Аманда Куик
Любов по неволя (7)

6

Беше ранна вечер, когато Тобиас влезе с бавни стъпки в клуба си. Тишината в голямата стая се нарушаваше само от приглушеното шумолене на вестниците, от тихо потракващите чаши върху чинийките и от прозвъняване на стъкло. Повечето мъже, потънали в дълбоките кресла около камината, бяха с посивели коси.

В този час почти всички седнали в клуба бяха на възраст, когато човек се интересува повече от вист и акции, отколкото от мода и любовници. По това време младите членове на клуба или се учеха да стрелят с пистолети, или имаха час при шивачите си.

Съпругите и любовниците им вероятно са на покупки, размишляваше мрачно Тобиас. И едните, и другите посещаваха едни и същи шивачки и шапкарки. Често се случваше жената и любовницата на един джентълмен да се скарат за някое парче плат. Обикновено в подобни случаи се очакваше съпругата да се оттегли с достойнство.

Обаче ако засегнатата съпруга притежава огнения темперамент и безогледното упорство на Лавиния, тежко и горко на любовницата, продължи да размишлява Тобиас и на лицето му изгря усмивка. Ще има да хвърчат парчета муселин! Тази представа го развесели още повече и лошото му настроение отлетя. После му хрумна мисълта, че като свърши с любовницата, Лавиния без съмнение ще се нахвърли върху съпруга си и ще го направи на пух и прах. Усмивката му угасна.

— А, ето ви и вас, Марч. — Лорд Крекбърн остави вестника и изгледа Тобиас над рамката на очилата си. — Знаех си, че ще дойдете рано.

— Добър ден, сър. — Тобиас се настани в креслото от другата страна на камината и несъзнателно разтри ранения си крак. — Много мъдро сте постъпили, като сте си намерили място до огъня. Следобедът не е много приятен за разходка. Дъждът е осеял улиците с кални локви.

— От тридесет години не съм се излагал на опасността да ходя пеш по улиците. — Крекбърн вдигна високо сивите си вежди. — Предпочитам другите да идват при мен.

— Да, да, знам.

Крекбърн почти не напускаше любимия си клуб, откакто преди десет години бе загубил съпругата си. Тобиас разговаряше с него винаги тук.

Приятелството им беше започнало преди повече от двадесет години, в деня, когато Тобиас завърши Оксфорд и се появи в Лондон почти без средства. Късметът му се усмихна и бе назначен за секретар на Крекбърн. И до днес не можеше да си обясни защо един граф, мъж с безупречен произход, голямо богатство и лични връзки с най-високопоставените членове на обществото се съгласи да приеме него, неопитния младеж без семейство и без препоръки. Оттогава му беше благодарен и благодарността му щеше да трае вечно.

Преди пет години престана да урежда финансовите и обществените дела на Крекбърн и започна да работи като един вид частен детектив. Ала и днес ценеше високо съвета на стария си приятел. Освен това навикът на Крекбърн да прекарва голяма част от деня в своя клуб го правеше полезен източник на всевъзможни слухове и клюки. Старецът се интересуваше живо от градските новини и винаги беше готов да ги разкаже на бившия си секретар.

Крекбърн зашумоля с вестника си и отново вдигна глава.

— Научих, че някакъв картоиграч бил убит миналата вечер. Вярно ли е?

— Впечатлен съм. — Тобиас се усмихна иронично. — Кой ви каза тази новина? Нима е публикувана във вестниците?

— О, не. Сутринта слушах разговора на масата за карти. Името Холтън Феликс, естествено, ми е познато. Нали само преди два дни ме попитахте какво знам за него. Значи е мъртъв?

— Със сигурност. Някой му е разбил главата с тежък предмет.

— Хмм… — Крекбърн отново прелисти вестника си. — А какво стана с дневника, който трябва да намерите за Невил?

Тобиас протегна крака към огъня.

— Когато пристигнах на местопрестъплението, дневникът беше изчезнал.

