Катрин Харт
Изкушение (12)

Глава дванадесета

Първото нещо, което Аманда забеляза, когато се събуди сутринта, беше, че Грант си е отишъл. Тя беше сама в хотелското легло и единствено сладките спомени от предишната вечер я стопляха. А какви чудесни спомени бяха! Нито едно от нещата, научени от някои нейни приятелки, не я бяха подготвили за чудото на любовта — такова, каквото го откри с Грант. Всичко беше по-опияняващо, по-великолепно от това, което някога си беше представяла. Дори и сега тя се чувстваше възбудена от нощното удоволствие. Кръвта й започна отново да пулсира от копнеж, като си спомни за приказните му ласки, за устните му, за мириса на тялото му, за силата на желанието им, за екстаза, който избухна в тях.

Беше изненадана, че не е останал с нея до сутринта, но всъщност не беше учудена. Най-вероятно чувството му за благоприличие не му беше позволило да ги заварят заедно в такава компрометираща ситуация — поне докато не бе развалил годежа си с Анабела и не беше обявил техния.

Женският инстинкт й подсказваше, че Грант не обича Анабела. Тяхната връзка изглеждаше толкова сива и безжизнена, сравнена с огнената страст, която той и Аманда споделяха. Тя не можеше да си представи, че Грант, или който и да било разумен човек, ще предпочете безинтересния партньор пред вълнуващия — особено след последната нощ. Това би било равносилно да си вземеш обикновен сладолед ванила, вместо апетитния ягодов сладолед, за който си мечтал и който би могъл да получиш, стига да си го поръчаш!

Чак след като обърна глава на възглавницата, тя забеляза две неща, които я обезпокоиха. Главата й ужасно тежеше от шампанското, което беше пила предната вечер. Болката беше мъчителна, но беше нищо в сравнение с чувството на агония, което я бодна в сърцето веднага щом видя блясъка на златната монета на шкафчето до главата си. Нейната монета! Обзе я такава силна болка, каквато никога досега не беше изпитвала.

— Не! — промълви тя. — О, господи, не! — От очите й бликнаха сълзи, сърцето й се разкъсваше. И сякаш за да я измъчват още повече, в съзнанието й изникнаха ясни картини от предната нощ: как ръцете на Грант галеха тялото й, как тя го целуваше по интимните места, как неговите дълги, възбуждащи целувки я изгаряха цялата, как болезнено проникна в нея и как малко по-късно те споделиха своя екстаз, как Аманда му беше признала любовта си.

В този момент осъзна, че той никога не й беше говорил по този начин, че през цялото време, докато се любеха, той нито веднъж не й беше казал, че я обича, макар че беше възхвалявал красотата й, тялото й. Каква глупачка е била! Откачена, малоумна глупачка — да вярва, че може да го е грижа за нея, когато много добре знаеше, че това, което искаше, беше тялото й. Голата истина беше, че може би той не обичаше нито нея, нито Анабела, а те и двете се лъжеха. За момент Аманда беше заслепена от собствените си емоции, тъй като тя в действителност не би могла да очаква от Грант нещо повече от едно нощно удоволствие, каквото той й беше предложил и в замяна, на което й беше откраднал невинността. Е, ще трябва много вода да изтече, преди отново Аманда да се покаже толкова наивна! За в бъдеще тя няма да е такава лесна плячка за него!

Но колко болезнено беше! Само преди един ден тя научи с облекчение, че е все още девствена. Сега вече не би могла да претендира за това и сама си беше виновна. Да е проклето шампанското, което отслаби волята и разума й! Да е проклет и Грант, този отвратителен долен звяр, какъвто се беше показал, докато най-после постигна целта си — да я вкара в леглото си, или по-точно да легне в нейното. Всъщност вече нямаше значение, нали? Злото беше сторено.

Но все пак имаше значение. И то голямо. И я болеше повече, отколкото би могла да понесе. Да бъде проклет завинаги този мъж! Той й беше взел най-ценното, което би могла да дари на един мъж — невинността и обичта. И какво й беше дал в замяна? Златна монета. И то нейния талисман. О, каква ирония на съдбата! Да й плати за услугите като на обикновена курва! Да й плати със собствената й монета!

