Аманда Куик
Любов по неволя (25)

24

Над входната врата на бордея висеше газов фенер, ала светлият кръг почти не се виждаше в гъстата мъгла. Тобиас стоеше в сянката и чакаше вратата да се отвори.

Невил излезе на улицата и спря, колкото да вдигне яката на палтото, за да закрие ушите си. После слезе по стълбата, без да поглежда наляво и надясно, и се запъти с големи крачки към каретата, която бе спряла на ъгъла. Кочияшът, облечен в дълго палто с ревери, чакаше неподвижен и мълчалив.

Тобиас излезе от сянката и спря на няколко крачки пред Невил, като се постара да остане извън светлия кръг на фенера.

— Получих съобщението ви — каза той.

— Какво, по дяволите…? — Невил се обърна стреснато и ръката му се стрелна към джоба на палтото. Като позна Тобиас, част от напрежението изчезна. — Проклятие, Марч, как ме уплашихте! Би трябвало да знаете, че в тази част на града не бива да се промъквате зад гърба на минувача, защото може да ви застреля.

— При това разстояние и при слабата светлина от фенера е малко вероятно пистолетът ви да улучи целта, особено ако се опитате да стреляте през джоба на палтото.

Невил гневно изкриви лице, но не извади ръката си от джоба.

— Получих съобщението ви, но си помислих, че ще се срещнем в клуба ви. За какво става дума? Новини ли имате? Намерихте ли човека, който е убил Феликс и е откраднал дневника?

— Тази игра ми омръзна — обясни тихо Тобиас. — А и вие вече нямате време за игра.

Невил го изгледа злобно.

— За какво говорите, по дяволите?

— Всичко ще свърши тук. Тази вечер. Вече няма да има убийства.

— Какво говорите, човече? Нима ме обвинявате в убийство?

— Да, дори в няколко — отговори твърдо Тобиас. — Включително в убийството на Бенет Ракланд.

— Ракланд? — Невил отстъпи крачка назад. Светкавично извади ръката си от джоба на палтото и насочи пистолета към Тобиас. — Вие сте луд. Нямам нищо общо със смъртта на Ракланд. Той бе убит в Рим, а през това време аз бях тук, в Лондон. Мога да го докажа.

— И двамата знаем, че сте поръчали убийството му. — Тобиас хвърли презрителен поглед към пистолета в ръката на Невил, после отново устреми поглед в лицето му. — Като се приберете вкъщи, ще ви кажат, че докато ви е нямало, някой е проникнал в къщата ви.

Невил се намръщи неразбиращо. После очите му се разшириха от гняв.

— Вие!

— Намерих писмо, което съдържа важни доказателства срещу вас.

Невил се олюля.

— Писмо ли?

— Адресирано до вас и подписано от Карлайл. Описани са подробно всички задължения, които поемате, ако Ракланд бъде убит.

— Не. Невъзможно. Абсолютно невъзможно. — Невил повиши глас, за да повика кочияша. — Ей вие, на капрата! Извадете пистолета си. И дръжте този човек под око. Той ме заплашва.

— Тъй вярно, сър. — Кочияшът разтвори палтото си и в ръцете му блесна дуло на оръжие.

Пистолетът в ръката на Невил се успокои. Като знаеше, че кочияшът е готов да го защитава, се чувстваше по-сигурен.

— Искам да видя писмото, което уж сте намерили — заповяда лордът.

— Любопитен съм да разбера някои неща — каза Тобиас, като се направи, че не е чул искането. — Колко спечелихте от търговията с французите по време на войната? Колко мъже загинаха заради информацията, която сте продавали на Наполеон? Какво направихте с ценните накити, които откраднахте от испанския манастир?

— Нищо не можете да докажете. Нищо. Само се опитвате да ме сплашите. Няма документи за сделките ми с французите. Унищожих ги — заедно с писмото, което твърдите, че сте намерили. Писмото не съществува, казвам ви.

Тобиас се усмихна иронично.

— Писмото вече е в ръцете на един много високопоставен джентълмен, който показа голям интерес към него.

— Не!

— Кажете ми, Невил, наистина ли повярвахте, че имате необходимите качества да заемете мястото на Азур като водач на Блу Чеймбър?

Нещо в изражението на Невил се промени. Очите му засвяткаха от гняв.

— Дяволите да ви вземат, Марч! Аз съм главата на Блу Чеймбър.

