Аманда Куик
Любов по неволя (8)

7

— Поздравявам ви за клиентката. — Тобиас се протегна доволно и се настани по-удобно на седалката на каретата. — Винаги е много приятно, когато знаеш, че можеш да изпратиш на някого сметката, когато приключиш разследванията си.

— За малко не я загубих и за това трябва да благодаря на вас. — Лавиния се загърна по-плътно в практичната си вълнена наметка, за да се предпази от влажния студ навън. — Мисля, че не можехте да бъдете по-неучтив, даже да се бяхте опитали.

Тобиас се усмихна невинно.

— Не аз я помолих за името на шивачката й, нали?

Лавиния се направи, че не го чува, и се извърна настрана, за да погледне през прозорчето на каретата.

Днес Лондон беше почти изцяло в сиво. Мокрият паваж просветваше под дълбоко надвисналото небе. Дъждът беше прогонил повечето хора от улиците. Малкото, които се бяха престрашили да излязат в това време, се криеха в каретите си или тичаха от един вход към следващия. Кочияшите седяха свити на седалките си, увити в палта с високи яки, нахлупили шапки над ушите.

— Искате ли да чуете един съвет от мен? — попита меко Тобиас.

— Съвет от вас? Не държа особено.

— Въпреки това ще ви кажа няколко мъдри думи, които би трябвало да следвате, ако желаете да продължите в избраната професия.

Макар и неохотно, Лавиния отдели поглед от мрачната улица и съсредоточи вниманието си върху своя спътник. Все пак той има повече опит от теб, напомни си тя.

— Какъв е съветът ви, сър?

— Никога повече не се разплаквайте, когато клиентът ви разказва тъжната си история. Това му внушава чувството, че ще му вярват, каквото и да разкаже. Моят опит показва, че клиентите често лъжат. Не е необходимо да ги окуражаваме да го правят, като се разчувстваме.

Лавиния го погледна втренчено.

— Нима твърдите, че мисис Доув ни е излъгала?

Тобиас вдигна рамене.

— Клиентите винаги лъжат. Ако желаете да упражнявате тази професия още известно време, съблюдавайте този факт.

Лавиния стисна ръце в юмруци.

— Убедена съм, че мисис Доув не е измислила историята си.

— Защо сте толкова сигурна?

Тя вирна брадичка.

— Имам непогрешим инстинкт.

Тобиас се засмя одобрително.

— Добре, вярвам ви.

Този човек продължава да ме вбесява, помисли си Лавиния.

— Позволете да допълня, сър, че някога родителите ми бяха способни месмеристи. И двамата умееха да лекуват. Асистирах им още като дете. След като починаха, известно време печелих прехраната си като лечителка. За да постигне желания успех в лечението, терапевтът трябва да умее да усеща пациентите си. Да се вживява в страданието им. Баща ми многократно ме е уверявал, че имам талант за подобни занимания.

— Виж ти! Не знаех, че партньорката ми е терапевт-месмерист. С какво съм заслужил тази чест?

Лавиния го дари с ледена усмивка.

— Радвам се, че това ви развеселява, сър, но то не променя нищо във факта, че вярвам в историята на мисис Доув. — Направи кратка пауза и заключи: — Всъщност на по-голямата част от нея.

Мъжът вдигна рамене.

— Признавам, че дамата не е измислила цялата история. Предполагам, че е достатъчно умна да знае, че разказът звучи много по-достоверно, когато смесваш факти с измислени детайли.

— Вие сте циничен, мистър Марч.

— В нашата професия това е извънредно полезно качество.

Лавиния събра вежди.

— Едно обаче е сигурно. Мисис Доув е обичала своя починал съпруг.

— Ако останете още известно време в този занаят, ще разберете, че всички клиенти лъжат, когато става въпрос за любов.

Каретата спря, преди Лавиния да е намерила отговор на забележката му. Тобиас отвори вратичката и слезе. В движенията му няма лекота, каза си за пореден път Лавиния. Слиза от каретата в позата на човек, който страда от болки. Ала когато се обърна да й помогне, лицето му беше безизразно.

Като усети силата на ръката му, по тялото й пробяга тръпка. Позволи му да я заведе в най-близкия вход, за да са на сухо, и се опита да пренебрегне вълнението си, като се направи, че се интересува от обстановката.

Хаф Крисчънт Лейн беше тясна, виеща се уличка, минаваща през ниско, сенчесто площадче, заобиколено от стари зидове. Вероятно тук никога не грее слънце, помисли си с трепет Лавиния. В мрачен ден като днешния мястото изглеждаше невероятно потискащо.

Тобиас почука на една врата. Скоро отвътре се чуха стъпки. След минута се появи възрастна икономка и огледа недоверчиво посетителя.

