Катрин Харт
Изкушение (14)

Глава четиринадесета

Забавленията за деня не бяха свършили, когато Грант скоро разбра, че Аманда имаше планове и за вечерта. В „Чери Лейн Тиътър“ щяха да дават много известна постановка, която тя държеше да гледа.

— Аманда, роклята ти е изцапана от тревата и от маслото на колелото, крачолът на панталона ми е скъсан и дори Чалмърс изглежда малко оръфан — изтъкна Грант. — Докато се върнем обратно в Лонг Айлънд, докато се изкъпем, преоблечем и хапнем, вече ще е твърде късно.

— И точно заради това ще останем в града, ще хапнем нещо в някой малък ресторант и след това направо ще отидем на театър.

— Но ние приличаме на цигани! Голям късмет ще имаме, ако някой се съгласи да ни сервира. Изключено е. Най-много можем да се надяваме на някоя застояла храна от сергиите по улицата.

— Ако съм научила нещо от теб и твоите надменни приятели, то е, че парите оправят всичко — оспори го Аманда. — Ако използваме умело това средство, ние не само ще получим добра храна, но може би и ще имаме шанс да си пооправим дрехите. А ако не можем, кой ще ни види в тъмното на театъра? В края на краищата, не миришем на лошо, нали?

— Точно тази вечер ли трябва да видиш тази постановка? Не можеш ли да почакаш до утре?

— Имам толкова други планове за утре. Записала съм се за урок по тенис сутринта, докато е все още хладно. След това с няколко други дами ще поиграя на крикет. После трябва да дойда отново в града, да си потърся подходящ костюм за бала с маски, който хотелът организира вечерта на състезанието. Освен това се надявам да намеря време да се отбия при Мейси и да видя модното ревю. А утре вечерта трябва да избера между опера, балет и симфония, тъй като очевидно няма да имам време да посетя всичките за краткия ни престой тук. Разбира се, гледала съм опера в Ню Орлиънс и ако трябва честно да си призная, мисля, че това не е нищо друго, освен множество хора, които пищят на някакъв език, който не разбирам, дори и да искам, тъй че, предполагам, този път ще отида да гледам балет и ще видя дали ще ми хареса повече, тъй като във всеки случай ще има оркестър. Голям късмет извадих, че сезонът е започнал по-рано заради стогодишнината, иначе нямаше да имам тези възможности.

Грант се измори само докато я слушаше да изброява нещата, които искаше да види и да направи.

— Това ли е всичко? — попита той иронично. — Сигурна ли си, че не си пропуснала нещо?

— О, има още толкова неща, но няма достатъчно време за всичко — призна си тя. — В събота през деня има състезание, а вечерта — бал. И наистина бих желала да надникна в катедралата „Свети Патрик“, макар да знам, че още не е завършена. Това ще бъде една от най-големите и най-богато украсените църкви в света, когато стане готова. Също така чух, че жените направо умират да отидат в „Тифани и къмпъни“. Господи! Знаете ли, че там се продават някои от най-скъпите бижута? Мистър Тифани е известен със своето изкуство и различните видове цветно стъкло. Но дори и да не мога да си позволя да си купя нещо, то поне няма да ми вземат пари за гледането, нали?

Понеже познаваше кога го очаква разгром, особено когато виждаше пред себе си две блестящи сини очи и една упорита малка брадичка, Грант великодушно се предаде, същото направи и Чалмърс. Наблизо намериха пералня и подкупиха притежателя да удължи работното време, за да може да поправи повредените им дрехи. След това намериха едно малко евтино ресторантче, близо до театъра, и получиха една чудесно приготвена вечеря за част от цената, която биха платили в някой друг ресторант.

Най-накрая отидоха на театър, където Аманда гледаше очарована една третокласна комедия. Грант се чудеше дали Аманда осъзнава колко лошо играят артистите и реши, че дори и да разбира, изобщо не я беше грижа. Тя просто се забавляваше, като изпитваше такова удоволствие, каквото рядко бе имала възможност да усети, а това само по себе си беше достатъчно.

Беше забавно само да я гледаш как наблюдава спектакъла, да я гледаш как се смее на шегите, които разбираше, и как се озадачаваше от тези, които не й бяха ясни. Грант отново се убеди колко наивна е тази жена — дете, тъй като не реагираше на някои от неприличните шеги. Аманда беше парадокс, една чудесна, заплетена загадка, загадка, която с всеки изминат ден все по-отчаяно искаше да намери своето разрешение.

