Катрин Каултър
Цената на рая (19)

XVIII

Уютно беше в Зелената кубовидна стая с буйно горящия в нея огън и плътно спуснатите завеси на прозорците. Беше седнала там сама в късния следобед. Този път самотата я караше да се чувства добре. Съвсем бегло в мислите й се мярна Маркъс. Какво ли правеше, ако се беше върнал в съзнание? Може би трябваше да стане и да го посрещне. Нямаше да се удържи да не се разсмее в лицето му. Вместо това се усмихна на пламъците, а топлината им се разля и във вътрешностите й.

— Здравей, Херцогиньо. Може ли да говоря с теб?

Тя се обърна бавно и погледна Тревор. Красавец, помисли си, при това не глупак като съпруга й.

— Заповядай, влез.

Той спря до стола й, после се премести до камината и облегна рамена на полицата й.

— Знаеш ли, Херцогиньо, можеш да говориш откровено с мен. Знам, че сме почти непознати, но пък понякога и непознатите може да са от полза. Може да им се има доверие. Те могат да пазят тайни. Нещо те тревожи.

— Нищо ми няма — каза тя. — Вече нищо не ме притеснява. Какво те е накарало да мислиш така?

— Твоята скованост. Когато замлъкнеш и застанеш неподвижно като картината над камината, знам, че си обезпокоена.

За негова изненада тя се разсмя.

— Много си наблюдателен, Тревор, но моята скованост сега не говори за същото нещо, както моята скованост вчера или дори преди два часа. Сега, честно казано, се дължи само на умора. Така че, повярвайте ми, сър, всичко ми е наред.

— Имаш право — каза той бавно. — Нещо се е променило, ти си различна някак си. Мислех си, докато те наблюдавах да седиш неподвижна и безмълвна, че Маркъс те познава от дете, а не е могъл да разбере, че зад външната си поза се криеш от обиди и нараняване. В неговите очи ти си кралицата, която се опитва да държи далеч от себе си простолюдието. Това го вбесява.

— Момичето, което току-що описа, вече не съществува. Ако съм прекалено тиха сега, то е, защото такова е душевното ми състояние. Човек може да бъде и доволен от живота си, нали? Ще се видим на вечеря, Тревор.

Херцогинята излезе от стаята, подсвирквайки си една от военните песнички, които беше чула от Спиърс. Той я проследи с поглед, занемял. Какво се беше случило? И къде, дявол да го вземе, беше Маркъс?

Майка му се втурна с енергична стъпка в стаята.

— За какво си говорехте с малката мръсница, Тревор?

— Тя не е мръсница. Тя е господарката на Чейз и ако не възприемеш по-миролюбив тон, възможно е просто да ни изхвърли оттук.

— Няма да посмее. Тя е копеле и графът дори не я харесва. Ако искаш да знаеш кого харесва графът, погледни собствената си майка. Графинята няма никаква власт тук — госпожа Уиндъм победоносно потупа отпуснатите си букли.

Синът й въздъхна и каза.

— Уверявам те, че Маркъс е силно привързан към Херцогинята.

Искаше му се да добави, че привързаността му намира израз в нескривано физическо привличане, но се въздържа. Дори след като се разделиха, Маркъс да се бе справил със съпружеските си задължения, на какво все пак се дължеше промяната у нея? Силата, излъчваща се от нея? Сила, която тя сдържаше и отпускаше по свое желание? А може би просто се наслаждаваше на изживяното удоволствие?

Тревор се вгледа в майка си. Осъзна, че почти не знае що за човек е тя. От осемнадесетата си година беше напуснал дома на родителите си в Балтимор. Беше живял в свой собствен дом във Вашингтон. Участвал беше с всички сили в отбраната на столицата, когато английски войски я атакуваха. По време на най-големите кръвопролития беше навършил двадесет и две, а след края им се завърна в Балтимор и се ожени за най-красивото и богато момиче, което балтиморското висше общество можеше да предложи на изгладнял вълк като него. Последният образ на жена му, запечатал се в паметта, изскочи оттам — просната на смъртното ложе, очите й — отворени, плътта — придобила сивкав цвят.

