Катрин Каултър
Цената на рая (2)

I

Роузбъд котидж, Уинчелси

януари 1813 година

— Много съжалявам, че трябва да ви го кажа, мис Кохран, но има още и то не е приятно.

Гласът на господин Джолис, адвокатът на майка й, изобщо не издаваше съжаление. В него се долавяше безкрайно доволство, което безспорно я озадачаваше, но тя запази мълчание. Не само под влияние на скръбта от кончината на майка й, но и защото от много години насам беше свикнала да си налага да мълчи. Мълчанието й помагаше да опознава хората, просто като ги слуша и наблюдава, докато говорят. В многозначителната пауза, последвала думите на господин Джолис, тя осъзна, че баща й още не е узнал за смъртта на майка й. Беше го забравила в безчувствеността, обзела я след внезапно сполетялото я нещастие. А се налагаше да му пише, защото нямаше кой друг да го извести. Затвори за миг очи, почувствала и неговата болка, която щеше да го обхване, след като невярващите му очи пробягат по редовете на посланието й, когато щеше да осъзнае истината, че човешкото същество, обичано от него повече от всички други, е мъртво. Безкрайна болка от една ненужна, глупава смърт — нещастен случай. В един момент майка й е жива, изпълнена с жизнерадост, а в следващия — вече я няма. Без видима причина се беше счупила оста на каретата, което я беше запратило в пропастта на варовиковите скали на Саут Даунс. Съвсем близо покрай нея опасно се виеше пътят. В основата си двеста и петдесетметровият скален отвес се сливаше с безлюдния морски бряг. Смъртта е била моментална, но приливът беше отнесъл тялото, неоткрито до момента — ден и половина по-късно, може би завинаги.

Тя вдигна поглед, когато господин Джолис прочисти гърлото си, очевидно приготвяйки се да довърши мисълта си.

— Както казах, мис Кохран — продължи господин Джолис с нарастващо самодоволство, — много съжалявам, че трябва да ви го съобщя, но Роузбъд котидж е бил обитаван под наем, плащан от вашият, ъ-ъ… баща — лорд Чейз.

— Не ми беше известно.

Винаги беше смятала, че майка й притежава малкото имение. Но всъщност не беше необходимо много да се замисля, за да й стане ясно какво означава за един мъж да има жена-държанка. Той си запазваше имота и всички права над него. Това просто беше още един неочакван удар, чиято сила тя дори не беше в състояние да усети веднага. Зачака безмълвно, без изобщо да помръдва и видя как се промени лицето насреща. Сега я гледаше не адвокатът на майката, изразяващ престорено съчувствие към скърбящата й дъщеря, а мъж, преценяващ как би могъл да използва една жена за своя изгода.

Беше виждала този поглед и по-рано, но не толкова често и не върху много мъжки лица. Сега обаче беше останала беззащитна. Баща й се намираше в Йоркшир, а тя — тук, съвсем сама, като се изключеше скъпият Баджър.

— Трябва да пиша на баща си — гласът й прозвуча рязко и по-студено от обикновено, но й се искаше този човек да си отиде. — Предполагам, че след като срокът на наема изтича скоро, ще ми се наложи да отида до Чейз Парк.

— Бих казал, че съществува и друга възможност — каза господин Джолис и се наведе към нея. Като хрътка, подушила диря, помисли си тя и очите й започнаха да излъчват повече враждебност, отколкото някой досега беше предизвиквал у нея.

— Не, няма друга — от тона й лъхна не по-малко студ от ледените висулки, спускащи се от стрехите на къщата.

— Може би — не отстъпи Джолис, — да допуснем, че е вероятно негова светлост да не пожелае вие да живеете в Чейз Парк — все още се бе привел напред, а сега и дясната му ръка беше протегната към нея.

— Съпругата му почина преди седем месеца, точно преди ежегодното ми посещение там. Не мога да си представя, че той не би желал присъствието ми. Жена му единствена не ме понасяше по причини, които, смятам, бяха разбираеми. Той беше неин съпруг, но не изпитваше никакви чувства към нея. Отдавна разбрах защо я измъчваше такава горчивина. Било, каквото било, сега тя е мъртва.

