Катрин Каултър
Цената на рая (21)

XX

Когато се събуди отново, беше късно следобед. Баджър седеше до нея. Той веднага я озари с усмивка и й даде да пие вода, придържайки главата й с ръка.

— Винаги знаеш какво да направиш. Благодаря ти.

Той отвърна само с кимане.

— Научих от госпожица Антония за нахлуването на американката. Тази личност, която дори не ти е родна леля, няма да има вече възможност да смущава покоя ти. Господин Спиърс и аз сме изработили график. Когато негова светлост не е при теб, ще го замества един от тримата — господин Спиърс, Маги или аз.

— Как се чувстваш, Херцогиньо? — чу се в този момент гласът на влизащия Маркъс.

Тя тутакси усети настроението й да се подобрява.

— Добре съм, Маркъс. Ако искаш, можеш да излееш върху ми лошото си настроение. Можеш да ми крещиш, без да се притесняваш.

— Няма да го направя, особено пред Баджър — заяви той намръщен. — Днес ще вечерям тук заедно с теб, а утре сутринта ще видим дали си в състояние да се измъкнеш от леглото. Доколкото разбрах, накарал си бедната ми котка да яде от ечемичената каша, която приготвяш за Херцогинята, и тя умряла — обърна се към Баджър. — Вярно ли е?

Тя се засмя на думите му — немощно, но се засмя.

— Това проклето егоистично същество не е достойно да получи разрешение да опита от супата ми — отговори Баджър. — Мислех, че съм я хванал, но се изплъзна между пръстите ми. Господин Спиърс твърди, че спяла с вас — искам да кажа, когато сте в собственото си легло.

— Случвало се е. Есми е капризна като Херцогинята.

— Есми спа при мен миналата нощ. Свила се беше в краката ми — каза тя.

— Когато е при мен — каза Маркъс, — спи върху гърдите ми и ме скубе проклетницата. Що се отнася до кашата, тя наистина никога не би пожелала да я опита.

 

 

Същата нощ той спа при нея и голото му тяло се протягаше и въртеше в леглото с лекота, сякаш през последните двадесет години беше спал все на същото място. Есми се появи за кратко в стаята, разгледа ги беззвучно в продължение на няколко секунди, врътна опашка и през свързващата врата се упъти към спалнята на Маркъс.

Той се протегна и взе ръката й в своята. Тя усещаше топлината, излъчваща се от тялото му. Никога през живота си не беше изпитвала такава сигурност.

— Косата ми побеля от цялата история, Херцогиньо. Молбата ми е след станалото да си стоиш в леглото през нощта, а не да търсиш ключа за разни загадки.

— Не ти вярвам, Маркъс. Покажи ми белите си косми.

— Сега няма да паля свещ, за да ровичкаш из главата ми. Ще ги видиш на сутринта.

— Успя ли да откриеш нещо във връзка с инцидента?

— Не. Всеки твърди, че по същото време е бил в обятията на съня. Също така трябва да прибавя, че хората от рода Уиндъм са усъвършенствали уменията си в изкуството на измамите с течение на вековете. На нито един не му мигва окото, когато си служи с лъжа. Дори и на теб, Херцогиньо.

Пръстите й стиснаха неговите.

— Преувеличаваш, Маркъс.

— Никак даже. Но виж, нещо друго ми е преинтересно. Лежим си един до друг в леглото като истинска добра съпружеска двойка и ти признавам, че близостта ти ме възбужда; но няма да ти посегна, въпреки че знам колко ти харесва това. Би ли желала да получиш удоволствие от мен, Херцогиньо?

— Не. Стой мирен, Маркъс. Главата ме боли ужасно.

Той се изсмя.

— А, изтърканото извинение на съпругите, доколкото съм чувал от баща ми. Е, в твоя случай може и да отговаря на истината. Лека нощ, скъпа моя.

— Ходи ли до руините на абатството?

— Да. Заварих Тревор и Джеймс да тършуват там, кучите му синове. Дори Урсула пристигна малко след мен, за да извърши собствено претършуване. Весело беше — всеки се стараеше да намери каквото и да е и да го запази в тайна от останалите. Хич не ми се нрави всичко това, Херцогиньо.