— Разбирам. Каква нещастна случайност. Невил със сигурност не се е зарадвал да го чуе.

— Разбира се, че не.

— Имате ли представа къде да търсите сега?

— Още не, но уведомих информаторите си, че съм силно заинтересован от всяка следа, която би могла да ме доведе до проклетия дневник. — Тобиас се поколеба. — Струва ми се, че има ново развитие на въпроса.

— И какво е то?

— Бях принуден да се съюзя с един човек. Да го взема за партньор. Именно той намери следа, която може да се окаже много полезна.

Крекбърн вдигна глава и в очите му светна учудване.

— Партньор? За Антъни ли говорите?

— О, не. Антъни ми помага с удоволствие и вероятно ще продължи и занапред. Но съм му обяснил, че не желая да се замесва твърде дълбоко в моите дела.

Крекбърн се разсмя дрезгаво.

— Макар че работата му харесва?

— Това не е най-важното. — Тобиас скръсти ръце и се загледа в огъня. — Това не е работа за джентълмен. Човек винаги залага на опасността да стане шпионин, а доходността на занаята е, меко казано, непредвидима. Обещах на Ан, че ще се погрижа брат й да стане стабилен, уважаван човек. Най-големият й страх беше, че и Антъни ще свърши в игралните салони като баща им.

— И какво? Младият Антъни показва ли интерес към стабилна и уважавана кариера? — попита с лека подигравка Крекбърн.

— Още не — призна Тобиас. — Но той едва е навършил двадесет и една година. В момента вниманието му се колебае между куп неща, включително точни науки, антики, изкуство и стиховете на Байрон.

— Ако всичко това се провали, можете все пак да му предложите да си опита късмета като рицар.

— Боя се, че шансовете на Антъни да се запознае с богата наследница, камо ли пък да се ожени за нея, са нищожни — усмихна се Тобиас. — Дори ако по случайност се срещне с такава жена, убеден съм, че лошото му мнение за младите дами, които се интересуват само от дрехи и клюки, ще осуети усилията му да стане добър съпруг още преди да е тръгнал по този път.

— Вижте, скъпи приятелю, аз на ваше място не бих си блъскал толкова главата за бъдещето на младежа — посъветва го с усмивка Крекбърн. — Моят опит показва, че младите мъже са склонни да вземат свои решения. За нас не остава нищо, освен да им пожелаем щастие. А сега ми разкажете за новия си партньор.

— Партньорът ми е жена. Казва се мисис Лейк. Може би ще си спомните, че и друг път съм споменавал името й пред вас.

Крекбърн отвори уста, после отново я затвори. Накрая все пак даде воля на учудването си.

— Велики боже, Тобиас, нима твърдите, че това е същата мисис Лейк, която сте срещнали в Италия?

— Точно тя. Както се разбра, тя също е в списъка на изнудваните от Феликс. — Тобиас се взираше упорито в огъня. — Твърди, че аз съм отговорен за нещастието й.

— Я виж ти! — Крекбърн намести очилата си и примигна няколко пъти. — Не мога да повярвам. Как интересно се обръщат нещата…

— Ако питате мен, това е само едно ненужно усложнение. Дамата е решила да тръгне по моя път и е открила бюро за частни разследвания. — Тобиас се намръщи още повече. — Както се изрази племенницата й, вдъхновението е дошло от мен.

— Невероятно. Наистина невероятно. — Крекбърн поклати глава. Очевидно се разкъсваше между учудването и желанието да се разсмее. — Една дама се опитва да си изгради кариера в същата необичайна професия, която вие сте избрали за себе си. Струва ми се малко… странно.

— Да, абсолютно сте прав. И тъй като тя изрази твърдото намерение да търси дневника сама, аз нямах друг изход, освен да я приема като своя партньорка.

— Това е естествено. — Крекбърн кимна с разбиране. — Партньорството е единствената възможност да я държите под око и да контролирате действията й.

