Катрин Каултър
Цената на рая (10)

IX

Мрак. По небето — никаква луна или звезди. Надвиснали бяха тежки дъждовни облаци, от които започна да ръми потискащо.

По улица „Де Гренел“ не се мяркаха никакви хора. Тук-там в големите къщи блещукаха свещи.

Литературни салони — помисли си тя.

Мъже, радващи се на съпруги или любовници — беше мисълта на Спиърс.

Префърцунени френски готвачи приготвят префърцунени гозби — помисли си Баджър.

Херцогинята се загърна по-плътно в пелерината си.

— Не, не ме убеждавай — каза тя остро на Баджър. — Няма да вися в сенките в очакване да ми свирнеш. Ще вървим заедно и няма повече какво да се обсъжда.

Няколко метра по-нататък беше жилището на графа.

— Спи — каза Спиърс, сочейки към тъмен прозорец на третия етаж. — Дадох му лауданум само колкото да се унесе.

— Ами ако не може да говори?

— Не се тревожете, Херцогиньо — каза Баджър, — ще поръсим лицето на негова светлост с малко от розовата вода на любовницата му, докато се свести достатъчно, че да изпълнява каквото му е казано.

Тя стрелна Баджър с поглед, но сдържа езика си. По дяволите Маркъс, задето направи всичко толкова оплетено. Но не можеше и да не признае, че й е забавно. Твърде.

— Почти три часа е — каза тя. — Всичко е преценено по време два пъти. Следваме точно Плана. Подкупеното длъжностно лице ще се появи след десет минути. Баджър, как е името му?

— Монсеньор Жюно. Недохранен човечец с жена и четири деца. Вашето предложение му достави истинска радост. Странно, но въпреки че е проклет жабар, аз му имам доверие.

— Ще се погрижи ли всичко да бъде отразено в съответните регистри?

— Ще го направи. Ще разполагате с документите, подписани и подпечатани.

Тя кимна и отстъпи назад, за да даде възможност на Спиърс да отключи вратата, която се отвори с пронизително изскърцване. Спиърс изобщо не се притесни от шума. Пристъпи в тъмния коридор, спря и се заслуша. После се отправи към стълбището наляво, следван от Херцогинята и Баджър. Още веднъж се разнесе оглушителен шум, когато стъпалото й ритна крак на маса. И този път Спиърс изобщо не се разтревожи.

Бяха стигнали средата на тясната стълба, изкачвайки се съвсем безшумно, когато изведнъж отгоре ги освети свещ, а мъжки глас провлече подигравателно.

— Я, колко много крадци са ми дошли на посещение! Или не — не бих си помислил, че точно ти, Спиърс, ще решиш да ме обираш посред нощ.

— Милорд — каза Спиърс спокойно, — оставете, моля ви, оръжието. Пръстите ви най-вероятно не са достатъчно силни да държат оръжие.

— Разбира се, че са. Двамата вдигнахте шум, от който и мъртъвците биха се събудили. Освен това не бях заспал. Вие ли сте с него, Баджър? Защо не… или чакайте, та вие сте трима! Боже Господи!

Маркъс загуби дар слово от изненада.

— Вие! — промълви той най-накрая. — Ще разрешите ли да се поинтересувам от причината, довела ви в апартамента ми в три часа сутринта?

— Да — отговори тя.

— Какво да, дяволите ви взели?

— Можете да се поинтересувате, ако желаете.

— Вие, Баджър и Спиърс. Заговор ли надушвам? В никакъв случай. Какво би могло да събере трима ви в заговор? Спиърс, чак толкова ли се притесняваш, че с издръжката ми няма да мога да изплащам заплатата ти? Показах ти превода от господин Уикд.

— Не, милорд, не съм притеснен, нито присъствието ни тук може да се свърже с обир. Сега ще ми позволите ли да ви придружа обратно до леглото? Ребрата ви сигурно недоволстват от поведението ви. Какалчетата не ви ли дразнят, докато държите тази пушка?

Маркъс произнесе много бавно, натъртвайки на всяка дума.