Там, сама в леглото си в хотелската стая, със златния символ на подигравка за падението си, който държеше здраво в едната си ръка, и с кръвта от девството си, която беше засъхнала по бедрата й, Аманда заплака така, както никога преди. Прегъната на две от болката, която я измъчваше и изгаряше дълбините на душата й, тя сякаш изплакваше разбитото си сърце. Сълзите й се стичаха като дъжд, глухите й стенания на ранено животно отекваха, докато не й остана глас да изплаче агонията си, докато не й остана нищо, освен една ужасна болка вътре в нея.

 

 

Когато Грант почука на вратата на Аманда, той не получи отговор. Намери Чалмърс да закусва в ресторанта на хотела, но Аманда не беше с него, нито пък можаха да я намерят. Нямаха и най-малката представа къде да я търсят. Най-накрая решиха да проверят на рецепцията, като се надяваха, че може да е оставила съобщение, но откриха единствено, че си беше заминала рано сутринта. Човекът от информацията си спомни, че си поръчала карета. Смяташе, че е тръгнала за гарата, но не беше сигурен.

— Защо ще си тръгне така, без да каже нищо? — чудеше се Чалмърс, като от загриженост беше сбръчкал чело. — Къде може да е отишла?

— У дома, в „Мисти Вали“, надявам се — отговори Грант рязко, като се чудеше какво може да й е дошло наум. Дали и тя беше толкова отвратена от себе си, колкото и той? Дали и нея я гризеше чувството за вина? Чувството на яд? Дали изобщо си спомняше нещо, или алкохолът беше замъглил спомените й от нощта? Не, не беше това. Ако не си спомняше какво се беше случило, защо щеше да избяга така тази сутрин, без да има желание да се срещне с него?

— По дяволите! — измърмори той. — Няма смисъл да се опитваме да правим догадки за тази жена! Хайде да си вървим вкъщи, Чалмърс. Без съмнение ще я намерим там.

Докато те събраха всички за тръгване и направиха необходимото за Гордостта на султана, Аманда вече имаше един ден преднина. Пристигнаха изморени и изтощени в ранните утринни часове на другия ден, когато останалите обитатели на къщата сладко спяха.

Като затвори в конюшнята Гордостта на султана, Грант отиде в спалнята си и спа почти до обяд. Когато най-накрая стана, то беше, защото Чалмърс се събуди.

— Нещо ужасно се е случило с мис Аманда, сър — информира го слугата.

— Поне си я намерил — измърмори Грант полусънен. После, след като осъзна по-добре думите на Чалмърс, той се обезпокои. — Какво искаш да кажеш с това, че нещо ужасно се е случило с нея? Болна ли е?

— Не знам, сър. Не иска да каже, но сякаш е плакала. От готвачката разбрах, че не е хапнала нищо снощи на вечеря. Когато я попитах какво става, мис Аманда просто поклати глава, усмихна се тъжно и отказа да отговори. Може би вие бихте могли да я накарате да ви каже какво е станало.

Грант можеше да предположи от какво естество е проблемът и трябваше да се съгласи, че е крайно време той и Аманда да поговорят.

— Слизам след малко, Чалмърс. Къде е тя?

— В кабинета ви, сър. Просто стои там и гледа с празен поглед през прозореца, заковала очи в една точка. — Той тъкмо излизаше, когато си спомни: — О! Трябва да ви кажа, че ходи на лекар в Балтимор в деня преди състезанието, защото се оплакваше, че я боли стомаха. Дадоха й някакви хапчета. Нали не може това лекарство да е имало обратен ефект? Да изпратя ли да повикат доктор Лоуел?

— Не, не още. Мисля, че по-добре ще бъде, ако първо поговоря с нея. — Като махна разсеяно, Грант освободи Чалмърс. Мозъкът му трескаво работеше. Тази новина беше много интересна. Аманда е ходила на лекар точно преди тяхното… е, преди тяхната любовна среща. Грант не се сети за по-подходяща дума. В крайна сметка, може би това беше едно точно название.

Грант прехвърли през ума си всички възможни причини, поради които Аманда би могла да иска да отиде на лекар. Първо, тя наистина може да е имала болки в стомаха. Ако имаше, какво показваше това? Че е бременна? Дали не беше спала с него, само за да се опита да го върже да стане баща на детето й?

Това беше изключено. Беше девствена и той много добре го знаеше. Дори и най-обиграната курва не би могла да се преструва така при болката, която й причини, а и кръвта, която изцапа чаршафа и която видя със собствените си очи, беше истинска. Да не би, с помощта на лекаря, да го е измамила?

