Аманда Куик
Любов по неволя (9)

8

— Не знам как вие виждате нещата, мистър Марч — заговори Лавиния малко по-късно, когато влезе в малкия си кабинет, — но аз имам спешна нужда от нещо, което да успокои нервите ми. Мисис Воун и восъчните й фигури предизвикаха у мен безкрайно неприятни усещания.

Тобиас затвори вратата зад себе си и я погледна.

— Поне веднъж, мисис Лейк, сме изцяло на едно мнение.

— Не вярвам да се задоволя с кана горещ чай. Необходимо ми е нещо по-силно.

Лавиния прекоси помещението и отвори дъбовия шкаф. Извади кристална гарафа, почти пълна, и се засмя облекчено.

— Имаме късмет. Това е най-доброто лекарство. Ако бъдете така добър да се погрижите за огъня, аз ще налея по една чашка.

— С удоволствие. — Тобиас се отпусна на колене пред камината. Лицето му изведнъж се напрегна.

Лавиния смръщи чело. Извади две чашки и попита:

— Да не сте наранили крака си, сър?

— Стъпих накриво. Нищо сериозно. — Тобиас разпали умело тънките съчки. — Кракът е излекуван, но в дни като този ми напомня за фаталната грешка.

— Грешка ли?

— Моля ви, не се притеснявайте за мен, мисис Лейк. — Като запали огъня, Тобиас се хвана за перваза на камината и се изправи отново на крака. Когато се обърна към нея, лицето му беше учтиво и безизразно. — Уверявам ви, че нищо ми няма.

Беше ясно, че не иска да даде други обяснения, а и състоянието на крака му изобщо не я засягаше. Освен това нямаше никакви, наистина никакви причини да изпитва съчувствие към Тобиас Марч. Въпреки това не беше в състояние да скрие загрижеността си.

Очевидно той бе прочел нещо от това в очите й, защото лицето му се затвори и в погледа му блесна гняв.

— Шерито ще реши проблема.

— Нямате основание да ми викате, сър. — Лавиния напълни и втората чашка. — Просто проявих учтивост.

— Между нас двамата, мадам, няма нужда от учтивост. Ние сме партньори, както знаете.

Тя му подаде едната чашка.

— Има ли правило в занаята на частните детективи, в което пише, че партньорите не бива да се отнасят учтиво един към друг, сър?

— Да. — Тобиас отпи голяма глътка от чашата си. — Току-що го въведох.

— Разбирам.

Лавиния също отпи голяма глътка шери. Топлината на алкохола моментално съживи духа и повдигна настроението й. Щом партньорът й не желае да бъде учтив, тя щеше да следва примера му.

Отиде до креслото пред огъня и се отпусна в него с въздишка на облекчение. Топлината на пламъците прогони влажния студ, който не я напускаше, откакто бяха излезли от галерията на мисис Воун.

Тобиас седна в голямото кресло насреща й, без да чака покана. Двамата поседяха известно време мълчаливо, отпивайки от чашите си. От време на Тобиас разтриваше левия си крак.

След малко Лавиния прояви признаци на безпокойство.

— Ако кракът наистина ви боли силно, сър, бих могла да прогоня болката с хипнотичен сеанс.

— Дори не се опитвайте да си играете с тази мисъл — изсъска сърдито той. — Не искам да ви обидя, мисис Лейк, но нямам никакво намерение да ви позволя да ме доведете до транс.

Лавиния се вцепени.

— Както желаете, сър. Но наистина нямате основания да се държите неучтиво.

Тобиас изкриви лице.

— Извинете ме, мадам, но аз не вярвам в така наречените хипнотични сили на месмеризма. Моите родители бяха учени. И двамата. Изразиха публично съгласие с резултатите от голямото изследване на доктор Франклин и доктор Лавоазие. Опитите да се предизвика терапевтичен транс със силата на погледа или с магнити са чиста глупост. Демонстрации от този род са предназначени за забавление на лековерните.

