Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Temptation, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод отнемски
- Стела Костова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 139гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и начална корекция
- Xesiona(2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- ganinka(2009)
- Допълнителна корекция
- ganinka(2014)
Издание:
Катрин Харт. Изкушение
Немска. Първо издание
ИК „Калпазанов“, Габрово, 1993
Технически редактор: Стефка Димитрова
Коректор: Мая Арсенова
ISBN: 954-807-088-Х
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от velvet_gaze)
- —Корекция от ganinka
Глава двадесет и пета
Късно на другата сутрин Чалмърс почука леко на вратата на спалнята им и им съобщи, че носи поднос със закуска, а също така ги информира и за пристигането на Тед. Като извика от радост и изненада, и като избърбори нещо като извинение на Аманда, Грант си нахлузи бързо дрехи и се втурна надолу по стълбите, за да посрещне отдавна изчезналия си брат. Не след дълго и Аманда го последва.
Те откриха Тед мързеливо да се наслаждава на закуската си на верандата към гостната, която гледаше към градината с розите. За голяма изненада на Аманда, той беше облечен в синята униформа на американската кавалерия. А за още по-голяма нейна изненада, Тед стана от стола си и я посрещна с топла братска прегръдка.
— Добре дошла в семейството, Аманда — каза й той и думите му прозвучаха много искрено.
Като прикри съмнението си, тя приятелски го поздрави и се чудеше, защо Тед е толкова мил с нея, след като беше преживял толкова много неща заради това, че изгуби наследството си в играта на покер с нея. Обаче по време на краткото им познанство той никога не беше показал предразсъдъците си, както Грант, макар че имаше повече основание за това.
— Къде беше през цялото това време? — попита го Грант дрезгаво, докато държеше брат си в прегръдките си с такава любов, от която Аманда се трогна. — И защо не ми написа нито ред? По дяволите, Тед! Защо не драсна няколко реда, за да знам поне, че си жив?
— Както виждаш, бях в армията — отговори Тед, като показа с ръка униформата си. — Що се отнася до писането, бяхме доста заети в битките с индианците, за да ни остане време за такива сантименталности, а също така, дори и да намериш парче хартия и да напишеш писмо на него, пощата не е толкова сигурна и редовна, както тук — той гледаше умолително и малко глуповато, когато продължи с колебание в гласа: — Предполагам, че си чул за Кастър и неговите войници, които бяха избити миналия юни.
— О, господи! Ти не си бил с тях, нали? — възкликна Грант, а Аманда едва можеше да си поеме дъх, като си представи на какви опасности е бил изложен Тед.
— Е, всъщност бях там — призна си Тед. — И заради това не исках да ти пиша точно тогава. Предполагам, че или щеше да ти побелее косата от притеснение, или щеше да направиш всичко възможно, за да ме върнеш от там, а пък не исках нито едно от тези неща. Както виждаш, аз съм добре.
— Може би си имал повече късмет, отколкото разум — измърмори Грант, като огледа брат си от глава до пети за някакви наранявания, които той можеше да крие от тях.
Тед кимна с глава.
— И така може да се каже. Когато генерал Кастър раздели войниците си, по една чиста случайност аз трябваше да тръгна с капитан Бентийн, вместо да последвам Кастър. Разбира се, и ние видяхме що значи битка повече, отколкото искахме. В един момент си мислех, че всички ще ни избият, но някак си се справихме, държахме се, докато генерал Тери не дойде и не ни каза за Кастър и другите. Бяхме много благодарни и целувахме палубата, когато се качихме на „Фар Уест“ и тръгнахме по Мисури за Форт Линкън.
Загледан в лицето на Тед и заслушан в думите му, Грант осъзна, че той говори като възрастен. Може би Всевишният със своята мъдрост все пак знаеше какво прави. Може би точно от такива преживявания се нуждаеше Тед, за да порасне, за да се научи да бъде отговорен, макар че едва ли Грант някога беше си представял, че това ще стане по такъв начин.
Грант едва се сдържа да не смъмри брат си. Може би беше крайно време да се отнася към него поне с малко уважение, да се отучи от стария си навик винаги да го поправя и съветва. Вместо това той попита тихо:
— Докога ще бъдеш вкъщи, Тед?
В очите на младия Гарднър блесна игриво пламъче.
— Достатъчно дълго, за да си пожелаят младоженците да си тръгна по-скоро — подразни го той. След това добави: — Имам около месец, докато изчакаме някои от нашата част да се оправят от раните. След това може би ще отидем отново да се посбием с индианците.
