Катрин Харт
Изкушение (13)

Глава тринадесета

Понеже Аманда беше заета в обора, Анабела отново прие ролята си на домакиня в „Мисти Вали“, поне до известна степен. Тя следеше чаршафите да са винаги чисти и стаите да бъдат подредени за деловите гости, които бяха още повече заинтересувани сега, когато Гордостта на султана спечели в Прийкнес, разпореждаше се за приготвянето на храната, макар че на вечерята Аманда седеше начело на масата.

За щастие, по това време на деня Аманда вече беше свършила работата си и имаше време да си вземе баня и да си смени дрехите, така че да не мирише на лошо. Но тя беше ужасно уморена. Всички кости и мускули по тялото я боляха и трябваше да полага усилие, за да остане будна по време на вечерята и за разговора след това, докато най-накрая се извиняваше любезно и завличаше изтощеното си тяло до леглото. Цяло чудо беше, че досега не бе заспивала на масата и не беше си натопила главата в чинията със супа с опасност да се удави в нея!

Две неща й помагаха да не се откаже. Първото нещо беше Анабела, която само гледаше как да заеме напълно мястото на Аманда. Второто беше съчувствените погледи и самодоволните усмивки от страна на Грант, който стоеше на другия край на масата. Аманда щеше да се проклина, ако доставеше на някого от двамата удоволствието да я види как се проваля.

Поради допълнителните задължения, на Аманда не й оставаше време да забавлява Дарси, когато идваше при нея. Тъй като беше твърде мръсна, за да присъства на масата за обед с другите гости, Аманда свикна да яде в кухнята или си правеше малък сандвич и се разхождаше из градината, останала сама със себе си поне за известно време. Когато Дарси за първи път се присъедини към нея, той се опита да разбере какво става.

— За бога, Аманда! Какво те кара този човек да правиш? Дрехите ти са ужасни, имаш сламки в косата и лицето ти е омазано с мръсотия.

— И твоето щеше да бъде, ако беше чистил цяла сутрин обора — измърмори тя.

— Да чистиш обора? О, скъпа, защо се съгласяваш с това? Ти си негов бизнес партньор, а не някое момче от конюшнята.

— Точно така. Аз съм негов бизнес партньор, а той неведнъж е изтъквал, че партньорите споделят както работата, така и печалбата. Освен това се опитвам да опозная конете и да се науча как се ръководи фермата.

Дарси се изсмя.

— Единственото нещо, което учиш, е, че това, което даваш на коня отпред, излиза отзад. Грант те кара да работиш като роб и мога да се обзаложа, че умира от удоволствие, като те гледа. Аманда, ти си господарката на тази къща. Ти изобщо не трябва да си цапаш ръцете, да не говорим за тази мръсотия, в която си потънала.

— О, нямам нищо против и наистина всеки ден научавам все повече неща. Предполагам, че ако се оплача, задълженията ми ще се ограничат само в това да водя сметките и изобщо няма да трябва да се приближавам до обора, освен ако не искам, но аз съм решила да науча всичко за фермата.

— Аманда, защо се занимаваш с това или пък с четенето на книги за коне? Повечето жени биха били доволни да ръководят къщата, да пазаруват, да шият, да ходят на гости. Те са достатъчно заети и никога не биха помислили да се занимават с такива неща. За това са съпрузите.

— Аз не съм като повечето жени, мистър Дарси. И ако случайно не сте забелязали — нямам съпруг.

Нежните кафяви очи на Дарси проблеснаха заинтересувано.

— Това е другото нещо, което исках да обсъдя с тебе, скъпа моя, и тъй като стигнахме до този въпрос… — Последните му думи увиснаха във въздуха, сякаш чакаше Аманда да го окуражи или да го прекъсне. Но тя не направи нищо и той продължи: — Аманда, би ли приела да се омъжиш за мен?

