Аманда Куик
Любов по неволя (15)

14

Лавиния нахлупи голямото боне над очите си и се уви с шала така, че да скрива лицето й. Престилката, която носеше над многократно кърпената рокля, беше на мисис Хилтън. Икономката я слагаше, когато търкаше подовете. Дебели чорапи и груби обувки допълваха маскарада й.

На стола до печката седеше жена. Лавиния знаеше само името й — Пег.

— Сигурна ли сте, че днес следобед мистър Хугет няма да е там? — попита Лавиния.

— Ами да. — Пег ядеше лакомо поднесеното й суфле. — Хугет ходи всеки четвъртък на лечение. Единственият, който остава в музея, е младият Джорди, но за него не се притеснявайте. Той е отпред и продава билети. Или пък се забавлява с момиче в някоя от задните стаи.

— От какво се лекува мистър Хугет?

Пег извъртя очи.

— Ходи при един от онези шарлатани, дето прилагат животински магнетизъм, за да лекуват сковани стави и други подобни.

— Месмеризъм.

— Да, точно така. Хугет има ревматизъм.

— Разбирам. — Лавиния вдигна кофата с мръсна вода. — Е, тогава тръгвам. — Тя спря и се обърна бавно. — Добре ли е така, Пег?

— Страхотна сте, наистина. — Пег посегна към второ парче хляб и изгледа Лавиния с присвити очи. — Ако не знаех, че сте изискана дама, щях да се притесня, че ще ми вземете работата.

— Не се бойте, не искам работата ви. — Лавиния посегна към мръсния парцал. — Както вече казах, единственото ми желание е да спечеля облога, който сключих с приятеля си.

Пег я погледна знаещо.

— Сигурно ще получите куп пари, а?

— Достатъчно, за да мога да ти платя. — Лавиния изкачи стълбата, която водеше от мъничката стая на Пег към улицата. — След един час ще ти върна дрехите.

— Спокойно, не бързайте. — Пег се настани удобно на разхвърлянето си легло и протегна подутите си крака. — Вие не сте първата, която взема назаем кофата и парцала ми за час или два. Но сте първата, която твърди, че ги взема само за да спечели някакъв си облог.

Лавиния спря на най-горното стъпало и се обърна изненадано.

— Наистина ли има и други хора, които са ви молили да заемат мястото ви?

— Ами да. — Пег се изсмя дрезгаво. — Имам уговорка с няколко хубави момиченца. Ще ви издам една тайна. Старата Пег печели повече пари, като дава назаем кофата и парцала — заедно с ключовете, разбира се, — отколкото получава от скъперника Хугет. Как мислите, иначе бих ли могла да плащам за тази хубава стаичка?

— Нещо не разбирам. Защо им е на момичетата да ви плащат, за да бършат пода вместо вас?

Пег се разсмя доволно.

— Някои джентълмени здравата се загряват, като видят изложбата на втория етаж. Сцените ги настройват да се позабавляват малко и ако наблизо има хубави момичета, с радост им дават по няколко монети, за да им доставят радост, ако разбирате какво искам да кажа.

— Мисля, че разбрах. — Лавиния потисна тръпката си. — Не са ми нужни повече обяснения. Аз нямам интерес да заема инструментите ви, за да правя подобни неща. Те не ме привличат.

— Не, разбира се, че не. — Пег пийна малко вино и изтри уста с опакото на мръсната си ръка. — Вие сте дама, нали? Искате кофата ми само защото сте се обзаложили и държите да изпълните думата си, не защото следващото ви ядене зависи от това.

Лавиния не намери думи за отговор. Кимна и излезе на тясната уличка.

Само след минути вече беше пред музея на Хугет, разположен на края на Ковънт Гардън. Мина отзад и видя, че вратата е отворена — точно както беше обещала Пег.

Стисна по-здраво кофата, пое дълбоко въздух и влезе в сградата. Озова се в тъмен коридор. Вратата от лявата страна беше заключена. По думите на Пег Хугет използваше помещението зад нея като кабинет.

Лавиния задиша по-свободно. Собственикът на музея очевидно отсъстваше.

