Катрин Харт
Изкушение (6)

Глава шеста

Изглежда, този ден щеше да е един от най-странните за Аманда. След триумфа от победоносната за нея битка с Грант и неговия адвокат, Аманда реши да отпразнува случая с едно неприлично голямо парче ябълкова торта и чаша кафе, за да убие глада си до вечеря. Тя си избра малка маса близо до прозореца в един ресторант, откъдето можеше да наблюдава минувачите, и тъкмо беше лапнала малко от чудесния пай, когато Анабел Фостър се приближи и седна на масата при Аманда, без да пита.

— Радвам се да ви видя тук — отбеляза Анабела, като свали ръкавиците си с изискано движение.

Аманда остави вилицата си настрана и понеже апетитът й вече беше изчезнал, отговори остро:

— Какво искате, мис Фостър?

— Всъщност няколко неща — отговори Анабела с усмивка, която можеше да се възприеме като искрена. — Преди няколко минути научих, че ще останете в „Мисти Вали“.

— Клюките се носят бързо.

— Грант ми каза. Изглежда, претенциите ви са законни и основателни. — И добави с неохота: — Поздравления, мис Сайтс. Разбира се, аз винаги съм казвала, че Тед е безотговорен глупак, а сега той по убедителен начин доказа, че съм права, нали?

— Мисля, че трябва да ви благодаря — каза Аманда иронично.

Анабела кимна, сякаш току-що беше дала на Аманда някакъв голям дар.

— Е, щом ще живеете в дома на Гарднър, мисля, че трябва двете да си изясним някои неща. Като жени, нали разбирате?

Аманда все още не разбираше какво искаше да й каже младата блондинка, но тя щеше да я изслуша, докато си пиеше кафето, затова я подкани:

— Продължавайте, моля!

— Не мога да отрека, че ми е неприятно да живеете с Грант в една и съща къща, особено като сте… ъ… като имате такава съмнителна репутация, но тъй като вече нищо не може да се направи, помислих си, че трябва да ви информирам — не знам защо още не са ви казали — че Грант и аз сме сгодени и ще се женим. Той е мой, мис Сайтс, и аз няма да понасям никакви номера от ваша страна. Мисля, че трябва да знаете това от самото начало.

Забързаната реч на момичето най-накрая секна и Аманда остана разкъсана между раздразнението и забавлението, което тя предизвика у нея.

— И кога ще се състои сватбата ви, мис Фостър?

Защо Аманда усети, че сърцето й трепна при мисълта, че Грант ще се ожени за тази омразна малка глупачка? Каква беше причината? През по-голямата част от времето, прекарано с него, Аманда дори не го харесваше, макар че, трябваше да си признае, беше голямо удоволствие да го вижда. Привлекателен като самия дявол — в този момент точно този израз наистина му подхождаше.

— О, все още не сме определили датата — отговори Анабела твърде неохотно. — Вижте, на Грант му предстоят няколко много важни сделки с купувачи на коне и такива сделки, които ще се окажат от голяма полза за фермата, тъй че чакаме, докато нещата се уредят. Няма смисъл да се опитваме да планираме сватбено пътешествие, когато главата му ще се е замаяла от работа, нали? Освен това, ако изчакаме, ние ще можем да предприемем нещо наистина грандиозно и аз няма да се безпокоя, че Грант ще трябва да спестява пари. Той е страхотно съзнателен, когато става въпрос за работа, мис Сайтс, а съм сигурна, че скоро и вие ще се научите на същото. Убедена съм, че не съм издала нещо, като споменах за бизнеса на Грант, тъй като без друго ще научите за него.

Аманда скришом погледна ръцете на Анабела и несъзнателно почувства облекчение от факта, че тя няма годежен пръстен. Дали тази жена се опитваше просто да я държи настрана от Грант, като твърдеше, че е обвързана с него, или между тях имаше някакво неофициално споразумение преди публичното обявяване на брака им? Вероятно последното. Вчера следобед Грант беше нарекъл Анабела „скъпа“, а това не беше дума, която той би използвал току-така.