Що се отнасяше за предложенията за женитба, Аманда си помисли, че и Дарси е почти толкова тривиален, колкото и Грант. Те не казваха: „Ще се омъжиш ли за мен?“ или: „Би ли ми оказала тази чест?“, нито пък произнасяха красиво и романтично обяснение във вечна любов, а просто: „Би ли приела?“, сякаш трябваше да избира някакъв плат за рокля или някакви зеленчуци, които да сервира с пилето. Но с толкова ограничен избор като нейния, тя не би трябвало да бъде много придирчива. Както и да е, нямаше защо да бърза.

Като се намръщи малко, отвърна:

— Мистър Дарси…

— Моля те — прекъсна я той. Хвана ръката й, после я пусна, когато си спомни какво е вършила цяла сутрин с ръцете си, макар че ги беше измила старателно, преди да седне да обядва. — Моля те, наричай ме Станфорд. В края на краищата, ние сме приятели, а може би и нещо повече.

— Станфорд — отговори тя с лека усмивка, — ако се оженим, очакваш ли от мен да ти дам половината си от „Мисти Вали“?

— О, не! Никога не бих поискал това, макар че очаквам да се консултираш с мен по някои въпроси, които разбирам по-добре от теб и за които бих могъл да ти предложа съвет.

— Кои например?

— Счетоводство, такси, предложения, споразумения за подписване, ценови проблеми — неща, с които ти не трябва да се занимаваш.

— Разбирам.

И тя наистина разбираше. Станфорд Дарси беше като всички мъже, които си мислеха, че зад красивото лице се крие празна глава. Според Дарси и такива като него, ако някоя привлекателна жена да се опита да преброи до дванадесет, би означавало да използва двете си ръце и два от пръстите на краката си и дори тогава за нея би представлявало голямо усилие.

— А знаеш ли достатъчно за конете, Станфорд? Какви са изискванията, за да се отгледа и да се тренира един чистокръвен кон? Как може да се създаде един кон за езда или за състезание, или за показ?

— Не, но добре зная как да оперирам с цените и сметките по баланса.

— Колко мило от твоя страна и колко полезно! — каза тя и си помисли: „И колко ужасно надуто и отегчително!“. — Ако се оженим, къде ще живеем? — добави тихо.

— Защо? В града, разбира се. Къде другаде?

— Няма да живеем в „Мисти Вали“?

— За съжаление не, макар че тук би било едно чудесно убежище от лятната горещина. Работата ми е в Лексингтън, Аманда, и ще трябва да живея там, където е по-удобно.

— А какво ще стане с работата ми на съдружник във фермата?

— Твоята работа ще бъде да помагаш преди всичко домакинството да върви гладко, да отгледаш децата ни с любов и нежност и да правиш обожавания си съпруг щастлив, когато се върне от работа вечер.

— Разбира се. Станфорд, бих искала малко време да обмисля предложението ти, ако ми позволиш. Виждаш ли, все още се опитвам да се пригодя към новото обкръжение и тази промяна в живота ми ще ми дойде малко много, за да мога да реша в момента.

— Разбирам те и ще направя всичко възможно, за да не те притеснявам, но същевременно ще направя всичко възможно да те убедя да приемеш предложението ми.

След още няколко обеда на открито, по време на които Аманда приличаше на коминочистачка, Дарси започна да ограничава посещенията си и идваше само за вечеря, което задоволяваше напълно Грант. Колкото по-рядко виждаше Дарси и колкото по-рядко Аманда се виждаше с Дарси, толкова по-доволен беше Грант.

Тази промяна се отрази добре и на Дарси, защото му позволяваше да работи повече през деня, но той вече не можеше да вижда и ухажва Аманда толкова често. Това обаче не беше толкова удобно за Аманда. Тя не можеше да преброи колко пъти направо задрямваше по средата на дългите му тиради за закона и стана направо експерт по прозяването със затворена уста.

Поне не й висеше по цял ден на главата, за което беше много щастлива и мълчаливо благодарна на Грант. Независимо от това, което му беше казала, тя трябваше да се замисли доста, преди да приеме предложението на адвоката — нещо, което се съмняваше, че ще направи. Преимуществата бяха по-малко от недостатъците и дори по-малко от тези, ако се омъжеше за Грант.