— Може би не трябва да включваш и Урсула в отрицателните си чувства. Тя би изтичала при теб, ако намери нещо. Тя, както и Фани, те има за свой идол. Вниманието от страна на толкова жени ще те разглези нетърпимо.

— О, не. Увлечението на Фани ми е напълно достатъчно. Нервите ми не биха могли да понесат още някое младо момиче, което да трепка с дългите си мигли, като ме погледне. А пък и съпругата ми е на легло, неспособна да ме защити. Ти ще ме защитаваш, нали? Или ще решиш, че въпреки невинността си, съм простак и ще измислиш някое ново оръжие за наказанието ми?

— Ще се опитам да бъда справедлива. Засега можеш да си спокоен. Урсула много ме обича, така че няма и да помисли да те отнема от мен.

— Чувствам се наистина облекчен.

 

 

Спокойствието продължи цял ден и половина. Тя почиваше, състоянието й се подобряваше и подутината зад ухото й изчезна. Маги изми косата й и изчисти от нея мазния балсам, който Спиърс неуморно беше втривал по три пъти дневно. На втората нощ Маркъс дойде в спалнята й по нощница, под която не носеше нищо. Защо пък не?

Още си спомняше как беше избягала от спалнята си, за да не го срещне в нея. Е, това повече никога нямаше да се случи. Да прави каквото ще, само да не се опитва да се отнася към нея като с бездушен съд, който и презираше отгоре на всичко.

— Здравей, Маркъс — поздрави го жизнерадостно. — Доста добре се чувствам тази вечер. Имаш намерение да упражниш съпружеските си права ли? Ще ме зарежеш ли пак, когато ми се наситиш, като при това изхвърлиш семето си върху корема ми? — картината беше напълно ясна в паметта й — как с решително изражение на лицето си бълва семенната си течност извън нея поради една единствена причина — омразата му към баща й заради предателството му.

Той се спря, загледан стреснато в нея. Беше го изненадала за пореден път. Разтърси глава. Съмняваше се, че ще свикне с тази й нова страна.

Пред очите му тя възприе нов образ — по-сериозна не би могла и да бъде.

— Трябва да имаш наследник, Маркъс. Гордостта ти не трябва да възпрепятства създаването на мъжко отроче за следващото поколение Уиндъмци. Просто забрави баща ми и стореното от него. То не е важно. Не ни засяга.

— Разбира се, че ни засяга. Сега и занапред — каза той, усмихвайки се. Нямаше да допусне да попадне под контрола й, както и да се променяше тя, както и да се увърташе около му. Добави почти весело. — Някога ти и проклетите ти съучастници ме насилихте да се оженя за теб и ме лишихте от правото на избор. Но не съвсем. Хайде да махнем тази нощница от теб. Уморих се да чакам.

При тези му думи някъде дълбоко в нея повя студ.

— Добре — отвърна тя и студът изби вън от нея през гласа и погледа й.

Повече нищо не каза. А и на него не му се разговаряше, той искаше само удоволствието си, може би и нейното, защото възбудата й подхранваше мъжкото му самочувствие.

Започна настоятелно, но нежно. Устните му целунаха нейните, спуснаха се по гърдите, корема и още по-надолу, където би трябвало тя да изпита най-голямо удоволствие, но този път не се получаваше. Любовната игра не я вълнуваше, просто я изтърпяваше. Не беше осъзнала досега колко лишено от смисъл може да бъде правенето на любов, когато единият не участва в него наравно с другия или като част от другия. Точно това се получаваше в случая — той не успяваше да достигне до нея и нарастващата му възбуда се смесваше с объркването му, че тя не само не изпитва удоволствие, но не я беше грижа за преживяванията му. Тя просто лежеше, с ръце, отпуснати до тялото си. Нищо не чувстваше, само го изчакваше да приключи.

Той се изправи над нея и я погледна — лицето, гърдите й, корема, беше се зачервил, дишаше тежко и накъсано. Членът му беше набъбнал и готов да влезе в нея. Опита се да й каже нещо, но се отказа. Разтвори рязко широко краката й, повдигна се и се сля с тялото й.

Усещането наистина беше зашеметяващо, но в него нямаше никакво неизпитано блаженство, усещаше го вътре в себе си — нещо различно от нея, чуждо, и й беше неприятно, че изпитва точно това.

