Аманда Куик
Любов по неволя (26)

25

Бараката зад стария склад изглеждаше, сякаш не е била използвана от години. Стените не бяха боядисани, прозорците бяха покрити с дебел пласт мръсотия, бараката беше килната на една страна и сякаш всеки момент щеше да рухне. Единственият признак, че някой редовно идва и си отива, беше ключалката на вратата. По нея не се виждаше нито едно петънце ръжда.

Лавиния смръщи нос. Миризмата на реката беше силна и неприятна. Намираха се в близост до доковете и мъглата, която обгръщаше стария склад, вонеше. Погледът й беше впит в рушащата се постройка пред тях.

— Сигурен ли си, че сме на правилния адрес? — попита тя.

Тобиас извади малката карта, която му бе нарисувал Хугет.

— Това е краят на улицата. Тук няма нищо друго, освен реката. Това трябва да е къщата, която търсим.

— Е, добре.

Лавиния беше много изненадана, когато Тобиас внезапно се появи в дома й и обясни, че е получил писмо от Хугет. Съобщението беше съвсем кратко.

Мистър М.,

Казахте, че сте готов да платите за информация, свързана с неизвестния художник, който работи с восък. Моля, идете на този адрес, когато ви е възможно. Убеден съм, че настоящият обитател на къщата ще ви даде отговорите, които желаете. Можете да изпратите обещаната сума на адреса на музея.

Ваш П. Хугет

Тобиас сгъна грижливо сивия лист и се запъти към вратата.

— Не е заключено. — Извади малкия пистолет от джоба на палтото и нареди тихо: — Отстъпи настрана, Лавиния.

— Съмнявам се, че мистър Хугет ни е примамил в капан. — Въпреки това тя изпълни нареждането и мина отляво, за да не се превърне в мишена за човека, който може би ги дебнеше вътре. — Господинът иска само да получи парите, които си му обещал.

— Склонен съм да се съглася с теб, но нямам намерение да поемам още рискове. Опитът ме научи, че в този случай нищо не е такова, каквото изглежда.

Включително и ти, каза си Лавиния. Ти си най-голямата изненада, Тобиас Марч.

Тобиас се притисна до стената, протегна ръка и отвори вратата. Посрещна ги тишина, смесена с болезнено познатата миризма на смъртта.

Лавиния се уви по-плътно в заетата от Емелин наметка.

— О, проклятие. Толкова се надявах, че вече няма да има трупове…

Тобиас огледа вътрешността и прибра пистолета в джоба си. Отблъсна се от стената и мина през вратата. Лавиния го последва колебливо.

— Не е нужно да влизаш — каза той, без да се обърне.

Тя преглътна и се опита да не вдъхва миризмата на смъртта.

— Лорд Невил ли е там?

— Да. Той е.

Тобиас направи още няколко крачки навътре, после се обърна наляво и изчезна в сенките.

Лавиния застана на прага, но не продължи навътре. От мястото, където стоеше, виждаше достатъчно. Тобиас бе клекнал на пода до тъмна, сгърчена фигура. Под главата на Невил се виждаше локва от засъхнала кръв. До дясната му ръка лежеше пистолет. Наоколо бръмчаха мухи.

Лавиния бързо извърна поглед и откри платно, което закриваше голям, безформен обект в ъгъла на помещението.

— Тобиас!

— Какво има? — Той вдигна глава и смръщи чело. — Нали ти казах, че не е нужно да влизаш.

— Там в ъгъла има нещо. Мисля, че знам какво е.

Лавиния прекоси помещението с енергични крачки и старите дъски заскърцаха жално. Тобиас също бе видял покритата фигура и не каза нищо. Изчака я да вдигне платното и двамата се вгледаха внимателно в недовършената восъчна сцена. Грубо моделираната фигура на жена, потопена в отблъскващ сексуален акт с едър мъж, приличаше досущ на скулптурите в галерията на Хугет. Лицето на жената не беше моделирано.

Инструментите на художника бяха наредени грижливо на масата в близост до сцената. Угасналите въглени в камината свидетелстваха, че доскоро тук е горял огън, за да се размеква восъкът.

— Много чисто и подредено, нали? — Тобиас стана и раздвижи скования си крак. — Убиецът и предателят е умрял от собствената си ръка.

— Така изглежда. Но какво ще кажеш за тайнствения художник?

Тобиас се взираше в недовършената восъчна сцена.

— Мисля, че в галерията на Хугет няма да се появят нови фигури.

По тялото на Лавиния пробяга тръпка.

— Питам се каква власт е имал Невил над художника. Мислиш ли, че е била някоя от бившите му любовници?