— Трябва ли да се върнеш на запад? — обади се Аманда. — Не можеш ли да поискаш да те назначат някъде наблизо?
— Ако трябва да си призная, това е едно от нещата, за които исках да говоря с Грант, но не бях сигурен как ще се отнесе към мен след шока, за който аз бях виновен.
— Тед, ние сме едно семейство. Няма значение какво си направил, ти знаеш, че винаги можеш да се обърнеш към мен, ако имаш някакъв проблем — увери го Грант. — Е, може да повикам известно време, но накрая винаги ми минава. И наистина каквото и да направиш, аз винаги ще ти простя.
С крайчеца на очите си той видя как Аманда отправи поглед нагоре и направи някаква физиономия.
— Какво? — каза грубо той.
— О, нищо. — Тя едва сподави смеха си. — Смешно ми е заради това, че каза, че ще „повикаш“. Доколкото си спомням, доста добре се представи в това отношение, когато пристигнах.
Тед се ухили.
— Това сигурно е било, когато за първи път е чул, че съм изгубил половината от фермата, нали така? — каза той. — Сигурно е щял да получи удар! Направо ми се иска да съм бил тук и да го видя, но въпреки всичко се радвам, че ме е нямало — побърза той да добави, когато брат му погледна заплашително.
— Трябва да се радваш, че не беше тук, иначе твоите индианци биха ти приличали на овчици — отговори Грант. — Сега за какво искаш да говориш с мен? Нещо свързано с преместването ти по-близо до вкъщи?
— Е, не чак толкова близко, но все пак ще ми бъде по-удобно да пътувам до тук и да ви навестявам от време на време. Искам да отида в Уест Пойнт и да стана офицер. Но за да направя това, ще ми бъдат необходими някои много добри препоръки, а може би и малко пари, за да покрия разходите по образованието си там. Тъй като досега никога не съм бил добър ученик, ще се окаже от полза, ако мога да ги убедя, че съм напълно сериозен в намеренията си. Капитан Бентийн, майор Рено и генерал Тери ми обещаха да ми напишат препоръчителни писма, но на всяка цена трябва да имам и едно от тебе, Грант, тъй като ти си ми най-близкия роднина — да напишеш колко съм почтен, откъде произлиза семейството ни, може би да изразиш и увереността си в моите способности. Също така си мисля, че няма да навреди, ако потърся някои от съседите ни, които биха могли да напишат нещо хубаво за мен.
— В такъв случай ти възнамеряваш да правиш кариера в армията? Това ли наистина искаш да направиш, Тед? Защото искам да ти кажа, че ако не искаш, ти винаги можеш да се върнеш и да ми помагаш във фермата.
— Не. Тук ми харесва и винаги ще се чувствам като у дома си, но крайно време е да намеря своя собствен път в живота. Не мога да направя това, ако се осланям на теб до края на живота си. Странно е, но изгубването на моята половина от фермата е може би най-доброто нещо, което можеше да ми се случи. Това ме накара да се осъзная и да разбера колко съм пропаднал. Освен това аз не съм и наполовина толкова добър в отглеждането на коне, колкото си ти. Сърцето и душата ти са в тази работа, но за мен всичко това, предполагам, беше просто на майтап. Нещо, което ми помагаше да разполагам с пари, за да играя покер, а ти вършеше цялата работа.
Грант се изкушаваше да каже на Тед, че отново ще му припише полагащата му се половина и че нещата ще се променят, ако Тед реши да остане, но интуицията му подсказа да не избързва. Той беше доволен от решението си, когато Тед добави:
— Не се сърди, но предпочитам да вървя по своя път, Грант. Няма нищо срамно в това да бъдеш войник и трябва да си призная, че напоследък се чувствам много горд от себе си. И ще бъда още по-горд, ако успея да отида в Уест Пойнт и да изляза от там като офицер. Имам чувството, че по този начин ще направя сам нещо. За първи път в живота си.
Когато Тед погледна Бетси за първи път и в очите му проблесна едно пламъче, което подсказа мъжкия му интерес, Грант искаше колкото се може по-бързо да изпрати брат си за Уест Пойнт или някъде другаде, стига това да стане възможно по-скоро. Същото се отнасяше и за Бетси, която отвръщаше на погледите на Тед със срамежливи усмивки и премигваше по онзи специфично женски начин, който е плод на дълга практика.
