Катрин Каултър
Цената на рая (5)

IV

Чейз Парк

август 1813 година

Два месеца, мътните ги взели, помисли си той и смачка листа, съдържащ само няколко реда, изпратени му от нейна светлост — проклетото момиче, което самият той беше нарекъл херцогиня преди много години. Как се осмеляваше?

Разгъна листа и отново зачете, чувствайки как кръвта се качва в главата му.

Милорд,

Много любезно от ваша страна да изпратите грозде от имението, което наследихте. Истинско удоволствие беше за Баджър да го използва за най-разнообразни ястия.

Предайте моите благопожелания на близначките и леля Гуенет.

Беше подписано Ваш слуга и толкоз — нито Херцогинята, нито име. Нито дори покорен слуга, каквато и не беше, да пукне дано.

Вдигна поглед и съзря Критакър, застанал на прага, очевидно страхуващ се да произнесе и дума.

— Какво е малкото име на госпожица Кохран?

— Херцогинята, милорд.

— Не, не, истинското и име. Аз я нарекох Херцогиня, когато беше на девет години, но изобщо не мога да си спомня истинското й име.

Критакър изглеждаше объркан.

— Не зная. Да попитам ли лейди Гуенет?

— Остави. Не е толкова важно. Просто имам писмо от нея. Получила е гроздето. Баджър го използвал да приготвя това-онова. Предполагам, че е добре. Не пише нищо повече. Предполагам, че ще отговоря на писмото й, но бих предпочел да я убия, или поне да я осакатя, или да я стисна за врата — за мъничко, просто колкото да привлека вниманието й.

Критакър отстъпи заднешком към вратата.

— Можем ли да прегледаме останалата ви кореспонденция по-късно, милорд.

Маркъс изръмжа, взе лист хартия и натопи перото си в ониксовата мастилница на бюрото. Написа следното.

Скъпа Херцогиньо,

Не мога да изразя с думи колко се радвам, че Баджър е толкова доволен от проклетото грозде. Иска ми се да вярвам, че сте добре, въпреки че не споменавате за това в писмото си. Аз съм добре, леля Гуенет е добре и братовчедките са добре, въпреки че Антония си поръчва романчета от Лондон, а на мен разправя, че се е пристрастила към религиозните беседи. Фани пълнее и леля Гуенет й заяви, че никой джентълмен няма да прояви желание да разговаря с нея при положение, че има повече от една гуша. Предполагам, че няма да ми кажете с какво се занимавате, та печелите достатъчно пари и за къщата, и за храна, и за Баджър.

Ваш слуга, Маркъс Уиндъм

Прекалено се увлече в писането — помисли си. — Тя не заслужава цялото това красноречие. Все пак внимателно сгъна хартията и я пъхна в плик, написа четливо адреса и го запечата с червен восък, върху който притисна пръстена с печата си. Зачете се в „Лондон Газет“ и насочи вниманието си към последните новини от войната. Шварценберг се беше опитал да атакува Дрезден, пресичайки планините в Бохемия. Само че французите междувременно превърнали града в укрепен лагер и без, особени затруднения съумели да отблъснат некоординираните действия на съюзниците. Появил се и Наполеон със свежи подкрепления и Шварценберг бил принуден да се спасява в Бохемя, загубвайки тридесет и осем хиляди души. Тридесет и осем хиляди! Маркъс не можеше да се насили да го възприеме. Боже всемогъщи, толкова много войници, изклали заради нечия некадърност, хора, които можеха все още да са живи! Ръцете го сърбяха за действие, но не биваше да поема такъв риск, преди да се е оженил и сдобил с наследник. Дължеше го на непрекъснатата четиривековна линия на рода Уиндъм.

Проклятие!

Обърна се в креслото си и дръпна шнура на звънеца. Критакър се появи след по-малко от две минути. Маркъс се предаде с въздишка на неизбежното — да бъде занимаван през следващите три часа с работите на имението. Поне беше научил нещичко за разните търговски занимания на чичо си, колкото да не изглежда като пълно магаре в това отношение.

 

 

Пипуел котидж

ноември 1813 година

Херцогинята гледаше като омагьосана писмото. Умът й не го побираше. Прочете го втори, а след това и трети път. Провикна се, без да си дава сметка, че всъщност е изкрещяла.

— Баджър, ела тук бързо!

Чу как всичко се разхвърча по пътя му — от кухнята, през коридора, откъдето влетя в дневната. Беше задъхан и имаше разтревожен вид.