— Искам да знам какво става тук. Веднага. Не след малко, а моментално. По-точно, ще ви кажа кога да започнете с обясненията си. А сега нека слезем в дневната. Спиърс, можете да показвате пътя и да запалите няколко свещи. Херцогиньо, откакто сте тук, почти не сте отворила уста. Не, че съм очаквал нещо друго. По навик думите ви, оправени към мен, минават през иглени уши. Баджър, подайте й ръка. Не искам да си счупи врата, падайки по моите стълби. Ако нечий врат трябва да бъде счупен, аз ще свърша тази работа. Всички надолу, хайде!

Тя усети как Баджър пое ръката й и леко я стисна.

Усети още как сърцето й тежко тупа. Нейната тромавост беше виновна за устроеното им посрещане. С Маркъс нищо не можеше да се очаква да протече гладко. Никога. Защо не спеше? Явно, лауданумът не е бил достатъчно.

Той слизаше след тях. Беше само по нощница, бос, черната му коса беше разбъркана. Беше чудно как в зашеметението си тя въобще успя да забележи всичко това.

Спиърс беше запалил още няколко свещи. Държеше ги вдигнати високо и отстъпи, за да влязат Херцогинята и Баджър в малката гостна. Постави свещника на една маса, когато и Маркъс се появи.

Тя се извърна с лице към него и забеляза, че продължаваше да държи пушката, насочена срещу тях. Дълга цел с противна дупка в края.

— Сядайте — пушката заповеднически се насочи към едно канапе. Херцогинята седна между двамата мъже.

Походката и приведената му стойка издаваха болките му.

— Трябва да си в леглото, Маркъс. Не е хубаво за ребрата ти.

Смехът му пресекна от острата болка. Пое си дъх.

— Същинска майчица! — каза той. — За това ли сте тук, Херцогиньо? За да лекувате раните ми? За да ми гукате успокояващо?

Тя се взираше в него, без да помръдне.

— Искаш да кажеш — като Лизет?

Маркъс се усмихна.

— Значи Спиърс ви е разказал за ангела ми хранител? Тя си тръгна, малко преди да се появите, Спиърс.

— Но аз…

— Знам. Несъмнено си сложил нещо в чая, който ми даде да пия. Само че, разбираш ли, аз не бях жаден. Исках Лизет.

— Моля ви, милорд.

Маркъс направи движение с оръжието към камериера си да млъкне. Погледът му беше вперен гневно в Херцогинята.

— Хм, не мога да си представя как гукате дори и на розите си. Но пък посред нощ почувствахте, че трябва да дойдете и да се грижите за мен? Страхувахте се, че няма да се радвам да ви видя и ще ви изхвърля, ако се появите посред бял ден? Осмелихте се да се доближите, чак когато бях поставен в безпомощно състояние от безкрайно предания си слуга?

— Друга причина ме доведе тук, Маркъс. Ще говоря само при условие, че седнеш, преди да си се строполил. Умолявам те, Маркъс.

— Не желая да сядам.

Тя се изправи и доближи до него. Лицето му беше в сянката на светлината от свещите, но по него се забелязваха белезите от изтощение, насиненото око и подутата челюст.

— Състоянието ти не е никак добро, Маркъс.

Той не помръдна, докато тя пристъпваше към него. После любезно я помоли да спре, протегна лявата си ръка и нежно обхвана с пръсти гърлото й.

— Кажи ми ще наследя ли петдесетте ти хиляди лири, ако пукнеш?

— Най-вероятно, въпреки че не мисля на баща ми дори да му е минавала подобна мисъл. Или може да отидат за американците. Не знам. Трябва да питам господин Уикс.

— Да речем, че те поудуша.

— Не ми се вярва който и да е от господата Спиърс или Баджър да го допуснат.

— Те не те познават, както аз те познавам. Иначе щяха да посрещнат с ентусиазъм действията ми.

— Истината е, че изобщо не ме познаваш.

Той сви рамене и лицето му се присви. Сякаш всяко движение усилваше тъпата болка в ребрата му.

— Всъщност не ме е грижа. А сега ми кажете защо тримата се промъкнахте в къщата ми. Веднага!