Слабо осветеният партер беше почти празен, също както в деня, когато двамата с Тобиас дойдоха да разгледат изложените експонати. Никой от малкото посетители не погледна в нейната посока.

Лавиния мина покрай сцената с обирачите на гробове, после и покрай бесилката с чакащия палат. В другия край на помещението беше стълбата към горния етаж.

За първи път, откакто бе решила да проучи тайнствения втори етаж в музея на Хугет, Лавиния се поколеба.

От мястото, на което стоеше, вратата в горния край на стълбата, описана от Пег, не се виждаше. Сигурно заради тъмнината. Обзе я неловкост. И нещо като страх.

Но сега не беше време да се поддава на слабите си нерви. Не я заплашваше никаква опасност. Искаше само да огледа набързо изложбената зала на втория етаж.

Какво би могло да се обърка?

Ядосана на себе си, Лавиния стисна зъби, хвана здраво кофата и изкачи бързо извитата стълба.

Когато стигна в горния край, тя се озова пред тежка дървена врата. Беше заключена, точно както бе казала Пег. Чистачката бе обяснила, че мъжете, посетили музея на Хугет, получават достъп до горния етаж само ако заплатят допълнителна такса. Очевидно този следобед не беше идвал никой.

Това опростява нещата, каза си облекчено Лавиния. Извади от джоба на престилката тежкия железен ключ и го пъхна в ключалката. Вратата се отвори с жално скърцане и тя се огледа стреснато. Дано никой не беше чул.

Влезе колебливо в помещението и тихо затвори вратата след себе си.

Експонатите не бяха осветени, но от високите, тесни прозорци падаше достатъчно светлина, за да види табелата точно пред себе си.

Очертанията на пет сцени с восъчни фигури в естествен ръст изникнаха като призраци от сенките и я наобиколиха.

Лавиния остави кофата и парцала и се запъти към първата сцена. В полумрака разпозна мускулест мъжки гръб. Собственикът му май водеше битка на живот и смърт с друга фигура.

Тя се вгледа малко по-внимателно и с ужас установи, че втората фигура е разсъблечена жена. След няколко секунди взиране в сцената най-сетне разбра, че двамата правеха секс.

Нито една от двете фигури не изглеждаше особено възхитена от случващото се. В действителност над сцената беше надвиснало насилие, от което по гърба на Лавиния пробягаха тръпки. Сцената пред нея беше на изнасилване, на едностранно удоволствие. Мъжът изглеждаше като дивак. Жената очевидно страдаше от болки. На лицето й бе изписан ужас.

Сърцето на Лавиния заби учестено и причината не беше изразът на лицата, а фактът, че двете фигури бяха моделирани много умело. Който и да беше изработил мъжа и жената, той беше много по-талантлив от художниците, създали зловещите експонати на долния етаж. Този художник се доближаваше по талант до мисис Воун. Лавиния изпита нарастваща възбуда.

Твърде възможно беше именно неизвестният творец да е изработил восъчната сцена, изпратена като смъртна заплаха в дома на Джоан Доув. Нищо чудно, че Хугет се стресна, когато му я показаха.

Лавиния си заповяда да не прави прибързани заключения. Трябваха й доказателства, нещо, което да свърже сцените в заличката със заплахата.

Отиде до следващата скулптурна група и спря, за да я разгледа. Тук бе моделиран гол мъж, пред когото беше коленичила полугола жена. Мъжът тъкмо се бе приготвил да я вземе брутално отзад.

Лавиния бързо отмести поглед от огромните, моделирани във всички подробности гениталии на мъжа и затърси доказателства, които да потвърдят предположението й. Не беше лесно, защото тези фигури бяха в естествен ръст. Заплашителната сцена беше много по-малка. Въпреки това разкошните женски форми й напомниха за фигурата на жената в зелена рокля, паднала на пода на балната зала.

Трябваше да доведа мисис Воун, каза си Лавиния. С опитното си око художничката несъмнено щеше да открие приликите между фигурите или други подробности.

Ако те изобщо съществуваха.