— Сега вие говорите глупости. Изследванията в тази област продължават повече от тридесет години, ако не знаете. Започнали са в Париж. На ваше място не бих придавал толкова голямо значение на критиците им. Интересът към животинския магнетизъм не е намалял ни най-малко, даже напротив.

— Този факт ми е известен — кимна Тобиас. — И според мен е знак за липсата на интелигентност сред широката публика.

Трябва да проявя малко разум и да сложа край на този разговор, каза си сърдито Лавиния. Но не можа да устои на желанието да го поизмъчи малко.

— Значи родителите ви са били учени?

— Баща ми правеше изследвания в областта на електричеството. Между другото. А мама беше въодушевена от напредъка на химията.

— Много интересно. Продължават ли да правят експерименти?

— И двамата бяха убити при експлозия в лабораторията.

Лавиния шумно пое въздух.

— Какъв ужас.

— Ако съдя по онова, което пишеше в последното им писмо до мен, искали са да проведат съвместен експеримент. По-точно, серия от експерименти. За съжаление са използвали летливи химикали в близост до електрически апарат. Това е причинило катастрофата.

Лавиния потрепери.

— Слава богу, че не сте били там. Иначе нямаше да се отървете без рани.

— По това време бях в Оксфорд. Върнах се вкъщи да ги погреба.

— Сигурно след това сте се върнали отново в Оксфорд?

— За съжаление това се оказа невъзможно. — Тобиас стиска чашата си с две ръце. — Експлозията бе разрушила къщата. Останах без никакви средства. Родителите ми бяха вложили всичко, което имаха, за да финансират последния си голям експеримент.

— Разбирам. — Лавиния облегна глава на гърба на креслото. — Каква трагична история…

— Оттогава са минали много години. — Тобиас отпи още малко от шерито си и остави чашата. — А вашите родители?

— Поканиха ги в Америка, за да демонстрират силата на месмеризма и те приеха с въодушевление. Корабът потъна. Всички загинаха.

Тобиас стисна зъби.

— Съжалявам. — Погледна я по-внимателно и попита тихо: — Казахте, че сте им помагали при демонстрациите. Как стана така, че не заминахте с тях?

— Малко преди това се омъжих. Джентълменът, който покани родителите ми да покажат уменията си в Америка, отказа да плати още два билета. Джон и без това не беше особено въодушевен от мисълта да замине за Америка. Той беше поет и твърдеше, че Новият свят не е място, където човек може да се отдава на метафизични наблюдения.

Тобиас кимна.

— Според мен е бил абсолютно прав. Кога почина мъжът ви?

— Осемнадесет месеца, след като се оженихме. От треска.

— Моите съболезнования.

— Благодаря ви.

От смъртта на Джон бяха минали почти десет години и прекрасните спомени за краткия им брак бяха придобили мъглявите очертания на стар сън. Но не пожела да му каже това.

— Извинете, че проявявам любопитство — продължи Тобиас, — но бих искал да знам дали съпругът ви е публикувал някои от поетичните си творби.

Лавиния въздъхна.

— Не, разбира се. Но по мое мнение стиховете му бяха брилянтни.

— Естествено.

— Както често се случва с поетичните гении, той остана непризнат.

— Чувал съм, че става така. — Тобиас помълча малко. — Ще позволите ли да попитам как оцеляхте финансово? Съпругът ви имаше ли някакви източници на доходи?

— По време на брака ни аз се грижех за прехраната. Провеждах лечебни сеанси по метода на Месмер. След смъртта на Джон продължих още две години с тази професия.

— Защо престанахте да работите?

Лавиния бързо отпи глътка шери.

— В едно малко село в Северна Англия стана нещастно произшествие.

— Какво по-точно?

— Бих предпочела да не говоря за това сега. Достатъчно е да кажа, че сметнах за нужно да си потърся нова професия.

— Разбирам. Откога Емелин живее при вас?

— Преди шест години родителите й загинаха при злополука с карета. — Крайно време е да сменя темата, помисли си Лавиния. — Емелин каза, че като видим восъчните скулптури на мисис Воун, ще разберем защо не получава много поръчки. Мисля, че вече знам какво е имала предвид.

— Наистина ли?