Тя искаше нещо повече: искаше любов, вярност и уважение, искаше някой, който да я цени заради това, че е умна, а не заради красотата й. Тя искаше това, което не би могла да има, това, което нито един мъж, изглежда, не беше способен да й даде. И сега, когато беше вкусила страстта в прегръдките на Грант, тя искаше и това — и страстта, и Грант, и да се реализират всичките й невъзможни фантазии.

 

 

— Аманда — прошепна един глас в тъмното и една ръка нежно разтръска рамото й. — Аманда, събуди се.

— Ка… какво има? Какво е станало? — посъбуди се тя, като търкаше с ръце очите си, макар че това изобщо не й помогна да види какво става в неосветената стая. — Грант Гарднър, какво правиш в стаята ми по това време? Сигурно е посред нощ!

— Да, но си помислих, че сигурно искаш да видиш как ще се роди едно жребче, а природата няма да чака до сутринта, само за да ти угоди!

— О, да, разбира се! — каза тихо Аманда. — Наистина искам да видя. Благодаря ти, че ме събуди, Грант. Веднага ще се облека.

Той изобщо не се изненада, че тя не носи нощница. Рамото, което докосна, беше голо и лунната светлина в стаята беше достатъчна, за да се видят мамещите очертания на гърдите й на фона на белия чаршаф. По дяволите, тази жена! Нарочно ли се опитваше да го провокира? Имаше ли представа колко пъти на ден вниманието му се насочваше към спомени, свързани с нея, и към оная нощ, когато бяха заедно? Осъзнаваше ли колко бледа и безинтересна му изглеждаше сега Анабела? Дори целувките му с младата блондинка бяха безвкусни. Като си представяше устните на Аманда, очите й, лакираните нокти на краката й, не можеше да изпита страст към годеницата си.

— Ще те чакам в коридора. Не се бави — каза той дрезгаво, като излезе от стаята, преди да се е поддал на изкушението да легне при нея в затопленото, ухаещо на жена, легло.

 

 

Аманда никога не беше присъствала на раждане. Като гледаше как кобилата се тресе от контракциите, как малкото се движеше в подутия й корем, Аманда каза съчувствено:

— Горкото животно! Сигурно ужасно я боли!

Грант се засмя.

— Не мисля, че е много приятно, но всичко скоро ще свърши.

Дойде време кобилата да легне на земята, постлана с прясно сено.

— Ако седнеш до нея, би могла да я успокоиш, като й говориш нежно и я милваш. Понякога това помага.

Колебливо, Аманда приседна на земята до главата на кобилата, а Грант застана до задната й част. Големи, загрижени кадифени очи се взираха в нея, сякаш я молеха да облекчи болката, и Аманда й отдаде цялата си нежност.

— Всичко ще бъде наред, Огнена звезда — каза тя напевно, като милваше животното по изпотения му врат. — Ще видиш.

Когато дойде следващата контракция, кобилата вдигна глава и след това се отпусна отново, когато болката отмина. Това стана още два пъти и Аманда се приближи, за да може, когато отново положи глава, Огнена звезда да използва краката й като възглавница.

— Така по-добре ли е, миличка? — попита тя, сякаш говореше на ранено дете.

— Добре е — каза Грант, поклати глава и се засмя, когато Аманда вдигна рязко очи. — О, предполагам, че не говореше на мен, нали? — подразни я той. Малко по-сериозно, с очи, изпълнени с желание, той попита: — Какво би те накарало да говориш толкова мило и с мен и да ме наричаш „скъпи“?

— Ако започнеш да раждаш, ще те нарека така, обещавам ти — закле се тя с дяволита усмивка.