В този момент откъм входната врата долетя едва доловимо, крадливо почукване. Заговорническо. Сащисаният Маркъс се обърна по посока на звука. За секунда и Спиърс, и Баджър се метнаха върху му. Маркъс се опита да се бори, но не му достигаха сили и за кратко време беше проснат върху килима. Спиърс много внимателно измъкна пушката от дясната му ръка.

— Милорд — обърна се той към него съчувствено, — боя се, че сега се налага да пийнете малко чай. Ще имате ли нещо против?

— Уволнен сте, Спиърс.

— Херцогиньо, това е монсеньор Жюно. Пуснете го да влезе — каза тихо Баджър.

Последвалите десет минути преминаха в такава тишина, че на Херцогинята й се стори, че ще се задуши от нея. Спиърс и Баджър се мъчеха да държат устата на граф Чейз отворена, за да налеят в нея чай, примесен с лауданум, и в крайна сметка съумяха да го сторят, преодолявайки упоритата съпротива. Над тях, ням като риба, беше застанал монсеньор Жюно, държащ в ръката си свещ. Изглежда му беше забавно.

Маркъс падна по гръб. Виждаше се усилието, с което се съпротивляваше на наркотика, но безуспешно. Сърцето й се късаше, като го гледаше, но не беше време за скрупули. Планът оставаше непроменен въпреки настъпилите усложнения. Друг начин за собственото му спасение нямаше.

Тя нежно докосна брадата му с връхчетата на пръстите си.

— Всичко ще бъде наред, Маркъс. Обещавам ти. Не се тревожи, само лежи спокойно, моля те.

Гласът му прозвуча завалено.

— Ще те убия, Херцогиньо.

— Може би ще ти се иска, но няма да го направиш.

— Не знам какво става, но ще те убия.

Монсеньор Жюно приближи.

— Готов ли е той за церемонията?

Погледът на графа беше замъглен и с всяка минута той ставаше все по-кротък.

— След две минути ще бъде готов — заключи Спиърс.

След още четири минути монсеньор Жюно весело заяви.

— Честито, миледи. Вече сте графиня Чейз. Много забавно бе да се види как негова светлост каза да, когато господин Спиърс леко го сръга. Ще трябва и да напише името си в брачното свидетелство.

Спиърс подкрепяше ръката на господаря си, но общо взето графът съумя четливо да се подпише. Тя сложи своя подпис до неговия. Извади от джоба на пелерината си изящна златна халка и я сложи на безименния си пръст.

— Добре — каза графиня Чейз и им се усмихна. — Готово.

— Няма да има вече изпъден граф — потри ръце Баджър.

— Чудя се — каза Спиърс, — дали негова светлост ще си спомня, че се освободи от услугите ми, когато се събуди.

Монсеньор Жюно се засмя.

— Това е най-интересната ми нощ, откакто руски снаряд почти разруши жилището ми преди два месеца.

 

 

Маркъс отвори едното си око. Над главата му се стелеше бял балдахин. Нещо не беше както трябва. Дори и да приемеше, че се намира в спалнята на Лизет, над леглото й нямаше драперии, а голямо огледало.

Бавно отвори и другото око. Отляво, през широк прозорец нахлуваше слънчевата светлина. Бе късна утрин, ако не се заблуждаваше. Беше легнал с нощницата си — странно, никога не го правеше.

Седна в леглото и разтърси глава, опитвайки се да проясни мозъка си. Намираше се в женска спалня. Мебелите бяха в златисто и бледозелено, всичко изглеждаше нежно и крехко. Не като в мъжка стая.

Застина дочувайки стъпки пред вратата, намираща се срещу леглото. Вратата бавно се отвори.

Влезе Херцогинята с поднос в ръце. Обърна се и внимателно затвори вратата с крака си.

— Значи не е било сън — започна Маркъс. — Ти дойде късно посред нощ в къщата ми и се канеше да вършиш нещо лошо! Какво беше намислила?

— Добро утро, Маркъс. Донесла съм ти закуска.