— Вече изобщо не съм сигурен, че на света има човек, способен да контролира мисис Лейк — въздъхна Тобиас. — Но не съм дошъл тук да обсъдя с вас проблемите с новата си партньорка. Искам да ви задам един въпрос.

— Какво ви интересува?

— Вие имате широки връзки в обществото и винаги пръв чувате слуховете. Какво знаете за жена на име Джоан Доув, която живее на Хазълтън Скуеър?

Крекбърн кимна с глава и се замисли. След малко сгъна вестника си и го остави на масичката.

— Не знам почти нищо. Мистър и мисис Доув не излизаха често в обществото. Почти не съм чувал клюки по техен адрес. Доколкото си спомням, преди година дъщеря им се сгоди за наследника на Колчестър. Скоро след това Филдинг Доув почина.

— Това ли е всичко, което знаете? А нещо за жената?

Крекбърн се загледа в буйните пламъци.

— Джоан се ожени за Доув преди повече от двадесет години. Той беше доста по-възрастен от нея — най-малко двадесет и пет години, а може би и тридесет. Не знам откъде идва тя, не знам нищо за семейството й. Но има нещо, което мога да твърдя със сигурност.

Тобиас го изгледа с високо вдигнати вежди.

— Когато Филдинг Доув почина — обясни спокойно Крекбърн, — Джоан наследи цялото му богатство. Той се занимаваше с много неща, притежаваше няколко сериозни търговски предприятия. В момента Джоан е много богата жена.

— С богатството идва и властта.

— Прав сте — кимна Крекбърн. — И колкото по-богат и могъщ е човек, толкова повече се старае да крие тайните си.

 

 

Все още валеше като из ведро, когато елегантната карета спря на Клермънт Лейн пред къщата с номер седем. Лавиния внимателно вдигна пердето и видя едър лакеи в елегантна ливрея, който отвори вратичката, а след това и голям черен чадър, за да предпази слизащата дама.

Плътен воал закриваше лицето на жената, която слезе по стълбичката, но Лавиния познаваше само една дама, която можеше да си позволи толкова скъпа карета и нарочно бе избрала това ужасно време, за да я посети.

Джоан Доув стискаше в лявата си ръка пакет, увит в памучен плат. Без да се оглежда, тя изкачи тясната стълба към къщата. Въпреки чадъра и внимаващия лакей ботушките от дивечова кожа и полите на елегантната тъмносива наметка се намокриха от дъжда. Лавиния незабавно отведе гостенката в уютната дневна и я настани в кресло пред камината, за да се стопли. Самата тя седна насреща й и зачака спокойно.

— Моля, донесете чай, мисис Хилтън — нареди кратко тя, като се опита да покаже, че едва ли не всеки ден посреща изискани гости в малката си дневна. — От новия болонг. Прясно запарен.

— Веднага, милейди. — Мисис Хилтън огледа посетителката с неприкрито почитание и едва не се строполи на пода, когато се опита да направи реверанс, преди да излезе от стаята.

Лавиния се обърна отново към гостенката си и изрече любезно:

— Дъждът вероятно няма да спре скоро. — И веднага се изчерви от тази нищо незначеща забележка. Това не беше начин да впечатли потенциална клиентка.

— Права сте. — Джоан протегна ръка в черна ръкавица, за да свали воала си.

Като видя бледото лице и трескаво святкащите очи на Джоан Доув, Лавиния си спести по-нататъшни коментари за времето. Скочи разтревожено и посегна към звънчето на перваза на камината.

— Добре ли сте, мадам? Да позвъня ли да ви донесат шишенце с амоняк?

— Няма да ми е от полза. — Гласът на Джоан прозвуча учудващо спокойно в сравнение с отчаянието в очите й. — Дойдох с надеждата, че вие можете да ми помогнете, мисис Лейк.

— Случило ли се е нещо? — Лавиния се настани отново в мекото кресло. — Станало ли е нещо, откакто ви посетих в дома ви?