Който беше измислил понятието „родилни мъки“, беше намерил точното наименование, помисли си Аманда, като гледаше контракциите на Огнена звезда. Колкото времето за раждането приближаваше, толкова по-чести ставаха болките и толкова по-непоносими. Тъй като не можеше да помогне с друго, освен да се опита да накара кобилата да усеща, че някой е съпричастен на болката й, Аманда галеше главата й и й говореше разни безсмислици. Най-накрая тя започна да пее подред всички песни, които си спомняше, включително и няколко негърски спиричуъли, които беше научила от Амос.

Най-накрая тя чу Грант да казва нежно:

— Ето го, Аманда. Приготви се да видиш новото попълнение на „Мисти Вали“.

Кобилата се напъна силно и само след няколко минути, с помощта на Грант, малкото се появи на бял свят. Мокро, кърваво, изцапано като мръсно коте, то беше най-красивото нещо, което Аманда беше виждала. Да го види как излиза, как поема първата си глътка въздух, беше все едно, че участва в някакво вълшебство.

С един чист парцал Грант помогна на кобилата да изчисти малкото. Аманда и Грант смениха изцапаното сено с чисто. Грант й обясни, че това е необходимо да се направи веднага след раждането, за да се намали опасността от някакъв инфекциозен процес за майката или за кончето. Застанали един до друг, с цялата гордост и радост на родители, които наблюдават своето потомство, те гледаха как новороденото се опитва да стъпи за първи път на крака.

Няколко опита бяха необходими на малката кобилка, защото краката й бяха толкова дълги, че се оплитаха, и толкова тънички, сякаш се опитваше да стъпи на четири мокри сламки, но най-накрая успя. Като я видя как стои с треперещи крака и как търсеше с муцунка корема на майка си, за да получи първата си глътка мляко, Аманда подсмръкна и изтри една сълза.

— Никога не съм виждала нещо толкова прекрасно. О, Грант, толкова съм ти благодарна, че ме събуди! Никога не ще забравя този момент!

— Знам. Виждал съм го, предполагам, поне стотина пъти, но всеки път е някакво чудо. А тази малка кобилка ще бъде нещо специално. Усещам го с душата си. Погледни тези крака! Кълна се, че има най-дългите крака на кобилка, появила се на бял свят в „Мисти Вали“. Като я гледам, ми напомня за тебе. — Той се усмихна и прегърна Аманда така, че тя сложи глава на рамото му. — Мисля, че трябва да я кръстим на тебе — в твоя чест, заради първото раждане, при което ти асистира. Как ще я наречем? Дългокраката девойка?

Аманда поклати глава.

— Какво ще кажеш за Великолепната Манди?

— Чакай! — щракна Грант с пръсти и заяви: — Сетих се! Ще я наречем Тайнствената лейди. Чудесно име!

С тежка въздишка, която говореше за нещо повече от умора, Аманда се усмихна.

— Добре, защо не? — съгласи се тя с кисело изражение. — Изглежда, половината свят ме мисли за такава. Нека да бъде Тайнствената лейди и се надявам, че ще стане най-бързата малка кобилка, която някой някога е виждал. Вярвам, че ще счупи много рекорди и ще спечели повече състезания, отколкото всички други чистокръвни коне. Тя и аз, двете заедно, ще ти покажем, а и на всеки друг, какво точно можем да направим ние, тайнствените дами, стига да си го поставим за цел. Гледай само и ще видиш!

 

 

Мускулите на Аманда вече бяха привикнали към напрежението от новата работа, когато дойде време да тръгват за Ню Йорк, за предстоящите състезания Белмонт Стейкс. Поради дългото пътуване с влак, Грант отново тръгна няколко дена по-рано с Гордостта на султана, за да може животното да се възстанови след пътуването и да се подготви за събитието.