Какво оставаше за нея? И какво, по дяволите, я беше грижа? Защото, тъпачко, ти го искаш за себе си, се обади вътрешният й глас. Бъди честна пред себе си. Този мъж е всичко, за което си мечтала, или поне много близко до мечтите ти. Твоите най-съкровени мечти, най-дълбоките ти желания се сбъдват наяве. За момента той е малко груб, но той е мъжът, нали? Той може да бъде покорен. Няма да е толкова трудно. Ти ще живееш с него под един покрив, ще ядеш на една и съща маса с него всеки ден, ще работиш редом с него. Той вече показа, че ти го привличаш. Сега всичко, което трябва да направиш, е да го впечатлиш с новите си дрехи, с безупречното си държание, с бистрия си ум и с поведението си на дама. Наистина ли ще оставиш да ти се изплъзне, без да се опиташ да го хванеш? Можеш ли просто да стоиш настрана и да оставиш тази малка вещица да ти отмъкне мъжа, който желаеш, без изобщо да се опиташ да предотвратиш това? Ще бъдеш глупачка, ако се предадеш, и никой няма да ти е виновен, освен ти самата!

Като съобщи това, което имаше да казва, и вярвайки, че Аманда го е чула, Анабела се усмихна.

— Вие знаете, Аманда — може ли да ви наричам Аманда? — в края на краищата, ние ще бъдем един вид доста близки познати, нали? Хрумна ми, че тъй като ще бъдете съдружник на Грант в неговия бизнес, вие наистина трябва да се научите как да се държите. Не бихте искали да бъдете пречка за неговите сделки и може би да провалите някои негови намерения. Просто няма да бъде от полза, говоря за финансовата страна.

Тъй като Аманда не отговори нищо, Анабела продължи смело да бърбори:

— Като годеница на Грант, аз реших да забравя всяка лична неприязън, която бих могла да храня към вас. Ако се оставите в моите ръце, ще ви науча как да се държите като истинска дама и никоя от нас няма да се перчи. Щом ще бъдете пряко обвързана с бизнеса на Грант, вие без съмнение ще се срещате с много влиятелни клиенти и ако не се окажете на ниво, ще бъде много лошо за Грант.

Като реши за момента да играе играта, за да види накъде духа вятърът, и тъй като изобщо не се доверяваше на този внезапен обрат у Анабела, Аманда каза:

— Какво ще ми предложиш като начало, Анабела? Може ли да ви наричам Анабела, скъпа? — попита тя, като подигравателно използва думите на Анабела.

— Разбира се — отговори тя малко престорено, сякаш й причиняваше голяма болка, че я поставят толкова ниско. — Добре, сега да видим. — Тя се престори, че оглежда Аманда отблизо. — Да започнем с външния вид. Макар че новият ви тоалет е очарователен и съм сигурна, че това е най-доброто, което сте намерили при сегашните обстоятелства, стилът не е много подходящ за вас, а за цвета изобщо да не говорим. Мисля, че зелено или нещо като виолетово би било по-подходящо. А който те е посъветвал да си купиш такава шапка, трябва да бъде застрелян за измама. Наистина е твърде жалко, че косата ти е толкова черна, но ако я подстрижеш или фризираш, тъй че да очертава лицето ти, сигурна съм, че чертите ти ще изпъкнат и може би носът ти би изглеждал по-къс.

Беше цяло чудо, че от ушите на Аманда не излезе пушек при тези думи и само това, че стискаше силно зъби й попречи да се развика. Най-накрая, като преглътна всички остри думи, които й бяха на езика, тя успя да й отговори спокойно:

— Ти си толкова любезна, Анабела, че искаш да ми помогнеш по този начин.

— Считам го за мой дълг, а мама ме е учила, че благодетелността е добродетел и аз ще се опитам да помогна на по-малко късметлиите от мен.

Малко по-късно Аманда, която следваше покорно Анабела, беше заведена в друго модно ателие в Лексингтън.

— Мисис, ние бихме желали да видим най-модните тоалети, ако обичате — съобщи Анабела. — Донесете ни вашите каталози и книги с мостри.

През следващия час Анабела със скорост, която би съперничела и на най-бързия кон, избра всички най-ужасни кройки и цветове, които Аманда някога беше виждала. Още веднъж Аманда беше забождана, завъртана и пробвана и когато излязоха от магазина, тя вече беше поръчала за няколкостотин долара тоалети, които никога не би облякла.