— Съжалявам, че те изплаших. Моля те, ела и прочети това. Не мога да повярвам. Звучи абсурдно, сигурно е шега. То е… — тя се спря и подаде писмото на Баджър.

Погледът му се премести от пребледнялото й лице към писмото. Прочете го. Подсвирна и го прочете отново и след това още веднъж. Настани се на канапето до нея и взе ръцете й в своите. После проговори тихо.

— Шокиращо е, наистина. Изглежда всичко живо те е търсило. На графа отне само два месеца да те открие, но този джентълмен е загубил доста повече време. Твърди, че те издирвал от миналия май. Ето, че и той те е намерил.

— Маркъс не знае за нищо от написаното.

— Не, и мисля, че така е най-добре. Това приятелче, адвокатът, е реалист. Дава си сметка, че положението ти автоматично се превръща в твърде деликатно и че всичко зависи от обстоятелството той първи да разговаря с теб, а не да разреши графът или някой от семейството да се доберат до теб преди това. Мъдър човек.

— Иска да ме посети следващия понеделник.

— Аха, така пише — Баджър потупа лекичко ръцете й и се изправи. — Радвам се, Херцогиньо, че баща ти не те е забравил. Постъпил е правилно. Няма да ми е неприятно да си спомням за него сега.

— Чудя се какво ли още ми предстои да науча — каза тя.

— Ще се разбере, когато въпросният господин Уикс пристигне — отвърна Баджър и се върна към готварските си занимания.

 

 

Господин Уикс беше много стар и много слаб. Влажните му очи блестяха добросърдечно. Усмивката му, в която липсваха половината зъби, също преливаше от доброта и това уталожи голяма част от притесненията й.

— Здравейте — каза той и галантно се наведе над ръката й. — Изпитвам огромно удовлетворение, че най-после ви намерих. Трябва да кажа, че съм очарован от къщата, която притежавате. Боже, с какво удоволствие бих пийнал малко чай, а представям си как вие, млада госпожице, бихте искала да научите всичко за тази необикновена, но крайно благоприятна за вас ситуация!

Херцогинята го покани, предложи му чай и приседна на креслото си, стиснала ръце в скута си.

— Името ви, както ви уверих в писмото, понастоящем е госпожица Уиндъм. Баща ви се ожени за майка ви миналия ноември, два месеца преди внезапната му смърт. Веднага ме нае да уредя законовото ви положение, с което най-сетне успях да приключа през май. Не можех да се свържа с вас веднага, защото трябваше да подсигуря положението ви срещу евентуалните действия на някой член от семейството. Но сега вие сте пълноправен член на рода Уиндъм. А за да ви открия, скъпа госпожице Уиндъм, се наложи да наема детектив и той проследи дирите ви чак дотук, в Смардън.

Видът й издаваше неописуема изненада и това беше разбираемо.

— Нито майка ми, нито баща ми са споделяли нещо подобно с мен, сър. Мислех, че обръщайки се към мен като госпожица Уиндъм, вие просто проявявате любезност, евентуално дори заблуда.

— На практика, скъпа моя, вие имате положението на лейди. Дъщеря сте на граф и сте равнопоставена на другите му дъщери, лейди Фани и лейди Антония. Баща ви ми беше казал, че пази всичко в пълна тайна, докато станете негова законна дъщеря. Ужасно съжалявам, че и двамата ви родители бяха застигнати от смъртта толкова неочаквано и ви оставиха сама и беззащитна, в неведение какво са сторили, за да сложат в ред живота ви. Те и двамата много ви обичаха.

— Да — произнесе тя бавно, с поглед, вперен някъде зад събеседника й, — те наистина са се погрижили добре за мен. — Сега вярваше, че баща й наистина я е обичал. Наведе глава и заплака. Сълзи се затъркаляха по бузите й и закапаха върху ръцете й. От устата й не излизаше никакъв звук, издаваха я само сълзите. Баджър беше този, който й подаде носна кърпичка, обръщайки се към господин Уикс.

— Благодаря, Баджър — каза тя. Лицето й беше бледо, носът — зачервен, а очите — мокри, и на господин Уикс тя се стори най-пленителната млада дама, която му се беше удавало да види от доста години насам.