Този път и Аманда щеше да отиде няколко дни по-рано. Макар че беше чувала за чудесата на Ню Йорк, тя не беше ходила там и искаше да разполага с няколко дена, за да разгледа този величествен град, който привличаше хора от всички националности и който всяка година поемаше хиляди посетители в прегръдката си. Тя искаше да се слее с гъмжащото море от хора по улиците, да вкуси екзотични храни, да слуша чужда реч и да види всички богатства, с които градът разполагаше. Искаше да опита от всичко, да види всичко, което не бе имала възможност досега: изложби, музикални изпълнения, балет. Макар че състезанието беше много важно за фермата, сега то остана на второ място в съзнанието на Аманда, тъй като тя очакваше да види всички нови, вълнуващи неща, които Ню Йорк можеше да й предложи.

Хиподрумът и конюшните бяха в Лонг Айланд, само на няколко мили от брега. Бяха отседнали в крайбрежния хотел и Аманда не можеше да се насити на гледката, която се откриваше към плажа, още повече че времето беше приятно топло за първата седмица на юни. Курортът Лонг Айланд щедро предлагаше на своите богати посетители боулинг, крикет, дори този нов спорт, наречен тенис на трева, и Аманда копнееше да опита от всичко, тъй като досега не беше имала време и възможност.

Никога не си беше мислила, че е имала по-различно детство от другите деца, че е била лишена от нещо. Докато те тичаха по улиците и поляните, мястото й за игра беше ограничено обикновено от перилата на парахода. За няколко години по време на войната тя беше посещавала училище в Ню Орлиънс, заедно с други момичета на нейната възраст, но щом веднъж получи основа, нейн учител беше единствено баща й. Ето защо сега любопитството й беше съвсем естествено.

Ако й липсваха домашни любимци или приятели за игра, тя можеше да ходи за риба почти всеки ден; ако искаше, можеше — и може би все още би могла — да надплюе всяко момче поне от околните три щата, стига да беше сдъвкала определеното количество тютюн. Това и други умения тя научи от своите приятели на парахода. Но сега щеше да прави неща, които никога преди не беше пробвала, и беше толкова развълнувана, че не знаеше откъде да започне.

И сякаш, за да има тя по-богат избор, Америка честваше своя стогодишен юбилей и цялата страна се приготвяше да отпразнува това по много внушителен начин. Ню Йорк, за да бъде ненадминат, не чакаше четвърти юли, а се приготвяше да превърне цялото лято в една поредица от различни състезания и забавни програми. Щеше да има надпревара с лодки, конни надбягвания, маратон, паради и празненства, специални музикални и театрални представления, пикници и фойерверки, бал с маски. Дори циркът беше дошъл в града за няколко седмици. Цялото лято щеше да се превърне в едно безкрайно празненство и Аманда се оказа късметлийка, защото можеше да опита малко от това удоволствие. Чувстваше се като дете, оставено свободно в магазин за бонбони.

Рано на следващата сутрин, тъкмо когато се канеше да вземат заедно с Чалмърс карета до града, те срещнаха Грант, който току-що се връщаше в хотела.

— За къде сте се запътили толкова рано? — попита той и като се обърна към нея, каза със сух смях. — Мислех, че няма начин да не се върнеш при първа възможност към стария си навик да спиш до късно.

Аманда повдигна рамене.

— Предполагам, че си ме променил. Освен това не искам да губя нито секунда от времето си тук. Реджи и аз отиваме в града, където ще прекараме деня.

— Ще ходите по магазините?

— О, не! — отговори тя, като поклати глава. — Мога да пазарувам по всяко време, когато се върна вкъщи. Първо ще отидем да видим парада, след това ще отидем в художествената галерия.

— И няма да ме поканите? — Той направи физиономия на изоставено момченце.

— Няма ли да си зает с тренировките на Гордостта на султана?

— Той вече тренира тази сутрин още преди да изведат другите коне. Не желая да рискувам да се нарани, ако тренира с останалите, или пък нашите съперници да получат предварително пълна представа за неговите възможности.

— Много мъдро, сър — съгласи се Чалмърс. — Ако сте свободен, много ще се радваме да ни придружите — предложи му той учтиво, за голяма изненада на Аманда.