Когато Грант се оплака на Аманда, тя нацупи розовите си устни и каза:
— Мисля, че няма нищо лошо.
— Разбира се, че така ще мислиш — отговори Грант с въздишка, като разбра, че няма да получи никаква подкрепа от нея. — Нали същите женски трикове използва и ти с мен.
— Не съм използвала нищо!
— О, разбира се, че точно това правеше — оспори я той. — Точно това правиш и в момента: нацупваш чувствените си устни и ме караш да поискам да те целувам, докато започнеш да молиш за милост. Да не споменавам за начина, по който ме гледаш и си въртиш опашчицата под носа ми, или пък за това, че от деколтето на роклята ти винаги се показва част от гърдите ти и като те видя, устата ми се изпълва със слюнка.
— Добре го правя, нали? — попита тя самодоволно.
— Много добре знаеш, че добре го правиш — каза той, като я дръпна достатъчно близко към себе си, за да може да усети желанието му.
Беше пладне и двамата имаха да вършат доста неща до края на деня, но Аманда го хвана за ръката и го задърпа към къщата и към леглото, което ги очакваше на горния етаж.
— Хайде да видим как можем да те накараме да не се чувстваш толкова нещастен — каза тя предизвикателно. — И тогава ще видим кой ще моли за милост.
На вечеря Тед направо умря от смях, когато Сладкобузко скочи в полата на Аманда, след това на масата и започна да кълве парче хляб от чинията й. Като мигаше и клатеше глава, Тед плъзна поглед към отсрещния край на дългата маса, където Грант стоеше и гледаше намръщено жена си и патето.
— Ей това се казва истинско домашно животно! — каза Тед само за да ядоса брат си — нещо, което беше усвоил до съвършенство още преди години.
Грант го стрелна унищожително.
— Почти бях забравил за това, че си падаш по странни животинки, Тед — отговори той сухо. — Доколкото си спомням, ти беше този, който донесе една отровна змия, която едва не умори най-добрия готвач на мама.
— Жалко, че не е била мисис Дивот — промърмори Аманда под носа си. Това предизвика смеха на Тед, който седеше достатъчно близо до нея, за да я чуе.
— Какво каза, Аманда? — попита Грант подозрително.
— Нищо, скъпи. Просто си мърморя.
— Тогава си мърмори по-високо, ако обичаш, така че всички да можем да чуем.
— Да говориш толкова високо, е неучтиво! — възрази Аманда, като си взе чинията и се премести между Бетси и Грант. — Да не би да е написано някъде, че е задължително жената да сяда на половин миля от мъжа си на масата за вечеря?
— Такъв е обичая — господарят на къщата стои начело на масата, а „мадам“ стои в другия й край, тъй че никой от гостите да не се почувства пренебрегнат — обясни Грант високомерно. — Досега винаги така сме сядали и би трябвало да си го разбрала, но никога преди не си се оплаквала.
— В повечето случаи местата около масата бяха заети — припомни му тя. — Тогава не беше необходимо да безпокоя Чалмърс или някой друг да стане от мястото си единствено за да ми донесе проклетите картофи!
— Тя има право, Грант — обади се Тед.
— Да, защото езикът й е остър.
Понеже я предизвика, Аманда му се изплези.
— Ще ти го върна, скъпа — предупреди я той, а погледът му й обещаваше възмездие.
— Преди или след като аз си го върна заради това, че ме нарече „мадам“? — попита тя предизвикателно.
Тед се изсмя.
— Започна да става интересно.
— Не се притеснявай — каза му Бетси. — Те са като котето и кучето, винаги когато си говорят.
Тед й смигна.
— Ако питаш мен, по-скоро приличат на две котки в една торба.
— Никой не те е питал — каза Грант. — Тъй че най-добре ще направиш, ако млъкнеш и приключиш с вечерята.
Всички замълчаха за няколко минути, макар че Аманда се кискаше от време на време, а също и Тед. Тогава Сладкобузко се заклатушка неуверено към средата на масата, като търсеше Аманда. Тя не му обърна внимание, но Бетси извика. Като вдигна очи, Аманда видя, че всички гледаха, затаили дъх. Нейното любимо животинче се клатушкаше и залиташе между чиниите и Чалмърс се втурна, за да дръпне храната настрана. Поради някаква неизвестна причина, патето вървеше със странна походка, много нестабилна. Точно когато минаваше покрай купата със сметаната, то изгуби равновесие и се стовари направо в нея.