— Преди един час това нещо беше оставено на входната ми врата. — Джоан разви квадратния пакет, който бе донесла със себе си.

Памучното платно падна и разкри жива сцена, изработена от восък, с големина трийсет на трийсет сантиметра. Без да каже дума, Лавиния стана и взе восъчната скулптура от ръката на Джоан. Отнесе я до прозореца, където беше по-светло, и я разгледа внимателно, учудена от изкусно изработените фигури с множество детайли.

В средата стоеше дребна, но много точно изработена женска фигура в елегантна зелена рокля. По-точно не стоеше, а лежеше, свита на кълбо, на пода в голяма стая, лицето й беше скрито за зрителя. Корсажът на роклята беше разрязан на гърба. Широката пола беше украсена с три реда рюшове с дребни розички.

Вниманието на Лавиния веднага бе привлечено от истинската коса върху главата на женската фигура. Светла коса със сребърни нишки. Също като косата на Джоан, помисли си тя и отдели поглед от восъчната сцена.

— Това е най-необикновената и най-изкусната восъчна скулптура, която съм виждала някога, но не разбирам защо сте ми я донесли.

— Погледнете по-внимателно жената. — Джоан стисна ръце в скута си и пръстите й побеляха. — Виждате ли червената боя на пода под нея?

Лавиния отново съсредоточи вниманието си върху восъчната сцена.

— Жената лежи върху червено платно… или може би е парче червена коприна. — Осъзнавайки значението на цвета, тя се задъха. — Велики боже!

— Точно така — кимна Джоан. — Подът под фигурата е боядисан в червено, за да покаже, че е изтекла кръв. Жената е мъртва. Това е сцена на убийство.

Лавиния остави ужасяващата пратка на масичката под прозореца и се обърна към Джоан.

— Жената от сцената сте вие — изрече отчетливо тя. — Това е заплаха за убийство.

— И аз го възприех така. — Джоан отговори на погледа й. — Зелената рокля е точно копие на онази, която носех на годежа на дъщеря ми.

Лавиния помисли малко и попита:

— Носили ли сте я и при друг случай? — попита след малко тя.

— Не. Уших я специално за случая. Оттогава почти не съм излизала и не ми се е удал случай да я облека.

— Който и да е изработил тази сцена, очевидно познава много добре роклята. — Лавиния оглеждаше внимателно фигурата. — Колко души бяха поканени на бала по случай годежа на дъщеря ви?

Джоан изкриви уста.

— В списъка присъстват повече от триста имена.

— Господи! Доста дълъг списък със заподозрени, не намирате ли?

— Да. Благодаря на бога, че този месец дъщеря ми не е в града. Ако беше видяла тази пратка, щеше да се побърка. Все още не се е възстановила напълно от шока, който преживя при смъртта на баща си.

— Къде е дъщеря ви сега?

— Гостува на роднините на годеника си в Йоркшир. Бих желала случаят да бъде изяснен преди завръщането й в Лондон. Надявам се да започнете веднага с разследванията.

С хора от висшето съсловие трябва да се работи много предпазливо, напомни си Лавиния. Повечето са богати, но не обичат да плащат сметките си.

— Значи сте готова да ми платите, за да открия кой е човекът, имал наглостта да ви изпрати тази заплаха? — попита внимателно тя.

— Разбира се. Иначе нямаше да дойда тук.

— Да, естествено. — Хората от висшето съсловие са дяволски прями и често стават груби, помисли си Лавиния.

— Мисис Лейк, вие намекнахте, че вече провеждате разследвания в тази посока. Онова, което ми казахте, и визитната ви картичка ми дадоха основания да мисля, че сте готова да приемете хонорар от мен. Валидно ли е още предложението ви?

— Да — побърза да я увери Лавиния. — Валидно е. С радост ще приема хонорара ви, мисис Доув. Искате ли да поговорим за разходите?