— Какво желаете? — попита високо тя и Тобиас веднага разбра, че недочува. Отстъпи крачка назад и отговори:

— Желая да говоря с мисис Воун.

— С кого? — извика икономката и сложи ръка зад ухото си.

— Искаме да говорим с дамата, която моделира восък — отговори този път Лавиния, подчертавайки всяка дума.

— Тогава трябва да си купите билети — заяви още по-високо икономката. — Мисис Воун не пуска никого да види работите й, ако не си е купил билет. Това е галерия, разбирате ли? Много хора я използват безсъвестно. Заявяват, че искат да поръчат нещо, но щом влязат вътре, разглеждат скулптурите и изчезват.

— Ние не сме тук, за да разгледаме восъчните скулптури. — Лавиния също повиши глас. — Искаме да обсъдим с нея друг въпрос.

— Чувала съм всякакви извинения. Вече не им вярвам. Никой не влиза вътре без билет.

— Е, добре, ще си купим билети. — Тобиас сложи няколко монети в ръката на икономката. — Това достатъчно ли е за два?

Възрастната жена поднесе монетите към очите си.

— Достатъчно е, сър. Заповядайте!

Тя отстъпи назад и Лавиния влезе в ниския, слабо осветен коридор. Тобиас я следваше по петите. Когато вратата се затвори зад тях, сенките станаха още по-дълбоки.

Икономката заситни пред тях.

— Оттук, моля!

Лавиния хвърли поглед към Тобиас. Той направи леко движение и й даде знак да мине пред него.

Без да говорят, двамата последваха икономката до края на коридора. Тя отвори вратата с театрален жест и извика:

— Влезте, влезте! Мисис Воун ей сега ще дойде.

— Благодаря ви. — Лавиния влезе първа в слабо осветената зала и изведнъж спря. Там имаше и други хора. Поне две дузини. — Не знаех, че мисис Воун има гости.

Икономката се закиска и затвори вратата, оставяйки Тобиас и Лавиния в препълненото помещение.

Двата тесни прозореца бяха закрити с тежки завеси и спираха малкото светлина, която идваше отвън. В голям, богато украсен канделабър, поставен на пианото, горяха две тънки свещи. В стаята се носеше леден полъх, който идваше от дълбоките сенки и обгръщаше посетителите. Лавиния се огледа и видя, че в камината не гори огън.

Другите гости стояха и седяха в най-различни пози. Млад мъж с елегантно вързана вратовръзка седеше във високо кресло и четеше, макар че до него нямаше свещ, която да осветява книгата. Краката му бяха небрежно кръстосани. Закръглена жена в рокля с дълги ръкави, украсени със снежнобели рюшове, седеше на столчето пред пианото. Носеше колосана бяла престилка, а гъстата сива коса беше скрита под дантелено боне. Пръстите бяха вдигнати над клавишите, сякаш тъкмо беше изсвирила поредната пиеса и смяташе да започне нова. В близост до студената камина седеше мъж с полупразна чаша бренди в ръка. До него двама джентълмени играеха партия шах.

В дългото, тясно помещение беше надвиснала зловеща тишина. Нито една глава не се обърна, за да погледне новодошлите. Никой не се раздвижи. Никой не заговори. Пианото остана безмълвно. Сякаш всички в стаята бяха замръзнали завинаги в миг от всекидневните си занимания.

— Велики боже — пошепна Лавиния.

Тобиас мина покрай нея и отиде до мястото, където играчите на шах седяха пред недовършената си игра.

— Смайващо — промълви той. — Виждал съм доста восъчни скулптури, но нито една не беше истинска като тези.

Лавиния отиде бавно до фигурата, която четеше книга. Восъчната глава беше сведена под напълно естествен ъгъл. Стъклените очи сякаш поглъщаха думите в книгата. Челото беше леко смръщено, а по гърба на ръката, която държеше книгата, растяха тънки косъмчета.

— Очаквам всеки миг някой да се раздвижи и да заговори — изрече шепнешком тя. — Готова съм да се закълна, че виждам синкава кръв във вените им, а бузите на жената са така очарователно бледи. Става ти някак страшно, нали?

— Племенницата ви каза, че повечето художници, които работят с восък, използват облекло и накити, за да направят фигурите си живи. — Тобиас застана пред жена в модна рокля. Пръстите на ръката й небрежно си играеха с ветрилото. Усмивката издаваше плахост. — Мисис Воун обаче е майсторка в занаята си и не прибягва до евтини трикове. Тези статуи са превъзходно моделирани.

Фигурата с престилка и боне на пианото се поклони.

— Благодаря, сър — изрече тя с весел смях.