— О, небеса! — възкликна Аманда, като скочи да извади патето от голямата купа. Сладкобузко лежеше в ръцете й, гледаше я неподвижно и едва писукаше. Тя бързо го уви със салфетката си, като се опита да го подсуши.
Аманда се притесни още повече, когато леко го разтърси и Сладкобузко едва се помръдна.
— Грант, с него става нещо ужасно! — извика тя. — Направи нещо! Бързо! О, господи! Мисля, че умира!
В този момент цялата маса избухна в смях. Чалмърс стоеше като сфинкс, като се взираше в Аманда с много странен поглед. Бетси щеше да се пръсне от смях, а Тед се смееше високо и се държеше за стомаха. Грант се хилеше като идиот.
— Изобщо не е смешно! — изпищя тя. — Направи нещо, по дяволите!
— Ще направя, стига да измисля нещо, което би помогнало — каза Грант. — Предполагам, че едно кафе ще свърши работа, но най-добре ще е да го оставим да се наспи.
— Да се наспи? Та той може изобщо да не се събуди! Сигурно има пристъп!
Тед беше паднал от стола и се въргаляше на земята от смях, което изобщо не изненада Грант, тъй като Тед изразяваше чувството си за хумор по странен начин. Бетси се държеше за ребрата и по бузите й се стичаха сълзи. Грант се усмихваше самодоволно и ако й бяха свободни ръцете, Аманда направо щеше да го удари по красивото лице.
— Това глупаво пате няма никаква криза, Аманда. То е пияно до козирката. Изпило е всичкото вино, оставено на края на масата. Докато ние вечеряхме, то си е пийвало, като си е мислело, че е вода.
Втренченият поглед на Аманда се прехвърли върху патето, което лежеше отпуснато като желе в ръцете й.
— То е… то е пияно? — попита тя, като не можеше да повярва. Това предизвика още един изблик на смях изпод празния стол на Тед и кискането на Бетси. Дори Чалмърс се усмихваше тъпо, а Грант беше се ухилил до ушите.
— Да, Аманда. Напълно се е гипсирало — увери я той. Сякаш за да докаже, че Грант е прав, патето се оригна толкова силно, че би засрамило свирката на всеки параход, и след това изхълцука. Това разсмя отново всички, а също така и Аманда, която с облекчение разбра какво му е.
Тя нежно подаде на Чалмърс Сладкобузко, който все още беше увит в салфетката й, и той го отнесе в малкото му легло на горния етаж. Грант категорично отказа да споделя леглото си или пък жена си с това зле възпитано пате и тъй като Грант все пак беше по-подходящ партньор в леглото, Аманда се съгласи.
— Пиян! Е, направо ще откача! — каза тя учудено, когато успя да проговори след продължителния смях.
— Това ненормално пате сигурно се е побъркало — каза Грант, като избърса сълзите от очите си. — Макар че и ти имаш нужда от няколко глътки. Това не е лоша идея и може довечера, когато сме само двамата, да я осъществим. Само при мисълта, че мога да се докосна до голото ти дупе, се възбуждам.
Тя го погледна уморено, но очевидно й беше забавно и прошепна в отговор:
— А ти изобщо кога не се възбуждаш?
Той се засмя.
— Когато съм около тебе — винаги.
Във вторник, когато навсякъде кипеше подготовка за лятната разпродажба, фермата беше сполетяна от нещастие. Без някаква явна причина няколко от най-добрите жребци, а също така и няколко кобили, изведнъж едновременно окуцяха. Пострадалите коне бяха между избраните за продан, а оставаха само четири дена. Грант направо се побърка, но се опита да разбере как тази болест беше засегнала животните толкова бързо.
Най-накрая Кланси реши да провери сеното, с което бяха постлани конюшните. Там той откри, за голямо учудване на всички, измежду стърготините, които смесваха със сеното, стърготини от орех.
— Това е причината, шефе — каза Кланси мрачно. — Разбира се, че ще окуцеят. Ореховите стърготини съдържат вещество, което прониква през копитата на конете, както водата — през пясъка, и осакатява горките животни. Ако не разбереш това навреме, ги убива толкова бързо, че все едно си ги застрелял.
Грант много добре знаеше как се отразяват на конете ореховите стърготини и направо побесня, че може да се допусне такава фатална грешка.