— Не е нужно да навлизаме в подробности. За мен няма значение колко ще поискате за услугите си. Единственото важно нещо е да изпълните поръчението ми. Когато приключите с всичко, ще ми изпратите сметката и аз ще я платя, все едно каква е сумата. Можете да бъдете сигурна, че ще я платя. — Джоан се усмихна студено. — Попитайте хората, които правят сделки с мен или снабдяват домакинството ми. Всички до един ще ви уверят, че плащам винаги навреме.

Непременно ще проверя твърдението й, помисли си Лавиния. Но сега не биваше да изнервя клиентката си, като води дискусия за плащането. Не можеше да рискува първия си хонорар.

Покашля се и заговори делово:

— Е, добре, хайде да започваме. Трябва да ви задам няколко въпроса. Надявам се, няма да ме обвините, че се намесвам ненужно в личните ви дела.

В този момент входната врата се отвори и Лавиния млъкна. Джоан се обърна към вратата на дневната и лицето й потъмня.

— Както изглежда, имате и друг посетител. Настоявам да не издавате пред никого причината, поради която съм дошла в дома ви.

— Не се притеснявайте, мисис Доув. Вероятно племенницата ми се прибира от първото си посещение при Присила Уортхем, новата си приятелка. Да, сега си спомням, че лейди Уортхем я покани на чай за днес следобед. Беше така добра да изпрати каретата си, за да вземе Емелин.

Докато говореше, Лавиния се молеше думите й да не прозвучат като хвалба. Много добре знаеше, че за човек като Джоан Доув, който се движи в изисканите кръгове, покана от лейди Уортхем не означава нищо специално. За Емелин обаче поканата на чай в дома Уортхем беше същинският пробив в обществото.

— Разбирам. — Джоан не сваляше поглед от вратата. В коридора прозвуча добре познат мъжки глас:

— Оставете, мисис Хилтън, мога и сам да намеря пътя.

— Проклятие — промърмори Лавиния. — Този човек наистина умее да подушва правилния момент. Това ме вбесява.

Джоан я погледна изненадано.

— Кой идва?

Вратата на дневната се отвори. На прага застана Тобиас. Като видя Джоан Доув, той спря и се поклони с изненадваща изисканост.

— Дами. — Изправи се и погледна Лавиния с високо вдигнати вежди. — Както виждам, по време на отсъствието ми сте постигнали съществен напредък, мисис Лейк. Отлично.

— Кой е джентълменът? — попита отново Джоан и гласът й прозвуча много остро.

Лавиния удостои партньора си със студен поглед.

— Позволете да ви представя своя партньор, мисис Доув.

— Не знаех, че работите с партньор.

— Тъкмо се готвех да заговоря за него — обясни успокоително Лавиния. — Джентълменът е мистър Тобиас Марч. Помага ми в разследванията.

— За да бъдем съвсем точни — поправи я веднага Тобиас и я изгледа многозначително, — мисис Лейк ми помага да разследвам някои случаи.

Джоан премести поглед от единия към другия.

— Не разбирам.

— Много е просто. — Лавиния нарочно обърна гръб на Тобиас. — По случая с изнудването мистър Марч и аз сме партньори. За вас това е много изгодно. Като моя клиентка ще се ползвате от услугите на двама ни, без това да ви създава допълнителни разходи.

— Двама на цената на един — подкрепи я с изненадващо мек глас Тобиас.

Лавиния отново се усмихна успокояващо.

— Мистър Марч има опит в подобни разследвания. Уверявам ви, че е абсолютно дискретен.

— Разбирам. — Джоан явно се колебаеше. Не изглеждаше особено доволна, но явно съзнаваше, че няма друг избор. — Е, добре.

Лавиния се обърна към Тобиас и му посочи восъчната скулптура.

— Мисис Доув дойде при мен, защото днес е получила това. Смята, че е заплаха за убийство, и аз съм съгласна с нея. Роклята, в която е облечена женската фигура, е същата, каквато дамата е носила на бала по случай годежа на дъщеря си, а косата има същия цвят като нейната.

