Това нямаше нищо общо с бясното им любене след чифтосването на конете. Поне за това беше сигурна. Като оставим настрана няколко одрасквания и това, че нежните й бузи бяха зачервени от допира им до брадата на Грант, по нея нямаше никакви наранявания — изпитваше само едно приятно чувство на удовлетворение.
Сега обаче, седмица след това, тя едва имаше сили да изкара на крак цял ден. Съвсем неочаквано, например докато разговаряше с някого, й прилошаваше. Времето беше необичайно горещо за края на септември и от това се чувстваше още по-зле. Аманда си мечтаеше да дойде есента и температурите да се понижат. Това, което най-много я безпокоеше, беше, че няколко пъти, като ставаше от стола, пред очите й причерняваше.
Аманда се колебаеше дали да каже за това на Грант, след като той напоследък имаше толкова много грижи. Започна често да тича до тоалетната. Всяка сутрин повръщаше и й беше лошо, но към обед й минаваше и страшно огладняваше. Тази нова болест се появяваше, когато се събудеше, и изчезваше следобед. Тогава Аманда започна да си мисли, че е бременна. Даде си сметка, че последният й месечен цикъл беше, когато Грант й предложи да се омъжи за него. Оттогава досега не й беше идвало.
Аманда не знаеше, защо беше толкова изненадана от това откритие. Рано или късно това щеше да се случи, особено след като толкова често спеше с Грант. Въпреки това мисълта, че в нея живее едно същество, я стресна. Досега не беше се замисляла много за деца и че ще стане майка. Изведнъж тя трябваше да се поспре и да се замисли за това, каква майка би била, каква майка би искала да бъде, как щеше да се чувства, когато бебето започнеше да расте и да мърда в корема й, как щеше след това да го държи в ръцете си и да го кърми. Нейното дете. Детето на Грант.
След това се уплаши, че и тя, като майка си, може да умре при раждането. Но майка й е била нежно, крехко създание или поне така й беше казал баща й. Тя решително избърса сълзите си от очите, като си повтори, че е силна и здрава и че почти не се е разболявала. Нямаше никаква причина да не роди едно здраво дете, което да обича.
Тя знаеше, че ще го обича така, както обичаше и баща му. Колкото повече си мислеше за това, толкова повече се вълнуваше. Само след няколко месеца щеше да пее приспивни песнички на своята дъщеря или на своя син, които щяха да приличат или на нея, или на Грант.
Тя се замечта и се замисли какъв ли ще бъде цветът на очите на бебето — зелен или син. То несъмнено щеше да има тъмна коса. Може би щеше да има и малка трапчинка на брадичката като Грант. Дали щеше да наследи навика й постоянно да дъвче дъвка? Дали щеше да има талант за игра на карти и за правене на изчисления? Дали щеше да бъде надменно и интелигентно като Грант? Дали щеше да наследи нещо от характера и на двамата? Чие чувство за хумор щеше да притежава?
Веднъж приела факта, тя можеше да не каже на Грант, само ако положеше невероятни усилия. Не че искаше да крие от него, но първо искаше да чуе, че той изпитва някакви чувства към нея, не само физическо влечение. Откакто се върнаха от пикника, тя му беше казала безброй много пъти, че го обича, но той никога не й беше отговорил по подобен начин. Знаеше, че е твърде нереално да очаква някакви клетви за вечна любов, поне не в близко бъдеще, но все пак копнееше той да й признае, че е привързан към нея, че я обожава или че просто я харесва. И тя наистина би се влюбила в думата „дама“, ако беше произнесена искрено от него поне веднъж, преди да му каже, че ще става баща.
В края на краищата, една уважаваща себе си жена би ли желала да я възприемат само като красиво украшение в къщата на съпруга й? Или като добра домакиня за пред гостите? Или пък като едно лесно получено тяло в леглото? Ако някога спечелеше уважението на Грант, Аманда би предпочела да е заради самата нея, а не заради това, че му е родила синове и дъщери, за да го накара още повече да се възгордее.
Тъй че тя реши да чака, дори не се довери и на Бетси от страх, че приятелката й ще издрънка всичко на Тед, а той, безспорно, щеше да каже на Грант. Освен това имаше още много време, докато почнеше да й личи. Може би щеше да има и достатъчно време, за да се разрешат проблемите във фермата, да намери място в сърцето на Грант, а и той скоро да я обикне.
Понеже Аманда престана да язди, Грант приписа това на страха, който беше изпитала, когато бяха поставени бодлите в седлото на кобилата й. След няколко седмици той й се скара:
— Не се оставяй отново да те обземе страх, Аманда. Вече веднъж успя да го преодолееш и можеш да го направиш и сега. Много добре знаеш, че Тайнствената лейди имаше основание да се държи по този начин и че няма повече да се повтори такова нещо.
