Катрин Каултър
Цената на рая (15)

XIV

Маги закопча на шията на Херцогинята огърлицата с перли, принадлежала някога на Елизабет Кохран, отдръпна се и я заразглежда в огледалото.

— Божичко! — възкликна Маги, съзирайки собственото си лице, отразено над това на Херцогинята, обрамчено от ослепително червена коса, и доволно тръсна буйните си къдрици.

Херцогинята се усмихна, без да бъде сигурна за коя от двете се отнасяше възклицанието. Пръстите й леко преминаха по перлите, сякаш ги галеха.

— Майка ми казваше, че тези перли често трябва да се допират до плът, в противен случай губят блясъка си.

— Божичко! — отново каза Маги, докосвайки една от перлите. — Тия топченца сигурно са стрували цяло състояние на негова светлост.

— Вероятно си права, Маги.

— Никога не съм допускала, че нечия коса може да е разкошна колкото моята, но вашата е доста прилична, дори и с тоя неприятен черен цвят, или може би точно заради него, защото кожата на лицето ви е по-бяла от сирене. Да, цялата тая черна коса разсейва вниманието, а то е важно за сцената.

— Благодаря ти, Маги. Сигурно имаш право.

— Ами да, вие си изглеждате доста добре, даже ако кажа, че сте красива, ще попресиля съвсем мъничко, но съм сигурна, че и негова светлост е на същото мнение.

— Мислиш ли, че и за негова светлост звучи попресилено, Маги?

— Кое, Херцогиньо?

Маркъс беше застанал в рамката на отворената врата, съединяваща спалните им. Херцогинята застина, неспособна да откъсне поглед от него. Облечен беше безупречно във вечерен черен костюм, с бяла ленена риза и шалче, вързано без съмнение от магьосническите пръсти на Спиърс. Гъстата му черна коса се завиваше по краищата, падайки върху шалчето. От сините му очи вееше мраз. Тя се опита да му се усмихне, да се усмихне на мисълта, че съпругът й е тук, при нея и че когато спят, ги дели само една тънка врата, а и сега дори са заедно и той я наблюдава. Съумя да каже със спокоен тон.

— Маги твърди, че мога да мина за повече от добре изглеждаща, ако само малко се попреувеличи.

— Точно така, милорд, и вие, като неин съпруг, няма да преувеличите много, ако кажете, че е красива.

— Така ли? Не знам. Попрекалила си с комплиментите, Маги. Сега можеш да ни оставиш.

— Минутка, милорд — каза Маги, пренебрегвайки факта, че нареждането дойде от самия граф. — Нека обвия раменете й с този хубав шал. Вечерно време си е студено и не бих искала тя да измръзне. Готово, Херцогиньо. Страхотно изглеждате. Нямам никакви възражения в този ви вид.

— Благодаря ти, Маги. И, моля те, не ме чакай да се прибера.

Маги само кимна, след което втрещи Маркъс като му намигна, и излезе от спалнята, без да престава при това да оправя оттук-оттам огнената си грива.

— Откъде, по дяволите, я изнамери? — попита графът с поглед, прикован върху вече затворената врата на спалнята.

— Баджър я намери в Портсмут. Или по-скоро тя него. Спаси го от колелата на пощенската карета. Аз имах нужда от прислужница, а тя — от някакво занимание, защото се намираше в периода между работата по две роли. Актриса е. Разбира от много неща и аз я намирам за забавна.

— Тя ми намигна!

— Та тя никога досега не е била прислужница. Вероятно е свикнала мъжете да я заглеждат и да й се възхищават, ако не и повече. Може би за момент е забравила къде се намира и си те е представила за изпълнителя на главна мъжка роля в пиеса.

Или като възможен покровител, помисли си Маркъс, но каза.

— Боже, графиня Чейз има прислужница актриса — и добави с усмивка. — Признавам, че оперението й е впечатляващо.

Той действително се отнасяше с нея като с графиня, което я обнадежди в известна степен. Графът се обърна и започна да крачи из стаята.