— Имате очите и косата на баща си — каза господин Уикс. — Само веднъж съм виждал майка ви. Забележителна жена. Умна, каквато сте и вие. И толкова ослепително красива, че не можех да сваля очи от нея, опасявам се, само стоях и я гледах, и я гледах, докато баща ви се разсмя и каза, че било нормално, дето всеки мъж зяпвал, когато я зърне. А вие в никакъв случай не й отстъпвате по красота. Сега ще заемете полагащото ви се място в обществото, лейди Херцогиньо. Лейди Херцогиня — колко странно звучи. Баща ви настояваше, че това е името ви, когато го попитах за него. Ако правилно си спомням, думите му бяха: Да, Уикс, тя е лейди Херцогиня и нищо друго. Тя притежава очарование и характер, способни да налагат промени около нея, ако й се даде възможност и аз възнамерявам да й дам тази възможност. Така, миледи, вие преставате да сте незаконородена и никой не е в състояние да ви наложи да продължите да живеете в изолация. Накратко, сега сама сте си господар и можете да правите каквото пожелаете — заключи господин Уикс с лъчезарен вид.

— Но аз съм напълно доволна от положението си. Наистина се радвам, че родителите ми са се оженили, но не виждам как този факт може да промени положението ми, което, освен това, не се нуждае от промяна. Настоящият граф, братовчед ми Маркъс Уиндъм, също успя да ме открие и ме покани да живея в Чейз Парк. Предложи ми също въвеждане във висшето общество и зестра. Аз отказах предложението. Оценявам усилията ви да съхраните в тайна извършеното от баща ми, господин Уикс, но Маркъс щеше да бъде доволен, ако го узнаеше. Трябваше да го уведомите — той нямаше да се опита да попречи на действията ви.

— Вероятно — каза господин Уикс и отпи малка глътка от чая си. — И все пак отношенията ми с хората са ме научили да бъда изключително внимателен, скъпа моя. Но аз съвсем не съм приключил с новините. От това, което съм чувал за настоящия граф, той трябва да е човек, достоен за уважение — приятел, на когото може да се има доверие, храбър войник, интелигентен и лоялен. Но той вече не е в армията. Отговорностите, очакванията, изискванията към поведението му са различни сега, когато е заел положението на джентълмен, принадлежащ към определено съсловие. Може и като такъв да е запазил качества, достойни за възхищение и доверие. Но дори и да е имал намерението да не се променя и при новото си положение, това вече няма никакво значение. Както казах, има и още новини — адвокатът се покашля леко в шепата си, вдигна глава и широко й се усмихна. — Позволете ми да ви поднеса поздравленията си, мадам, госпожице наследница.

 

 

Чейз Парк

декември 1813 година

Маркъс спря жребеца си, скочи бързо от него и хвърли юздите на Ламбкин — конярчето, на което имаше най-голямо доверие, заради изключителната му привързаност към животното.

— Добре го разтрий, Ламбкин. Доста го поизпотих днес, диша тежко.

— Добре, милорд — отвърна момчето, което вече потупваше муцуната на коня и разговаряше с него с помощта на някакви неразбираеми звуци и думи.

Денят беше топъл, слънцето светеше ярко, а беше средата на декември. Чакаше го много работа, но в мига, когато слънчевите лъчи бяха осветили спалнята му, беше решил, че всичко може да почака, само не и хубавото време. Не можеше да забрави, че живее в Англия, при това в Йоркшир. Спиърс само беше кимнал, когато сподели заключението си с него.

— Приготвил съм костюма ви за езда, милорд. Във високите си ботуши бихте могъл да се огледате по-добре, отколкото в огледалото си.

— Как разбра, че ще реша да отида на езда? — опули се Маркъс, както си беше по нощница — реликва от зимите, прекарани в Португалия, чиято материя скоро заплашваше да се разпадне.

Спиърс само се усмихна и продължи.

— Наредил съм да приготвят банята ви, милорд. Ще желаете ли да ви обръсна?

— Задаваш ми всяка сутрин този въпрос и отговорът все още е не, Спиърс. Не мога да допусна мързелът да ме обхване дотам, че да не мога да се оправям с бръснача.

— Много добре, сър. Наточил съм го, както обикновено. Така беше и в последните години от живота на чичо ви, който също не ми разрешаваше да го бръсна. Когато започна да си позволява да пийва повечко, негова светлост беше безкрайно благодарен, ако се справях с бръсненето вместо него.

— Благодаря ти, че сподели с мен това. Аз ще постъпя като чичо ми — ще почакам първо да се разглезя и чак тогава ще поверя бръснача си в други ръце. Между другото, Спиърс, чух те да си припяваш и първоначално помислих, че ми се присънва, защото още не се бях събудил съвсем. Струва ми се, че не съм чувал песничката по-рано.

— Наистина е остроумна, милорд — усмихна се Спиърс и продължи с дълбокия си баритон.