Не, той беше усетил девствената й преграда, съпротивлението, което беше оказала, и разкъсването, когато нахлу в нея. Нямаше никаква торбичка с кръв от пиле, не беше използвала никакви фалшиви неща, за да го измами. Това го върна отново към първоначалния въпрос. Защо беше ходила на лекар? Да не би тя да си е мислила да го изкуси, както и той беше решил същото, и да е искала да си осигури някакво средство против забременяване? Ако е така, защо?

Когато Грант влезе в кабинета си, вече беше много объркан.

— Аманда, трябва да поговорим — каза той с престорено спокоен глас.

— Защо? Нещо ще се върне ли? — Тя се обърна към него накипяла от гняв, а очите й изразяваха болка. — Каквото е станало, станало.

— Ще помогне ли, ако кажа, че съжалявам, че ужасно съжалявам за това, което се случи?

— О, няма съмнение! — каза подигравателно тя. — Защо не разтъркаш солта в раната ми? Точно извинения и угризения очаква да чуе всяка жена от мъжа, на когото се е отдала! Няма ли също така да ми кажеш, колко съм невежа и неспособна в леглото?

— Изобщо нямах това предвид. Исках просто да разбереш, че съжалявам за болката, която ти причиних, но също така искам да кажа в моя защита, че не бих могъл да зная. Ти трябваше да ми кажеш, че си девствена.

— Нима? Кога щеше да е най-подходящият момент, как мислиш? В края на краищата, това не е нещо, което е тема на обикновен разговор, нали? „Ако обичаш, подай ми картофите. Може ли солта? О, и между другото, аз съм девствена.“ Или трябваше да си сложа някакъв знак на врата, да си залепя нещо на челото? Може би трябваше да дам обява в „Лексингтън Нюз“? Да не би да изпращат експресни съобщения на теб и твоите приятели сноби, за това, коя е девствена и коя не? Вие съдите и преценявате човека още като го видите за пръв път, без да се постараете да разберете какво може да се крие в душата му.

— Ако целта ти беше да ме накараш да се гърча като червей, успя. И въпреки това, като вземем предвид всичко, как бих могъл да се досетя? — каза той насмешливо. — В края на краищата, ти беше облечена така, че изобщо не приличаше на дама. Ти не пристигна със знак на врата, с бележка, написана на челото, или пък…

— О, я престани! — просъска тя, ядосана от това, че част от вината беше нейна. Това тя знаеше по-добре, отколкото как да пие шампанско. Не беше направила и един жест, за да го спре, когато той започна да я съблича и да я люби. Разбира се, задръжките й не бяха в изправност оная вечер. Ако бяха, тя щеше да го изхвърли в коридора с главата напред.

— Тъй като нещата стоят по този начин, предполагам, че би трябвало да ти поискам ръката — продължи той. — Изобщо не ми мина през ума, че трябва да взема предпазни мерки, поради което може да се окажеш бременна.

— Днес ти си направо пълен с новини, така ли? — простена тя. — Сега вече имам за какво да се безпокоя. Много ти благодаря!

— Очевидно и ти не си предвидила последствията. Тогава защо си ходила на лекар?

— Как бих могла да предвидя последствията, като дори не предполагах какво може да се случи? — отговори тя ядосано. — А Чалмърс нямал ли си е друга работа, освен да ти казва, че съм ходила на лекар. Няма да се оженя за тебе, дори да разбера, че нося в утробата си три близначета!

— За какво си ходила на лекар? — повтори той, а упоритият му поглед й подсказваше, че ако трябва, ще я разпитва цял ден, за да разбере истината.

— Болеше ме стомаха — отговори тя, като го гледаше свирепо.

— Само това исках да зная, Аманда. Благодаря ти. А що се отнася до женитбата, ако бях на твое място, щях да се замисля.

— Но не си, слава богу!

— Репутацията ти със сигурност ще пострада повече отпреди.

— И твоята няма да остане незасегната. А ти замислял ли си се какво ще кажеш на годеницата си? Анабела сигурно ще изпадне в екстаз, нали? — След цялата болка и унижение, на които я беше подложил, си заслужаваше да го види смутен, но въпреки всичко тя каза милостиво: — Не се безпокой, Грант. Няма да кажа на никого и ако имаш поне капчица мозък, ти ще направиш същото. Само се благодари, че се случи в Балтимор, където кървавите чаршафи няма да предизвикат учудени погледи и да развържат езиците. И ако просто си затвориш устата, може би слугите ти няма да разберат нищо и няма да го раздрънкат на всички в Лексингтън.