— Не трябва да й разрешаваш да те нарича Херцогиня. Не е никак почтително — забележката беше подхвърлена през рамо. — Всички те наричат Херцогиня. Ти не си Херцогиня, а графиня, миледи.

— За мен не е толкова важно — каза тя, наблюдавайки го внимателно. — Как е ранената ти ръка?

— Какво? А, ръката ми. Добре е. Всъщност понаболява ме, ако я претоварвам.

— А ребрата?

Той я загледа със скръстени на гърдите ръце. С внушителната си фигура искаше да я накара да се почувства нищожна, но как можеше да го постигне, след като тя си спомняше как е изглеждал на четиринадесетгодишна възраст? Макар че и тогава да бе впечатляващ в очите на момиченце на девет години.

— Какво е това? Загрижеността на добра съпруга?

— Би могло и така да се каже.

— И ребрата ми са добре.

— Много хубаво.

— Срещнах Тревор. Яздеше най-злонравния ми жребец и, по дяволите, справяше се така отлично, че изглеждаше като истински кентавър.

Тя се усмихна — непринудена широка усмивка, а не просто обичайното повдигане на ъгълчетата на устните. Ясно му беше защо — всичките му досегашни изказвания за Тревор сега вече звучаха смешно. Но не се предаде.

— Продължавам да мисля, че Тревор е име, достойно само за някое жалко конте.

— Може би, но той е мъж, за когото думата жалък не подхожда. Не си ли съгласен?

— Така е, дявол да го вземе. Нелепо е да лепнеш такъв етикет на мъж с моя ръст.

— Да, но този въпрос сега хич не ме вълнува — тя помълча малко пред учуденото му изражение и сетне добави. — Радвам се да те видя, Маркъс. Надявах се да дойдеш.

— Нямах такова намерение, но…

Недовършеното изречение и външният му вид говореха, че се притесни, макар и за кратко.

— Независимо от това, радвам се. Леля Уилхелмина е труден характер, истинска загадка. Малката ти братовчедка Урсула изглежда чудесно, в което си се уверил, когато я видя сутринта в градината. Джеймс е на моя възраст, може би малко по-голям и нямам никаква представа що за човек е. Има определено мрачно изражение на лицето. Нещо при него не е както трябва. Както сам си имал възможност да видиш, Тревор е доста привлекателен мъж. Любезен е.

— Какво означава, че той е привлекателен?

— Висок, много силен и красив.

— Искам да внимаваш какво говориш с него и да не показваш прекалено приятелско разположение. Може да се опита да се възползва от него, а ти си много по-невинна от Тревор.

— Сега съм омъжена и със сигурност не съм чак толкова невинна.

Очите му се разшириха и той настоя, бавно разчленявайки думите.

— Да, невинна си. И не спори с мен с присъщата си добре овладяна сдържаност, а по-добре ми кажи защо се радваш, че съм тук.

Не трябваше да й напомня за сдържаността й. Това я накара сега отново да се отдръпне в себе си, докато допреди малко разговаряше свободно. Ръцете й се отпуснаха в скута й. Бавно вдигна лице, за да срещне погледа му. Усилието й беше забележимо. После каза смело:

— Ти си мой съпруг. Липсваше ми.

— Твой съпруг — повтори той саркастично. Беше забравил какво означава женско лукавство и почувства сякаш пламъкът му избухна пред него в един миг. — Не ти ли се струва чудно, че сме женени, Херцогиньо? Познавам те от деветгодишна, когато беше само кожа и кости и въпреки това гордостта ти беше колкото на епископ. Пълна с надменност, въздържана и наблюдателна. Още тогава, в мълчаливото момиченце съзрях бъдещата красавица и затова ти дадох името Херцогиня и всички го приеха, дори червенокосата ти прислужница — актрисата, която преди малко ме погледна така многозначително.