— Според мен е много вероятно никога да не узнаем отговора на този въпрос. Може би така е по-добре. Тази история трябва най-сетне да има край.

 

 

— Значи най-после свърши. — Джоан Доув отправи поглед към Лавиния, която седеше от другата страна на синьо-златния килим. — Облекчена съм да го чуя.

— Мистър Марч поговори с клиента си, който го увери, че скандалът ще се ограничи до минимум. Ще уведомят дискретно известни кръгове, че в последно време Невил е претърпял сериозни финансови загуби и в пристъп на депресия е посегнал на живота си. За жена му и семейството няма да е лесно, но финансовите загуби са за предпочитане пред държавната измяна и убийството, нали?

— Особено когато стане ясно, че финансовите загуби на лорд Невил съвсем не са толкова сериозни, колкото е вярвал, когато се е прострелял в главата — заяви подигравателно Джоан. — Нещо ми казва, че лейди Невил ще бъде много облекчена, когато узнае, че не е изправена пред разорение.

— Без съмнение. Освен това клиентът на мистър Марч е дал да се разбере, че скандалът трябва да бъде потушен и по други причини, не само за да бъдат защитени съпругата и семейството на Невил. Както изглежда, някои високопоставени господа не желаят да стане известно, че през войната са се доверявали на предател. Затова предпочитат да се престорят, че тази история никога не се е случила.

— От високопоставени правителствени чиновници може да се очаква точно такова поведение, не мислите ли?

Лавиния неволно се усмихна.

— Права сте.

Джоан се покашля.

— Ами слуховете, че мъжът ми е бил водач на криминална организация?

Лавиния я погледна втренчено.

— Ако мога да вярвам на мистър Марч, тези слухове са умрели заедно с Невил.

Лицето на Джоан се разведри.

— Благодаря, Лавиния.

— О, няма нужда. Това е част от услугата.

Джоан посегна към каната с чай.

— Знаете ли, все още не мога да повярвам, че Невил сам е сложил край на живота си. Че е поднесъл пистолета към собственото си слепоочие. Според мен човек като него не би го направил. Дори за да запази честта на семейното име.

— Никога не се знае на какво е способен човек, когато е под силен натиск — обясни Лавиния.

— Много вярно. — Джоан наля чай с обичайните си грациозни движения. — Предполагам, че високопоставените господа, узнали за предателството на Невил, са упражнили много силен натиск върху жертвата си.

— Някой наистина го е направил. — Лавиния стана и изпъна ръкавиците си. — Е, това беше всичко. Извинете ме, но трябва да вървя. — Тя се обърна към вратата.

— Лавиния!

Тя спря и се обърна отново към домакинята.

— Да?

Джоан не бе станала от дивана.

— Много ви благодаря за всичко, което направихте за мен.

— Вие ми платихте хонорара, освен това ме препоръчахте на шивачката си. Това е пребогато обезщетение.

— Въпреки това — заяви решително Джоан. — Аз съм ви задължена. Ако има нещо, което мога да направя, за да се реванширам, моля ви без колебание да ме потърсите.

— Желая ви хубав ден, Джоан.

 

 

На следващия ден Лавиния тъкмо се беше зачела в Байрон, когато той дойде да я посети. Помоли я да се поразходи с него в парка и тя се съгласи. Затвори томчето със стихове, сложи си шапката, облече дълго палто и двамата излязоха заедно.

Не размениха нито дума, докато не стигнаха до скритата готическа руина. Той седна до нея на каменната пейка и се загледа в подивялата градина. Мъглата се бе вдигнала и слънцето правеше деня приятно топъл. Той се питаше откъде ли да започне. Но първа заговори Лавиния.

— Тази сутрин отидох при нея да поговорим за случая. Беше хладна и сдържана, както винаги. Разбира се, благодари ми, че съм спасила живота й. С обичайната си изисканост. И си плати.

Тобиас се настани по-удобно и сложи ръце на бедрата си.

— Крекбърн е наредил да преведат хонорара на банковата ми сметка.

— Винаги е хубаво е, когато ти плащат навреме.

Тобиас разглеждаше бъркотията от цветя и ярки зелени листа в подивялата градина.

— Така е.

— Всичко свърши. Наистина.

Тобиас не отговори и Лавиния му хвърли бърз поглед отстрани.

— Какво не е наред?

— Както каза, историята с Невил приключи. — Обърна се към нея и продължи: — Но аз мисля, че някои неща между нас все още са неизяснени.

— Какво искаш да кажеш? — Лавиния леко присви очи. — Виж, ако си недоволен от хонорара, който си получил от своя клиент, това си е твоя работа. Ти си човекът, сключил сделката с Крекбърн. Не можеш да очакваш от мен да споделя с теб хонорара от мисис Доув.