Нямаше начин да избяга от нея, защото дори и да не я виждаше, тя беше постоянно в мислите му. Понякога си мислеше, че най-доброто нещо, на което би могъл да се надява, беше да преживее сблъсъците помежду им. Всеки ден тя го изненадваше с нещо ново, а понякога, както днес, го караше да възприема всичко по един по-свеж начин, през едни по-невинни очи и в такива моменти той сякаш си спомняше за краткото детство и изживяваше отново най-хубавото от него.

Жена, дете, съблазнителка, магьосница — Аманда беше всичко това.

 

 

Той си остави свободно време, за да може да излезе с нея следобеда на другия ден. Заслужаваше си да види погледа й на благоговение и почитание, когато се взираше в огромната, все още обиколена от скеле катедрала, чийто размер беше колкото един голям жилищна сграда, и да види как очите й се разшириха от учудване, когато пред нея се разкриха бижутата в „Тифани“.

— Ако някога имаш достатъчно пари за харчене, не си купувай диаманти или смарагди — каза й той, когато разглеждаха пръстени, гривни, огърлици и диадеми. — Бижута със син топаз и аквамарин биха ти стояли по-добре. Колко подхождат на очите ти, а коралите — на устните ти! Виж рубините, които биха изглеждали като огън върху кожата и косата ти.

За да запомнят с нещо посещението си в Ню Йорк, той й купи малко парче цветно стъкло — една шарена пеперуда с разперени крилца, които хващаха слънчевата светлина. Това му напомни деня, когато я беше намерил в градината.

Разделиха се за няколко часа, за да може Аманда да види модното ревю и да си потърси костюм за маскарада. В същото време и Грант успя да си намери костюм, като накара Чалмърс да се закълне, че ще пази в тайна от Аманда с какво ще бъде облечен. Те се събраха пак и отидоха на вечеря в един реномиран клуб, откъдето излязоха много разочаровани, след като предната вечер бяха яли толкова вкусно приготвена храна в малкия и неизвестен ресторант.

Беше време за балета. Аманда настояваше да отидат. Проблемът беше, че по същото време имаше боксов мач за голямата награда в „Медисън Скуеър Гардън“, на който или Грант, или Чалмърс щеше да отиде, в зависимост от жребия. Зад гърба на Аманда двамата хвърлиха монета, за да разберат кой ще отиде с нея на балет и кой ще е свободен да отиде на мача. Чалмърс спечели и като се ухили широко, се запъти към „Гардън“. Грант се примири с балета, като благодареше на бога, че не трябваше да ходят на опера.

Още веднъж Грант се наслаждаваше повече на удоволствието, което Аманда изпитваше, отколкото на постановката. Дори веднъж, като я погледна, видя, че тя седеше със затворени очи, очевидно завладяна от музиката. Като се наведе към нея, той прошепна шеговито:

— Би могла да виждаш по-добре с отворени очи, Аманда.

— Шшт! Искам да почувствам музиката — отговори тя тихо, като протегна ръка, за да хване неговата. Очите й бяха все още затворени, а на лицето й беше изписана ангелска усмивка. — Не е ли чудесно? Минава през цялото ти тяло като тайнствен водопад. Мога да я слушам цяла нощ.

В антракта тя излезе от музикалното си опиянение и го изненада с едно предложение:

— Сега вече може да отидем в „Гардън“ и може би, ако побързаме, ще хванем мача точно в разгара му.

— През цялото време си знаела — ти, малка, подла вещице! — каза той със смях.

Тя кимна с глава, като му се усмихна.

— Е, искаш ли да отидеш или не?

— Да, но не можем. Това не е място, където ходят жени. Освен това ти толкова харесваш този балет.

Като го грабна за ръката, тя го издърпа от театъра и го изведе на улицата.

— Извикай такси, Гарднър. Отиваме на мача. Щом съм с тебе и Чалмърс, със сигурност няма да си навлека неприятности.

Но тя сгреши. Намериха Чалмърс и успяха да се натъпчат на една скамейка точно зад него. Аманда беше седнала в Грант, защото имаше само едно свободно място. Тъкмо беше започнало най-интересното състезание.

Тъй като беше живяла през по-голямата част от живота си на реката, Аманда не беше шокирана от проявите на жестокост, нито пък се отвращаваше от тях, макар че не можеше да си обясни, защо двама разумни мъже биха се съгласили да се удрят така безмилостно за някаква жалка сума пари и заради едното удоволствие. Поне в този мач, за разлика от много други, състезателите носеха ръкавици. Не че имаше чак толкова значение, но все пак. На края на десетия рунд и двамата изглеждаха така, сякаш бяха премазани от воденични камъни: ожулени, пребити и окървавени.