Наполеон трийсет дни ни даде,

за да изчезнем ний без шум и дим,

но че имаме и пушки той забрави

и ни дава вече трийсет и един.

Маркъс изсумтя.

— Гласът ти предизвиква много повече възхищение от песента, Спиърс. Кога Наполеон ни е давал тридесет дни?

— Да напуснем Берлин, милорд. Шварценберг беше заповядал на Бернадот да отбранява града, но Бернадот заповядал отстъпление и щял да го напусне, ако не бил разубеден от негов подчинен — Бюлоф.

— Аха, но фактите са малко по-различни. Нямаше никакво условие за тридесет или тридесет и един дни, само намеци.

— Безспорно лиричната измислица влиза в правата на авторите на песнички, милорд. Доколкото разбирам, авторът на тази е извънредно популярен сред всички армейски чинове. Момчетата ни си припяват неговите куплетчета докато маршируват.

Маркъс се усмихна, улавяйки се да си тананика глупавите стихчета, когато Сампсън отвори пред него внушителната входна врата и го въведе вътре с поклони — част от безбройните церемониалности, с които подчинените му изразяваха почтителното си отношение към него. С това също се свикваше, но по привичка Маркъс благодари на Сампсън и каза.

— Предполагам, че Критакър ме очаква в кабинета с печално изражение на вечно гузната си физиономия и с купища документи за преглеждане.

— Да, милорд, бих казал, че благоволихте да дадете твърде точно описание. Чух го да крещи преди около двадесет минути, когато му предадох пощата за ваша светлост. Аз незабавно се отправих към кабинета, воден от потискащата мисъл, че той може да се е поддал на внезапен пристъп на някакво свое желание, за което — ако разрешите да добавя — мястото е крайно неподходящо. Но изглежда става дума за послание от много съществено значение, милорд, което го е шокирало и неволно го е подтикнало да прояви гласно своите… ъ-ъ… чувства.

Маркъс, силно заинтригуван, се отправи към кабинета си, без дори да се преоблече. Първите му думи, след като отвори широко вратата, бяха.

— Хайде, Критакър, без заобикалки и без много шум очаквам да ми обясниш точно какво те е накарало да дадеш воля на своите… ъ-ъ… чувства.

Без да обели думичка, мъжът подаде на Маркъс лист хартия. Граф Чейз прочете съдържанието два пъти, хлъцна от удивление и каза.

— Боже мой! Това надминава границите на въображението ми. Разрешавам ти да се отдадеш на пристъп на някое свое желание, ако изпитваш такова, Критакър.

— Пристъп на желание, милорд?

— Чу ме добре, човече. Ти си мой секретар и твое задължение е да схващаш значението на думите, с които си служа.

Критакър остана смълчан като часовника над камината, който поради счупване не изпълняваше функциите си от повече от седемдесет и пет години. Имаше вид на агонизиращ.

— По всичко личи, че Херцогинята ще ни гостува — каза Маркъс с поглед, вперен през тесните прозорци, гледащи на изток. — Не пише, че се кани да остане в имението, но предполагам, че ще бъдем заедно поне за кратко време. Противното би било глупаво. Мисля да се погрижа тя да остане тук. Тя ще ми се подчини, защото освен че съм мъж, а тя — жена, аз съм граф Чейз и неин братовчед и нейно задължение е да постъпва, както аз й кажа.

— Господин Спиърс е на мнение, че посещението ще е в скоро време, милорд.

Маркъс обърна погледа си към него. Както изглежда, беше се оформил съюз между иконома, секретаря и личния му прислужник.

— Съгласен съм, че Херцогинята е горда, но не и глупава. Най-малкото, не вярвам да прояви глупост в случая.

По думите на Спиърс, гордостта в много по-голяма степен оправдава вършенето на неразумни постъпки, отколкото глупостта.

Маркъс внимателно сгъна писмото, пусна го в джоба си и се качи да се преоблече. Е, Херцогиньо — помисли си той, — ето че ти се налага да дойдеш при мен. По-късно, прочитайки писмото още веднъж, вниманието му беше привлечено от последните две изречения.

Господин Уикс би желал да те види в четвъртъка, следващ пристигането ми. Не се съмнявам, че вече го познаваш.

Какво, по дяволите, желаеше лондонският адвокат на чичо му? Имаше ли още нещо, което не знаеше? Какво?

 

 

Тя пристигна в Чейз Парк седмица преди Коледа. Имаше възможност да го стори до първи януари 1814 година, но беше решила по-скоро да приключи цялата история.