Анабела, разбира се, бе изпаднала в екстаз от своя избор и Аманда беше доволна, че блондинката вярва, че е успяла да я заблуди. Обаче, щом излязоха вън, Аманда веднага се извини, че е забравила да каже на шивачката какъв да бъде цветът на панделката на една отвратителна рокля, и мигновено се вмъкна в ателието, като каза на изненаданата шивачка, че отказва всичко, което току-що е поръчала, и че обещава да дойде скоро и да си поръча по-подходящо облекло.

— Просто сърцето не ми даваше да обидя бедното момиче, като му кажа, че има отвратителен вкус към дрехите — обясни Аманда, като повдигна извинително рамене. Жената дълбоко въздъхна, очевидно с облекчение, че няма да й се наложи да шие такива грозни рокли.

След това отидоха в магазин за шапки — слава богу, не в тоя на Ада Колтрейн — и Аманда беше принудена да си купи две ужасни шапки, единствено за да угоди на Анабела и да продължи абсурдния фарс. Тя се закле да ги изгори при първа възможност. След това отидоха при известна фризьорка. Тук вече Аманда се отказа да й подрежат или фризират косата. Тя все пак разгледа няколко рисунки, които показваха различни прически, и обеща да си помисли за нещо подобно по-нататък.

Когато двете жени се разделиха, Анабела, доволна от себе си, се ухили с широка усмивка. Макар че беше уморена от запълнената програма на деня, Аманда също така беше доволна, като се подхилкваше на това, колко ядосана ще бъде Анабела, като разбере, че Аманда не е чак толкова наивна, колкото изглежда. Тази мисъл беше достатъчна, за да запази усмивката на лицето й чак до вкъщи.

 

 

След предупреждението, което Аманда отправи към него, Грант изобщо не беше изненадан, че на другия ден към десет часа намери в кабинета си, който служеше и за офис, Аманда да преглежда счетоводните му отчети за фермата, но въпреки всичко се ядоса. Тази никаквица явно не си губеше времето и си вреше носа навсякъде в неговите работи. Това изобщо не правеше деня му по-приятен, особено след като вече беше прекарал няколко неползотворни часа.

И за беда, тази сутрин Аманда изглеждаше направо апетитна, макар че прелестите й бяха показани по по-пестелив начин. Грант с безпокойство откри, че дори когато косата й беше прибрана в кок и блузата й беше закопчана чак до брадичката, тя пак изглеждаше привлекателна. Не, много повече от привлекателна. Изкусителна. Чувствена. Трептяща и предизвикваща. По дяволите!

— Виждам, че си се захванала с книжата — промърмори той вместо поздрав. — Можеше да си направиш труда първо да ме попиташ.

— Ти не беше тук. А Чалмърс призна, че си отишъл до Бен Уидмарк, чак след като го заплаших, че ще го настъпя по току-що лъснатите обувки. Успя ли да разбереш къде е отишъл Тед?

— Не. Всичко, което Уидмарк можа да ми каже, беше, че те двамата са слезли в Сейнт Луис, както ти каза. Наели хотелска стая, за която платил Уидмарк, и останали там два дни, през които Бен се опитал, но не успял да накара Тед да се върне у дома. На третата сутрин Бен се събудил и видял, че Тед го няма. В продължение на няколко часа го търсил, накрая се отказал и решил да се прибере вкъщи. Той ми каза, че Тед скитал наоколо и сигурно ще тръгне на запад или надолу към Ню Орлиънс, дори предположи, че може да се запише в кавалерията и други такива глупости, но не каза нищо определено, за да разбера къде наистина е отишъл.

— Съжалявам — каза искрено Аманда.

— За какво съжаляваш? — попита я той със сарказъм. — Имаш земята му, парите му, дома му. Какво още би могла да откраднеш от него? Може би е добре, че не е тук, за да не му измъкнеш и още нещо.

— Не е необходимо да ме мразиш чак толкова. В края на краищата, аз се опитах да го убедя да не залага всичко.

— Така каза и Уидмарк. Изглежда, че си направила голямо впечатление на тези млади контета.

Аманда повдигна рамене.

— Вината едва ли е моя. А сега, ако няма да те затрудни твърде много, би ли имал нещо против да ми кажеш къде са останалите книжа?