Лавиния се запъти към следващата сцена. Трябваше да намери сигурно доказателство, преди да разкаже на Тобиас за теорията си.

По стълбата се чу приглушен тропот на ботуши. Стресната, Лавиния се откъсна от сцената и се обърна да види вратата.

— Няма да ни навреди, ако проверим дали вратата е отворена — прозвуча приглушен мъжки глас. — Поне ще си спестим парите за допълнителната такса. Момчето долу няма да забележи какво сме направили.

Лавиния грабна кофата и парцала. Само след миг пантите на вратата изскърцаха.

— Гръм и мълния! Имаме късмет. Някой е забравил да заключи.

Вратата се отвори и в залата влязоха двама мъже. В смеха им звънеше радостно очакване.

Лавиния се скри в сянката на най-близката сцена. По-дребният от двамата мъже застана пред най-близките фигури.

— Защо няма лампи?

Едрият затвори вратата след себе си и се огледа в лошо осветеното помещение.

— Доколкото си спомням, зад всяка сцена има лампи.

— Видях една. — Дребосъкът се наведе да запали светлина.

Трепкащото пламъче затанцува по кофата и разкри престилката и полата на Лавиния. Тя се опита да се скрие по-дълбоко в сянката, но вече беше много късно.

— Я виж ти кой ни чака тук, Дейнър! — В сиянието на лампата Лавиния видя съвсем ясно похотта в очите на едрия мъж. — Да не би някоя от восъчните фигури да е оживяла?

— По-скоро ми прилича на живо момиче. Ти ми каза, че в тази специална галерия винаги има по някоя чистачка, готова да достави удоволствие на посетителите. — Дребосъкът оглеждаше Лавиния с нарастващ интерес. — Малко е трудно да се разбере как изглежда… в този мрак и с това облекло.

— Значи трябва да я накараме да го съблече. — Едрият мъж извади от джоба си шепа монети. — Какво ще кажеш, миличка? Колко искаш за малко забавление?

— Извинете ме, господа, но трябва да си вървя. — Лавиния направи крачка към вратата. — Вече почистих етажа и…

— Не бягай, момиче. — Едрият мъж задрънка още по-силно с монетите, без съмнение убеден, че звукът е много привлекателен. — Приятелят ми и аз ще ти предложим много по-интересно и доходно занимание.

— Не, благодаря. — Лавиния грабна парцала и го вдигна към лицето си. — Аз не работя в тази област, затова смятам да ви оставя да се наслаждавате на изложените сцени.

— Не ти позволявам да си отидеш толкова бързо. — В гласа на Дейнър звънна недвусмислена заплаха. — Приятелят ми каза, че фигурите са изработени така, че да ги оцениш най-добре с хубаво момиче в ръцете.

— Покажи лицето си, жено. Махни това боне и шала и дай да те видим.

— Какво те интересува дали е красавица! Вдигни си полите за нас, скъпа. Бъди добро момиче.

Лавиния протегна ръка към бравата.

— Не ме докосвайте!

Отказът й очевидно подейства възбуждащо на Дейнър, който направи крачка към нея.

— Няма да си отидеш оттук, преди да видим какво имаш да ни предложиш.

— Не се страхувай. — Едрият мъж й хвърли една монета. — Готови сме да си платим честно и почтено.

Лавиния стисна до болка месинговата брава.

— Според мен малката има намерение да избяга — изръмжа едрият мъж. — Ти си виновен, Дейнър, у теб има нещо, което наранява нежното й сърчице.

— Евтина малка уличница като нея не може да си позволи да има нежно сърчице — изсъска дребосъкът. — Ей сега ще й покажа какво е истински мъж.

Дейнър се хвърли към Лавиния, но тя го плесна през лицето с мокрия мръсен парцал.

— Тъпа малка курва! — Дейнър отстъпи крачка назад и изтри лицето си. — Как смееш да нападаш човек, който стои по-високо от тебе?

— Какво, по дяволите, ти става, момиче? — Едрият мъж също загуби търпение. — Нали ти казах, че сме готови да си платим за услугата.

Лавиния отвори вратата, продължавайки да държи парцала като щит пред себе си.