Двамата с Баджър бяха застанали на високите стъпала пред входната врата на имението и тя тъкмо протягаше облечената си в ръкавица ръка, за да хване чукчето във формата на лъвска глава, която винаги я беше плашила като дете. Не успя да почука — вратата се отвори и насреща й застана излъчващият лъчезарност Сампсън.

— Госпожице Херцогиньо! Всъщност, лейди Херцогиньо! Какво щастие, какво радостно събитие! Влезте, моля, влезте. Кой е този човек?

— Баджър, моят… прислужник.

— А, добре, това няма значение. Без съмнение негова светлост ще се погрижи всичко да е наред. Той ви очаква в библиотеката. Моля, придружете ме, лейди Херцогиньо. Вашият… ъ-ъ… прислужник…

— Името ми е Еразъм Баджър, сър.

— А да, господин Баджър, аз ще ви заведа горе, за да ви представя лично на господин Спиърс, личния прислужник на негова светлост. Може би тримата ще успеем да намерим общ език и да обсъдим… ъ-ъ… положението.

Баджър погледна Херцогинята, но тя само се усмихна хладно.

— Иди със Сампсън. Негова светлост едва ли ще се осмели да ми прегризе гърлото в собствената си библиотека.

Влезе тихо в смущаващо грамадното помещение. Маркъс седеше зад бюрото си. Не се помръдна, когато я видя, застанала на прага, само каза.

— Ти дойде.

Тя кимна.

— Налагаше се да дойда. Писах ти.

— Да, за да се превърнеш в чистокръвна Уиндъм, трябвало е да покажеш лицето тук преди първи януари 1914 година. Не ми е ясно защо. Или законът вече те е направил Уиндъм, или не. Това е очевидно и за теб. Има още, нали?

Тя не желаеше да му разкаже останалото, за истинската причина на пристигането си. Не можеше да му нанесе такъв удар. Господин Уикс щеше да го стори. Така че се задоволи просто да стисне устни и да вирне брадичка.

Маркъс изсумтя, захвърли документите, които стискаше в едната си ръка и заобиколи от другата страна на бюрото.

— Поздравления за сватбата на баща ти и майка ти.

— Благодаря. Искаше ми се да бях знаела, поне колкото да мога да се досетя, преди…

— Е, сега знаеш и си вкъщи, където е мястото ти. Коледа е след седмица. Възнамерявам да отида заедно с близначките и Спиърс да нацепим дърва за коледния огън в гостната. Би ли желала да дойдеш с нас?

Може би за първи път откакто я познаваше, съзря нещо подобно на вълнение в очите й, но то угасна, преди да се разгори. Тя кимна хладно и му отговори.

— Благодаря, Маркъс. Много си любезен. Искам да ти кажа, че наистина съжалявам, ако присъствието ми тук, в новото ми положение, ти създава притеснения.

Гласът му прозвуча сурово след нейните думи.

— Глупости. Чейз парк е твой дом, както е и мой. Ако не се инатеше като зверче, можеше вече да живееш тук от шест месеца, а не да…

Спря, разтърси глава и се опита да преглътне останалото, но не можа да се сдържи и за кой ли път вече я попита.

— Как печелеше пари, за да поддържаш проклетата къща? Как можеше да си позволиш такъв хубав кристал?

— Кога ще ходите за Бъдник?

— След час — отвърна й, втренчен в бялата й шия, а пръстите му се свиваха и се разтваряха. Този път роклята й беше по-стилна, яката не се закопчаваше чак до брадичката, а загатваше за прелестите, криещи се под нея — твърде изкусителни според Маркъс. — Облечи си топли дрехи и обуй дебели ботуши. Имаш ли такива?

— Не, сигурно ще се наложи да си облека дрехите за смяна и чифт пантофи. Разбира се, че имам достатъчно дрехи, Маркъс. Не се притеснявай. Не се дръж като мой настойник. Много те моля да не забравяш, че разликата ни е само пет години. Накратко, братовчеде Маркъс, и двамата сме прекалено млади, за да се качваме един другиго на главите.

— Какво, по дяволите, говориш? Все още си на осемнадесет. Почти е сигурно, че ще бъда определен за твой настойник, въпреки скромната ми възраст. Затова те съветвам, Херцогиньо, да престанеш да ме вбесяваш.

— Дали ще се вбесяваш или не, Маркъс, не ме интересува. Аз съм тук, защото така трябва да бъде. Повече няма какво да обсъждаме. А в момента съм на деветнадесет години.

— А ще благоволиш ли да останеш?