— Следващия вторник навършвам двадесет и пет — думите му не бяха адресирани конкретно към някого.

— Мислех, че си само на двадесет и три, Тревор. Може би дори на двадесет и две.

— Не, майко.

— Изкарала съм те по-млад пред приятелите си.

Той се усмихна при мисълта, че възрастта му я притеснява и я кара да се чувства по-стара.

— Няма да кажа на никого истината, когато се върнем вкъщи — каза той. — Виждала ли си Джеймс?

— Някъде навън е, без компания, несъмнено. Много се безпокоя за това момче. Само мълчи и духът му витае незнайно къде. Бих искала да живне.

Всъщност на Тревор беше известна причината за унинието на брат му. Наричаше се госпожица Мъленс, както Джеймс му беше доверил, и чувствата му към нея пламнали само три дни преди отпътуването им за Англия. Обвиняваше семейството си, че е бил принуден да се раздели с нея.

— Ще говоря с него, мамо.

— Хубаво. Сега разкажи ми отново всичко, което научи от господин Бърджес. После ще си съставя план. Ще измъкна оттук съкровището, ще видиш. Ще надхитря всички, въпреки че си се разприказвал, което не подобава на един порядъчен син.

 

 

Херцогинята седеше до прозореца в стаята си, взряна навън към пътя. Нямаше какво да се види, защото небето беше потъмняло от бурята, а ниско над земята се стелеха черни облаци. Ръмеше неспирно. Гледката я очароваше. Омагьосваше я и чак я караше да потреперва от приятното усещане. Отклони поглед, когато вратата, съединяваща стаята й със съседната, се отвори и се появи Маркъс — с осанката на лорд, какъвто всъщност си и беше. Дали главата му се пръскаше от болка? Дали предстоеше да се развихри скандал? Не, Маркъс по-скоро приличаше на животно в яростта си и звуците, които издаваше, бяха животински.

Тя нямаше търпение да види какво ще се случи. Никога повече нямаше да му позволи да я третира като нищожество, като безгласно присъствие. Може би носеше пистолет, за да я застреля. Очите й се присвиха от вълнение, пулсът й се ускори. Щеше да се защитава, с оръжие, ако е необходимо. И на нея все още не беше преминало желанието да го простреля. Той като че ли долови мислите й.

— За ваш късмет, госпожо, усещам само тъпа болка в главата си. Свестих се в стаичката в конюшнята и полежах известно време, размишлявайки над случилото се. Трябва да слезем на вечеря. Мисля, че облеклото ти е подходящо. Роклята ти все още открива прекалено много, но е по-добра от предишната.

— Благодаря — каза тя и върна погледа си към прозореца. — Надявам се да не се си се чувствал ужасно зле, но поне да те е помъчило главоболие като последица от удара. Не ти ли оставих някакъв белег с камшика? Много, много ми се искаше да е така.

И двата удара с камшика бяха оставили белези.

— Не носиш бижута — каза Маркъс. — Фамилните скъпоценности никак не са малко. Не съм ги разглеждал поотделно, но съм сигурен, че гледката е впечатляваща. Ще заповядам да ги донесат в кабинета ми. Можеш да избереш, които ти харесат от тях.

— Благодаря ти, Маркъс. Нито една червена резчица ли не се е отпечатала върху кожата ти? Разочарована съм. Трябва да събера достатъчно сили, за да мога да те разкрася с някой белег. Искам белегът от мен да ти остане завинаги, та никога да не забравяш как си се сдобил с него и каква болка съм ти причинила — тя стана и оправи полите на роклята си.

Очевидно Маркъс не се канеше да отвори дума за случилото се в стаичката за храна на животните в конюшнята. Отиде до нея и спря на сантиметри от лицето й. Взе брадичката й в ръката си и я накара да го погледне.