— Върни се, мръснице! — Дейнър се хвърли отново към нея, забравил оръжието й.

Без да губи присъствие на духа, тя го удари отново с парцала и този път в устата му влезе мръсотия, която го задави и го накара да се отдръпне.

— Какво правиш, по дяволите? — изрева едрият мъж, но не посмя да я нападне.

Лавиния хвърли парцала в лицето му, мушна се през вратата и хукна надолу по стълбата. Хвана се за парапета, за да пази равновесие, и ускори темпото. Дейнър отвори широко вратата и я изпрати с поток от ругатни.

— Кучка! За каква се мислиш, по дяволите?

— Остави я — посъветва го приятелят му. — В Ковънт Гардън чакат десетки момичета. Хайде да разгледаме изложбата, а после ще си намерим някое кротко пиленце.

 

 

Лавиния тъкмо изкачваше стълбището към дома си на Клермънт Лейн, когато отново заваля. Само това ми липсваше, каза си унило тя. Подходящ край за един крайно напрегнат следобед.

Отвори вратата със своя ключ и спря изненадано. Цялата къща ухаеше на рози. Толкова силно, че едва не се задуши.

— Какво става тук, за бога? — Лавиния свали вълнения си шал и се огледа. Кошници и вази със свежи цветя почти закриваха масата. До тях имаше табла, препълнена с визитни картички.

Появи се мисис Хилтън, бършейки ръце в престилката си, и се засмя доволно.

— Започнаха да пристигат малко след като излязохте, мадам. Очевидно мис Емелин е привлякла вниманието на доста хора.

За момент тази радостна новина отклони вниманието на Лавиния от собствените й грижи.

— Всички ли са от обожатели?

— Ама разбира се.

— Но това е прекрасно!

— Мис Емелин не изглежда особено впечатлена — съобщи мисис Хилтън. — Единственият джентълмен, за когото говори, е мистър Синклер.

— Това не означава нищо. — Лавиния хвърли шала си на един стол. — Факт е, че ужасната сцена в ложата на лейди Уортхем не ни е навредила.

— Така изглежда. — Мисис Хилтън огледа дрехите на Лавиния и неодобрително смръщи чело. — Надявам се, че никой не ви е видял да влизате. Божичко, изглеждате като просякиня!

Лавиния се погледна и потрепери.

— Предполагам, че трябваше да вляза през задната врата. Факт е, че прекарах ужасно неприятен следобед. На всичкото отгоре започна да вали и когато стигнах дотук, можех да мисля само за това как ще се скрия в прекрасния си, топъл кабинет и ще си налея чаша шери.

Мисис Хилтън я гледаше с разширени от ужас очи.

— Първо трябва, да се качите горе и да се преоблечете, мадам.

— Не, в никакъв случай. Нищо ми няма. Само наметката и шалът са мокри. Роклята ми, слава богу, остана суха. В момента е много по-важно да изпия чашка шери. Като лекарство…

— Но мадам…

По стълбата се чуха стъпки.

— Лавиния! — Емелин се наведе над парапета. — Слава богу, че си отново тук. Вече се притесних. Успя ли планът ти?

— И да, и не. — Лавиния окачи вехтата наметка на закачалката. — Какви са тези цветя?

Емелин изкриви лице.

— По всичко личи, че Присила и аз сме на мода. Преди един час лейди Уортхем ми изпрати възторжено писмо. Доколкото разбирам, всичко е простено. Покани ме на музикално представление. Тази вечер.

— Прекрасна новина. — Лавиния я огледа замислено. — Трябва да решим коя рокля ще облечеш.

— Нямам голям избор, нали? Мадам Франческа ми уши само една рокля, подходяща за такъв случай. — Емелин прихвана полите си и бързо слезе по стълбата. — Не се притеснявай за тоалета ми. По-добре кажи какво се случи в музея.

Лавиния подсмръкна нещастно.

— Ще ти разкажа цялата история, но първо трябва да се закълнеш, че никога, при никакви обстоятелства няма да споменеш и една думичка за случилото се пред мистър Марч.