Грант също беше малко изненадан, когато разбра колко насериозно Чалмърс приема задълженията си на придружител на Аманда. Но днес нямаше да има за какво да му се сърди.

Като усети с каква неохота Аманда го включи към плановете им, Грант попита:

— Аманда? Ако нямаш нищо против, да дойда с вас…

Какво можеше да каже, когато Чалмърс стоеше там, без да знае колко е опърничава?

— Съгласна съм, но ако ми обещаеш да не ми нареждаш какво да правя. Днес не си ми шеф.

Парадът беше истинско забавление, а художествената галерия беше внушителна. След това, тъй като бяха близо до Сентръл парк, Аманда реши, че трябва да се разходят и да разгледат забележителностите.

— Тук някъде трябва да има зоопарк — каза тя на двамата мъже. — И най-различни други неща.

— Хайде първо да намерим конюшните — предложи Грант. — Ще бъде по-лесно, ако наемем коне и яздим през парка.

— Сър, осъзнавате ли колко години са минали, откакто за последен път съм яздил? — възкликна Чалмърс и ужасът, който се изписа на лицето му, беше същият като този на Аманда. — Страхувам се, че ще трябва или да вървим, или да наемем карета, защото и мис Аманда не язди.

— Добре. Ще вървим пеш — съгласи се Грант за голямо удоволствие на Аманда, но веднага побърза да го развали, като каза: — Но веднага щом се върнем в „Мисти Вали“, Аманда ще се научи да язди.

— Не искам да…

— Да, зная. Ти все още не си се освободила от глупавия си страх към конете и последното нещо, което би желала, е да се качиш на кон. Но това е най-добрият начин, по който може да преодолееш страха си. Ако се научиш да овладяваш животното, ти ще се научиш да овладяваш и страха си.

Засега Аманда предпочете да отхвърли тази мисъл и да я зарови някъде дълбоко в съзнанието си. Слънцето грееше, паркът ги чакаше, тя имаше цял ден на разположение да прави каквото си иска и нямаше да позволи на Грант да й го провали. Те се разхождаха по алеите и скоро стигнаха до група момичета, които въртяха въже за скачане. Очите на Аманда светнаха.

— О, от години не съм играла на въже!

Едно от момичетата я чу и я покани да се присъедини към тях. Аманда му смигна и вече беше захвърлила обувките си и новата си шапка край пътеката и беше си прибрала роклята към коленете. Чалмърс само поклати глава в знак на мълчалив протест. Невярващ на очите си, Грант възкликна:

— Наистина ли ще се включиш?

— Разбира се, глупчо! Никога ли не правиш нещо, заради самото удоволствие? Не ти ли остава време да поиграеш малко?

Тогава тя се плъзна под въртящото се въже, като подскачаше нагоре-надолу, забравила всичко, освен играта и момичетата.

С обутите си в чорапи крака, тя подскачаше точно когато трябваше, следвайки някакъв абсурден ритъм, който момичетата напяваха.

След малко ритъмът на песента се промени и честотата на въртене на въжето стана по-голяма, когато децата започнаха да броят: „Едно, две, три, четири…“.

Тя се препъна на пет, въжето се заплете около глезените й и тя падна, смеейки се, на земята. Момичетата се смееха заедно с нея. Грант беше се намръщил, докато й помагаше да се изправи.

— Можеше да си счупиш краката с тази идиотска игра! Понякога си мисля, че си като петгодишно момиченце!

— А ти си един стар мърморко! — отговори тя и се затича подир една пчела. Аманда поблагодари на момичетата, взе си шапката и обувките и продължи напред, тръпнеща от желание да открие какви други приключения се крият наоколо. — Никога ли не ти се е искало да бъдеш отново дете, Грант? Да тичаш бос и свободен по тревата? Да лежиш по гръб на килима от цветя и да гледаш как над тебе облаците се надпреварват и да се наслаждаваш на причудливите форми, които приемат. Понякога те приличат на кораби, друг път на дракони или на замъци в небето.