— А когато аз бях на девет години — поде тя на свой ред, — ти не ми отстъпваше по гордост. На четиринадесет вече беше чедо на дявола. Баща ми беше прав да те нарича така. Ти винаги предвождаше Чарли и Марк, когато трябваше да се извърши някаква лудория. Спомняш ли си ковчега, който тримата измайсторихте, напълнихте с камъни и поставихте на пода пред олтара в църквата? Сложихте отгоре му букет цветя и когато хората започнаха да прииждат за неделната служба, дълго време никой не се осмели да го отвори — тя се усмихна едва забележимо. — Възхищавах ти се, но не преставах й да се страхувам.

— Ти да се страхуваш, Херцогиньо? Не мога да си го представя. Ако някой се опита да те плаши, ти ще го смразиш с един от погледите ти, лишени от всякакво чувство. Защо пък ще се плашиш точно от мен?

Тя не срещна погледа му и не отговори на въпроса. Той долови объркването й.

— Защо?

Гласът й прозвуча неузнаваемо.

— Тук е твоето място, тук е силата ти. Дори и сега, когато се бориш да не възприемеш истината с цялата си абсурдна и неуместна гордост. Докато за мен Чейз Парк никога не е бил дом.

Точно в момента не му се занимаваше с нейните притеснения, имаше си достатъчно собствени. Сухо отряза.

— Сега ти си графиня Чейз. Не ми се вярва все още да мислиш, че тук не е домът ти. Истината е, че Чейз Парк е повече твой дом, отколкото мой, защото ти си най-облагодетелстваната наследница на баща си, а не аз. Не се ли отнасят всички почтително към теб?

— Всички са много мили. Чувствах се много нервна, когато заедно с господин Уикс пристигнахме преди три дни. Не съм забравила, че преди да стана господарка на имението, не бях нищо повече от незаконородено дете на предишния граф. Но хората тук се държаха чудесно и аз съм им благодарна.

— Не и леля Уилхелмина.

— Нейното поведение, честно казано, е толкова странно, че кара хората около нея да зяпват от удивление. Смея да твърдя, че съвсем скоро ще ти се представи целия й репертоар. Време е да се срещнеш с нея и с Джеймс, Маркъс.

— Много добре. Почакай, не мърдай. Дрехите ти не скриват почти нищо от това, което трябва да скриват, Херцогиньо.

Маркъс върза шала й на възел, с който се опита да, прикрие тази част от гърдите й, която роклята откриваше, но остана недоволен от резултата и го обърна с широката му част напред. Полученият резултат беше доста смешен, но тя не помръдна, нито възрази и с дума. Ръцете й спокойно бяха отпуснати отстрани. Маркъс се опита да издърпа роклята нагоре, но не му се удаде, защото я задържаше панделка, вързана плътно под гърдите на Херцогинята. За момент тя почувства топлината на пръстите му, докосващи плътта й. Дори и да забеляза къде е поставил ръцете си, той не се издаде, а каза намръщено.

— Не ми харесва. Трябва да я префасонираш. Надявам се, че другите ти рокли не са толкова предизвикателни. Без съмнение тоя мизерник Тревор ще те зяпа. Надявам се да му отвърнеш с някой от надменните си погледи и да навириш главата си до тавана, като че е нищожество.

— Мислиш ли, че на него ще му се хареса повече да бъде мизерник, отколкото идиот?

Маркъс не й отговори. Погледът му беше втренчен в гърдите й, после се премести върху пръстите, които ги бяха докосвали. Очите му потъмняха, бузите му се зачервиха. Ръцете му бавно се отпуснаха и погалиха голите й рамена. Изглеждаше напълно погълнат от заниманието си. Върховете на пръстите му запълзяха към гърдите й. Вътре в нея избухна желание да притисне плътта си към тези садистично играещи си с усещанията й пръсти. Когато дланите му се отделиха от тялото й, беше й нужно време, за да възстанови самообладанието си. Беше се вслушала в гласа на тялото си, но мъжът й я беше отблъснал. Успя да събере сили, за да отрони.