Както и предишния път той неочаквано се отдели от нея и се притисна към корема й.

Свърши и се изправи между краката й.

— Приключи ли с мен? — гласът й въобще не бе изгубил от студенината си. — Ще ми подадеш ли носна кърпа, Маркъс? Не ми харесва усещането за семето ти, пръснато върху ми. Не се безпокой, не съм скрила до себе си оръжие, въпреки че заслужаваш бой. Само ми подай кърпичка и се махни от мен.

Той не знаеше как да реагира на подигравките й. През целия акт беше лежала напълно безчувствена под него, без ни най-малко да откликне на отчаяните му опити да я накара да бъдат едно. Погледна корема й, после лицето й: пълно безразличие, студено безразличие. Сякаш я забавляваше с безсилието си, сякаш беше кастрат. Дали през цялото време беше мислила за някой герой от романа, който четеше, или за котката, докато го изчакваше да свърши? Тя просто го беше изтърпяла и тази мисъл го вбесяваше.

— Не мога да повярвам на промяната, която стана с теб от последния път в конюшнята, Херцогиньо. Но не бой се, ще използвам услугите ти само до завръщането си в Лондон. После няма да ти се наложи да страдаш повече.

След секунди вече го нямаше в леглото й. Вратата, съединяваща спалните им, сърдито се затръшна зад него.

Тя стана и изми следите му от себе си. Бавно навлече презглава нощницата си, приглади я надолу и върза панделките й на раменете. В леглото се премести колкото е възможно по-далеч от мястото, излъчващо все още — във въображението й — неговата топлина. Може би нямаше да е лошо да отиде до кабинета и да вземе един от пистолетите за дуел на баща й. Може би трябваше да бъде подготвена. Никога не знаеше какво може да очаква от Маркъс. Да, нямаше да е глупаво от нейна страна да се подготви.

 

 

Херцогинята се покачи върху ниската ограда, внимавайки да не закачи на нея полата на амазонката си. Огледа се наоколо за подробностите от пейзажа. Точно пред нея се простираха ферми — шахматна дъска с произволно разположени разноцветни квадрати, отделени един от друг с каменни огради или линии от засадени за тази цел дървета. Малки възвишения се надигаха тук и там, отделни дървета и няколко малки потока прорязваха квадратите. Красива картина, но не красотата й я вълнуваше в момента. Пред очите й се намираха отделните парчета от загадъчна мозайка, която тя не знаеше в каква последователност да сглоби.

Първата й цел беше да открие стария дъб. Нямаше никаква представа къде да го търси.

След двадесет минути бърз ход стигна до развалините на абатството „Сейнт Суейл“. Последната седмица и половина всеки ден идваше тук, без да знае точно какво търси.

Останало беше също загадка кой я беше повалил в несвяст и изчезнал с книгата. Загадка беше както за нея, така и за Маркъс, за Спиърс, Баджър и Маги, които не я изпускаха от полезрението си. Към тях дори се бяха присъединили господин Критакър и Сампсън. В къщата винаги имаше някой до нея, във всеки момент. Що се отнася до настоящия момент, стражата й беше убедена, че тя почива в стаята си, както си бе мислила всеки път, по същото време през изминалите десет дни. Трябваше да се придвижва пеша. Маркъс би научил, че е излязла, десет минути след като се качи на кобилата си, защото конярите бяха лоялни към него.

Беше коленичила сред развалините за нещо, което трябва да е било монашеска килия, разучавайки малка рисунка, издълбана върху камък в долния край на една от стените, когато вбесеният му глас внезапно прозвуча зад гърба й.

— Какво, по дяволите, правиш тук? Проклятие, всички си мислят, че си почиваш!

— Маркъс! — беше единственият й отговор.

— Какво правиш тук?

— Разглеждам — тя сви рамене. — Ела погледни издълбаното. Много е неясно, но линиите се различават. Сигурна съм, че се намираме в монашеска килия. Коленичи и погледни.

Без да обръща внимание на думите й, той я стисна за ръката и я изправи.

— Така значи, лъгала си всички ни! — разтърси я. — По дяволите, кажи нещо, каквото и да е! Някакъв звук поне!

Лицето й изведнъж побеля.