— Да, бих имал. Бих имал нещо против да седиш в моя стол, зад моето бюро, в моя личен кабинет, в моята къща, на моята земя.

— Всичко от това наполовина е мое — припомни му Аманда. — Половината от този стол, от бюрото, от стаята, от къщата и от земята — имитира го тя.

В очите му гореше възмущение.

— Това няма да стане, Аманда. И ти го знаеш, нали? Няма начин двамата да живеем и да работим в разбирателство. Рано или късно ние ще се сбием.

— Може би скоро — съгласи се тя. — Какво предлагаш да направим, като изключиш единият от нас да се изнесе? Да разделим имуществото на две по средата? — предложи тя дръзко. — Една стая за теб, една за мен? Лявата половина от обора за мен, дясната за теб? Северното крило на трапезарията и на масата за теб, южното за мен? Това ще разреши ли проблема, как мислиш?

Макар че идеята й изглеждаше абсурдна, колкото повече Грант се замисляше, толкова повече я намираше за разумна.

— Може би, би помогнало — каза той замислено.

— О, стига глупости, Грант! Аз само се шегувах! — Аманда изобщо не можеше да повярва, че той е приел сериозно глупавото й предложение.

— Разбирам, но в шегата ти има нещо разумно. Поне няма да се натъкваме постоянно един на друг на всеки ъгъл и да навлизаме в чужда територия. Струва си да опитаме обаче.

— Боже господи, не мога да повярвам на ушите си! Въпреки всичките ти недостатъци, аз си мислех, че си поне интелигентен човек, но с всяка дума, която произнасяш доказваш, че съм грешила.

— Да си чувала някога тази стара поговорка, че неволята учи, Аманда? Не, не се подигравай — каза той бързо, като видя, че тя се кани да го прекъсне. — Помисли само за момент. При сегашните обстоятелства ние буквално си пречим и аз изобщо не съм доволен от ситуацията — и ти знаеш това.

— Струва ми се, че го изясни прекалено добре на всички — каза му тя с презрителна усмивка. — Но идеята за разделянето на имуществото на две е невероятно тъпа.

— Предложението беше твое.

— Само на шега. Ти си този, който го обмисляш.

— По неволя — припомни й той — и от отчаяние. Макар че звучи много налудничаво, може би това е единствения начин, по който можем да съжителстваме заедно, без единият да убие другия.

Нищо нямаше да излезе. Аманда го знаеше, както знаеше малкото си име. Но сега, след като идеята вече се беше загнездила в съзнанието му, беше безполезно да се спори. Също така знаеше, че целият персонал вече беше на крак. Цяла кофа, пълна с тебешир, се разнасяше из къщата и Грант посочваше къде да се очертава, сякаш беше генерал, командващ армията си.

Тъй като господарският апартамент се намираше на срещуположния край на горния етаж срещу стаите на Аманда, беше много просто да се прекара права линия надолу до централния коридор, като едната половина оставаше за Аманда, а другата — за Грант. На долния етаж обаче въпросът стоеше по друг начин и слугите просто клатеха объркано глави, когато Грант започна да скицира разделителните линии.

— Бюрото си остава за мен — каза непреклонно Грант. — То си е било мое повече от десет години и проклет да съм, ако сега ти го отстъпя. Можеш да вземеш писалищната маса от библиотеката.

— Колко щедро — каза тя злъчно. — И от мен се очаква да я използвам там и когато се нуждая от някоя книга или счетоводен отчет да ги мъкна напред-назад от единия край на къщата до другия?

— Не — отсече той, след като помисли малко. — Макар че ми е много неприятно, ние ще трябва да ползваме общо кабинета. Ще преместим малкото бюро в него и ще разделим стаята точно по средата.

— Всичко, освен рафтовете с книги — съгласи се тя, като знаеше, че няма смисъл да спори с него. Той реагираше като обладан от зъл дух или като човек, който се страхуваше да не бъде обладан, и нищо — освен може би земетресение — не би го отърсило от безумието му. — Тази част от стаята ще остане неутрална територия.

— Добре, но всеки от нас може да я използва само когато другият не е там.