— Вие сте убили Филдинг Доув, нали? Внезапното му заболяване, докато е обикалял именията си… Отрова ли му дадохте?

— Трябваше да се отърва от него. След като войната свърши, Доув започна да разследва сделките ми с французите. Не знам какво привлече интереса му, но успя да се добере до истината и побесня от гняв.

— Доув е ръководил голяма криминална организация, но в сърцето си е бил истински англичанин, нали? Никога не е стигнал до държавна измяна като вас.

Невил вдигна рамене.

— И какво от това? По време на войната нямаше нищо против Карлайл и аз да се възползваме от обстоятелствата, които се предлагаха. Умният човек можеше да спечели куп пари, като снабдява армията с оръжия и муниции, с пшеница и жени. Да не говорим за ценните товари с крадено злато и скъпоценности, до които се добирахме след внимателни разследвания.

— Сделките са си сделки. Но Азур никога не би ви позволил да продавате британски тайни. Значи след войната е открил какви сте ги вършили?

— Точно така. — Невил стисна пистолета по-здраво. — За щастие научих навреме, че е заповядал да ме убият, и реших да го изпреваря. Нямах друг избор, освен да го убия, и то веднага. Ставаше въпрос за живота ми.

— Прав сте.

— Изненадата беше на моя страна, нали разбирате? Той нямаше представа, че са ме предупредили. Естествено, преди десет или петнадесет години нямаше да бъде никак лесно да се отърва от него. Но Азур остаря и започна да губи контрола над организацията.

— Наистина ли си въобразявате, че можете да ръководите организация като Блу Чеймбър?

Невил се изпъчи гордо.

— Сега аз съм Азур. Под мое ръководство Блу Чеймбър ще стане още по-могъща отколкото по времето на Доув. След една или две години ще бъда най-влиятелната личност в Европа.

— Наполеон имаше подобни видения. Всички сме свидетели докъде го доведоха.

— Аз няма да направя грешката да се намеся в политиката. Ще се занимавам със сделки.

— Колко жени сте убили?

Невил видимо се напрегна.

— Значи знаете за курвите?

— Знам, че сте убили няколко невинни жени, за да запазите тайните си.

— Пфу! Изобщо не бяха невинни. Те бяха уличници. Нямаха семейства и никой не разбра, че са умрели.

— Ала вие не искахте да ги изгубите завинаги, нали? Искахте трофеи, за да ви напомнят за добре свършената работа. Как е името на художника, на когото сте възложили да изработва восъчните сцени, изложени в галерията на Хугет?

Невил се изсмя одобрително.

— Значи знаете и за восъчните скулптури? Много весело, нали? Трябва да кажа, че съм впечатлен от уменията ви, Марч. Нямах представа, че сте толкова добър в занаята.

— Не беше нужно да ги убивате, Невил. Те не представляват заплаха за мъж с вашето положение. Никой не би обърнал внимание на обвиненията им. Никой не би поставил техните твърдения срещу думата на един джентълмен.

— Не можех да си позволя да рискувам. Някои от леките момичета са по-хитри, отколкото е добре за тях. Възможно е по време на връзката ни да са научили твърде много за мен. — Лордът изкриви уста. — Когато изпие няколко бутилки вино, мъжът става разговорлив. Да не говорим какво дрънка в леглото на похотлива млада жена, която с готовност го задоволява.

— Все пак не успяхте да убиете всички. Чували ли сте скоро за Сали?

— Кучката ми се изплъзна, но аз ще я намеря — закле се мрачно Невил. — Не може вечно да се крие в бордеите.

— Тя не е единствената, която ви се е изплъзнала. Джоан Доув също оцеля след планираното покушение.

Тази забележка явно изненада Невил. Ръката, която стискаше пистолета, затрепери.

— Значи знаете и за нея? Много дълбоко сте се заровили, Марч. Толкова дълбоко, че сте изкопали собствения си гроб.

— Прав сте да се страхувате от нея, Невил. За разлика от другите жени тя е умна, богата и добре закриляна. Тази вечер прояви непредпазливост и за малко да падне в ръцете ви. Но съм сигурен, че няма да повтори тази грешка.

Невил изгрухтя презрително.