— Фамилните накити са и твои. Дали искаш или не своя дял, не ме вълнува особено — изгледа я замислено и продължи. — Никога вече няма да си мисля за стаичката в конюшнята по същия начин както досега. Ще си представям теб — легнала по гръб, обгърнала ме с ръце, разтворила краката си за мен. Викаща и стенеща.

Тя само се усмихна и наклони глава на една страна с желанието да прилича на кокетка.

— Вероятно е в кръвта ми — кръвта на проститутка. Може би така ще реагирам на близостта на всеки мъж. Може би ти направих лоша услуга, като те насилих да се ожениш за мен. Може би, ако друг мъж ме докосне, веднага ще навиря крака и ще стена и с него. Съжалявам, че само това си запомнил от случилото се. Бих предпочела в съзнанието ти да беше останала болка, много болка. Допълнена с унижение. Победен от жена! Наистина се надявам, че не можеш да си намериш място от яд.

— Не се опитвай да ме хапеш, Херцогиньо. Не съм забравил как те облада лудостта, без изобщо да съм те обидил, как ме удари, първо с камшика, а после и с поводите. Да, изпитах болка от безпричинната ти атака. Още не съм решил какво заслужаваш в отговор.

— Без съмнение ще бъда първата, която ще научи, когато решиш — усмихна му се отново, показвайки всичките си зъби. — Очаква те същото, ако се опиташ да се държиш невъзпитано. Не си мисли, че ще ме накараш някога пак да бъда глупавата ти несъпротивляваща се крава. Опитай се да ме нараниш, Маркъс, и — кълна ти се — ужасно ще съжаляваш. Вярвай ми.

Той подсвирна.

— Значи няма я вече принцесата. Коя зае мястото й?

— Ще видиш. От теб зависи кога.

Можеше да се закълне, че в погледа му, насочен към нея, проблесна интерес, дори повече от интерес — някакво объркване и привличане едновременно. Проклетникът му с проклетник, какво искаше от нея? Следващият му въпрос показа, че не личността й и възможните й превъплъщения занимават вниманието му в най-голяма степен.

— Какво направи с прерисуваните илюстрации от книгата на монаха?

Така да бъде. Каквото имаше за казване, беше казано — що се отнася до обидите в словесна форма, сипещи се върху нея. Тя измъкна скиците от чекмедже в масата и му ги подаде, без усмивката да слиза от лицето й. Маркъс се вгледа безмълвно в тях.

— Тази сцена се развива на селския площад. Виждаш ли къщите от камък и малкия изгърбен мост в задната част? Реката може да е Ейри.

— Какво значение има реката? Защо свещеникът благославя хората?

— Не знам. Сигурен съм, че скицата е на абатството „Сейнт Суейл“, а и господин Бърджес, интересният ни роднина, също мисли така. Ще поразуча развалините утре. С години не съм се доближавал до тях — откакто с Чарли и Марк на игра си измисляхме най-извратени мъчения в килиите на монасите.

— Мисля, че Тревор възнамерява да отиде там утре, когато дъждът спре. Заедно с Джеймс.

— Проклет досадник. Знаеше, че те желая в онзи момент, когато бяхме тримата, а ако не валеше, щеше да се втурне да търси съкровището без мен.

— Той знае, че ако има съкровище, то е твоя собственост, Маркъс.

Маркъс остави настрана рисунките, обърна се и я взе в ръцете си. Наведе се и я целуна, а пръстите му се сключиха около брадичката й, за да не й позволи да мърда. Тя запази спокойствие не за друго, а защото й беше любопитно какво ще последва. Без изненада установи, че той погрешно оцени реакцията й — нищо чудно за мъж, свикнал да я вижда в една и съща светлина в продължение на десет години.