— Нейното изкуство твърде много се доближава до живота. Според мен статуите й са… — тя се поколеба, търсейки правилната дума — … обезпокояващи!

— Вероятно е от восъка. — Тобиас разклати останалото шери в чашата си и се замисли. — Восъкът не е студен като камъка или глината. Освен това картината не е двуизмерна като при живописта. Добре моделиран и оцветен, восъкът е много близък до човешката плът.

— Забелязахте ли, че мисис Воун е стигнала дотам да използва истински косъмчета за ръцете и веждите на фигурите си?

— Да.

— Работите й са необикновени, но не бих искала да имам такава фигура в дневната си. — Лавиния потрепери. — Едно е над камината да виси портрет на дядо ти и съвсем друго в ъгъла да стои триизмерната му фигура в естествен ръст.

— Права сте. — Тобиас се взираше замислено в огъня.

Пламъците съскаха и пращяха. Отново се възцари мълчание. След известно време Лавиния стана и донесе гарафата от шкафа. Напълни отново двете чаши и седна насреща му. Този път остави гарафата на масичката до креслото си.

Странно беше двамата с Тобиас да седят така един срещу друг и да си говорят за лични неща. Ние с него нямаме нищо общо, каза си за пореден път тя. Освен един убит изнудвач, един липсващ дневник и една делова връзка, която някога ще приключи.

Трудно е да не мисля за тези неща, установи тя. След известно време Тобиас протегна левия си крак и се опита да седне по-удобно.

— Предлагам да се занимаем отново със същинския проблем — заговори той. — Тъкмо размишлявах как да продължим работата си. Струва ми се, че мисис Воун не ни оказа особена помощ. Всичките тези приказки за любов, която се превръща в омраза, бяха абсолютно безполезни.

— Ще почакаме и ще видим.

— Убеден съм, че в тях не се съдържа и капчица истина. Вече не съм сигурен, че има смисъл да разпитваме собствениците на галерии с восъчни фигури.

— Имате ли по-добра идея? — попита направо Лавиния.

Той се поколеба.

— Уведомих информаторите си, че ще платя добре за всяко сведение, отнасящо се до дневника. Но трябва да призная, че още никой не се е обадил.

— С други думи, нямате по-добра идея как да продължим.

Тобиас забарабани с пръсти по страничната облегалка на креслото. После рязко се изправи.

— Не — отвърна глухо. — Нямам по-добра идея.

Лавиния го наблюдаваше внимателно.

— Тогава не виждам причини да не поговорим с другите собственици на галерии.

— И аз мисля така. — Тобиас се облегна на перваза на камината и я погледна загадъчно. — Но е по-добре да проведа следващите срещи сам.

— Какво? — Лавиния тресна чашката с шери на масичката и скочи на крака. — Дори не си помисляйте да продължите без мен, сър. Не искам и да чуя за самостоятелни действия.

— Моля ви, Лавиния. Ситуацията се усложнява от ден на ден. Опасно е, разберете. Вече ми е ясно, че проблемът няма да се реши лесно. Не ми харесва мисълта, че се забъркахте в тази каша. И продължавате да се забърквате.

— Вече съм вътре, сър. В случай, че сте забравили. Освен това имам клиентка, която ще ми плати хонорар, ако разследвам случая. Да не говорим, че и аз съм между жертвите на изнудвача Холтън Феликс.

— Аз, разбира се, съм готов да обсъждам хода на случая с вас и да ви давам съвети.

— Глупости! Знам каква е целта ви. — Лавиния сложи ръце на хълбоците си. — Опитвате се да ми откраднете клиентката, нали?

— Проклятие! Стига, Лавиния. Вашата клиентка изобщо не ме интересува. Само се опитвам да не ви излагам на опасност.

— Аз съм напълно в състояние да се грижа сама за себе си, мистър Марч. През последните години се справях напълно успешно. Вашият план е да измъкнете клиентката от ръцете ми, но аз няма да ви позволя.

Той свали ръка от камината и внимателно обхвана брадичката й.

— Вие сте най-упоритата, най-проклетата жена, която някога съм срещал.