— Дали някой знае или не, няма значение. Фактът, че не можеш да се ожениш за никой друг, си остава. Какъв ще бъде след това този мъж, който разбере през първата брачна нощ, че булката е била с другиго преди него? Това не би било добро начало за семеен живот. А аз предполагам, че някой ден ще искаш да се ожениш и да си имаш деца. Кой ще те вземе сега, Аманда, щом отхвърляш по този начин моето великодушно предложение?

— Великодушно предложение? — озъби му се тя. — Ти ми предлагаш женитба толкова великодушно, колкото плати и за услугите ми, мистър Гарднър.

— Би ли си направила труда да се поясниш?

— Талисманът ми, Грант. Моята златна монета беше оставена на нощното шкафче, когато се събудих. Това достатъчно ли беше за извратеното ти чувство за хумор — да ми платиш със собствената ми монета?

— О, господи! Това ли си помисли? Затова ли избяга? — Той беше ужасен. — Аманда, никога не бих направил подобно нещо! Аз просто оставих талисмана ти, за да ти го върна, защото се чувствах ужасно, че ти го взех преди. Защото си е твой. Не за да ти платя с него. И в никакъв случай не за да ти причиня болка!

В очите й проблеснаха сълзи.

— Поне това е някакво успокоение, ако казваш истината. Болно ми е, Грант. И то много. Изобщо и не се опитвам да скрия болката си.

— Искам отново да ти се извиня. И като изяснихме това, колко време ще ти е необходимо да си поръчаш сватбена рокля и да уредим…

— Почакай малко. Само защото реших да приема извинението ти, отнасящо се до монетата, не означава, че съм съгласна да се омъжа за теб. Изглежда, че забравяш нещо. Станфорд Дарси е хлътнал по мене и най-вероятно ме е възприемал в същата светлина, както и ти, като изобщо не се надява, че съм девствена. Може би просто ще го изчакам да ми направи предложение и след това ще приема неговото, а не твоето. Освен това той сигурно би ми бил по-верен от тебе, който тичаш подир годеницата си, а спиш с бизнес партньорката си.

— Нямаш гаранция, че ще ти предложи брак, Аманда. Може би той просто си търси любовница. А ти може да носиш моето дете.

— Тогава ще изчакам, докато се уверя, че не съм бременна. И след това ще чакам, докато срещна мъжа, който ще се ожени за мен, защото ме обича, а не защото се чувства виновен, или защото би спечелил отново половината от бащиното си имение — каза тя унищожително. — Или изобщо не си мислиш, че точно това ми мина през главата последните няколко минути, долен червей такъв!

— Може и така да е, но със сигурност на мен не ми хрумна такова нещо — отрече той категорично. — Предложих ти женитба, защото така правят почтените мъже.

— Поради същата причина ли предложи и на Анабела? Защото не можеш да извадиш ръце изпод полата й? О, колко зает сте били, мистър Гарднър, и в каква клопка сте попаднали! Две добродетелни жени — е, две от тези, които познавам — са опетнени от вас. Не било трудно! За коя от двете ще се ожените? За Анабела, която живее в съседство и която е добре приета от обществото, или за опозорената комарджийка от парахода, която по някаква случайност притежава част от имота ви? — Тя му се усмихна предизвикателно от другата страна на стаята. — Е, сър, имам новини за вас. Не съм толкова глупава, колкото изглеждам. Има и други рибки в морето, и то по-хубави от вас. Така че великодушно те откачам от кукичката, Грант. Върви и се ожени за малката блондинка и нека и двамата получите това, което сте си заслужили, и то един от друг, защото, без да се хващам на бас, сигурна съм, че така ще стане.

 

 

Още няколко дена след разговора Аманда беше потисната. При други обстоятелства би се съгласила да се омъжи за Грант. Толкова го обичаше! Но той не й отговори със същата любов, а ако не й отвърнеше, или докато не й отвърнеше, тя нямаше да приеме предложението му, макар че се чувстваше съсипана, след като му отказа. Освен това разбираше, че по този начин направо го тика в ръцете на Анабела, макар че младата жена не знаеше нищо за това, което беше станало между нея и Грант.