— Време е.

Погледът му не се отделяше от гърдите й.

— Да — каза той, — предполагам, че е време.

 

 

Часове по-късно, прозявайки се, тя осъзна, че няма да съумее сама да се справи с копчетата на гърба на роклята, за да я свали. Така си и остана пред огледалото, в недоумение как да постъпи. Недоумението й продължи, докато вратата между нейната и съседната стая не се отвори и на прага застана Маркъс — в кадифен халат и босоног. Тя замръзна.

— Какво правиш тук?

Той се запъти към нея, спря се съвсем близо и й се усмихна.

— Аз съм твой съпруг, а и господар на това място. Мога да бъда, където си поискам.

— Разбирам.

— Съмнявам се.

— Как намираш леля Уилхелмина?

Той се намръщи леко.

— Непредсказуема. Разсипа се от любезности към мен, но й нямам вяра. Що се отнася до Тревор, бях напълно прав — не отдели поглед от гърдите ти и няма смисъл да го отричаш. Джеймс — също, но него го занимаваха повече собствените му проблеми, отколкото атрибутите ти. Добре мина. Всички се държаха прилично. Добре е, че в момента има достатъчно теми за обсъждане като политическата обстановка например, а в немалка степен и личностите на презокеанските ни гости достатъчно отвличат вниманието. Чувала ли си песничката за Великата херцогиня Катерина с неприличните й римички? Тя и брат й, цар Александър, ще ни осигурят теми за разговор на масата за следващите три месеца.

— Чух Спиърс да си я припява. Никак не е лоша, а и той има хубав глас.

— Поне той така си мисли. Както вече отбелязах, леля Уилхелмина се държа нормално, или поне толкова нормално, колкото е във възможностите на един колонист с приспивния си начин на говорене, който може да те изкара от кожата. Доволен съм от това как мина вечерта.

Изненадващ беше наистина начинът, по който леля Уилхелмина се беше опитала да очарова Маркъс. А съпругата му цяла вечер не беше успяла да откъсне поглед от него, въпреки усилията си да се владее. Красивата уста, дълбокият глас, големите ръце с дълги пръсти, които я бяха галили, я привличаха неудържимо.

— Ако обичаш, би ли разкопчал роклята ми, Маркъс? Изглежда сама няма да мога да се справя.

Казано от която и да е друга жена, това би му прозвучало като покана за нещо повече. Но не беше такъв случаят и с Херцогинята. Със съпругата му. Тя се обърна с гръб към него и повдигна гъстата си черна коса, пусната свободно. Маркъс разкопча безкрайната редица малки копчета на гърба на тъмносинята рокля — досущ с цвета на очите й. И все пак роклята беше прекалено изрязана.

Маркъс се отдръпна крачка назад. Тя обърна лицето си към него. Той не се помръдна. В спалнята нямаше параван.

— Трябва да се преоблека, Маркъс. Ще ме оставиш ли за малко сама?

— Не. Ще те чакам в леглото.

Думите заседнаха на гърлото й. Тя го изгледа как отиде до леглото, развърза колана на халата и се освободи от него. Отметна завивките, намъкна косматото си тяло в леглото, зави се до кръста и се настани удобно, за да може да я наблюдава.

Беше си представяла разбира се, че това може да се случи, но въображението й не беше стигало до картината на съпруга й в собственото й легло, в пълно съзнание и трезвен, изпълнен с желание. Желаещ нея. Почувства плаха надежда.

— Искаш да бъдем като съпруг и съпруга ли, Маркъс?

Въпросът й беше подминат с усмивка. Той кръстоса ръце зад главата си и нареди.

— Събличай се, Херцогиньо.

Тя измъкна раменете си от роклята и синята коприна бавно се смъкна по тялото й, образувайки миниатюрно езерце в краката й. Пъхна ръце под дългата си риза и откопча чорапите си от жартиерите. Освободи краката си последователно от чехлите и от чорапите. Само по риза Херцогинята се запъти към леглото и спря съвсем близо до него. Лицето й изглеждаше много бледо на приглушената светлина в стаята, което рамката от черна коса подчертаваше още повече. Картината беше зашеметяващо красива.