— От вашата уста, сър, това звучи като комплимент. — Топлината на пръстите му я парализира. Имаше чувството, че е изпаднала в хипнотичен транс.

Допуснах го прекалено близо до себе си, помисли си тя. Трябваше да направи крачка назад и да застане на разстояние от него. Но, странно защо, не намери сили да го направи.

— Има нещо, което исках да попитам — изрече тихо той.

— Ако смятате, че ще ми откраднете клиентката, много се лъжете.

— Въпросът ми няма нищо с Джоан Доув. — Той не свали ръка от брадичката й. — Искам да знам дали наистина ме презирате заради онова, което стана в Италия.

Ако той не я държеше здраво, брадичката й със сигурност щеше да увисне от смайване.

— Правилно ме разбрахте.

— Не разбирам какво целите с тези думи — пошепна задъхано тя.

— И аз не разбирам — призна той и хвана лицето й между двете си ръце. — Презирате ли ме заради онова, което се случи в Рим?

— Смятам, че можехте да решите въпроса по не толкова нецивилизован начин.

— Нямах време. Обясних ви: малко преди това бях получил вест, че Карлайл има намерение да удари същата нощ.

— Извинения, сър. Само извинения.

— Презирате ли ме за това?

Лавиния разпери ръце.

— Не. Не ви презирам. Обаче съм на мнение, че имахте възможност да уредите нещата по съвсем друг начин. Но както вече съм ви казвала, добрите маниери не са между силните ви страни.

Палецът му се плъзна по долната й устна.

— Кажете ми още веднъж, че не ме презирате.

— О, по дяволите! Е, добре. Не ви презирам, сър. Ясно ми е, че през онази нощ в Рим бяхте превъзбуден.

— Превъзбуден?

Лавиния усети, че й се завива свят. Твърде много шери на празен стомах, помисли си тя. Несъмнено, това беше причината. Неволно облиза устни.

— Ясно ми е, че според вас Емелин и аз сме били в опасност. Намирам го безумно, но сега това няма значение. Приемам, че онази нощ сте били в крайно напрежение — увери го тя.

— А какво е състоянието ми в този момент?

— Какво искате да кажете?

— Струва ми се, че днес следобед съм също толкова луд, колкото онази нощ. — Той се наведе към нея. — Макар и по съвсем друга причини.

Устните му завладяха нейните.

Трябваше по-рано да се отдръпна, каза си тя. Сега беше вече много късно.

Силните му ръце обхванаха лицето й по-здраво. Целувката експлодира в сетивата й, а когато той я задълбочи, тялото й се разтърси от силна тръпка. Затвори очи, защото престана да вижда. Почувства се като восъчна скулптура, поставена твърде близо до прозореца. Нещо дълбоко в нея се разтопи със заплашителна бързина. За да се задържи на краката си, се хвана здраво за раменете му.

Като усети, че тя се вкопчи в него, той простена и я прегърна с такава сила, че гърдите й се притиснаха в силния му гръден кош.

— Бог да ми е на помощ! Не знам защо, но още от Италия имам желание да го направя — прошепна до устата й той.

Не се изразява особено поетично, каза си Лавиния. Но по незнайна причина думите му бяха крайно възбуждащи. Тя се чувстваше като упоена от силните чувства, които бушуваха в сърцето и тялото й.

— Това е лудост. — Ако не се беше вкопчила в него, щеше да падне. — Пълна лудост.

— Да. — Той зарови пръсти в косата й и изви главата й назад, за да плъзне устни към ухото. — Но вече постигнахме съгласие по въпроса, че и двамата сме луди.

Зацелува шията й и Лавиния простена.

— Не, не! Според мен виновно е шерито.

— То няма нищо общо. — Тобиас мушна коляно между бедрата й.

— Няма какво друго да е. — Лавиния трепереше все по-силно от дивото желание, което усещаше в него. — Няма съмнение, че и двамата ще съжаляваме, когато действието на алкохола премине.

— Шерито няма нищо общо — повтори глухо Тобиас.