Що се отнася до Грант, той беше колкото ядосан, толкова и успокоен. От една страна, веднага щом Аманда разбереше, че не е бременна, той щеше да си върне нормалния начин на живот, или поне това, което минаваше за нормален живот, откакто Аманда се беше появила, и щеше да осъществи плановете си да се ожени за Анабела. Междувременно той щеше да се държи нормално и с двете. Да не дава господ и двете да бяха бременни, и то от него!

От друга страна, това беше почти невъзможно да се е случило сега, защото не беше спал с Анабела, откакто Аманда пристигна в „Мисти Вали“, а и изобщо нямаше намерение да го прави, поне за момента. Поради някаква причина, желанието към годеницата му беше драстично намаляло през последните няколко седмици, което може би беше добре дошло, докато решеше какво да прави.

Освен това гордостта му беше жестоко потъпкана благодарение на язвителния език на Аманда. Как посмя тази малка вещица да му откаже да се омъжи за него! Не разбираше ли какво й предлагаше той? Колко великодушен беше жестът му? Колко му струваше да се реши? По-скоро потоп ще стане, отколкото отново да й предложи брак! Доста дълго ще има да чака някой друг мъж да дойде и да я поиска за жена. Глупачка!

Е, сега той щеше да си стои и ще я остави да си сърба попарата, а може би все пак някой ден щеше да й направи друго предложение. О, разбира се, не за женитба. Тя веднага би го отхвърлила. Следващия път той щеше да й предложи да му стане любовница. Не заради парите, тъй като идеята да й се плаща беше обидна за нея, а заради удоволствието. Тя току-що беше опитала първата глътка от любовта и ако Грант беше добър познавач, на нея й хареса, независимо от първоначалната пречка. Той беше готов да се обзаложи, че нямаше да мине много време, преди тя да поиска отново да вкуси от това удоволствие. А той ще чака, както лисицата чака заека.

Аманда се разхождаше из къщата като куче, лишено от кокала си. Грант беше раздразнителен като мечка, а на Чалмърс направо му идваше да си скубе косите, като ги гледаше. Тогава на Грант му хрумна една идея, която му се стори направо гениална, един чудесен начин, по който щеше да излекува наранената си мъжка гордост и щеше да си върне на Аманда.

Рано една сутрин, точно когато слънцето надникна над хоризонта, той влезе крадешком в стаята й и я шляпна по дупето с обратната страна на ръката си. След това се отдръпна, скръсти ръце на гърдите си и зачака реакцията й.

Тя последва веднага. Извадена от здравия си сън, Аманда се протегна и се прозина.

Като видя Грант и самодоволната му усмивка, тя се намръщи ядосано и потърка през чаршафа удареното си място.

— По дяволите! Какво правиш тук? Какво правиш в стаята ми, невестулка такава!

— Стани и се усмихни, Аманда. От днес сама почваш да си изкарваш прехраната.

— Какво бръщолевиш? Или се уточни, или изчезвай — измърмори тя, като се опита да зарови глава под възглавницата, за да не чува отвратително радостния му глас. — Освен това аз вече си изкарвам прехраната, като ти помагам в счетоводството.

Той издърпа възглавницата й и я хвърли на пода.

— Имах предвид да изкарваш прехраната си с труд и пот, моя скъпа, като понапрегнеш всичките си мускулчета, каквито едва ли имаш. Нали каза, че искаш да се научиш как се работи във фермата. Е, добре, реших, че е време да те науча.

— Не сега — изпъшка тя и се скри под чаршафа.

— Да, точно сега и ти ще се научиш по същия начин, по който и ние с Тед се научихме: направо от извора и всичко до последната подробност.

Той хвана чаршафа и рязко го дръпна надолу. Аманда изписка и се опита да го хване, преди да е паднал на пода, но не успя.

Не можеше да се каже със сигурност кой от двамата беше по-изненадан. Грант се опули, не вярвайки на очите си, когато видя тялото й, затоплено от съня и абсолютно голо! Той отвори уста и заприлича на риба, която се опитва да глътне малко въздух. Няколко дълги секунди му бяха необходими, докато се окопити. Междувременно Аманда се беше свила в горната част на леглото, прилепила дългите си крака плътно до гърдите, закрити от възглавницата, която беше използвала като щит срещу пронизващите му зелени очи.

Грант беше този, който пръв проговори:

— Къде ти е нощницата? — попита той.

— В чекмеджето, но това не е твоя работа — озъби му се тя, като го гледаше предизвикателно.