— Майчице! — Емелин спря на последното стъпало. — Нещо се е объркало, нали?

Лавиния се запъти към кабинета си.

— Мога само да кажа, че събитията не се развиха така, както ги бях планирала.

Мисис Хилтън се опита да я спре.

— Моля ви, мадам, трябва да се преоблечете, преди да отидете в кабинета си.

— В момента имам нужда от чаша шери, а не от прилична дреха, мисис Хилтън.

— Но, мадам…

— Тя е права, Лавиния — подкрепи я Емелин, която бързо я бе последвала. — Наистина трябва да се преоблечеш.

— Съжалявам, че облеклото ми не ви харесва, но това е моя къща и имам пълното право да отида в кабинета си и да изпия чашка шери. По дяволите, аз съм си у дома и ще нося, каквото ми харесва. Мълчи, Емелин. Искаш ли да чуеш историята за музея или не?

— Разбира се, че искам — увери я Емелин. — Сигурна ли си, че всичко е наред?

— За щастие се отървах непокътната. Работата беше на косъм.

— На косъм? — Загрижена, Емелин повиши глас. — За бога, Лавиния, какво си направила?

— Появи се неочакван проблем. — Лавиния нахълта през вратата на кабинета си и веднага се запъти към витринката с шерито. — Както вече казах, мистър Марч не бива да научи какво съм правила днес, защото ще ме убие.

Тобиас вдигна глава от книгата, която четеше в близост до прозореца.

— Историята обещава да е много интересна.

Лавиния замръзна на мястото си.

— Какво правиш тук, по дяволите?

— Чакам те. — Той затвори книгата и хвърли поглед към часовника. — Пристигнах преди половин час и ми казаха, че си излязла.

— Точно това направих. — Лавиния отвори с трясък вратичката на шкафчето, грабна гарафата и си наля солидна порция шери. — Бях навън.

Тобиас я огледа небрежно от глава до пети.

— Да не си била на бал с маски?

Лавиния едва не се задави с шерито.

— Разбира се, че не.

— Или си решила да си увеличиш доходите, като станеш чистачка?

— С тази професия не се печелят достатъчно пари. — Лавиния отпи още една глътка шери и въздъхна доволно. — Не и докато не си готов да лъскаш и други неща, освен подовете.

Емелин я гледаше загрижено.

— Моля те, не ме карай да чакам. Какво се случи, докато беше в музея на Хугет?

Тобиас скръсти ръце под гърдите и се облегна на стената.

— Нима си отишла още веднъж в музея на Хугет? В този костюм?

— Точно така. — Лавиния прекоси стаята и се тръшна в едно кресло. Протегна крака и огледа съсредоточено дебелите си чорапи. — Реших, че би било от полза да проверя какви восъчни сцени са изложени в галерията на първия етаж. Хугет се правеше на много тайнствен.

— Правеше се на тайнствен заради темата на експонатите. — В гласа на Тобиас звънеше нетърпение. — Според мен е очевидно защо не искаше да обясни на една дама какво е изложил на горния етаж. Защото сцените са изцяло еротични.

— Еротични сцени от восък? — попита любопитно Емелин. — Колко необикновено.

Тобиас я погледна намръщено.

— Извинете ме, мис Емелин, изобщо не биваше да споменавам това. Еротиката не е тема, по която се говори в присъствието на млади дами.

— Не се притеснявате за мен — отговори безгрижно девойката. — По време на пребиваването ни в Рим Лавиния и аз научихме куп неща за еротиката. Както вероятно знаете, мисис Андърууд беше жена със свободен нрав.

— Права сте — съгласи се безизразно Тобиас. — Знам за нея. Всички в Рим знаеха за забавленията й.

— Да не се отклоняваме от темата — намеси се Лавиния. — Вероятно си спомняш какво ти казах за реакцията на Хугет, когато го попитах за восъчните фигури на горния етаж. Но не беше само това. Ти и аз повярвахме, че той е открил нещо познато в сцената, която му занесохме. Тази сутрин се събудих с мисълта, че е твърде възможно в заключената галерия да са изложени произведения от същия скулптор.