— О, но сега негова светлост трябва да бъде много внимателен, надявам се, че разбирате, госпожице Кохран. Негова светлост е твърде опечален, той е в траур. Всичките му съседи, а и не само те — цялото общество, хората, на чието мнение държи, ще наблюдават внимателно поведението му.

— Защо? Със сигурност той няма да се ожени отново, поне не скоро. Аз съм само незаконно родената му дъщеря. Кой ще го е грижа дали живея в Чейз Парк или не?

— Всички, и то много скоро, ако се преместите там. Ще бъде израз на крайно неуважение към паметта на съпругата му, госпожице Кохран. Трябва да ми повярвате, защото аз съм наясно с правилата на това общество, а вие — не.

Думите на адвоката съвсем не бяха убедителни, но тя не искаше да спори с него.

— Не вярвам някой толкова стриктно да следи за поведението на мъжете; това изискване се прилага само спрямо жени — прозвуча гласът й сякаш някъде отдалеч. — Нито пък вярвам, че мъжете са способни да скърбят за каквото и да било толкова дълго време — тялото й застина в още по-голяма неподвижност, въпреки че тя го усещаше в същото време да се накланя назад, отдалечавайки се от протегнатата ръка на мъжа.

Спомни си реакцията на баща си, когато съпругата му умря: искрено и дълбоко облекчение. Най-сетне смъртта беше отнесла графинята — при поредното раждане. Сълзите на графа, осъзна дъщеря му, размишлявайки по-късно, бяха за новороденото, умряло само два часа по-късно, а не от загубата на съпругата.

— Възможно е да сте права — каза господин Джолис. — Но сега няма кой да се грижи за вас, госпожице Кохран. Може би най-добре би било да потърсите някой с положение в обществото, който да ви закриля и да осигурява живота ви в това чудесно жилище.

Тя му се усмихна. Господин Джолис, като човек, познаващ я от доста време, се стресна от тази усмивка — красива и сгряваща тялото му чак до върховете на подутите пръсти на краката му. Тя оформяше две трапчинки и откриваше идеално равни редици от малки бели зъби. Не можеше да си спомни някога досега да я е виждал да се усмихва.

— Ако реша да остана в къщата, ще ми кажете ли кой е собственикът й?

— Скуайър^[1] Арчибалд, но вие разполагате с толкова малко пари, че не трябва и през ум да ви минава да продължите наемните отношения. Ами, че това е абсурдно, това е…

Тя се изправи с ръце, отпуснати отстрани до тялото.

— Бих желала да си тръгнете веднага, господин Джолис. Ако има още нещо, което е необходимо да знам, моля известете ме писмено.

Адвокатът нямаше друг избор, поне за момента, освен също да се изправи, което и стори, вперил поглед надолу към лицето, от което красивата усмивка беше изчезнала, без да остави следа.

— Смятате се за повече от това, което сте, госпожице Кохран. Мислете каквото си щете, но вие сте и винаги ще си останете само едно копеле. Не можете да продължите да живеете тук. Срокът на наема изтича на петнадесето число следващия месец, а дотогава няма да имате пари да го продължите. Скуайър Арчибалд е седемдесетгодишен старец и със сигурност вече не се поддава на прелъстяване. От вас той ще иска пари, а не да стоплите антиката, в която се е превърнало леглото му. Ще ви се наложи да напуснете къщата. Ако уважаваният ви баща пожелае да ви приеме — той ще ви даде подслон, но за колко дълго? Не забравяйте, че красивата ви майка е мъртва. Да не би да си мислите, че той някога се е интересувал от вас? Той желаеше майка ви и никого другиго, със сигурност не и вас. Бих размислил над възможността аз да защитавам интересите ви, госпожице Кохран…

От гняв всякакъв цвят се беше оттеглил от лицето й, а очите й бяха загубили какъвто и да е израз. За известно време тя остана взряна в него, после се завъртя и излезе от малката гостна, без да продума.