— Разбира се, за бога! — каза с насмешка тя, като повдигна очи към тавана. — Не дай боже да си докоснем лактите! Сигурен ли си, че ще можем да си перем дрехите наедно? — Той се отнасяше с нея като с прокажена и Аманда се обиди.

— Не се вдетинявай, Аманда — отговори той остро.

— Да се вдетинявам? Аз? И това ми го казваш ти? Ти си този, който се е разбеснял тук, който отбелязва с тебешир всичко от пътеката на стълбището до средата на масата за хранене! Ще разделим ли и персонала на две? Ще му бъде ли позволено да пресича линии, или го очаква наказание? И какво ще бъде наказанието за навлизане във вражеска територия, капитан Гарднър? Изтръгване на езика? Глоба от едно пени за нанесената обида? Или да си легнеш без вечеря?

— Мисля, че една глоба ще свърши работа.

— Толкова е глупаво! Да си си помислял някога с малкото мозък, който ти е останал, какво ще кажат хората, когато се разчуе за това? Всеки ще каже, че ти хлопа дъската или че си уплашен до смърт от мен.

Последната реплика от словесната й атака почти засегна болното му място. Полезната страна на това, което той правеше, беше, че щеше да намали до минимум възможностите за контакт с нея и щеше да има една защитна преграда срещу нейните прелести, независимо от това, колко глупаво и колко дребнаво изглеждаше всичко, макар че Грант не би го признал гласно. В съзнанието му това беше аналогично на затварянето на кобилите на отделно място от жребците или обратното. Аманда Сайтс беше толкова привлекателна и ако не можеше да я накара да се махне, то поне трябваше да намери някакъв начин, по който да я държи надалеч от себе си — това беше най-доброто, което бе измислил досега.

Като не обърна внимание на хапливата й забележка, Грант предложи:

— Може би ще бъде по-добре да се храним по различно време.

— Може би си си изпил акъла! Ако ще правим това, защо, по дяволите, да не бележим и покривките, и салфетките! Тези са неговите, а онези нейните чаши и съдове — колко удобно! — Тя отиде до барчето, наля си чаша вино и с едно движение на нежната си китка изпи половината на един дъх.

— Ти си в моята част на стаята — отбеляза той.

— Тогава премести проклетото барче на разделителната линия и непременно постави половината от съдържанието му така, че да имам достъп до него, защото ти наистина можеш да накараш дори и светец да се пропие, камо ли една обикновена жена! И изобщо не се опитвай да ми пробутваш това отвратително шери. Искам половината от най-добрия джин и уиски, които пиеш.

— След това ще поискаш ли и половината от цигарите ми? — каза той сухо, като си помисли, че в деня, когато ще я възприеме просто като обикновена жена, кръвта му ще е изстинала във вените, по дяволите…

— Защо не? — възкликна Аманда, размахвайки ръце. След това се замисли и каза: — Ако реша да започна да пуша, сигурно ще предпочета лула. В края на краищата, щом жената на президента Джаксън може да пуши лула, значи и аз мога. Наистина чувствам тази жена като сестра, тъй като тя също е трябвало да преживее несправедливо да очернят името й.

 

 

Аманда трябваше да положи нечовешки усилия и да преживее абсурдни ситуации, за да остане в „своята“ половина от къщата, и беше сигурна, че Грант щеше да пусне шпиони да следят за нарушения — вероятно Чалмърс и мисис Дивот, които постоянно патрулираха, за да се уверят, че Аманда спазва определените граници. А може би и Анабела, която се появяваше доста често, тръпнеща от удоволствие, че макар и малко странно, но нещата са се развили по начин, който напълно я удовлетворяваше, защото Грант и Аманда трябваше да обитават различни части на къщата, независимо от това, че все още живееха в един и същи дом. Поне територията, която заемаха в къщата, беше оградена, тъй като не беше нито удобно, нито възможно да се направи същото и с двора и конюшните.

Единствено това, че използва цялото си търпение и от време на време — чувството си за хумор, Аманда успя да сдържи нервите си. Тя започна да се забавлява, като нарочно и тайно прекосяваше отбелязаната граница. Искаше да види колко може да остане, без никой да я хване, и винаги оставяше някакво веществено доказателство след себе си, за да ядоса Грант.