— Самото спокойствие, въпреки че те целунах. Кажи ми, Херцогиньо, представление ли ми устрои в конюшнята? Изкушавам се да те обидя още веднъж, за да предизвикам гневно избухване. Сега какво играеш — девственицата или надменната кралица? Ако можехме да останем само още няколко минути двамата… — въздъхна и отстъпи назад. — Няма време да се занимая с теб както трябва. Усмихвай се, усмихвай се. Ако имах време и подходящо настроение разбира се, съвсем друга песен щеше да запееш само за минутки. Време е обаче за поредната ни среща с роднините колонисти. Казваш, Баджър приготвял овнешко?

— Да, с кайсии. Ти пък имаш твърде високо мнение за способностите си на прелъстител, Маркъс. Не забравяй — тя се засмя, — че съм дъщеря на майка си. Може би ти изобщо не си толкова опитен с жените, а мъж като всички останали, но аз съм прекалено неопитна и не мога да преценя. Светът е пълен с мъже — очарователни мъже, красиви мъже, опитни мъже, които биха могли да решат, че съм безкрайно привлекателна. Някой от тях би могъл да ми направи и дете. Кой знае? Но всъщност на Баджър не му стигна време, за да приготви овнешкото.

Без да обръща внимание на хапливия й коментар, той взе ръката й, положи я в свивката на своята и я потупа. Нека си мисли, че тя ще се огъне.

Знаеше, че го е наранила поне малко. Щеше ли да отвърне на удара с удар? Във всеки случай нямаше просто да забрави за случилото се. Не и Маркъс. Какво ставаше с него? Нека само опита, тя беше готова да посрещне най-лошото.

 

 

— Мисля, че господин Баджър е чудесен.

— Той е слуга, Урсула. Умолявам те, мери си приказките и не забравяй коя си.

— Аз съм американка, мамо.

— Внучка на граф. Мери си езика.

— Мисля, че Урсула намери точната дума, мамо — вметна безгрижно Тревор. — Всички ние сме американци. Аз се сражавах срещу англичаните въпреки благородните си предшественици. Освен това става дума за друго. Малко хора имат толкова способности колкото Баджър.

— Какво мислиш за Спиърс? — попита Маркъс Урсула.

— Господин Спиърс е постоянно толкова любезен и търпелив. Има много хубав глас. Днес го чух да си пее нещо за лорд Касълриа и предстоящия конгрес във Виена. Беше много смешно, въпреки че не успях всичко да разбера.

— Мисля, че чух Херцогинята да си припява същата песничка — каза Тревор. — Спомняш ли си думите й, Херцогиньо?

Тя положи внимателно чашата си чай върху чинийката й и изрецитира.

Виена е мястото да се прославиш,

с пари достатъчно за туй ако боравиш.

Талейран продал би Франция за нищо,

Касълриа — Португалия също.

Не забравяй, иска се лъжата —

езикът да танцува, не краката;

за игри е време не за кражби

дипломатите сега са важни.

— Откъде, по дяволите, знаеш тая песничка?

Тя бавно обърна глава към съпруга си.

— Защо да не я знам, Маркъс? Аз съм човешко същество, надарено с чувствителност, въпреки твоето или нечие друго мнение. Не смяташ ли, че умно е измислена? Аз мисля, че авторът на тези песнички се отличава с интелигентност. Талантливо са съчинени.

— Не са малко и изглежда Спиърс знае всичките. Но ти си жена, Херцогиньо. Как си успяла да я запомниш цялата?

— Урсула тъкмо спомена, че Спиърс я пеел. Понякога се заслушвам, а притежавам отлична памет. Както повечето дами, Маркъс.

Той разбра, че неясно по каква причина тя го лъже, без да й мигне окото. Подиграваше му се — още една неочаквана последица от нападението в конюшнята. Кой можеше да каже със сигурност променила ли се е и доколко? Дявол да го вземе, промяната го очароваше. Намръщи се, като видя с какво обожание Фани поднесе на братовчедка си нова чаша чай. След три години малката щеше за първи път да се появи в обществото в Лондон и дългите й ресници, с които сега смутено премигваше, щяха да смутят покоя на не един млад джентълмен. Три години ли оставаха дотогава? Дано не забрави да попита по-късно Херцогинята. Съпругата си.