— Маркъс — каза тя, сама неразбираща какво става, — пусни ме. Ще повърна.

Беше толкова изненадан, че веднага я пусна. Тя падна на колене и мъчително се опита да повърне, но не й се удаваше, защото не беше яла много. Той се отпусна до нея и дръпна назад главата й, за да я подкрепи в усилието, което я бе разтреперило. Загриза го чувство за вина.

— Казах ти, че трябва да почиваш. Виждаш ли какво става, като не разбираш от дума? Още не ти се е разминало от удара.

Извади носната си кърпа и й я подаде. Тя избърса устата си и я притисна с шепа, когато тялото й се разтресе от нови спазми. Маркъс изруга и я вдигна на ръце. Прегърнал я, успя някак си да яхне жребеца си и да го смушка. За нейна изненада, не го подкара към имението, а няколко минути по-късно го спря до поточе, заобиколено от гъста тръстика.

Той я постави на земята на колене, загреба вода и й я подаде, за да измие устата си. Водата беше толкова студена, че устните й посиняха, а стомахът й се сви и отново й се догади.

Маркъс откъсна подгъва на фустата й, намокри го и изтри лицето й. Отнесе я под сянката на едно кленово дърво и я настани да легне, удобно подпряна на ствола.

— Не мърдай. Стомахът ти успокоява ли се?

— Не знам.

— Трепериш. Облегни се на мен и не говори.

Тя затвори очи и скоро дишането й стана равномерно и дълбоко. Беше топло. Пчели жужаха наоколо. Пееха птици. Не се виждаше жива душа. Той стегна прегръдката си около нея и подиря главата й на дънера на дървото.

Някъде наблизо измуча крава. Конят му шумно хрупаше от тръстиката. Очите му се затвориха. Когато се събуди, слънцето беше изминало доста път на запад. Трепването му събуди и нея.

— Стой спокойно. Кажи ми първо как се чувстваш.

— Добре съм, наистина. Благодаря ти, че ми помогна, Маркъс.

— Видях те, когато излезе от къщи и те проследих. Защо поне не взе кобилата си?

— Конярчетата щяха веднага да ти съобщят. А може и да не пожелаеха да я оседлаят.

— Предполагам, че не ти е за първи път.

— Да, излизам повече от седмица насам. Искам да открия дъба с кладенеца под него. Трябва да е близо до абатството, но намирането му ме затруднява.

Сложи я да легне върху краката си и я обърна с лице към себе си.

— Чуй ме сега. Не ти ли е минавало през ум, че човекът, нападнал те в библиотеката, може да има интерес да те прати отново в несвяст?

— Защо? Този някой се е нуждаел от книгата и аз съм му пречела. Удариха ме само заради книгата, Маркъс.

— Не можеш да си сигурна. Връщаме се в имението. Не, не се опитвай да се движиш. Аз ще те нося.

Малко по-късно, отнасяйки я към коня, който продължаваше да пасе, без да им обръща внимание, той я попита.

— Продължаваш ли да усещаш главоболие или гадене?

— Не. Днес ми се случва за първи път. Странно.

— Ще се пъхнеш в леглото си, когато се приберем. Нямам намерение да се намъквам до теб, така че можеш да си спестиш протестите. Ще те посетя през нощта и не се крий в друга спалня. Ако го направиш, ще ме принудиш да те издирвам, което няма да ми е приятно. И без повече лъжи и желания да умра или да стана импотентен.

— Защо просто не се върнеш в Лондон? При Целеста. А можеш и да доведеш тук Лизет.

— Бих ли могъл?

— Би могъл да опиташ — погледът й светна, а брадичката й се вирна за битка. — Чудя се дали си способен на такава глупост.

Опита се да я подразни като провлече.

— Да смятам ли, че ме заплашваш, жено? Нима намекваш, че ще ми прережеш гърлото, ако докосна друга жена?

— Казвам, че жестоко ще съжаляваш, ако доведеш някоя от женичките си. Що се отнася до докосването — ще си помисля и ще те уведомя. Смятам, че един мъж трябва да си дава сметка за постъпките си.

Без повече коментар, тя му се усмихна. Той настоя да я пренесе на ръце през входа на имението, та всички да видят, след това до спалнята й, където я заобиколи с всевъзможни грижи.