Лавиния едва не изпищя и бързо направи няколко крачки назад. При това се удари в млад денди, който я наблюдаваше със смръщено чело през монокъла си. Отскочи настрана, сякаш фигурата бе протегнала ръка да я докосне, и за малко не изпусна пакета, който носеше в дясната си ръка.

Ала се овладя бързо, нарече се глупачка, приглади палтото си и се усмихна учтиво.

— Мисис Воун, предполагам?

— Да, жива. От плът и кръв.

— Аз съм мисис Лейк, а това е мистър Марч.

Мисис Воун стана от столчето пред пианото. Когато се усмихваше, на бузите й се появяваха очарователни трапчинки.

— Добре дошли в моето изложбено помещение. Можете да разглеждате фигурите толкова дълго, колкото желаете.

Тобиас наклони глава.

— Моите поздравления, мадам. Изработката е прекрасна.

— Вашето възхищение е балсам за душата ми, сър. — Мисис Воун погледна Лавиния и големите й очи светнаха развеселено. — Но нещо ми казва, че мисис Лейк е малко по-сдържана и мнението си.

— В никакъв случай — възрази бързо Лавиния. — Причината за мълчанието ми е, че не очаквах да видя такава… сбирка. Поразена съм, наистина съм поразена. Когато влязох, бях убедена, че помещението е пълно с нормални хора, които… как да кажа…

— Хора, които не са истински живи, но и не са истински мъртви. Това ли е, което искате да кажете?

Лавиния се усмихна слабо.

— Вашето умение е впечатляващо.

— Благодаря, мисис Лейк. Но въпреки това ми позволете да отбележа, че вие не сте от хората, които се сприятеляват с изкуството ми, както обичам да се изразявам.

— О, не, наистина! Работата е там, че фигурите ви са прекалено истински. — Изглеждат като трупове, но как да й го кажа в лицето, помисли си гневно тя. Не беше редно да критикува художничката в собствения й дом. Всеки знаеше, че хората на изкуството са ексцентрични и с непредвидим темперамент.

Мисис Воун се засмя и отново показа трапчинките си. Направи успокояващ жест с ръка и каза:

— Не е нужно да се притеснявате, че можете да ме обидите, мисис Лейк. Напълно съзнавам, че фигурите ми не са по вкуса на всеки.

— Аз съм сигурен, че всеки ги намира интересни — обади се Тобиас.

— Въпреки това съм уверена, че нямате намерение да ми предложите хонорар за семеен портрет.

— Вие сте наблюдателен човек, мисис Воун. — Тобиас попила внимателно лебедовата шия на восъчната жена с ветрилото. — Може би тъкмо заради това фигурите ви са толкова близки до живота.

Мисис Воун отново се засмя с перления си смях.

— Гордея се, че мога да разчитам истината, скрита под повърхността. Прав сте — тази способност е ключът към създаването на добър портрет. Но истинският художник се нуждае от много повече, за да събуди една фигура за живот. Детайлите са изключително важни. Малките линии в ъглите на очите. Точното място на вените, за да изглежда, че в тях тече кръв. За такива неща трябва да се внимава.

Тобиас кимна утвърдително.

— Разбирам.

Лавиния си припомни многото подробности във восъчната скулптура, която беше донесла, и се вцепени. Ами ако съдбата ги бе довела право при убиеца? В този миг улови погледа на Тобиас.

Той поклати леко глава.

Лавиния пое дълбоко дъх, за да се овладее. Разбира се, той беше прав. Би било прекалено голяма случайност. Но колко художници имаше в Лондон, които работеха с восък? Сигурно не толкова много. Без да се колебае, Емелин бе посочила мисис Воун като най-способната майсторка на восъчни скулптури.

Сякаш бе прочела мислите на Лавиния, мисис Воун я изгледа със знаещ поглед и се ухили широко. Лавиния се постара да се отърси от усещането за неловкост. Какво ставаше с нея, по дяволите? Защо мислите й се объркваха? Невъзможно беше да си представиш тази дребна, весела жена като убийца.

— Днес дойдохме при вас, за да ви зададем няколко въпроса, мисис Воун — започна тя.

— Искате да говорим за моето изкуство? — Мисис Воун засия. — Колко интересно. Много обичам да говоря за работата си.

Лавиния положи пакета, който носеше, на близката масичка.

— Ще бъдете ли така добра да разгледате тази восъчна скулптура и да ни кажете какво знаете за художника, който я е създал? Ще ви бъдем много благодарни.

— Нима работата не е подписана? — Мисис Воун направи крачка към масичката. — Колко необикновено.

— Като видите какво представлява скулптурата, ще разберете защо художникът не си е направил труда да я подпише — отзова се с лека подигравка Тобиас.

Лавиния развърза копринения шнур, който затваряше вързопчето. Платното се свлече и разкри неприятната сцена.