Това беше вече прекалено. Тобиас протегна ръце и я хвана за раменете.

— Проклятие, Лавиния, изобщо не става въпрос за пари!

Тя примигна няколко пъти, но не направи опит да се освободи от ръцете му.

— Сигурен ли си? — попита за всеки случай.

— Съвсем сигурен.

— Е, какви неизяснени неща има между нас?

Той помилва раменете й и се наслади на усещането за мека закръгленост, после се опита да намери правилните думи.

— Смятам, че работихме много добре като партньори. През цялото време.

— Наистина работихме добре, нали? Особено като се имат предвид извънредно трудните проблеми, с които трябваше да се справим. Началото беше ужасно, ако си спомняш.

— Имаш предвид срещата пред трупа на Холтън Феликс?

— Мислех по-скоро за начина, по който разруши магазина ми в Италия.

— Според мен събитията в Рим бяха едно малко недоразумение. Накрая го изяснихме, нали?

Очите й засвяткаха.

— Може да се каже. Заради това „малко недоразумение“ бях принудена да си търся нова работа. Но трябва да призная, че новата ми професия е с пъти по-интересна от предишната.

— Тъкмо за твоята нова професия искам да поговоря днес с теб — каза Тобиас. — Предполагам, ще продължиш да я упражняваш, въпреки че неколкократно изразих съмненията си?

— Със сигурност имам намерение да продължа с новото си занимание — увери го Лавиния. — Професията на частен детектив е безкрайно вълнуваща и възбуждаща, да не говорим, че понякога е и много доходна.

— Тогава ще ти кажа онова, което съм си наумил: не бих имал нищо против, ако и при други случаи работим заедно.

— Както стана ясно, това може да се окаже много полезно и за двама ни.

— Наистина ли мислиш така?

— Да, мисля, че можем да си бъдем много полезни.

— Като колеги?

— Да, като колеги. Бих предложил да обмислим много внимателно възможността да работим съвместно и за в бъдеще, разбира се, ако ни се удаде случай — заяви той, решен да й изтръгне съгласие.

— Партньори… — изрече Лавиния с напълно безизразен глас.

Жена като нея може да подлуди мъжа, помисли си Тобиас, но се постара да се овладее.

— Ще помислиш ли върху предложението ми?

— Да, обещавам да го обмисля сериозно.

Той я привлече по-близо до себе си.

— Добре, за момента ще се задоволя с това обещание — пошепна до устата й.

Лавиния обхвана лицето му с две ръце.

— Наистина ли ще се задоволиш?

— Да. Но те предупреждавам, че имам намерение да прибягна до крайни средства, ако се наложи, за да те убедя да ми дадеш положителен отговор.

Той развърза връзките на шапката й и я остави на пейката. Една по една свали ръкавиците от дивечова кожа. Поднесе ръцете й към устните си и целуна нежната кожа от вътрешната страна на китките.

Тя пошепна името му така тихо, че той едва го чу, и зарови пръсти в косата му. Целуна го по устата, той я притисна до себе си и се наслади на реакцията и, жива и безпокойна, изпълнена с пареща страст. Тя се стремеше към него и го изпълваше с голямата си, всепроникваща енергия.

Тобиас полегна върху каменната пейка и я привлече върху себе си. Вдигна полите й, за да се наслади на гледката на стройните крака в копринени чорапи. Тя отвори вратовръзката му и се зае с копчетата на ризата. Когато усети топлите й длани върху голите си гърди, дъхът му се ускори.

— Обичам да те усещам — пошепна тя и сведе глава, за да целуне рамото му. — Когато те докосвам и целувам, се чувствам жива и заредена с енергия. О, Тобиас!

— Лавиния… — Той издърпа един по един фуркетите от косата й и ги нахвърля небрежно наоколо.

Докато тя го целуваше по лицето и гърдите, той съвсем сериозно си мислеше, че ако в момента има перо и хартия, ще напише стихотворение. Когато най-сетне отвори панталона си, тя се разтрепери в ръцете му. А когато внимателно я вдигна от пейката и я положи на земята, тя уви стройните си крака около него. Вече не беше изкушен от писане на стихове. Защото знаеше, че няма начин да изрази с думи толкова дълбоко преживяване.

Тя се раздвижи до него и вдигна глава.

— Какво имаше предвид, когато каза, че ще направиш всичко, за да ме убедиш за в бъдеще да работим като партньори?

— Ами… това. — Той зарови ръце в разрошената червена коса. — Смяташ ли, че аргументът е убедителен?

Лавиния се усмихна и той се потопи дълбоко в примамливите езера на очите й.

— Предложението прозвуча дяволски убедително. Както вече казах, ще го обмисля много сериозно.