Тобиас разгледа внимателно восъчната сцена.

— Колко необичайно. Обикновено от изнудвача се очаква да разкрие някоя стара тайна на жертвата, а не да изпрати заплаха за убийство. Не е логично да искаш да убиеш източника на доходите си.

Възцари се кратко, неловко мълчание. Лавиния и Джоан се спогледаха изненадано.

— Според мен мистър Марч е прав — изрече глухо Лавиния.

— И аз смятам така — кимна Джоан и лицето й помрачня. Лавиния забеляза, че клиентката й оглежда Тобиас с много по-голям интерес, отколкото при появата му. Той остави восъчната скулптура и се обърна към нея.

— От друга страна обаче, трябва да вземем предвид, че сега имаме работа с друг негодник, с човек, вече извършил убийство. Вероятно този главорез си мисли, че заплахата с убийство е много удачен начин да накараш жертвата да си плати.

Джоан кимна в знак на съгласие.

Крайно време е да взема нещата отново в свои ръце, помисли си ядно Лавиния. Не смяташе да преотстъпва инициативата на Тобиас.

— Трябва да ви задам един много личен въпрос, мисис Доув — обърна се тя към Джоан.

— Искате да знаете какво е намерил Холтън Феликс във въпросния дневник и защо е повярвал, че ще му платя за мълчанието.

— Много добре го казахте. Да, за нас ще бъде от голяма полза да научим с какво точно ви е заплашвал.

Джоан огледа преценяващо Тобиас, после и Лавиния.

— Ще бъда кратка — заговори решително тя. — Когато навърших осемнадесет години, бях съвсем сама и без средства, затова се принудих да стана гувернантка. На деветнадесет години направих грешката да даря сърцето си на мъж, който често посещаваше семейството, при което работех. Повярвах, че съм влюбена в него и че той отговаря на чувствата ми. И извърших глупостта да му позволя да ме прелъсти.

— Разбирам — промълви тихо Лавиния.

— Той ме отведе в Лондон и ме настани в малка къща. Няколко месеца всичко вървеше добре. В наивността си вярвах, че той ще се ожени за мен. — Джоан изкриви лице. — Разбрах грешката си, когато узнах, че има намерение да се ожени за богата наследница. Никога не си е помислял да ме направи своя законна съпруга.

Лавиния неволно стисна ръце в юмруци.

— Какъв ужасен човек…

— Да, сигурно е бил такъв — кимна с лека усмивка Джоан. — Но аз бих казала, че това е съвсем обикновена история. Накрая, естествено, ме изостави. Бях отчаяна и без никакви средства. Наемът на къщата не беше платен и в края на месеца трябваше да се изнеса. По време на връзката си с онзи човек не бях получила нищо, което бих могла да продам или заложа, защото бях достатъчно глупава да вярвам на обещанията му. Не можех да си потърся работа като гувернантка, защото нямах препоръки.

— И как оцеляхте? — попита тихо Лавиния.

Джоан беше впила поглед в прозореца, сякаш проливният дъжд навън я омагьосваше.

— Много ми е трудно да говоря за онези дни — призна тихо тя. — Бях ужасно потисната. Всяка вечер отивах на реката и си казвах, че е време да сложа край на кошмара. Но на разсъмване се прибирах отново вкъщи. Мисля, че ми е липсвала смелост да се удавя.

— Напротив, напротив — възрази решително Лавиния. — Показали сте забележителна сила на волята, като сте устояли на реката. Когато е толкова отчаян, човек понякога не може да си представи, че ще живее още само един ден, камо ли пък че животът е пред него.

Усещаше пронизващите очи на Тобиас, но не се обърна към него.

Джоан я удостои с кратък, неразгадаем поглед, после отново се загледа в дъжда.