— Знам това, Грант, и не ме е страх от нея… не точно страх — поясни тя. — Напоследък много се изморявам в тази ужасна горещина. Най-малкото нещо, което искам, е да съм потна и лепкава. Когато времето захладнее, отново ще яздя.
„А може би и тогава няма да яздя“ — помисли си тя, защото вече щеше да й личи, че е бременна, а тя наистина не искаше да излага на риск живота на бебето.
Независимо от нещастията, които ги бяха сполетели напоследък, Грант се съгласи с Аманда, че трябва да направят малко празненство, докато Тед беше вкъщи.
— Трябваше да се сетим по-рано — каза й Грант.
— Кога по-рано? Преди Тед да хареса Бетси? — попита тя, като поклати глава. — Защо се съгласи толкова лесно да направим парти? Защото се надяваш, че някое друго момиче ще завърти главата на Тед?
Грант се усмихна глуповато и повдигна рамене.
— Е, не желая да те разочаровам, Грант, но някоя друга едва ли би имала вече шанс. Двамата толкова влюбено се гледат, че изобщо не бих се изненадала, ако преди да замине на Уест Пойнт, Тед предложи брак на Бетси.
— Не дай боже! — За Грант това щеше да бъде най-големият кошмар. — И предполагам, че ще очаква ние да наглеждаме тази малка развратница, докато той е в академията.
— Предполагам — съгласи се тя, като се усмихваше. Господи, този мъж беше упорит като магаре! Направо щеше да умре на място, ако спреше да се държи по стария високомерен начин.
Отново Чалмърс беше този, който успя за много кратко време да организира празненство и танци на открито. За първи път от седмици насам Аманда откри, че се радва на топлото и сухо време. Щеше да е много по-удобно да направят партито на открито, защото на това „малко“ събиране бяха поканени около стотина човека.
Макар че на сватбата си Аманда беше се запознала с много от гостите, тя все още не можеше да свързва хората с имената им. Освен това изобщо не можеше да си спомни да е канила или да се е запознавала с половината от младите дами, които дойдоха и постоянно кокетничеха и се усмихваха обещаващо. Тя предположи, че Грант е свършил това зад гърба й и че сигурно е подсказал на поканените всеки да доведе някоя своя племенница, братовчедка или някоя позната девойка.
Но в крайна сметка най-изненадан се оказа Грант. По средата на партито, тъкмо когато бяха започнали танците, Тед привлече вниманието на всички присъстващи.
— Бих желал да ви представя годеницата си — обяви гордо той и хвана за ръка щастливата Бетси. Веднага се вдигна голям шум, отправяха се поздравления и въпроси, а също така и молба да зърнат блестящия диамант на сватбения пръстен на ръката на Бетси.
Когато Чалмърс и неговите помощници отвориха шампанското, Грант хвана натясно Аманда.
— Ти си знаела за това, нали? — попита той.
— Аз наистина се опитах да те подготвя за такава вероятност, ако си спомняш.
— Но ти си знаела и въпреки това не си ми казала! — обвини я той.
— Честно, Грант, и аз не знаех до тази сутрин. Когато Бетси ми показа годежния пръстен, само предполагах. Тед трябваше да ти каже сам, предполагам, а той точно това направи, казвайки едновременно и на още стотина души.
Грант беше толкова засегнат от това, че не му беше казала за годежа на Тед и Бетси, че тя започна да се чуди как ли би реагирал, когато разбереше за бебето. Аманда реши да не мисли сега за това и да избегне колкото се може по-дълго евентуалния скандал.
Като се остави настрана лошото настроение на Грант, партито премина чудесно. Аманда се запозна отново с някои от съпругите на гостите и преди да беше свършила вечерта, тя вече беше поканила няколко от тях следващата седмица. Поне това достави удоволствие на Грант.
— Радвам се, че те започват да те възприемат, Аманда. Това доста много ще улесни нещата и ще е от полза.
Когато той се обърна с гръб към нея, тя му се изплези. „Почакай само и ще видиш, че тези дами също ще прегрешат и когато се срещнем, няма да държат библии под мишниците си, нито пък само ще пият чай и ще клюкарят.“
За нищо на света Аманда не би го предупредила, че тези жени ще се учат да играят покер!
На другия ден след партито всички спаха до късно, тъй като бяха изпратили последните гости рано сутринта. Беше неделя и дори работниците имаха на разположение още няколко допълнителни часа и по-малко работа за вършене през деня, макар че все пак трябваше да нахранят и напоят конете, да ги изведат на паша и да ги приберат за през нощта.
Малко преди пладне Грант беше извикан по спешност в конюшните на кобилите.