Отначало започна с малки неща — разместена книга или панделка, изпусната от неговата страна на коридора. Той винаги й се караше, а тя му се усмихваше чаровно и му казваше:

— Странно как се е озовала там. Кълна се, на вещите ми са пораснали крака напоследък.

Веднъж той откри парфюмираната й кърпичка, пъхната под възглавницата си. Най-напред усети уханието и накрая откри откъде идваше, но след това продължи да се измъчва и прекара една безсънна нощ, като си представяше всички очарователни местенца от тялото на Аманда, които биха ухаели на този омайващ парфюм.

На следващата сутрин той й върна кърпичката, като се усмихваше самодоволно.

— Изпращаш ми интимни послания, Аманда? — попита я той насмешливо. — Да не се опитваш да ми кажеш, че искаш леглото ми?

— Единствено, ако това е последното нещо, което е останало в къщата, и ако ти не си в него по това време — отвърна тя нахално, като грабна квадратната кърпичка и се ядоса на глупостта си, че я беше оставила там и така му даде повод за приказки.

Грант обаче изобщо не намери за забавен следващия й номер. Когато ставаше от стола си, забеляза, че панталоните му се дърпаха надолу от нещо. Той с отвращение откри, че причината беше една раздъвкана дъвка, залепена на стола му.

— Аманда! Ще те пребия от бой! — разкрещя се той, защото знаеше, че тя се спотайва някъде наблизо, макар че — да се благодари на провидението — не се виждаше. — Когато свърша с това, ще купя цял кашон дъвки и ще ти ги залепя на всяко косъмче по главата. Ще трябва да се обръснеш, за да се отървеш от тях!

Той повече не намери дъвки, макар че тя му оставяше нахални бележчици навсякъде из къщата. В тях пишеше: „Аз съм тук. Ха-ха!“ или: „Хвани ме, ако можеш!“ и бяха подписани с името Манди Магьосницата.

За да е по-удобно за слугите, Грант реши да продължават да се хранят заедно и на вечеря. Тя нарочно го провокираше. Една обикновена закуска се превръщаше в цяло изпитание.

— Би ли ми подал солта, ако обичаш, Грант?

След няколко минути:

— Може ли кифличките, ако обичаш? Наистина, не бих желала да те безпокоя, но за тях ми е необходимо и маслото.

След това:

— Останала ли е някаква сметана в шишенцето?

Грант беше готов да я цапардоса, защото тя му искаше всичко, като възприемаше един толкова приятен тон. Най-накрая той ставаше и методично поставяше всичко от масата в полукръг пред нея тъй, че да може да го стига.

— Сега — просъскваше през зъби, докато всичко в собствената му чиния вече беше изстинало — има ли нещо друго, от което ти вероятно би се нуждала?

— Всъщност — каза му тя веднъж смутено, като повдигна към него сините си очи, които се смееха — чудя се дали не можем да си разменим местата. На моя стол има някаква издатина.

— Ти си единствената издатина на него! — каза й той разгневен, като пръстите му се свиха, готови да се впият в гърлото й.

Тя започна ежедневно да обикаля оборите на конете просто защото знаеше, че това ужасно го дразни. Там тя се разхождаше на воля, тъй като нямаше разделителни линии, спираше да го гледа, докато работи, и започваше да му задава безброй въпроси, като не му оставяше нито миг спокойствие и усамотение, въпреки първоначалното му намерение да разграничи живота си от нейния колкото се може повече.

Когато той решеше да си върне, като вземеше нещо от бюрото й, така че веднага да забележи липсата му или пък си открадваше нещо от нейната половина на барчето, тя се правеше, че не забелязва нарушението му, което още повече го вбесяваше. Тя можеше поне от любезност да се престори на засегната, така де, след като толкова пъти го беше ядосвала.

Той дори стигна дотам, че закачи на видно място в гардероба й една от своите ризи. По-късно същия ден, за голямо негово учудване, тя се появи, като оправяше новопридобитата си блуза, и го попита с грейнала усмивка:

— Ръкавите са малко дълги, но иначе ми става, не мислиш ли?

Според него й отиваше, и то много. Меката материя прилепваше по гърдите й, като ги правеше изкусителни, докато яката падаше надолу достатъчно, за да открие надареността й. Грант направо се задъха. Дори и да го полееха със студена вода, едва ли можеха да притъпят желанието му.