Господин Джолис не знаеше какво да стори. Дали госпожица Кохран щеше да размисли над добре формулираното му предложение? Лично той я считаше за груба и надменна, но това щеше да се промени. Запита се дали е девствена. Чуденето му не продължи дълго, защото мислите му бяха прекъснати от появата на Баджър, прислужника, от чиято закрила се бяха ползвали и госпожа Кохран, и Херцогинята. Огромна фигура, яки мускули, коса — гъста и бяла като на пророк, грозота като на плашило. Освен всичко това очите му се бяха налели с кръв.

Господин Джолис отстъпи крачка назад.

— Сър — започна Баджър учтиво, прекалено учтиво, — време е да освободите къщата от присъствието си. Ако в течение на броени секунди не изчезнете оттук, ще трябва да се погрижа негова светлост да бъде уведомен за непристойното ви поведение, за което няма да му бъде приятно да научи.

Ха! Тоя човек не знае какво говори, помисли си господин Джолис и после каза.

— Без съмнение негова светлост ще се радва да се отърве от копелето си. Скоро, Баджър, ти самият ще останеш без пари, защото тя не е в състояние повече да ти плаща. Тогава, смея да твърдя, няма да разговаряш по този начин с хората с по-високо положение от твоето. Без значение, че имаш повече акъл, отколкото ти се полага, или че можеш да се изразяваш добре, ти си в окаяно положение и си оставаш само един слуга.

Баджър само се усмихна и поклати глава. В следващия миг се оказа до него, вдигна го като вързоп и го пъхна под едната си ръка. Сетне го занесе до входната врата и го стовари върху замръзналата земя, от която след пет месеца щяха да разцъфнат червените, жълти и бели рози на Херцогинята. Влизайки обратно в къщата, той я съгледа и й се усмихна, при което откри предни зъби с впечатляващо разстояние между тях.

— Ще си отпочине малко в снега и ще се оправи, не се притеснявай — вдигна ръката й и я сви в юмрук. — Херцогиньо, нали ти бях показал как да се завърташ и да удряш с палец, свит под другите пръсти? Защо не му стовари един над саксията?

Тя направи опит да се усмихне, но не й се удаде. Лицето й беше сковано като земята в ледена обвивка отвън.

— Не искам да го виждам отново, Баджър.

— Нищо чудно — каза той и пусна ръката й. — Но запомни, ако някое приятелче започне твърде много да си позволява, най-добре е или с един удар да го накараш да си изплюе зъбите, или с всичка сила да ритнеш нагоре с коляно.

— Така и ще направя. Благодаря ти, Баджър.

Прислужникът изгрухтя в отговор и се упъти към кухнята, за да забърка соса с къри за пилето, препичащо се в отворената пещ. Изпълняващата функциите на готвачка и прислужница мис Прис^[2], както Баджър винаги я наричаше, беше отишла до Уелфорд на Ейвън да види боледуващата си леля и от две години насам не беше се връщала. Задълженията й бяха поети от Баджър. Той имаше дарбата на отличен готвач и му се щеше Херцогинята да си хапва по повечко от превъзходните му кулинарни произведения.

Преди много години госпожа Кохран му беше разказвала как при посещенията на Херцогинята в Чейз Парк всеки си придавал вид — поне външно, че я възприема като някаква далечна братовчедка от Холандия или Италия, при все че холандски не знаела и думичка, а италианският й бил забележително лош. Но нямало подхвърлени думи по адрес на Херцогинята — толкова красива и величествена била в гордостта си, че предизвиквала единствено благоговение и желание да й се угоди, да се спечели някоя от съвсем редките й усмивки. С усмивка, не по-малко красива от тази на дъщеря й, госпожа Кохран беше споделила, че в началото определено се е бояла да разреши на детето си да отиде в Чейз Парк, а всъщност нещата се развили съвсем различно от очакванията й. Госпожицата се беше върнала оттам като Херцогинята и такава си беше останала.