Тобиас я погледна втрещено.

— Отишла си при Хугет да разгледаш тези скулптури? Но защо, за бога?

Лавиния махна вяло с чашата в ръката си.

— Вече ти обясних. Исках да видя изработката на скулптурите. Платих на чистачката, за да ми предостави ключовете си, премених се в дрехите й и отидох в музея.

— И какво? Да разбирам ли, че си видяла скулптурите? Смяташ ли, че нещата, които са изложени там, са изработени от същия художник, създал заплашителната сцена?

— Ще ти отговоря съвсем честно: не съм напълно сигурна.

— С други думи, този маскарад е бил напълно излишен, така ли? — Тобиас поклати глава. — Ако си беше направила труда да поискаш съвет от мен, щях да ти препоръчам нещо по-добро.

— Аз не бих казала, че съм си загубила времето. — Лавиния го погледна над ръба на чашата си. — Фигурите на Хугет са в естествен ръст. Разликата в големината ме затрудни. Не съм съвсем сигурна, но смятам, че открих доста прилики.

Въпреки гнева си Тобиас изглеждаше заинтригуван.

— Наистина ли?

— Да. Открих достатъчно прилики, затова смятам, че е целесъобразно да помоля мисис Воун да разгледа фигурите и да ни каже мнението си — заяви Лавиния.

— Разбирам. — Тобиас приседна на ръба на писалището и с отсъстващ вид започна да разтрива левия си крак. — За съжаление не е лесно да осъществим това намерение. Хугет със сигурност няма да изпълни молбата ни, дори ако няма какво да крие. Нали знаеш, че не е позволено на дами да се качват на горния етаж. Сигурно няма да направи изключение дори ако му кажем, че дамата е художничка.

Лавиния облегна глава на креслото и се замисли за Пег и допълнителните й доходи.

— Чистачката на Хугет няма да има нищо против да ни даде ключа от галерията, разбира се, срещу съответно заплащане. Ще го направим в деня, когато Хугет отива да лекува ревматизма си.

— Не разбирам — обади се Емелин. — Защо някой трябва да плати за използването на ключа и да се промъкне тайно в галерията, след като може просто да си купи билет на входа?

— Чистачката не дава ключа на посетители — обясни спокойно Лавиния, — а на жени, които печелят хляба си, като предлагат известни услуги на джентълмените, дошли да разгледат еротичните картини.

Емелин вдигна вежди.

— Искаш да кажеш, на проститутки?

Лавиния се покашля, не смеейки да погледне Тобиас.

— Пег ми разказа, че мъжете, които разглеждат изложеното на горния етаж, често са в настроение да се позабавляват с момичета от улицата. Доколкото разбирам, експонатите им оказват такова въздействие.

Тобиас извъртя очи към тавана, но не каза нищо.

— Разбирам. — Емелин стисна устни и се замисли. — Имала си късмет, че в изложбената зала не е имало мъже. Ако те бяха видели в тази рокля, със сигурност щяха да те помислят за проститутка.

— Хмм… — Промърмори неясно Лавиния.

Тобиас я погледна изпитателно.

— Лавиния?

— Какво?

— Имаше ли мъже в помещението, когато влезе там?

— Не, разбира се — отговори бързо тя. — Когато влязох в горната галерия, тя беше празна.

— Предполагам също, че никой от клиентите на Хугет не е влязъл в галерията, докато си била там. Или се лъжа?

Лавиния издиша шумно.

— Мисля, че е по-добре да ни оставиш насаме, Емелин.

— Защо, за бога? — извика разтревожено момичето.

— Защото следващата част от разговора не е подходяща за твоите невинни ушички, мила моя.

— Глупости! Какво неподходящо има в еротичните сцени от галерията на мистър Хугет?

— Аз се боя по-скоро от езика на мистър Марч, когато дава израз на лошото си настроение.

Емелин примигна.

— Но мистър Марч изобщо не е в лошо настроение.

Лавиния изпи остатъка от шерито в чашата си и я остави настрана.

— Сега не, но само след минута ситуацията ще се промени.