— О, разбира се, че има. Какво друго би могло… оох! — Тя се отдръпна стреснато, когато зъбите му предпазливо, но решително се забиха в крайчето на ухото й. — Велики боже, какво правите, сър?

— Не е проклетото шери.

Лавиния се задъха.

— Не мога да си представя друга причина да се държим по този странен начин, факт е, че не се харесваме особено.

Тобиас рязко вдигна глава. В очите му имаше гняв… но и друго, по-горещо чувство.

— Трябва ли да обсъждате в подробности всяка частичка от отношенията ни, Лавиния?

Най-сетне тя направи стъпката, която трябваше да направи още преди минути — отдръпна се назад и се постара да диша равномерно и да се успокои. Прическата й се беше развалила, шалът бе паднал от раменете й.

— Струва ми се, че вие и аз не можем да направим това нещо по учтив и цивилизован начин — прошепна тя.

— Това нещо? Така ли наричате онова, което се случи между нас?

— Защо? — Лавиния заби един фуркет в косата си. — А вие как бихте го нарекли?

— Някои хора го наричат страст.

Страст. Тази дума отново й отне дъха.

Ала реалността се върна бързо.

— Страст ли? — В погледа й блесна гняв. — Така значи, страст. Да не би да сте си помислили, че ще ви позволява да ме прелъстите, а вие ще ми откраднете клиентката? Това ли целяхте?

В кабинета се възцари злокобна тишина.

За момент Лавиния повярва, че той няма намерение да й отговори. Наблюдаваше я замислено, със загадъчен поглед — в продължение на цяла вечност, както й се стори.

Най-сетне Тобиас се раздвижи. Отиде до вратата на кабинета и я отвори. На прага спря и се обърна.

— Повярвайте ми, Лавиния, нито за миг не съм помислил да използвам страстта и прелъстяването, за да ви повлияя по някакъв начин. Вие сте жена, която поставя работата си над всичко друго.

Кимна й кратко, излезе в коридора и тихо затвори вратата след себе си.

Лавиния се вслуша в стъпките му по старите дъски. Не посмя да се раздвижи, докато не чу хлопването на външната врата. Когато той най-после си отиде, тя изпита чувството, че се събужда от хипнотичен транс.

Отиде до прозореца и се загледа с невиждащи очи в мократа градина.

Тобиас беше прав, помисли си след известно време. Шерито не е виновно за нищо.

 

 

Целувката беше грешка, повтаряше си Тобиас, докато се изкачваше по стълбата към клуба си. Какво, по дяволите, си беше въобразил?

Тази мисъл го отрезви. Работата беше там, че изобщо не беше помислил, преди да действа. Беше допуснал бушуващите в сърцето му гняв, фрустрация и желание да изключат разума.

Хвърли шапката и ръкавиците си в ръцете на портиера и влезе в голямата зала.

Невил седеше в дълбоко кресло близо до прозореца, свел глава към коленете. Стискаше в ръка чаша кларет, бутилката беше наблизо. Като го видя, Тобиас спря и се запита дали е твърде късно да избяга обратно на улицата. Невил беше последният човек, когото искаше да види днес. Нямаше добри новини за него, а Невил не обичаше лоши новини.

Сякаш бе чул мислите му, в този миг Невил вдигна глава, за да отпие поредната глътка от чашата си, и забеляза Тобиас. Тъмните му вежди се сключиха гневно над очите.

— Ето ви и вас, Марч. Вече се питах кога най-после ще се появите. Искам да говоря с вас.

Тобиас колебливо промени посоката и прекоси помещението, за да седне в креслото срещу Невил.

— Изненадан съм да ви видя тук толкова рано, сър — рече той. — Вероятно сте влезли в клуба, за да избягате от дъжда?

Невил изкриви уста.

— Дойдох да се подкрепя. — Хвърли многозначителен поглед към чашата в ръката си и обясни: — Тази вечер трябва да свърша нещо неприятно.

— И какво е то, сър?

— Реших да сложа край на връзката си със Сали. — Невил изпи кларета в чашата си. — Малката има твърде високи изисквания. Според мен с времето всички започват да прекаляват, не намирате ли и вие?