Баджър дочу как се затваря вратата на гостната. Ясно си представи как младата жена отива към малкото писалище, настанява се грациозно зад него и започва да пише на негова светлост, за да го уведоми за сполетялата ги загуба.

 

 

Граф Чейз научи за смъртта на майка й, преди писмото да успее да стигне до него, и я информира чрез секретаря си, господин Критакър, че желае тя да опакова вещите си и да чака готова каретата, която ще я докара в Чейз Парк. Очакваше се също Баджър да я придружи, за да се грижи за нея. Даваха й се две седмици да изпълни заръчаното.

Двете седмици отминаха, а никой не дойде да я вземе. Не знаеше как да постъпи. Тя стоеше до прозореца в малката си стая и чакаше. Двоумеше се дали не би било по-добре да пише на баща си и да му напомни за дадените инструкции, но не можеше да се насили да го стори — твърде унизително й се струваше. Предпочете да чака. Изминаха още четири дни и в главата й започнаха да се въртят неприятни мисли. Той скърби за майка ми, а от мен повече не се интересува. Забравил ме е. Съвсем сама съм. Какво да правя?

После осъзна, че винаги бе изпитвала страх, преди да се отправи на път към Чейз Парк. Тръпки я побиваха и стомахът й се свиваше, пристъпвайки в ужасяващо огромния вестибюл в италиански стил, с незнайно колко старите му ламперии и съперничещите им по възраст картини в тежки позлатени рамки. Не по-приятно ставаше преживяването и от потискащото с вида си централно стълбище и стените покрай него, окичени с портретите на далечни предци. Всяка година, още с преминаването си през големите дъбови порти на къщата, беше започвала да брои дните, оставащи до отпътуването й, преструвайки се, че вярва в това, че населяващите имението благородници, децата на благородниците и слугите им наистина се радват на пристигането й и я харесват при положение, че най-искреното им желание вероятно беше никога да не е била зачевана.

Тази година поне графинята я нямаше, а с нея и ненавистта, която се излъчваше от студения й поглед. Графинята беше починала в седмицата преди пристигането й и навсякъде из имението беше накачен черен креп, а обитателите му бяха също в траур — жените в черни рокли, а мъжете с черни ленти на ръкавите. Дочула бе и шушуканията на слугите. Графинята била твърде стара, за да ражда, и ето какво произлязло от всичко това — бедната умряла, проклинайки съпруга си за своята участ и за това, че бе насилвал непрекъснато и нея, и себе си, за да зачева. Насилвал я, насилвал я, и ето ти какво бе станало накрая — така поне слугите гледаха на случилото се. А освен всичко друго, тя съумяла да роди на графа две здрави момчета, а още и близначките, и не било нейна вината, дето момчетата се удавили в онова състезание с лодки, та останали само момичетата. Всички очакваха графът да си намери нова съпруга — някоя съвсем млада, която да увеличава домочадието му всяка година, докато графът реши, че се е осигурил с наследник на титлата и земите си, колкото и нещастия да сполетят потомството му. Трябвало само да се почака да изминат шест месеца от смъртта. Това беше чула, преди да го повтори на онова нищожество — господин Джолис.

Намръщи се. Ето защо вероятно баща й не желаеше присъствието й в Чейз Парк сега. Беше намерил следващата графиня и не желаеше да я обременява. Точно така. Естествено, той се стремеше да доставя удоволствие на новата си съпруга, което не се съчетаваше с размотаването на незаконното му дете под носа й. Щеше да се наруши хармонията в новосформирания съюз. Но защо просто не кажеше всичко това в писмо? В мнението й за баща й не влизаше това, че е негодник; напротив. Тогава?

Започна да ръми, съвсем леко наистина, но Херцогинята разпознаваше природните знаци. Не след дълго дъждецът щеше да се превърне в стена от шибащи струи тъмносива вода, навявани към прозорците от вихри, идващи откъм Ламанша.