— Песничката е умно измислена — каза леля Уилхелмина, — но ти не я пееш добре. Урсула има прекрасен глас. Аз лично съм я обучавала.

— О, мамо! Херцогинята се справя съвършено. Чу ли само как рецитираше? Чудесна е.

— Не винаги — каза Маркъс. — Тя има много лица, а този следобед открих, че не всичките са такива, каквито един мъж би могъл да очаква.

 

 

Нямаше намерение тази нощ да си стои в спалнята, за да разбере дали той ще дойде при нея. Страхуваше се, че отново ще загуби контрол над себе си при контакта с тялото му, а не можеше да го допусне. Премести се в малката спалня в източния край на къщата, известна като Стаята на златния лист, и се пъхна под завивки, неизползвани от години. Не можеше да заспи, но не защото се намираше в чуждо легло. Когато мислите й не се въртяха около Маркъс, те се насочваха към съкровището — какво ли представляваше и къде ли се намираше? Съкровище от времето на Хенри VIII. Вече напълно приемаше вероятността за съществуването му.

Въздъхна и отхвърли завивките. След няколко минути безшумно и със свещ в ръка крачеше из грамадната библиотека на имението, без да знае откъде да започне.

Запали свещите в един от свещниците на стената и се наведе към дъното на лавиците от лявата страна на вратата.

Тя се изправи и огледа, чак когато часовникът в коридора отброи четири удара. Нямаше представа, че е станало толкова късно. В ръцете си държеше внушителен том, без да може да повярва на късмета си. Почувства как духът й се възпламенява от откритието. Идвайки в библиотеката, изобщо не беше убедена, че ще попадне на каквото и да е. Внимателно постави тома върху махагоновото бюро и започна да отделя страниците една от друга, стараейки се да не ги повреди.

Книгата беше същата като онази, която господин Бърджес им беше показал — на латински и със същите странни рисунки.

Съвсем случайно беше попаднала на нея, когато от рафта се бе изплъзнала и паднала на земята една изключително стара книга, която прислугата старателно почистваше всеки месец. Зад нея, напластена с прах, очевидно останала незабелязана и непрочетена от никого, откакто се е озовала в библиотеката, се намираше ценната й находка.

Усети сърцето й силно да се разтуптява, когато стигна до последните страници. Рисунките бяха малко по-различни толкова, колкото можеше да се очаква за времето, когато са правени и всеки екземпляр от книгите се е изработвал поединично. Същото потискащо абатство и същата странна сцена на селския площад. Този екземпляр обаче съдържаше и последните две страници, откъснати от онзи на господин Бърджес.

Тя се наведе към текста и започна да го разучава. Можеше да разбере само отделни думи. Името Кромуел фигурираше, разбира се. Пръстът й се спусна надолу и спря, когато разпозна латинските думи за дърво и езеро. Друго нищо не успя да разбере и отгърна последната страница, където — за нейна изненада — имаше още една рисунка. Дъбово дърво, разкривено от старост, свеждаше клони над каменен кладенец. На чекръка на кладенеца висеше, закачена за верига, кофа. На заден план се виждаше купчина камъни, струпани не безразборно, а сякаш подредени в съответствие с някакъв план. Но какво се загатваше чрез тях? Дървото, разположено на малко възвишение, имаше доминираща позиция. Черно небе заплашително прихлупваше цялата картина, все така непрогледно, както по времето, когато нечия ръка го е изобразявала върху хартията.

Съвсем неочаквано дочу едва доловим звук. Можеше да допусне, че от повей на вятъра, но нямаше как да достигне до нея в огромното затворено помещение. Звукът отново долетя — някой като че ли дишаше близо до нея, но тя не му обърна внимание, докато вече не беше късно. Почти се бе обърнала, когато пред очите й пробяга сянка и страхът я връхлетя заедно с болка в слепоочието, след което пропадна в чернота.