— Вече пострадаха две от кобилите и още шест ще ги последват — съобщи един работник. — Като ги гледам, мисля, че имат болки в стомаха.
— Имаш ли представа от какво са причинени? — попита Грант мрачно, като добре знаеше, че тази болест можеше да е причинена от много неща и че ако не се открие източникът навреме, конете едва ли биха могли да бъдат спасени.
— Да — каза работникът и го изненада с отговора си. — Елате и погледнете тук, мистър Гарднър.
Мъжът заведе Грант до най-близката конюшня и му посочи хранилката. Дори през лятото, когато конете пасяха на воля из ливадите на Кентъки, те получаваха малко количество сено като допълнение към храната. До края на есента не даваха зърно на конете. Чак през зимните месеци започваха да ги хранят с овес, ечемик и жито, за да поддържат телесната им температура и нормалното им тегло.
— Пъхнете си ръката до дъното на хранилката и ще видите какво ще откриете — каза О’Брайън.
Грант откри най-отдолу, скрит под сеното, овес — една шепа влажен, мухлясал овес!
— О, господи! — изстена Грант. — Все едно че са поели отрова!
— И това не е само в тази конюшня — му каза О’Брайън, като поклати глава. — Същото ще се намери почти във всяка хранилка.
Без да пресмята, Грант знаеше, че само в това отделение имаше тридесет кобили, получили медали в състезания, от които за момента бяха пострадали само осем.
— Проверете незабавно хранилките и в другите конюшни — нареди Грант.
О’Брайън кимна с глава.
— Вече го направихме, шефе. Изглежда, че са си избрали само това отделение.
Грант прокара ръка през косата си, посърнал от тревога.
— Къде е бил пазачът, когато това се е случило? Как може да се промъкне някой тук незабелязано и да направи това, без никой да разбере?
— Извинете, сър, но вчера имаше много хора на партито. Едва ли е било трудно някой да се вмъкне незабелязано тук и да изчака, докато пазачът отиде до другия край на отделението и да осъществи дяволския си план.
Грант въздъхна дълбоко:
— Прав си. По дяволите! Много добре знаех, че нещо ще стане, но нали Тед си заминава след няколко дена… — Думите му секнаха.
Изгубиха десет от кобилите. Само по волята на бога, благодарение на късмета и усърдната работа, успяха да спасят останалите. За щастие нито една от умрелите кобили не принадлежеше на някой клиент, дал я за отглеждане във фермата.
Този път, макар че нямаше никакви доказателства за подозренията си, Грант реши, че е възможно Станфорд Дарси да е виновника за неприятностите, но като размисли, реши, че не може да бъде той, и въпреки това не го изключи от списъка на заподозрените. Грант не смяташе, че адвокатът познава толкова добре конете, за да измисли такива неща. Негово дело можеше да е отворената порта или разпръснатата тел по ливадите, но не и сеното по пода и заразената храна.
Не, не може да е той. Това беше дело на някой, който познаваше конете, който беше работил с тях. Но кой? Кой? И, за бога, защо? И как беше успял да влиза и да излиза от имението, без да бъде забелязан? Но най-важно беше, кога и как щеше да атакува отново.
Аманда се съгласи да разпита дискретно дамите, които й дойдоха на гости, какво знаят за Дарси или пък какво са чували. Разбира се, цял Лексингтън знаеше за неприятностите в „Мисти Вали“ благодарение на клюките, разнесени най-вече от слугите. Може би моментът беше подходящ и тя да събере малко информация.
И така, в сряда след празненството Грант влезе в предния салон и застина на място. Той зяпна от почуда и не можеше да повярва на очите си. Там, седнали на две маси, бяха се разположили десетина от най-уважаваните дами на Лексингтън и всички играеха покер!
Грант можеше да се заблуди, че играят бридж, но видя, че пред всяка от тях има купчинки от разноцветни жетони и че всички държаха по необходимия за покера брой карти. Това и самодоволното изражение на лицето на Аманда му подсказа истината.
Като се постара да се усмихне любезно и да потисне желанието си да удуши съпругата си пред всички тези свидетели, Грант влезе в стаята.
— Какво става тук, дами? Сборище на бъдещи комарджийки? Да не би да възнамерявате в скоро време да оберете нищо неподозиращите си съпрузи?
— О, това би било чудесна идея! — каза Мейбъл Търнбул. — Колко мило, че ни го подсказахте, Грант.
— Да — съгласи се и друга жена. — Това направо би подлудило Удроу.
— Кажете ми — продължи Грант, като спря зад стола на Аманда и стисна с ръка рамото й така, че да разбере, че е недоволен от последната й беля — какво е станало, че така изведнъж решихте да играете покер? Това е най-абсурдното нещо, което съм чувал напоследък.