Дори и сега, след като баща й я беше изоставил, тя не можеше да забрави, че той ги беше издържал, нея и майка й, в продължение на осемнадесет години, като не се смятат и още двете години преди раждането й, през които се бе грижил за майка й. Последната е била напълно като негова съпруга, ако се пренебрегнеше, разбира се, фактическото й положение — на държанка, без никакви законни права на наследство, обезщетение или каквото и да е. Но сега майка й беше мъртва и нямаше значение дали самата тя е също покойница или не, защото той беше престанал да изпитва каквото и да е чувство за отговорност за нея, не се чувстваше длъжен да се преструва, че я обича. Може и да беше решил, че и след като е навършила осемнадесет, грижата за съществуването й си е вече нейна. Но защо му беше нужно да я лъже? Защо й писа, че ще се премести в Чейз Парк? Това се бе оказало лъжа и тя нямаше ни най-малка представа какво я бе наложило. Знаеше със сигурност само, че е напълно сама на тоя свят. Майка й нямаше близки родственици, доколкото й беше известно. Никога не бяха пристигали писма, нито подаръци за Коледа от тях. Предполагаше, че ако съществуваха такива, и те трябваше да носят фамилията Кохран. Нейното лично убеждение беше, че братя, сестри или лели на майка й нямаше. Светът им се бе състоял само от тях двете и честите посещения на графа.

Дъждът барабанеше бясно по стъклото. Въпросите, които си поставяше за бъдещето, никак не бяха намалели. Адвокатът на майка й се беше надсмял, заявявайки й, че любовното гнездо е наето до петнадесетия ден на следващия месец. Той добре знаеше, че майка й не е вдовицата, за каквато винаги се бе представяла, че е любовница на благородник, държана в това малко любовно гнездо-къщичка, сметките за която се изплащаха от търговския представител на графа в Лондон. Начинът, по който Джолис се беше отнесъл с нея, я караше да се чувства омърсена, но по-силно от това чувство беше гневът й. Чисто и просто й беше заявил, че е същата стока като майка си, а в какво можеше да бъде обвинена майка й — толкова красива, толкова преливаща от любов? Отговорът, разбира се, й беше известен: тя просто, както винаги, го отбягваше. Поне не му беше разрешила да направи оскърбителното си предложение за ново любовно гнезденце, този път заплащано от него.

Тя се изправи бавно, треперейки от влажния хлад на късния следобед. Огънят гаснеше и с всяка изминала минута ставаше по-студено. Внимателно притури дърва в камината и започна да крачи из стаичката, пошляпвайки леко ръцете си, за да ги стопли. Трябваше да направи нещо, но какво? Не би се справила като гувернантка или компаньонка на някоя стара дама. Дори една по-изискана шапка не би могла да ушие. Беше възпитана като лейди и единственият й талант се състоеше в способността й да се нрави на мъжете — само с цел да успее да си намери съпруг, който би пренебрегнал неблагопристойния й произход.

Продължаваше да крачи назад-напред, а горчивината й се усилваше и преминаваше в желание да заплаче.

Майка й беше мъртва. Красивата й майка, която може би беше обичала един граф повече, отколкото дъщеря си — любовта й беше превъзмогнала ненавистта към положението, в което я беше поставил.

Господин Джолис й беше дърдорил за това колко повече от нея познавал нравите в обществото. Очите й се присвиха от подобна наглост. От десетгодишна се ровеше в „Лондон Таймс“ и „Газет“, поглъщайки всички клюки, присмивайки се на безкрайните глупости и липсата на каквото и да е чувство за мярка у представителите на така нареченото общество. Да, обществото и привичките му й бяха познати, и докато си мислеше за това, осъзна, че всъщност притежава още един талант, без досега да е гледала на него като източник на доходи — не й се беше налагало.

Тя се спря и се загледа невиждащо през плътната завеса на дъжда, блъскащ се в прозореца на гостната. Да, тя притежаваше талант, необикновен и при това недопускан никога да бъде притежаван от същество от женски пол. Трябваше да обсъди въпроса с Баджър. Ако имаше начин да се спечелят пари от откритието й, той на всяка цена щеше да го знае.

Докато се изкачваше по тясното стълбище към спалнята си на горния етаж, тя се усмихна за пръв път след смъртта на майка си.