Тобиас помисли малко, преди да се сети откъде знаеше името. Да, Невил няколко пъти беше споменавал сегашната си любовница.

— Ах, да, Сали. — Загледа се в дъжда, който се стичаше по прозорците, и продължи: — Ако съдя по онова, което ми разказахте за нея, бих казал, че няколко хубави накита ще изгладят разрошената перушина.

Невил изпухтя презрително.

— Ще се наложи да купя най-скъпите накити, за да я убедя да приключим връзката си без грозни сцени. Тя е едно алчно малко същество.

Любопитството накара Тобиас да отмести поглед от прозореца. Беше му интересно да огледа лицето на Невил.

— Защо искате да прекратите тази връзка? Мислех, че се наслаждавате на компанията на Сали.

— О, тя е очарователно малко същество. — Невил му намигна. — Заредена с енергия и много изобретателна, ако разбирате какво искам да кажа.

— Да, мисля, че при случай сте споменавали тези нейни качества.

— За съжаление енергията и изобретателността си имат цена. — Невил въздъхна тежко. — Мразя да го призная, но вече не съм млад и силен както някога. В последно време исканията й стават все по-безсрамни. Огърлици, бисери, пръстени… миналия месец й подарих обици, а тя имаше нахалството да ми заяви, че камъните са твърде дребни.

Сали е професионалистка, каза си развеселено Тобиас. Без съмнение е усетила, че Невил смята да я напусне. Знаейки, че връзката е към края си, е решила да измъкне от обожателя си колкото може повече, преди да я изостави. Тази мисъл предизвика невесела усмивка.

— Жена като Сали трябва да се грижи сама за бъдещето си, сър. Когато реши да излезе в пенсия, трябва да разполага с достатъчно средства, за да живее охолно на старини.

— Може да се върне в дома, където я намерих. — Невил се поколеба, после събра вежди и се реши. — Не бихте ли искали да заемете моето място? След тази вечер Сали ще има нужда от нов закрилник, а аз мога да гарантирам за уменията й в спалнята.

Тобиас изобщо не беше заинтересован да наследи любовницата на друг мъж, даже да беше заредена с енергия и изобретателна. А и се съмняваше, че Сали ще остане дълго време сама. Ако съдеше по думите на Невил за нея, малката беше умно момиче.

— Като се има предвид какво ми казахте току-що, няма да мога да си я позволи — отвърна той с лека подигравка в гласа.

— Момичето е първа класа, но наистина е ужасно скъпо. — Невил си наля още кларет. — Извинете ме, Марч, не исках да ви досаждам. Много по-важно е дали сте постигнали успех в разследването. Има ли нещо ново за проклетия дневник?

Тобиас подбра много внимателно думите си. От опит знаеше, че клиентите винаги реагират добре на изрази от лова и риболова.

— Мога да ви кажа само, че поех по следата и миризмата се засилва.

В очите на Невил светна трескаво очакване.

— Какво означава това? Какво научихте?

— Бих предпочел засега да не говоря за следата. Мога само да ви кажа, че съм спуснал няколко въдици и първите рибки вече захапаха. Дайте ми още няколко дни, за да мога да извлека плячката на сушата.

— По дяволите, човече, защо трае толкова дълго? Трябва да намерим проклетия дневник, и то бързо!

Сега е моментът да поема добре пресметнат риск, каза си Тобиас.

— Ако не сте доволен от усилията ми, сър, само от вас зависи да намерите друг човек, който да проведе разследването.

Невил стисна устни.

— Няма друг. Не мога да разчитам, че друг човек ще извърши разследването с абсолютна дискретност. Вие също го знаете, затова не ми говорете по този начин.

Тобиас издиша успокоено и се учуди на себе си. С какво напрежение беше очаквал отговора…

— Успокойте се, сър. Уверявам ви, че много скоро ще имам новини за вас.

— Много се надявам да е скоро. — Невил остави празната си чаша на масичката и стана. — За съжаление трябва да вървя. Трябва веднага да отида при бижутера.

— За да купите прощален подарък на Сали?