— Джоан не е по-добра от другите. Когато свърших с нея, излезе на улицата. При това не беше много добра, казвам ви. Наситих й се само за няколко месеца. Направо не можах да повярвам, когато Доув се ожени за нея. С богатството и могъществото си можеше да избира между десетки почтени наследници.

— Той я е обичал.

— Да, тя беше единствената му истинска слабост. Затова трябва да се отърва и от нея. Надявам се, че ме разбирате. Вероятно е през двадесетте години на брака им да е узнала, че Доув е бил водач на Блу Чеймбър и да знае как работи организацията.

— Вече нямате време да се тревожите за Джоан Доув — отбеляза спокойно Тобиас. — За вас историята приключи. Ако нямате нищо против, партньорът ми и аз ще се оттеглим.

— Партньорът ви?

— Тук съм — обади се Антъни. — На капрата.

Невил изкрещя дрезгаво. Обърна се толкова бързо, че се препъна и едва не загуби равновесие. Понечи да насочи дулото на оръжието си към новата цел, но замръзна на мястото си, като забеляза пистолета на Антъни, сочещ право в сърцето му.

Тобиас извади своя пистолет от джоба на палтото.

— Както изглежда, имате две възможности, Невил — заключи все така спокойно той. — Можете да си отидете вкъщи и да чакате високопоставените джентълмени, които по време на войната бяха на високи постове в правителството. Те възнамеряват да ви посетят утре. Другата възможност е да избягате от Лондон още тази нощ и никога вече да не се върнете в Англия.

Антъни се усмихна с разбиране.

— Доста труден избор, бих казал.

Невил трепереше от ярост. Погледът му се местеше между двата пистолета, насочени към гърдите му.

— Копеле! — Думите му едва се разбираха. — От самото начало сте ме мамили. Целта ви е била да ме унищожите.

— Имах добри помощници — допълни Тобиас.

— Това няма да ви помогне. — Гласът на Невил трепереше все по-силно. — Аз съм водачът на Блу Чеймбър. Имам повече власт, отколкото можете да си представите. Ако ми причините това, ще умрете.

— Може би наистина щях да се уплаша от тази възможност, ако не знаех, че утре сутринта самият вие ще сте мъртъв или на път към Франция.

Невил изкрещя от гняв, обърна се рязко и изчезна в нощта. Тропотът на ботушите му по паважа постепенно заглъхна. Антъни скочи от капрата.

— Да го проследя ли?

— Не. — Тобиас бутна пистолета в джоба си. — Оттук нататък Крекбърн да се занимава с него. Ние приключихме.

Антъни все още се взираше в уличката, където Невил бе изчезнал в мъглата.

— Когато му разясни възможностите, пропусна една. Повечето джентълмени в неговото положение биха си пръснали главата с един куршум, за да предпазят семействата си от скандала с арестуването и съдебния процес.

— Сигурен съм, че приятелите на Крекбърн ще му отправят недвусмислено това предложение. Разбира се, ако утре сутринта го заварят вкъщи — отговори спокойно Тобиас.

 

 

Когато Тобиас се отпусна в креслото насреща му, Крекбърн остави вестника в скута си.

— Тази сутрин Бейнс и Евънстоун са отишли в дома му, но не са го заварили. Казали им, че е напуснал града, за да обиколи имотите си на континента.

Тобиас вдигна вежди. Гласът на Крекбърн звучеше необичайно възбудено. Погледна в старите очи и откри стоманения, леденостуден израз, познат на твърде малко хора. Повечето смятаха Крекбърн за добродушен, малко отнесен старик.

Без да се притеснява, Тобиас протегна крака към огъня.

— Успокойте се, сър. Нещо ми казва, че Невил ще се появи много скоро.

— Проклятие! Нали ви казах, че не харесвам плана ви да го изобличите? Защо беше нужно да го предупредите?

— А аз ви отговорих, че доказателствата срещу него са оскъдни. Едно-единствено писмо и той щеше да твърди, че е фалшифицирано. Исках да чуя потвърждение от собствените му уста.

— Е, вие чухте признанието му, но ние го изгубихме. По дяволите! Сигурно скоро ще чуем, че е в Париж, Рим или Бостън и си живее живота. Изгнанието не е достатъчно наказание за криминалните му деяния, не разбирате ли? Да не говорим за държавната измяна. За бога, този човек е сатана!

— Всичко свърши — отговори все така спокойно Тобиас. — Това е единственото, което има значение.