— Проверете всички конюшни и сменете навсякъде сеното. Искам да сте напълно сигурни, че никъде другаде няма стърготини от орех. Междувременно, аз ще отида да поговоря с Ейбъл Смит за последната му доставка от стърготина. Трябва нещо да се е объркал, за да допусне такава грешка след всичките години, през които сме търгували с него.
— Аз и някои от момчетътъ шъ почнем да накисваме копитатъ на конете и ще ги превържем — каза Пади. — До събота те отнову шъ съ кат преди.
Но това не беше единствения инцидент, макар че болните коне започнаха да се възстановяват бързо веднага щом беше махнато сеното със стърготините от конюшните и щом започна лечението. Нощта преди разпродажбата портата на заградената ливада, където бяха затворени избраните за продан коне, беше намерена отворена. Изглежда, че някой в бързината не я беше залостил добре. Осемнадесетте коня бяха вече избягали и сега трябваше да бъдат хванати, преди да пострадат.
— Как ще ги намериш в тъмното, Грант? — попита Аманда, когато видя съпруга си и брат му, че се приготвят да тръгнат да ги търсят.
— Няма да бъде лесно, но ако чакаме до сутринта, нямаме никакви изгледи, че ще ги открием, защото може да се отдалечат. Повечето от тях биха станали лесна плячка за койотите и змиите из тези дефилета. Трябва да се постараем да ги намерим още тази вечер.
В продължение на часове, със запалени фенерчета да осветяват пътя им, те претърсиха околността. Огледаха всяка горичка, провериха всяко поточе и изворче из цялата ферма, обикаляйки в радиус от десет мили. Най-накрая едва се довлякоха в „Мисти Вали“. Бяха открили шестнадесет от избягалите коне. Три от тях имаха малки наранявания, а един — по-сериозни, тъй че нямаше да може да бъде продаден.
Оставаха три часа до идването на купувачите и Аманда помогна на изморените мъже да изкъпят, да срешат и да приведат конете в предишното им състояние. Нощта беше се оказала твърде дълга, а денят щеше да бъде още по-уморителен, преди да дойде време за така желаната почивка.
След такова трудно начало разпродажбата потръгна невероятно добре, като много от конете бяха продадени на възможно най-висока цена. През целия ден Аманда и Грант така любезно посрещаха купувачи и клиенти, сякаш бяха спали поне десетина часа през нощта и не биха могли да изглеждат по-свежи. Посрещнаха всички както подобава в такива случаи.
На маси под сенчестите дървета на ливадата зад къщата бяха предложени питиета и храна. Уговаряше се транспорта на конете, обсъждаха се родословните дървета на някои от тях. Грант нито веднъж не позволи умората да надделее над него и да прекъсне някой разговорлив клиент или пък да не обясни нещо до най-малкия детайл, когато го питаха за някой кон.
Междувременно Аманда подкрепяше със силно кафе не само него, но и другите гости. Кафето и въодушевлението помогнаха на обитателите на „Мисти Вали“ да се държат на крак през дългите часове на този ден.
Когато и последната карета си замина, всички въздъхнаха с облекчение. Някои се заловиха с ежедневните си задължения, други вечеряха набързо, а трети искаха единствено да се довлекат до някое легло и да проснат уморените си тела.
— Господи, колко съм щастлив, че приключихме с това за тази година! — изпъшка Грант, като се хвърли на пухения дюшек, без да маха кувертюрата от леглото, нито пък дрехите си. — Мога да спя цял месец.
Като едва държеше очите си отворени, Аманда му хвана крака и започна да събува ботушите му, но се оказа прекалено изморена, за да се справи с тази задача. Когато не можа да събуе втория ботуш, тя го дръпна ядосано и се приземи на килима. Остана там, като се взираше в него. Беше толкова изтощена, че не можеше да стане.
— Хвърли ми една възглавница — изпъшка тя, като се просна там, където беше паднала. — Твърде уморена съм, за да се мръдна.
За нейна голяма изненада една възглавница долетя и падна до лицето й.
— Щях да ти помогна, но мисля, че съм останал без крака.
— Провери си крачолите на панталоните. Сигурно са някъде там.
— Ще ги проверя утре — измърмори той. — Още по-добре би било ти да ги провериш утре.
— Ако отложиш за следобеда, може да се споразумеем — каза тя, прозявайки се. — Ако някой ме събуди преди това, ще си има големи неприятности. И ако ставаш до тоалетна през нощта, не стъпвай отгоре ми.