Мисис Лелен му каза:
— Шшт! Успокойте се, момчето ми. Спокойно. Прекалено дълго тази игра беше само за вас, джентълмените. Бяхме любопитни да разберем, защо толкова ви привлича и вашата очарователна съпруга и снаха ви бяха така добри и ни просветиха.
— Разбирам — каза иронично Грант. — Само внимавайте да не ви оберат до последния цент и да не ви изпратят да си ходите пеш. — Той тъкмо се канеше да излезе от стаята, когато го обезпокои, една друга мисъл и като се обърна към тях, попита: — Искам да разбера от чисто любопитство каква ще бъде следващата ви приумица.
— Добре — каза Бетси, — ако имахме рулетка, можехме да ги научим и на това. Мога да се закълна, че няма по-вълнуващо нещо от звука, който издава топчето във въртящата се рулетка. Може би и дрънченето на заровете. Винаги са ми навявали приятни мисли.
— Може би порочни мисли, Бетси — подхвърли той, като я погледна направо в очите.
— Хайде да бъдем честни, Грант, и да не извъртаме нещата — каза тя и той се изненада, че явната му враждебност към нея не я беше засегнала. — Знам, че си мислиш, че съм алчна за пари, и ще ти кажа, че имаш това право. Както и аз имам право да те смятам за един надут глупак, но това изобщо не ме кара да не те харесвам. Странно, нали? — добави тя, като се усмихна доволно, тъй като няколко от дамите се опулиха при думите й, а другите започнаха да се кискат, прикривайки лицата си.
Грант побърза да излезе от стаята, като реши, че това е най-доброто, което може да направи, преди да си е отворил устата и да е обидил повечето от тях. Би трябвало да знае, че не може сам да се справи с четиринадесет жени и с непрестанно плещещите им уста.
Той чу как картите отново се размесиха, раздадоха се и играта продължи. Също така чу и пискливия глас на Мейбъл Търнбул:
— Бити сте, момичета — заяви тя. — Имам валета.
Същата вечер, като остана насаме с жена си, Грант каза:
— Ти си най-коварната, най-подлата жена, която някога се е раждала! Мога да се закълна, Аманда! Всеки път ти ме изненадваш с по нещо! Какво си намислила? Да научиш тези жени да играят покер? — Докато говореше, той се събличаше и се приготвяше за сън.
— Както баща ми казваше: „Щом не можеш да ги победиш, съюзи се с тях или ги накарай те да се съюзят с теб“. Точно това и направих, и успях. Дори научих, че Дарси е напуснал града миналата седмица и е заминал за Бостън. Ще работи в някаква адвокатска кантора. Тъй че, изглежда, той не е нашия виновник.
— Не съм си мислил, че е той, но нямаше кой друг да обвиня — призна си Грант, като си свали ризата и я хвърли на един стол. Тъй като все още й беше сърдит, той седна в края на леглото и я погледна намръщено. — Изобщо ли не те притеснява фактът, че ти, Бетси и онези устати жени ме направихте на глупак днес?
— Ти сам се държа като глупак, скъпи — каза му тя тихо, като се пресегна и го хвана нежно за ръката, доближи дланта му към устните си и я целуна нежно. — Независимо къде — в картите, в живота — ти все се придържаш към установени правила, Грант. Някои може да не спазваш, други може да заобикаляш, но има такива, пред които трябва да отстъпваш. Понякога трябва да действаш, понякога трябва да си траеш. Всеки добър играч знае кога, какво да прави. Понякога се случва така, че трябва да излезеш от играта, макар че вече си я започнал. Просто си надценил възможностите си, това е всичко. Днес ти беше сам, а ние много — продължи тя да обяснява, като през това време масажираше врата и раменете му. — След това направи грешка, като обиди Бетси, защото се опита публично да я унижиш. Ти започна пръв, скъпи, и не можеш да й се сърдиш, че и тя ти отвърна. Освен това, ако ти е убягнало от вниманието, и ние бедните имаме толкова достойнство, колкото принцесите и не бихме се оставили някой да потъпква чувствата ни.
Грант вече беше много по-благоприятно настроен към цялата нежна половина и се чувстваше прекрасно. Сега Аманда прокара крайчетата на пръстите си по гръбнака му, като нежното гъделичкане веднага излекува всичките му рани и в същото време му подейства много възбуждащо. Един спонтанен стон се изтръгна от устните му, когато Аманда започна нежно да го целува навсякъде по гърба.
— Знаеш ли какво правиш? — попита той.
— Аз винаги зная какво правя — прошепна в отговор тя, прегърна го през кръста, започна да разкопчава панталоните му и се засмя дрезгаво. — И ако някога съм се излъгала, моля те, кажи ми. Този път събул ли си си ботушите?