— Едно нощ, когато се върнах от реката, намерих пред дома си Филдинг Доув. Чакаше ме. Бяхме се срещали няколко пъти, докато бях с любовника си, но не го познавах добре. Той ми заяви, че има интерес да започне връзка с мен. Каза, че ще ми плаща наема и занапред ще мога да живея спокойно. — Джоан се усмихна тъжно. — Разбрах, че има намерение да ми стане „закрилник“.

— Как реагирахте? — попита с искрен интерес Лавиния.

— Все още ми е чудно как съм го направила, но изведнъж си възвърнах гордостта. Казах му, че нямам никакво намерение да си взема нов любовник, но ще му бъда безкрайно благодарна, ако ми заеме малко пари. Обещах да му ги върна колкото може по-скоро. За мое учудване той се съгласи и ме попита за какво ще употребя парите.

Тобиас се настани в едно кресло и несъзнателно разтри ранения си крак.

— Доув ви е дал пари?

— Да. — Джоан се усмихна меланхолично. — И съвети как да ги вложа. Вложих цялата сума във фирма за недвижими имоти, която той ми препоръча. Докато работниците строяха къщи и магазини, често се срещах с него и разговаряхме. Накрая станахме приятели. Когато продадохме готовите сгради, получих за парите си цяло състояние — поне тогава го възприемах по този начин. Веднага изпратих вест на Филдинг и му съобщих, че вече съм в състояние да му върна заема.

— И как реагира той? — попита Лавиния.

— Дойде при мен и ме помоли да се омъжа за него. — Очите на Джоан се замъглиха от спомени. — По това време вече бях влюбена в него. Приех предложението му.

Лавиния усети как очите й овлажняха. Подсмръкна в напразен опит да спре сълзите, които се стекоха по бузите й. Джоан и Тобиас я гледаха изненадано.

— Извинявайте, мисис Доув, но историята ви ме развълнува до сълзи — проговори задавено Лавиния и извади от джоба си кърпичка. Избърса сълзите си и се обърна настрана, за да си издуха носа.

Като свали избродираната ленена кърпичка от лицето си, видя, че в очите на Тобиас святка подигравка, и го прониза с презрителен поглед. Партньорът й явно беше нечувствителен грубиян. Но това й беше отдавна известно.

Сгъна грижливо кърпичката и я прибра в джоба си.

— Още веднъж моля за извинение, мисис Доув. Вероятно Холтън Феликс е заплашил да разкрие младежките ви прегрешения пред обществото, ако не му платите добра сума.

Джоан сведе поглед към ръцете си и кимна.

— Точно така.

— Отвратителен, жалък изнудван — изсъска вбесено Лавиния.

— Хмм… — промърмори Тобиас. Лавиния отново го прониза с поглед, но той не и обърна внимание.

— Не искам да ви обидя, мадам, но не разбирам защо сте се ужасили толкова от заплахите му — обърна се той към Джоан. — Историята се е случила преди повече от двадесет години.

Джоан се вцепени.

— Дъщеря ми е сгодена за наследника на Колчестър, мистър Марч. Ако познавате това семейство, сигурно знаете, че семейното богатство е под контрола на бабата, лейди Колчестър. Извънредно високомерна стара дама. И най-лекият полъх от скандал ще е достатъчен да забрани на внука си да се ожени.

Тобиас вдигна рамене.

— Не ми се вярва, че един толкова отдавнашен скандал би могъл да вдигне голям шум. Камо ли пък да навреди на бъдещето на дъщеря ви.

Джоан седеше напълно неподвижна.

— Съпругът ми беше въодушевен от връзката със семейство Колчестър. Никога няма да забравя колко щастлив изглеждаше, докато танцуваше с Мериън на бала по случай годежа. А що се отнася до дъщеря ми, тя е много влюбена в годеника си. Няма да допусна някой да осуети тази сватба, мистър Марч. Сега разбирате ли ме?

Лавиния се обърна към Тобиас, преди да е успял да отговори.