— Боже господи… — Мисис Воун извади от джоба на престилката си сребърни очила и ги сложи на носа си. — Боже господи… — Погледът й обхождаше всеки сантиметър от сцената.

На челото й се появиха загрижени бръчки. Вдигна восъчната сцена и я отнесе в другия край на помещението, където я постави върху пианото. Лавиния я последва. Застана зад художничката и проследи как пламъчетата на свещите в канделабъра хвърляха трепкаща светлина върху миниатюрната бална зала и мъртвата жена в зелена рокля.

— Права ли съм да предполагам, че това не е сцена от роман или пиеса? — попита мисис Воун, без да сваля поглед от фигурата.

— Правилно предположихте. — Тобиас застана до Лавиния. — Ние смятаме, че това е заплаха. Искаме да намерим художника, който е създал сцената, за да разберем кой я е поръчал.

— Наистина — пошепна задавено мисис Воун. — Напълно разбираемо е, че изпитвате това желание. В тази малка сцена е заложено голямо зло. Силен гняв. Силна омраза. До вас ли е била изпратена, мисис Лейк? Не, не може да бъде. Косата е руса, със сребърни нишки. Вие сте още млада жена и косата ви е червена, нали?

Тобиас хвърли загадъчен поглед към спътницата си.

— Много червена.

Тя го удостои със зъл поглед.

— Не сме тук, за да говорим за лични неща, сър.

— Само казах…

Не, не е само това, помисли си с внезапна неловкост Лавиния и се запита дали пък Тобиас не е един от мъжете, които не понасят жени с червени коси. Сигурно вярваше в глупостите за огнен темперамент и тежък характер, които се разправяха за червенокосите.

Мисис Воун вдигна глава.

— Ще ми кажете ли как малката сцена попадна при вас?

— Оставили са я на прага на една позната — отговори спокойно Тобиас.

— Колко странно. — Мисис Воун се поколеба. — Трябва да кажа, че въпреки недвусмисленото послание, скрито в нея, сцената е елегантно моделирана.

— Виждали ли сте и други сцени с това качество? — попита Лавиния.

— С изключение на моите, искате да кажете? Не. — Мисис Воун свали бавно очилата си. — Никога не съм виждала подобно нещо. Редовно посещавам галериите и изложбите на моите конкуренти и със сигурност щях да си спомня за толкова добро изпълнение.

— Значи предполагате, че художникът не излага скулптурите си публично? — попита Тобиас.

Мисис Воун смръщи чело.

— Не бих могла да предположа такова нещо, сър. Художник с такъв талант със сигурност изпитва потребности да покаже работите си и да потърси оценката на публиката.

— Освен това трябва някак да печели прехраната си — допълни Лавиния.

Мисис Воун решително поклати глава.

— Не става въпрос само за пари, мисис Лейк. Ако художникът е богат, парите нямат значение.

Лавиния се взираше упорито в жената с ветрилото.

— Разбирам.

— Трябва да знаете, че в Лондон няма много експерти по моделиране с восък — продължи мисис Воун. — Боя се, че работата с восък постепенно губи значението си и от изкуство се превръща в един вид забавление, което привлича главно ученици и чираци. Според мен вината е в нерадостните събития във Франция. Всички мъртвешки маски, които мадам Тюсо бе принудена да направи, след като гилотината си свърши работата… Публиката престана да харесва изкуство, което я ужасява.

Сякаш собствените й фигури не предизвикват у мен тръпки на ужас, помисли си Лавиния.

— Много съм ви благодарна за всичко, което ни казахте. — Тя вдигна сцената от пианото и се зае да я увие отново в платното. — Надявах се, че ще можете да ни дадете някои указания за художника, който я е създал. Но както изглежда, ще се наложи да продължим разследването в друга посока.

Кръглото лице на мисис Воун внезапно загуби цялата си веселост.

— Надявам се да бъдете предпазливи.

Очите на Тобиас блеснаха заинтересовано.

— Какво имате предвид, мадам?

Мисис Воун изчака Лавиния да стегне вързопчето с шнура.

— Който и да е моделирал тази сцена, очевидно е имал намерението да заплаши лицето, на което я е изпратил.

Лавиния си припомни дивия ужас, който се четеше в очите на мисис Доув.

— Ако е така, смея да ви уверя, че е постигнал целта си.

Мисис Воун стисна устни.

— Съжалявам, че не мога да ви кажа името на художника, който е създал сцената. Но ви уверявам, че търсите човек, който се разкъсва от жажда за отмъщение… или може би за наказание. Моят опит показва, че има само едно чувство, което се превръща в силна, непоколебима омраза.

Лавиния спря насред движението.

— И кое е то, мисис Воун?

— Любовта. — Художничката се усмихна и в очите й се върна част от предишната ведрост. — Това е най-опасното чувство, повярвайте.