— С теб бяха Спиърс и Баджър. Спомням си как на вратата се почука и двамата негодници ме повалиха на земята и ми взеха оръжието. След това… — смръщи чело в опит да си припомни, — ти ме упои.

— Да, необходимо беше. Упорит човек си ти, Маркъс.

Той се размърда неспокойно и тя го запита със загрижения вид на бавачка с двегодишен повереник.

— Мога ли да ти помогна?

— Ако моментално не напуснеш стаята, ще се облекча пред очите ти, Херцогиньо. Не ме възпира никакъв срам.

Когато тя не помръдна, а остана взряна в него, Маркъс отхвърли завивките и спусна косматите си крака на пода. Без да каже дума, тя просто се обърна, постави таблата на една маса и излезе от спалнята.

Завръщайки се, тя го завари да унищожава закуската, която му беше донесла. Кифличките бяха топли и хрупкави, а кафето — горещо и силно. Нощницата си беше омотал около кръста.

— Болят ли те ребрата?

Той издаде грухтящ звук и отпи от кафето си.

Изглеждаше като пират — с насиненото око, приличната на четина брада, разрошената коса и белезите на челюстта.

Вниманието му беше заето изключително от закуската. Засега Херцогинята бе напълно изхвърлена от кръга на интересуващите го обекти.

Братовчедка му се настани на стол срещу него и си наля чаша кафе от разкошен кафеник от майсенски порцелан.

В този момент Маркъс се обади и в гласа му звучеше надигащата се буря.

— Ще те убия. Херцогиньо. След закуска.

— Но ти все още не знаеш защо го искаш и дали ще продължаваш да го искаш след закуска.

— Ще искам, няма значение за…

— Аз съм твоя съпруга.

Ръката му, поднасяща кифличка към устата, застина на половината разстояние до нея и така си остана. Маркъс разтърси глава, потръпна от болката в ребрата, причинена от движението му, после пак разтърси глава.

Последната му реплика прозвуча изключително учтиво.

— Моля за извинение, не разбрах?

— Твоя съпруга съм. Ние сме женени.

Все още смисълът на думите не успяваше да стигне до съзнанието му. Тя протегна ръка към него и Маркъс с удивление загледа безименния й пръст, които тя помаха насреща му.

Очите му видяха гладката златна халка. Без да ги отмества, той попита.

— Казваш, че си моя съпруга?

— Да. Мога всичко да обясня, ако ми разрешиш.

— О, да, разрешавам ти. После ще те убия.

— Упоихме те. Аз настоявах, защото знаех, че никога няма да се съгласиш. Прекалено горд и упорит си. Нямаше да се вслушаш в гласа на разума.

— Спиърс ти помогна.

— Да, както и Баджър. Надявам се да не се сърдиш на никого от тях. Те бяха убедени, че каквото вършим е правилно. Не искаха да се примирят да загубиш наследството си заради…

— Да, Херцогиньо? Заради какво?

— Заради ината и лошотията си. И защото си въобразяваш, че по някакъв начин отмъщаваш на баща ми, който е мъртъв и понятие си няма от твоите фантазии. И защото съм ти толкова противна.

— Ясно. Значи първо Спиърс се опита да ме упои, без да си дава сметка, че желаех Лизет повече от гадния му чай, който не изпих. Затова чух как се намъкнахте в апартамента ми. Може би трябваше да ви застрелям.

— На шестнадесети юни изтичаше срокът, Маркъс. Американският клон на фамилията Уиндъм можеше да наследи всичко. Не можех да го допусна. Сигурна съм, че го разбираш.

— Мога ли да попитам откога датира планът ти?

— От сутринта, когато избяга.

— Не съм избягал. Махнах се оттам, където нямах място — млъкна и се облегна в креслото си, загледан в пръстите си, които барабаняха по масата. — Никога вече не исках да зървам Чейз Парк, разбираш ли?

— Не ти се налага, въпреки че го притежаваш. Всичките ти притеснения отпадат. Няма да разчиташ само на издръжката, няма да е необходимо господин Уикс да дава разрешение за всяко твое действие. Ти контролираш всичко, Маркъс.