— Да пораснеш, означава да бъдеш отговорен и всички ние трябва да пораснем, Аманда. Това беше проблемът на Тед — той никога не порасна.

— Може и така да е, но това не означава, че поне за малко не можеш да се почувстваш свободен и да се позабавляваш. Не означава, че трябва да се превърнеш в човек, който разваля удоволствието на другите. Кога за последен път си правил нещо, заради самото удоволствие?

Дяволската усмивка подхождаше на блясъка в очите му.

— В Балтимор, в нощта след състезанието. И ти беше там, доколкото си спомням, и всеки път, когато поискаш отново да си поиграем на тази игра, аз с удоволствие ще се присъединя.

— Ще се присъединиш, вероятно защото те е срам да откажеш? — отговори тя студено.

— Точно така.

Чалмърс нямаше представа за какво говори работодателят му, нито пък, защо Аманда се засегна, но тя проговори на Грант чак след половин час, и то когато видяха четири момчета, които караха тези нови измишльотини с колела, наречени велосипеди.

— Искам да карам това! — заяви Аманда.

— За бога, Аманда! Ти отказваш да се качиш на кон, а се осмеляваш да рискуваш живота си и краката си на такова нестабилно приспособление? — каза Грант, като се надяваше, че тя ще размисли.

Този път и Чалмърс трябваше да се съгласи.

— Мис Аманда, тези неща изобщо не изглеждат стабилни!

— Дрън-дрън! Вие сте двама хленчещи глупчовци! Страхливци! Обзалагам се, че мога да се задържа на едно от тези колелета повече, отколкото вие двамата, взети заедно — каза тя предизвикателно.

— Хайде да видим! — съгласи се Грант, защитавайки мъжката си гордост. Как можеше да го нарече хленчещ глупчо! Ще й покаже той! — Хайде, Чалмърс, хайде да отидем да видим колко ще ни вземат тези момчета, за да ползваме колелетата им за нашето малко състезание.

— Но, сър!

— Чалмърс, стари приятелю, да не би да искаш мис Аманда да си мисли, че те е страх? — извика Грант, крачейки вече към момчетата. — Давай, човече!

Двадесет минути по-късно, макар и ожулен, Чалмърс вече възгласяваше победата си над двамата си съперници:

— Разбрахте ли сега кой е стар, а? Глупчо, а?

Грант, който беше втори, също беше страхотно горд със себе си, беше се надул като паун, макар че панталоните му бяха скъсани на едното коляно. Аманда все още се опитваше да измъкне полите на роклята си от спиците на колелото и си мърмореше:

— Проклето нещо! Трябваше да се сетя, че е направено да е удобно единствено за мъжете! Повечето неща са направени така!

Те спряха в таверната на Макгован за лек обяд, повървяха малко край езерото и хванаха последната част от една пиеса на Шекспир, която се играеше на открито на една импровизирана сцена. Изядоха набързо по един сладолед в сладкарницата в парка, по-късно се натъпкаха с плодови сладкиши, които си купиха от една сергия, и най-накрая намериха малкия зоопарк, за който Аманда беше споменала.

Грант не си спомняше откога не беше прекарвал такъв, изпълнен с веселие и безгрижие, ден. Той се смя до премаляване, когато Аманда се опита да пропъди гъските, които бяха решили да вървят подире й по пътеката край езерото. Тя беше много интересна за всички животни в зоопарка, дори за козите и ламите, а маймуните направо се очароваха от нея. Тя нарочно имитираше движенията им и правеше разни физиономии, после се смееше възторжено, когато те започваха да я имитират. Хвърли им дъвка и се опита да ги научи как да дъвчат, като през цялото време не обръщаше никакво внимание на това, какво могат да си помислят за нея минувачите и беше напълно естествена и откровена в детската си радост. Когато денят завърши, Грант не можеше да каже кой повече се е забавлявал — Аманда, която приветстваше, ликувайки, всяко ново преживяване, или той и Чалмърс, които я гледаха и я следваха навсякъде.