— Защо, за бога, не спиш с нея?

— Защото е дебела и я нося единствено през зимата, а ако случайно не си забелязал, вече е късна пролет и е твърде топло за такава нощница. Това задоволява ли ви, ваше височество?

— Добре, но защо не си поръчаш някоя по-тънка лятна нощница, вместо да се разхождаш като проститутка?

— Аз не се разхождам. Аз спя. И нямаше кой да ме види или да ме обезпокои, докато ти нахално не нахлу тук!

— А какво щеше да стане, ако беше избухнал пожар? — отвърна той, като чувството му на безсилие го измъчваше. Господи, тя беше красива и привлекателна дори толкова рано сутрин и така разрошена. А тези розови пръстчета на краката й бяха толкова изкусителни!

— Тогава предполагам, че или щях да се опека, или да си намотая чаршафа около тялото и да скоча през прозореца.

— Не се заяждай! Поръчай си няколко летни нощници и свикни да ги носиш.

Тя го погледна право в очите.

— Няма.

Дали щеше да носи или не, нямаше да му каже никога. Нека да ходи наоколо с жаден поглед и да си мисли как тя лежи гола в леглото и да я желае, докато най-накрая полудее. Така му се падаше на този надут петел! Отвратителен нахалник!

— Какво каза?

— Казах: няма. Нощниците изобщо не са удобни. Постоянно ми се събират нагоре, увиват се около мене и мога да се удуша. Нощница нося единствено когато е толкова студено, че не бих могла да заспя, и със сигурност няма да нося отсега нататък, само защото ти ми нареждаш. Ти не си ми нито баща, нито съпруг, нито шеф.

— Е, ще трябва да те разочаровам, мис Всезнайке, защото се каня да ти стана шеф, което ни връща отново на това, заради което те събудих. Никога няма да се научиш как се отглеждат коне, без да приложиш на практика знанията си от книгите. Най-добрият начин да научиш нещо е, като го направиш, за предпочитане — при подходящ надзор. Ти ще бъдеш работник и ти обещавам, че ще научиш повече за работата във фермата, отколкото някога си си помисляла или си си представяла, че можеш да научиш. Сега си надигни сладкото дупенце от леглото, облечи си нещо подходящо за мръсотията в обора и слизай долу за закуска, преди да си я изпуснала и да ти се наложи да чакаш до обед, за да ядеш. Дните ти на мързелуване до десет часа сутринта свършиха, скъпа моя.

— Грант… — започна тя.

Той я прониза със сериозен поглед и я попита кратко:

— Искаш ли да се научиш или не, Аманда? Или просто така си говореше, за да впечатляваш всички с добрите си намерения, така ли?

Тя наистина искаше да се научи. И това беше нейния шанс. Така че преглътна гордостта си и каза:

— Ако бъдеш така добър да ме оставиш за няколко минути да се оправя, веднага ще сляза долу.

 

 

Когато Грант спомена за мръсотията в обора, Аманда изобщо не си и помисли, че той наистина имаше предвид тор! Както и че не се беше пошегувал, като каза, че тя ще научи всичко до най-малката подробност. Скоро се превърна в най-обикновен работник в конюшнята — изгребваше мръсното сено, товареше го с лопата в една количка и го караше на голямото торище, което беше на разстояние от обора. По-късно торът щеше да бъде натоварен на вагон и да се използва при обръщането на почвата.

Много от конюшните се нуждаеха от остъргване и когато приключи с прекарването на старото сено, й показаха как трябва да изтърка пода и стените с една четка с дълга дръжка и сапунена вода. След това трябваше да се напълнят хранилките, да се налее прясна вода и да се настели сено по пода.

Това беше един безкраен процес, една неблагодарна работа, и то толкова трудна, колкото никоя друга досега. Ако не виждаше самодоволната усмивка върху лицето на Грант, който очакваше всеки момент Аманда да се оплаче или да се откаже, а също и ухилените физиономии на много от другите мъже и при мисълта, че Тими всеки ден вършеше същата работа, Аманда веднага би хвърлила една лопата смърдящ конски тор направо в лицето на Грант. Но тя щеше да се проклина цял живот, ако му доставеше удоволствието да я чуе да хленчи, а още повече, ако се откажеше от една честна, макар и мръсна работа. Щеше да се справи, дори ако трябваше да жертва живота си, за който в края на деня, с хиляди болки в мускулите, тя направо се изплаши.