— Точно така. Ще ви издам, че харесах прекрасна огърлица. Струваше ми цял куп пари, но предполагам, че трябва да си платя за хубавите моменти с малката, нали? Казах на бижутера, че ще мина да я взема днес следобед и тогава ще я платя. В никакъв случай не искам да рискувам да закъснея.

— Защо закъснението е риск?

— Бартън ми разказа, че миналия месец поръчал в същия магазин сапфирена брошка за любовницата си, но не я платил навреме. Бижутерът изпратил брошката в дома му, където била връчена на лейди Бартън вместо на красивата му млада любовница.

Тобиас беше готов да се изсмее, но се въздържа.

— Съвсем случайно, естествено.

— Така твърди бижутерът. — Невил потрепери. — Затова не искам да рискувам. Желая ви приятен ден. Марч. Като получите информация за дневника, веднага ми изпратете вест. Все едно по кое време на деня или нощта.

— Разбирам.

Невил кимна и се запъти към изхода.

Тобиас поседя още малко, загледан в движещите се по мократа улица карета. Мрачното време навън сякаш проникваше в помещението и го обгръщаше в сивата си мъгла.

Би било безкрайно приятно, ако любовницата можеше да прогони безпокойството, което го обхващаше всеки път, щом помислеше за Лавиния. Но истината беше друга. Целувката този следобед беше потвърдила най-лошите му опасения. Едно удобно легло и една пламенна жена, която продаваше страстта си, не бяха достатъчни да прогонят мъчителния му копнеж.

След известно време стана и се запъти към кафенето. На път взе вестника, оставен на една от масите.

Крекбърн седеше на обичайното си място в близост до камината. Усети приближаването на Тобиас, но не вдигна глава от своя „Таймс“.

— Невил ви дебнеше в съседното помещение. Успя ли да ви притисне до стената?

— Да. — Тобиас падна тежко в отсрещното кресло. — Моля ви, сър, бъдете така добър и не използвате речника на ловците, когато говорите с мен. Не искам да си спомням за разговора, който току-що проведох с Невил.

— Какво му казахте? Има ли някакви новини?

— Намекнах му, че нещата се развиват добре.

— Вярно ли е?

— Не. Но реших, че не е нужно да го безпокоя.

— Хмм… — Крекбърн зашумоля с вестника си. — Невил вероятно е останал доволен от намека за успех?

— Не ми се вярва. Но за щастие имаше други проблеми. Тази вечер възнамерява да скъса с любовницата си. Както се изрази, ще й каже, че вече не се нуждае от услугите й. Бързаше да купи от бижутера си огърлица, с която да облекчи болката й от раздялата.

— Правилно. — Крекбърн бавно отпусна вестника. Погледът му беше замислен. — Да се надяваме, че сегашната му любовница няма да свърши като предишната.

Тобиас, който се готвеше да отвори своя вестник, спря насред движението.

— Какво искате да кажете?

— Спомних си как преди няколко месеца Невил се раздели с друго момиче, което беше взел под крилото си. Беше я настанил в хубава къщичка на Кързън Стрийт. Тя остана там почти цяла година, преди да му омръзне.

— Какво необикновено виждате в тази история? Мъж с положението и обществения статус на Невил често сменя любовниците си. Необичайно би било, ако не го прави.

— Прав сте, но само няколко дни след като Невил я прогони, бедната жена се хвърли в реката.

— Самоубила се е?

— Така се говори. Хората казват, че Невил разбил сърцето на бедното момиче.

Тобиас бавно сгъна непрочетения вестник и го остави на масичката до креслото.

— Трудно ми е да разбера тази история. Невил многократно е споменавал пред мен, че намира любовниците си в публични домове. Те са професионални проститутки.

— Правилно.

— Такива жени обикновено не си позволяват сантименталности. Съмнявам се, че някоя от тях би направила грешката да се влюби безнадеждно в мъжа, който плаща сметките й.

— Съгласен съм с вас. — Крекбърн се зае отново с вестника си. — Въпреки това преди няколко месеца цял Лондон говореше, че последната любовница на Невил е посегнала на живота си.