Аманда Куик
Любов по неволя (4)

3

— Не мога да повярвам, че си срещнала отново мистър Марч. И то при толкова странни обстоятелства. — Емелин остави чашата си с кафе и погледна втренчено Лавиния през масата за закуска. — Каква учудваща случайност!

— Глупости. Изобщо не е учудващо, стига да може да се вярва на историята му. — Лавиния почука с лъжичката по ръба на чинията. — Ако мога да му вярвам, цялата тази история с изнудването има нещо общо с историята в Рим.

— Да не би мистър Марч да смята, че Холтън Феликс е бил член на криминалното обединение, за което спомена? На Блу Чеймбър?

— Не. Очевидно Феликс е попаднал на дневника по случайност. Малко или повече.

— И сега дневникът е в ръцете на друг човек. — Емелин се взираше замислено пред себе си. — Вероятно именно той е убиецът на Феликс. И мистър Марч го преследва. Той е много упорит, нали?

— Ами! Прави го само за пари. Докато някой е готов да плаща за разследванията му, интересът му изисква да бъде упорит. — Лавиния изкриви лице. — Макар че за мен е неразбираемо защо клиентът продължава да плаща за услугите му, след като в Рим е показал плашеща некадърност.

— Много добре знаеш, че трябва да му бъдем благодарни за начина, по който проведе разследванията си в Италия. Всеки друг на неговото място щеше да си извади заключение, че и ние участваме в бандата главорези, и да ни унищожи.

— Човек, който се занимава с подобни разследвания, не бива да бъде глупак, а само глупак може да повярва, че сме забъркани в криминални деяния.

— Да, естествено — опита се да я успокои Емелин. — Но можем да си представим, че друг човек, не толкова интелигентен като мистър Марч, би заключил, че сме членове на бандата.

— Не бързай да приписваш на мистър Марч каквито и да било положителни качества, Емелин. Аз не му вярвам.

— Да, личи си. И защо не му вярваш?

Лавиния разпери ръце.

— За бога, Емелин! Миналата нощ се срещнах с него на място, където бе извършено убийство.

— Ти също си отишла на място, където е извършено убийство — напомни й с усмивка Емелин.

— Да, но той беше там преди мен. Когато отидох, Феликс беше вече мъртъв. Нищо чудно именно Марч да е убиецът.

— О! Много се съмнявам.

Лавиния я погледна втренчено.

— Как можа да го кажеш? Марч не ми спести информацията, че мистър Карлайл не е преживял срещата им в Рим.

— Доколкото си спомням, ти каза нещо за нещастна случайност и падане по стълбата.

— Това беше версията на Марч. Няма да се изненадам ни най-малко, ако чуя, че смъртта на Карлайл изобщо не е била случайност.

— Е, не можем да знаем какво се е случило в действителност, нали? Най-важното е, че злодеят е мъртъв.

Лавиния се поколеба.

— Марч иска да му помогна в търсенето на дневника. Иска да обединим усилията си.

— Според мен това е напълно логично, Лавиния. И двамата сте решени да намерите дневника. Защо тогава да не станете партньори?

— Марч има клиент, който му плаща за усилията. Аз не.

Емелин я погледна изпитателно над ръба на чашата с кафе.

— Защо не преговаряш с мистър Марч да ти даде част от парите, които му плаща клиентът? Ти имаш добър търговски инстинкт и го разви допълнително, докато бяхме в Италия.

— И аз си помислих нещо подобно — призна колебливо Лавиния. — Но мисълта да стана партньорка на Марч ми причинява неловкост. Прави ме несигурна.

— Според мен ти просто нямаш друг избор, скъпа. Ще бъде крайно неприятно, ако в обществото започнат да говорят нелепици за престоя ни в Рим.

— Ти имаш дарбата да омаловажаваш нещата, Емелин. Ще бъде повече от неприятно. Клюките ще разрушат напълно моята нова кариера, да не говорим за твоите възможности да се наслаждаваш на тазгодишния сезон.

— След като заговорихме за твоята нова кариера, позволи ми да попитам: снощи спомена ли пред мистър Марч за новата си професия?

— Разбира се, че не. Защо да го правя?

— Само се питах дали пък случайно не си изпитала желание да се довериш на мистър Марч… в интимната обстановка, в която си попаднала неочаквано.

— В обстановката нямаше абсолютно нищо интимно. За бога, Емелин, в стаята имаше мъртвец!

— Да, естествено.

— При тези обстоятелства няма място за интимност.

— Разбирам.

— Последното, което искам, е да стана интимна с мистър Марч. По какъвто и да било начин.

— Защо непрекъснато повишаваш тон, лельо Лавиния? Много добре знаеш какво означава това.

Лавиния остави чашката си в чинийката. Ръката й трепереше неудържимо.

— Означава, че нервите ми са опънати до скъсване.

— Точно така. Но според мен ти нямаш друг избор, освен да приемеш предложението на мистър Марч. Моля те, започни да търсиш дневника заедно с него.