— И единствената цена е ти да бъдеш моя жена.

Думите бяха произнесени като спокойна констатация и въпреки това тя цялата се напрегна. Щеше да има още, тя едва ли не долавяше какво стои на върха на езика му. И сякаш просто сама си просеше обиди с изречението си в отговор на неговото.

— Надявам се, моля се представата ти за мен като съпруга да не е прекалено отблъскваща.

— Не мога да те възприема като своя съпруга. Вчера аз бях ерген, с очарователна любовница и тримесечна издръжка от двеста лири. Тази сутрин се събуждам като граф. А аз се разделих с графската титла, Херцогиньо, и повече не желая да я нося.

— Защо тогава се би с мъжа, нарекъл те изпъдения граф?

С вик графът скочи на крака и едва не събори масата. Едната от чашките с кафе се преобърна и тя загледа как течността закапа, събра се в тънка струйка и се стече през ръба на масата към пода.

— Пак тоя проклетник Спиърс! Ще го убия, след като се погрижа за теб. Да не би планът да е скроен и от трима ви?

Лицето му беше побеляло, а юмруците — плътно свити. Херцогинята се съмняваше, че дори усеща болката в ребрата си. Най-накрая чашата на търпението му окончателно беше преляла и нервите му напълно бяха излезли от контрол. Тя бавно се изправи и застана лице в лице с него.

— Маркъс, не е нужно да живеем заедно като примерни съпруг и съпруга. Честно казано, възнамерявах да се върна в Лондон в края на седмицата, за да не ти се мяркам пред очите. Стана това, което исках да стане. Нещата се подредиха така, както трябва. Уверена съм, че можеш да ми простиш или поне да ме забравиш и да прогониш гнева си към мен.

— Проклета жертвена овца! Няма да приема това положение, Херцогиньо. Ти ме измами, за което си послужи с камериера ми, упои ме, и всичко това, за да ме върнеш там, където не искам да бъда. Забравила ли си какво казах на господин Уикс? Не искам тая титла и нищо свързано с нея! Проклетият кретен Тревор ще бъде следващият граф — замълча и разтърка брадичката си с ръка. — Е, това все още може да се уреди, нали? Мисловните ми процеси не протичат с нормалната си скорост тази сутрин, без съмнение под въздействие на лауданума, който изсипахте в устата ми. Но се опитвам да мисля. Ще трябва да се насиля да спя с теб, вероятно нееднократно, за да забременееш. Ами ако се окаже момиче? Тогава ще се наложи да се насилвам да те обладавам отново, докато се сдобием с мъжка рожба — може би отиваше твърде далеч в обидите си. Хич не го беше грижа. — Да бъда добър любовник в твоето легло е повече от възможностите ми, Херцогиньо. Както казах на господин Уикс, прекалено е да искат от теб да шепнеш възбуждащи думи на абсолютно безчувствена жена. Нито думичка, Херцогиньо? Че какво друго съм очаквал? Как съумя да събереш сили да произнесеш брачните клетви на незабравимата ни сватбена церемония? От теб лъха мраз. Ще трябва да накарам Лизет да легне до теб, за да мога да я гледам, докато изпълнявам съпружеските си задължения — да я чувам как се смее, стене и вика, за да се насиля да те докосна.

Оскърбленията не спираха и всяко едно от тях режеше живо месо, но този път тя беше отишла твърде далеч. Извинения нямаше да последват. Пък и в думите му можеше да се съдържа истина.

Нападките му й причиняваха болка, но не и гняв. Пред задъханото му дишане тя вметна.

— Това не може да ти е известно, Маркъс.

— За какво говориш, мътните те взели?

— Дали ще имаш нужда от любовницата си.

Само като погледнеше коварното й лице, болката в ребрата му сякаш се изпаряваше.

— Не вярвам на абсолютно нищо от досега чутото. Ще прекарам деня, претегляйки доводите за и против удушването ти. Изпрати ми Спиърс. Имам среща с Уелингтън, която изобщо не възнамерявам да пропусна.

Тя само кимна и излезе.