Мачът свърши, играчът, който Чалмърс и Грант подкрепяха, победи и те двамата се поздравяваха за това, че са избрали по-добрия боксьор. Тогава един мъж, който стоеше от другата страна на Аманда, сложи ръка на бедрото й и й предложи с пиянски глас:

— Хайде да отидем някъде и да се позабавляваме, красавице.

Аманда застина. Когато набра смелост да мръдне отново, тя отмести ръката му, погледна го направо в зачервените очи с най-добрия си покерски поглед и каза:

— Забрави това, приятел. Аз съм с него. — Тя посочи Грант.

— Какво става тук? — Грант подразбра, че нещо става, без да беше чул репликата на мъжа поради шума на тълпата.

— Нищо — изписка Аманда.

Думите й почти бяха заглушени от това, което каза мъжът:

— Дамата идва с мен. Нещо да имате да кажете?

Отговорът на Грант беше един юмрук в носа му. Отговорът на мъжа беше един удар в зъбите на Грант. Тогава и Чалмърс се присъедини и мястото се изпълни с хора, които искаха да се включат в боя, а Аманда се сви и се опита да се скрие под пейката. Обаче нападателят успя да я хване за косата и я придърпа пред себе си като щит и през цялото време се хилеше като селски идиот. Грешката му беше, че я държеше малко настрана. Макар че й коства целия страничен шев на роклята, тя го ритна с коляно в слабините, като изкрещя почти толкова силно, колкото и той. Мъжът я пусна и се строполи на земята. Тя пропълзя до мястото, където Чалмърс лежеше и стенеше, почти изгубил съзнание. Точно тогава пристигна полицията и ги замъкна всички, включително и Аманда, в затвора.

На другата сутрин и тримата, зачервени от срам и със съзнанието, че са виновни, се явиха пред съдията, на когото обясниха всичко. Обвиненията от тях отпаднаха и те се запътиха за Лонг Айлънд, след като бяха прекарали една неприятна нощ в затвора.

— Ако някой от двама ви разкаже, когато се върнем вкъщи, какво се е случило — предупреди ги Аманда, мърморейки, — кълна се, че ще изпитам върху него всичките страхотни хватки, които научих тази нощ, а, повярвайте ми, тези нюйоркски момичета знаят как да се справят с мъжете!

Беше прекарала нощта, затворена с няколко жени с лоша репутация и за тези няколко часа научи повече, отколкото за всичките години, прекарани на реката.

— Мис Аманда, кълна се, че ще мълча. По-скоро ще си отрежа езика, отколкото да кажа на някого къде съм прекарал тази нощ — се закле Чалмърс уморено, като внимателно опипваше подутия си нос.

— И аз — закле се и Грант. След това се ухили на Аманда, както си знаеше, като изглеждаше дори по-палав заради синината под окото си. — Обаче трябва да кажа, че нашият приятел наистина ще запомни удара, който му нанесе. Вие, жените, можете да нанасяте такива майсторски удари, че пред тях боксът изглежда безинтересен.

 

 

Добре че беше Пади да се погрижи за тренировката на Гордостта на султана, докато Грант отсъстваше. Те имаха достатъчно време да се изкъпят, да се преоблекат и да отидат на хиподрума малко преди състезанието.

След мъчителните приключения предната вечер и след двете състезания, на които присъства предния месец, Аманда си мислеше, че този път ще се чувства по-спокойна. Но в момента, в който влезе в сепарето, вълнението й започна да нараства. От трите състезания, на които беше ходила, това беше най-уважаваното и най-старото, започнало още през 1867 година. Да спечелиш Белмонт Стейкс, беше равносилно на това да спечелиш изборите за президент. Това гарантираше запазването на сигурно място в хрониките за конните надбягвания.

И Гордостта на султана и Пади извоюваха за всички тях точно такова място. Те бяха чудесни. Великолепни. Едно истинско чудо. Кон и ездач, слени в едно с единствената цел да победят.

Грант щеше да получи удар, когато Пади позволи на Гордостта на султана да направи пробив и да поведе, когато имаше още толкова път за изминаване, но малкият жокей знаеше как да язди коне, можеше да усети как напрежението и пламенното желание на Султан го изгарят. Те прекосиха финиша първи, с царствена гордост, малко задъхани и с шест дължини преднина пред следващия състезател.