— Няма нищо лошо, че храните известни съмнения, сър, но ще ви бъда благодарна, ако ги запазите за себе си. Какво знаете вие за брачните връзки във висшите кръгове? Бъдещето на една млада жена е заложено на карта. Майка й има пълното право да вземе мерки.

— Да, естествено. — Очите на Тобиас засвяткаха развеселено. — Извинете ме, мисис Доув. Мисис Лейк е абсолютно права. Аз нямам почти никакъв опит с брачни връзки, които се сключват във… висшите кръгове.

За изненада на Лавиния Джоан се усмихна.

— Разбирам ви — пошепна тя.

— Фактът, че мистър Марч не се движи във висшите кръгове, няма да му попречи да извърши необходимите разследвания, уверявам ви — изрече бързо Лавиния и хвърли многозначителен поглед към Тобиас. — Нали така, сър?

— Обикновено намирам онова, което търся — отговори спокойно той.

Лавиния се обърна отново към Джоан.

— Бъдете сигурна, че ще започнем веднага.

— Какво предлагате? Откъде трябва да започнем? — попита тревожно, но и с любопитство Джоан.

Лавиния стана и отиде до масичката, където Тобиас беше оставил восъчната скулптура. Разгледа я още веднъж от всички страни, като внимаваше за подробностите.

— Това не е работа на аматьор — заговори замислено тя. — Според мен първо трябва да потърсим художници, които работят с восък. Всеки художник има свой стил и метод на работа. С малко късмет бързо ще намерим човек, който да ни каже кой е работил върху тази скулптура.

Тобиас я гледаше с едва прикривана изненада.

— Това е прекрасна идея.

Лавиния стисна зъби, за да не му отговори, както заслужаваше.

— Как ще намерите експерти по восъчни скулптури? — попита Джоан, която явно не усещаше напрежението между двамата.

Лавиния бавно прокара пръст по ръба на поставката.

— Ще помоля племенницата си за съвет. Откакто сме отново в Лондон, Емелин обикаля неуморно големите музеи и галерии. Сигурна съм, че познава художниците, които правят восъчни скулптури.

— Отлично. — Джоан се изправи грациозно и нахлузи ръкавиците си. — Ще ви оставя да работите. — Направи кратка пауза и попита: — Или имате още въпроси към мен?

— Само един. — Лавиния се поколеба, но бързо събра смелост и обясни: — Боя се, че ще ме наречете безсрамна.

Джоан я погледна развеселено.

— Моля ви се, мисис Лейк. Не мога да си представя по-безсрамен въпрос от този защо съм била изнудвана.

— Въпросът е по-скоро личен. Работата е там, че благодарение на лейди Уортхем племенницата ми получи няколко покани. Но за да излиза с Присила, Емелин се нуждае от хубави дрехи. Питам се дали ще бъдете така добра да ми дадете името на шивачката си…

С крайчеца на окото си забеляза как Тобиас извъртя очи към тавана, но беше достатъчно умна да премълчи. Джоан я огледа замислено.

— Мадам Франческа е скъпа шивачка.

— Да, това ми е ясно, но мисля, че ще мога да платя една или две хубави рокли за излизане.

— Съжалявам, но трябва да ви кажа, че мадам Франческа приема нови клиентки само по препоръка.

Усмивката на Лавиния угасна.

— Разбирам…

Джоан се запъти към вратата.

— Ще се радвам да ви дам необходимата препоръка.

 

 

Само след няколко минути двамата показаха восъчната скулптура на Емелин.

— На твое място бих започнала с мисис Воун на Хаф Крисчънт Лейн. — Емелин оглеждаше сцената с нарастваща тревога. — Тя е най-способната художничка в Лондон, която работи с восък.

— Никога не съм чувала името й — промърмори Лавиния.

— Сигурно защото не получава много поръчки.

— По каква причина? — поинтересува се Тобиас.

Емелин вдигна глава.

— Като видите произведенията й, ще разберете.