— Ти не ме желаеше преди — каза тя, тази негова съпруга, упоила го, за да се омъжи за него, и отдала му девствеността си, за да го лиши от възможност да извърши глупостта, ако дори той в гнева си би извършил такава глупост, да анулира брака.

— Вярно е — каза Маркъс, — но аз съм мъж. Тъй като си моя съпруга и мнението ти в случая е без значение, бих могъл да се възползвам от това обстоятелство. По-удобно е, отколкото да се трепя да яздя до Дарлингтън, за да си намеря там някоя проститутка, която да се погрижи за удоволствието ми. Не че ще ми бъде особено приятно с теб, но ще се справя. Дори и на хапчици да получавам удоволствието си, ще ми стигне. Хайде, ела сега тук. Искам да махнеш тая риза.

— Но ти каза, че не желаеш дете от мен. И че ще си отмъстиш на баща ми, като не допуснеш мое дете да го наследи.

— Точно така казах и това имах предвид.

— Не разбирам.

— Не се съмнявам, че не разбираш, но скоро ще ти се удаде. Много те моля да не издаваш никакъв звук, докато те обладавам, Херцогиньо. И на каменен блок да приличаш, все някак ще се справя. Само недей да скимтиш, да стенеш или да цивриш.

— Няма да ме наричаш Лизет, нали?

Смехът му прозвуча неприятно.

— О, не, разбира се. Но възможно е да те нарека Целеста.

Тя пребледня още повече, но потисна дълбоко в себе си зародилата се реакция, без нищо да проличи на лицето й.

— Ти беше в Лондон една единствена нощ.

— Е, и?

— Бил си с тази Целеста през въпросната нощ?

— Да. Доста добре се справи. По-зле от Лизет, но й е простено, защото е от Бристъл, а там може да се упражнява само с груби моряци. Гърдите й бяха изключително впечатляващи с размерите си. Просто не можех да ги обхвана, а дланите ми не са малки. Не че това е от някакво значение. Хайде идвай, Херцогиньо.

Все пак всеки човек имаше гордост и посегателствата върху нея бяха допустими в определени граници.

— Не, Маркъс. Не мисля, че ще дойда — не можеше да понесе и думичка повече от него или каквото и да било. Завъртя се, грабна робата си от края на леглото и тръгна бързо към вратата, обличайки се в движение. Ръката й беше на бравата, когато усети, че той е зад гърба й, докосва я, притиска вратата с дясната си ръка над главата й. Тя се опита да я отвори, но напразно.

Той се наведе, лявата му ръка повдигна косата й, а устните му целунаха шията й.

Тя застина. Робата едва се крепеше на тялото й, защото по неведоми причини коланът й беше изчезнал. Дъхът, а после и устните му затоплиха ухото й.

Тя не мърдаше и не издаваше звук. Не смееше дори да диша.

Много нежно и внимателно той я обърна, вдигна я на ръце и я занесе до леглото, върху което я положи по гръб. Застана над нея, гол и внушителен, и тя не смееше да го погледне, страхувайки се, че вълнението ще я задуши, ако го стори. Той смъкна с рязко движение робата й и каза с усмивка.

— А сега и ризата.

Повдигна бедрата й, за да издърпа ризата до кръста й, после изправи другата половина от тялото й, опря главата й на гърдите си и съблече последната й дреха.

Настани я обратно върху леглото и се опъна на едната си страна до нея. Не я докосна, само наблюдаваше лицето й.

— Толкова студена, толкова сдържана — каза той, приглаждайки назад кичур коса, паднал върху челото й. — Какво друго би могъл да иска човек от съпругата си, която — отгоре на това, е и лейди. Белег на добро възпитание е да се скриват чувствата, които могат да издадат някакви телесни желания. Но за мен е разочарование. Имаш много хубави уши, Херцогиньо — езикът му премина по очертанията на ухото й.