Този път Аманда се хвърли към Грант и увисна на него като коала и почти толкова високо изпищя. Ако досега си мислеха, че са били бомбардирани от купувачи, то това нямаше да представлява нищо след тази победа. „Кати, залости вратата!“ „Мисти Вали“ щеше да стане едно от най-важните места на картата! Гордостта на султана щеше да властва като цар дълго след като спре да се състезава, а неговото потомство щеше да се търси и след много години. И по някакъв начин, макар че всичко стана благодарение на божията воля, Аманда беше част от победилия отбор. Ликуващи, Грант и Аманда отидоха да си получат наградата, да поздравят Пади за чудесната езда и да споделят радостта на Султана от триумфа му.

По-късно, напълно изтощена, сякаш тя беше участвала в състезанието, Аманда остави другите да се веселят. Като се измъкна почти незабелязано, тя се върна в хотела, заключи се в стаята си, легна и бързо заспа. Докато заспиваше, тя се засмя, доволна от това, което направи.

— Мога да понеса поражението. Обаче победата ме кара веднага да заспя!

 

 

Макар и костюмирана, Грант можеше да познае Аманда навсякъде, можеше да я различи дори и ако беше в тълпа от стотина жени. Позна я и сега. Като стоеше на прага на балната зала, той я видя как отметна назад качулката на яркочервената си пелерина, за да може по-добре да огледа помещението. Надяваше се, че търси именно него. Като си нагласи доминото, той отиде да я поздрави.

— Малката Червена шапчица, предполагам? — попита той закачливо, като мина зад гърба й и се озова пред нея, гледайки я похотливо.

Тя подскочи от изненада.

— А ми казаха да се пазя от вълци! — сгълча го тя. — Никой не си направи труда да ми спомене за опасността, че мога да срещна пират, цял вълк в овнешка кожа! — Тя го погледна одобрително. — Вие наистина приличате на смел пират, мистър Гарднър, и трябва да добавя, че сигурно сте избрали костюма си, защото той прикрива добре синината на окото ви.

— Чак по-късно се сетих за това — призна си той, — но добре я скрива, нали? — Грант огледа костюма й. — Може ли да кажа, че изглеждаш пленително, Червена шапчице? — попита той с усмивка.

— О, не мога да повярвам, че наистина казваш това! — каза тя с гримаса. — Сега сигурно ще ми кажеш, че си напълно готов да ме плениш, така ли?

— Взе ми думите от устата.

— Понеже си пират, си и крадец, сигурна съм.

Той се хвана за сърцето, сякаш го заболя.

— Аз съм смъртно ранен, защото си мислиш такива лоши неща за мен! — възкликна с драматизъм.

— Няма да умреш, а ако това стане, ако обичаш, въздържай се кръвта ти да капе по килима, защото такива петна се чистят ужасно трудно.

— О, Червена шапчице, какъв остър език имаш.

— Още по-добре ще бъде, ако те промуша с него, скъпи мой — отговори тя, като му се изплези закачливо.

— Не ми показвай езика си, ако нямаш намерение да го използваш — предупреди я той. — И недей забравя, че и аз си имам меч.

— Освен този, който виси на колана ти ли?

— Засрами се! Ти, малко, лошо момиче! Знае ли баба ти, че говориш такива неща?

— Точно баба ме научи на тях.

— Трябваше да се досетя. Може би трябва да се срещна с баба ти. Тя сигурно е някаква стара хулиганка.

Смяха се, танцуваха. Пиха пунш, смесен с малко ликьор, но Аманда се държеше здраво на крака, дори спомена за шампанско. Тя нямаше да постъпи като предния път, защото си получи заслужен урок. Но колкото нощта приближаваше, тя усещаше, че ще направи точно това. Докато танцуваха валс, стаята й се завъртя по-бързо, отколкото трябваше. Сърцето й биеше до пръсване. Дъхът й спря в гърлото, когато той я погледна с изгарящ поглед и я помилва с гласа си:

— Ако бях истински пират, щях да те отвлека и да те отведа някъде — намекна й той.

— Накъде да тръгна? — прошепна тя, като чувстваше, че се потапя в зелените му очи.

— Накъдето искаш и навсякъде, където е възможно един мъж да обладае една жена.

— Има ли много такива места? — Тя си играеше с огъня и беше сигурна, че ще се опари, но нищо не можеше да я спре.

— Достатъчно много, за да не спрем цяла нощ, а и повече.

— Покажи ми.