— Как ти се струва сега работата във фермата? — попита я той късно следобед. — Не толкова лесна и приятна, колкото си мислеше, нали?

— Ако имаш нещо по-полезно за вършене, отколкото да стоиш тук и да ме дразниш, ще бъде по-добре да не си губиш времето с мен — каза му тя нацупено, задържайки пъшкането си, докато изхвърляше още една вила сено от конюшнята.

Той се ухили.

— Пропуснала си да почистиш в оня ъгъл — каза той заядливо.

— Много ти благодаря, че ми каза.

— А също така имаш мръсотия по лицето и сламки в косата.

— Не повече, отколкото ти имаш по ботушите си — отговори тя и като не можа да се стърпи, хвърли едно голямо говно от вилата върху краката му. — А сега, мистър Перко, ако не искаш да получиш следващата лопата направо в устата, съветвам те да се махнеш и да ме оставиш да си върша работата!

— Заради това, което направи, довечера няма да ти направя масаж и няма да ти помогна да се справиш с мускулната си треска — каза той, като се намръщи, виждайки мръсотията по ботушите си.

— Какво те кара да мислиш, че ще те допусна толкова близко до себе си?

Той изсумтя и ноздрите му се разшириха от острата миризма, която нахлу в тях.

— Като се замисля малко, оттеглям предложението си. — Той побърза да се дръпне по-далеч от нея, преди да добави: — Скъпа, неприятно ми е, че точно аз трябва да ти го кажа, но ти вониш!

 

 

Независимо от миризмата, мръсотията и сеното, което постоянно й влизаше под дрехите и жулеше кожата й, Аманда не би имала нищо против работата, ако не трябваше да стои толкова близо до конете. Повечето конюшни бяха празни през деня, когато почистваше и пълнеше хранилките и наливаше вода, но по различни причини, от време на време прибираха някой кон. Аманда живееше в страх да не се натъкне на някой от тези огромни зверове и категорично отказваше да влезе в конюшня, където имаше кон.

Тъй като Грант реши да я остави на грижите на Кланси и Тими, които да й дават напътствия в работата, той сякаш беше забравил, че Аманда се страхуваше ужасно от конете. Нито веднъж не бе видял как й идваше да се разплаче, когато види някой кон наблизо, нито пък как с всички сили се опитваше да преодолее страха си. Тя си мислеше, че той ще се скара не само на нея, но и на Кланси и Тими, дори и на Пади, защото те я бяха взели под закрилата си и с много разбиране и съчувствие се опитваха да й помогнат.

Малко по-малко, стъпка по стъпка, те я учеха как да се държи, когато наоколо има животни, как да им говори и да се движи около тях спокойно и сигурно.

— Няма да ви помогне, ако те усетят, че се боите от тях, мис Манди — каза Тими, споделяйки момчешкия си опит с нея. — Дори понякога да не знаете какво да направите, вие трябва да ги накарате да повярват, че знаете — по същия начин, както трябва да ги накарате да разберат, че ги харесвате и че не се страхувате от тях.

Тя се опитваше. Опитваше се да преглътне страха си, а понякога да сподави писъка на уплаха. Научи се как да се приближава до кон — отпред или отстрани — така че той да усети, че тя е наблизо, и да не се сепне. Откри, че ако си тананика или подсвирква, това помага както на нея, така и на конете да се чувстват спокойни, макар че все още стоеше доста настрана от тях. Накрая дори можеше да влиза при животните, да им изсипва зоб и да им налива прясна вода, но не можеше да събере кураж да изведе някой кон навън или да смени сеното от земята с ново, когато конят е в конюшнята. Все още се страхуваше, да не би да я ритне, да я ухапе или да я стъпче.

Когато по-добре ги опозна, тя откри, че те, както и хората, имат различни характери. Също така започна да предпочита едни коне пред други — предпочиташе по-хубавите, по-спокойните, тези, които тихо цвилеха и които следваха движенията й с кадифените си срамежливи очи; тези, които никога не си показваха зъбите срещу нея или пък се опитваха да вървят към нея, или си държаха ушите изправени и пръхтяха, когато минаваше покрай тях. И понякога, но много рядко, когато събереше достатъчно смелост, тя се спираше и галеше любимците си. Просто едно леко потупване или едно бързо почесване по челото — достатъчно, за да си мисли, че наближава денят, когато ужасният й страх щеше да я напусне.