Ставаше все по-трудно, но тя съумяваше да продължава да запазва външно самообладанието си.

— Никога вече не обличай рокля като тази, която носеше снощи — продължи той в ухото й. — Красива е и очевидно скъпа, но е предназначена за куртизанка.

— Искаш да кажеш, че би подхождала на майка ми?

Той замълча за момент.

— Не съм казал такова нещо.

— Боиш се, че и аз ще стана куртизанка, защото е в кръвта ми, а което е в кръвта ми започва да се проявява в дрехите?

— Може би, не знам със сигурност. Не мърдай сега — той се наведе към нея и гърдите му се долепиха до нейните. Очите му се затвориха в желанието му да се отдаде на усещането за жена. Ръката му се спусна към лицето й, премина по скулите, носа и се спря на шията. — Толкова си бяла! — наведе се и целуна шията й там, където пулсираше кръвта. После устните му срещнаха нейните и изгарящата им топлина прогони от главата й всякаква мисъл за Лизет и Целеста. Херцогинята разтвори уста и му предаде на свой ред собствената си топлина и възбуда, набъбващи пулсиращо отвътре й и подтикващи я към освобождаващ вик, който тя се насилваше да сдържа и сдържа.

Ръката му галеше гърдите й, леко ги притискаше и ускоряваше това пулсиране по непоносим начин. Ръцете й се обвиха около гърба му, около плътта, която я очароваше със силата, скрита в нея. В този миг го чувстваше свой; този мъж, който й беше и съпруг, й принадлежеше, макар и за кратко, за времето, когато желанието у него надделяваше над гнева или презрението. Толкова получаваше, с толкова трябваше да се задоволи.

Той вдигна глава и я погледна. Видя руменината, обагрила бузите й, видя как кръвта й бушува в пулсиращите вени. Ръцете й здраво го бяха стиснали.

— Херцогиньо — само каза той и отново се отпусна върху й.

Неразбираеми думи излизаха от устата й като стон; не можеше да ги сдържи, усещайки как цялото му тяло се стреми към нейното. Краката й се разтвориха, за да го приемат.

Тялото й трепереше от възбуда, а дишането му стана накъсано и забързано. Изведнъж той подхвана хълбоците й и я повдигна. После прокара топъл и влажен език по гладката кожа на корема й. Сега цялото й същество пулсираше и си даваше сметка, че ако всичко това спреше, то тя сигурно щеше да експлодира.

Дланите й бяха върху раменете му и лудо стискаха плътта му. После, когато езикът му се заспуска надолу, тя зарови пръсти в косата му и с вик отхвърли глава назад, мятайки я по възглавниците. Тогава устата му се плъзна към черния триъгълник между краката й. Усещанията й бяха неописуеми и тя напълно им се отдаде. Цялото й същество се разтвори за изживявания, които никога не беше и не би могла да си представи. Трудно й беше дори да диша. Тя цялата се беше превърнала в усещане, в лудо вълнение, което разтърсваше сетивата й и изтръгваше викове от устата й. Устните и езикът му продължаваха да изгарят плътта й, а когато усещанията й преминаха точката си на върховно напрежение, движенията им станаха бавни и нежни, но без да се отделят все още от нея; малко по-късно той се отдръпна, изправи се, хвърли поглед надолу към телата им, след това я разтвори и влезе силно и дълбоко в утробата й.

Тя извика и се изви нагоре, така че почти го отхвърли от себе си. Ръцете й се увиха около врата му и притеглиха устните му към нейните. Тя усещаше цялата му тежест и сила, а езикът му проникна надълбоко в устата й — така, както членът му бе проникнал в тялото й. Не мина много време, когато почувства как той се напряга и с още по-голяма сила задълбава в нея. И тя просто засмука стоновете му с устата си и го притисна към себе си. Искаше й се завинаги да останат така. Слети.