Поради неудобството от тебеширените линии и поради взаимните номера, които си скрояваха, Аманда продължаваше да се надява, че Грант скоро ще осъзнае колко безсмислено и глупаво е всичко това и ще възвърне разума си. Кога щеше да си признае, че този негов идиотски план изобщо не помага и дори ги кара всеки да усеща присъствието на другия по-осезателно?

Седмица след установяването на този тъп ред, тя наля огън в маслото.

Нахлувайки разбеснял в кабинета, Грант смело отиде до малкото й бюро, където тя проучваше цифрите от продажбите за миналата година. Твърдо решил да пренебрегне факта, че беше облечена с ризата му и че тялото му веднага отговори инстинктивно на желанието, той попита високо:

— Какво имаш предвид, като си казала на мисис Дивот, че е уволнена? Бедната жена дойде при мен разплакана и каза, че си се опитала да я уволниш.

Като вдигна глава от документите, Аманда отговори кратко:

— Опитала?! За бога! Тя от половин час не работи вече тук и да не си казал, че не съм ви предупредила и двамата. А „бедната мисис Дивот“ е самият предрешил се дявол. Тази жена беше ужасно неуважителна към мен, особено след като за първи път я заплаших, че ще я уволня. Дадох й всяка възможност, за да запази поста си, Грант, но тя не ме послуша.

— Защо?

— Предполагам, защото е упорита като магаре и потайна като лисица — отговори Аманда, като се чудеше защо не може да бъде в една стая с този мъж, без да пробягат по тялото й ту топли, ту студени тръпки и да не й секва дъхът.

Грант изскърца със зъби:

— Не, мис Глупачке. Защо я уволни? Какво по-точно е направила, за да заслужи такова отношение, след като е тук на работа, откакто се помня?

— Хич не ме интересува дали е била тук от началото на света. Тя е настроена срещу мен, подтиква и другите слуги да се държат по същия начин и последния път направо надмина себе си. Може би не знаеш, макар че не го вярвам, но тя винаги мърмори дори когато поискам и най-малката услуга. Открито ме гледа с омраза и така си вирва носа, че ако излезе навън, когато вали, веднага ще се удави. Аз буквално трябва да се моля, за да дойде някой да ми изчисти стаите и да ми смени чаршафите. Една от новите ми блузи, а аз имам само две, сега има чудесен отпечатък от ютия на гърба; нощното ми гърне се изхвърля ужасно рядко, а това не е най-приятното нещо на света, което може да ти се случи. Може би няма смисъл, но трябва да добавя, че вашата икономка си изкарва яда върху ми по все още неизвестна за мен причина. Да продължавам ли?

Макар да знаеше, че икономката не харесва Аманда, той изобщо нямаше представа докъде бяха стигнали враждебността и злобата на тази жена. До голяма степен вината беше и негова, тъй като прислугата му приемаше неговия маниер на държание към новата съпритежателка на „Мисти Вали“. Тъй като съзнанието му заговори, той се извини:

— Съжалявам, Аманда. Ще говоря с нея.

— Не! — Аманда поклати глава в знак, че изобщо не се е успокоила. — Каквото е станало, станало и съвсем не мисля, че тя, и аз ще можем да се търпим една друга. Пенсионирай я, ако ще се чувстваш по-добре, но аз повече няма да я търпя тук. Още повече че вече съм обещала поста й на една от прислужничките, жена, която ми харесва повече и която е напълно способна да поеме задълженията на мисис Дивот.

— Половината от пенсията й ще е от твоята печалба — й припомни той.

— Ще си струва, стига да видя гърба на тази дяволица.

— Добре. Ще се съобразя с желанието ти — каза той, като поомекна. — Но имай предвид, че Чалмърс е моя иконом. Докато той поддържа цялото домакинство, аз си запазвам правото да го задържа на работа, тъй че не мисли, че ще се отървеш от него толкова лесно.

— Откъде такъв късмет — остроумно заяви Аманда. По устните й се плъзна хитра усмивка, а сините й очи светнаха закачливо. — Освен това започна да ми става забавно да дразня стария Чалмърс. Той е много сладък, като обърне гръб, нали? Забавлявам се почти толкова, колкото и когато ти се ядосваш.