— Нищо не може да ме убеди, че е разумно да стана партньорка на онзи човек.

— Успокой се, моля те — изрече меко Емелин. — Според мен твоите лични чувства към мистър Марч оказват неблагоприятно влияние върху способността ти да преценяваш разумно.

— Спомни си какво ти казах в Рим: Тобиас Марч играе своя собствена коварна игричка, също както предишния път, когато имахме нещастието да го срещнем.

— И каква е тази игра според теб? — попита Емелин и в мекия й глас за първи път се прокрадна гняв.

Лавиния се замисли за миг над въпроса.

— Твърде възможно е той да търси дневника по същите причини, поради които го е купил Холтън Феликс. За да изнудва някого.

Емелин изпусна лъжичката в чашата с кафе.

— Наистина ли твърдиш, че мистър Марч има намерение да стане изнудвач? Отказвам да вярвам, че той може да има нещо общо с гадна твар като Феликс Холтън.

— Ние с теб не знаем нищо за Тобиас Марч. — Лавиния се опря с две ръце на масата и стана. — Кой може да знае как ще постъпи, ако дневникът се озове в ръцете му?

Емелин не отговори.

Лавиния скръсти ръце зад гърба си и заобиколи масата. След малко Емелин въздъхна.

— Е, добре, не съм в състояние да назова разумна причина защо трябва да имаш доверие в мистър Марч, освен факта, че именно той се погрижи да се върнем бързо и сигурно в Англия след катастрофата в Рим. Сигурно му е струвало цяло състояние.

— Той искаше да се отърве от нас — това е истината. Във всички случаи много се съмнявам, че мистър Марч е поел разходите за нашето пътуване. Аз съм абсолютно сигурна, че е изпратил сметката на клиента си.

— Може би, но аз въпреки това съм убедена, че в момента ги нямаш друг избор. Със сигурност е по-добре да работиш съвместно с него, вместо да го пренебрегваш. Все пак така ще научаваш какво е разкрил.

— И той ще знае какво съм узнала аз.

Лицето на Емелин се напрегна. В очите й светна необичаен за нея страх.

— Нима си измислила някакъв хитър план?

— Още не съм. — Лавиния спря и мушна ръка в джоба на роклята си. Извади листчето, паднало от книгата „Възпитанието на една дама“, и отново прочете адреса, написан на него. — Но няма да седя със скръстени ръце. Ще действам.

— Какво е това?

— Единственото намерено в къщата на Феликс, което заслужава интерес. Но може да се окаже и празна следа. — Тя прибра листчето в джоба си. — Ако се окаже, че следата не води доникъде, ще обмисля по-сериозно предимствата на партньорството с Тобиас Марч.

 

 

— Убеден съм, че тя е намерила в спалнята нещо важно.

Тобиас стана от стола и заобиколи голямото писалище. Приведе се напред и се опря с две ръце на дъбовия плот.

— Знам, че е така. Усетих го. Погледът й беше прекалено невинен. Абсолютно необичаен израз за тази жена.

Антъни Синклер, братът на съпругата му, вдигна глава от дебелата книга за богатствата на древния Египет, протегна се с удоволствие и отново се отпусна на стола. Тобиас неволно си каза, че така може да постъпи само здрав млад мъж на двадесет и една години.

Миналата година Антъни се бе преместил в собствено жилище. За известно време Тобиас се опасяваше, че ще се чувства много самотен в къщата си. Все пак Антъни живееше при него от дете. По-точно откакто Тобиас се бе оженил за сестра му Ан. След като Ан почина, Тобиас отгледа момчето съвсем сам и направи всичко по силите си, за да го възпита добре. Беше свикнал да го има винаги близо до себе си. Без него къщата щеше да изглежда празна.

Две седмици, след като се нанесе в новото си жилище, само през няколко къщи от дома на Тобиас, Антъни даде да се разбере, че гледа на къщата на зетя си като на разширение на собствения си дом. Обикновено идваше по времето за хранене.

— Необичаен? — повтори с усмивка Антъни.

— Лавиния Лейк е всичко друго, само не и невинна.

— Доколкото си спомням, тя е вдовица.

— Много бих искал да науча нещо повече за съдбата на съпруга й — рече замислено Тобиас. — Не бих се изненадал, ако ми кажат, че е прекарал последните си дни вързан за леглото в частна лудница.

— Тази сутрин ми обясни поне сто пъти, че нямаш никакво доверие в мисис Лавиния Лейк — напомни му меко Антъни. — Ако си толкова сигурен, че снощи е намерила нещо интересно, защо просто не я попита?

— Защото щеше да отрече. Категорично и естествено. Дамата няма никакво намерение да сътрудничи с мен за разкриване на случая. Трябваше да я обърна с главата надолу и да я изтърся — това е единственият начин да докажа, че е намерила нещо.

Антъни не каза нищо. Само седеше и наблюдаваше съпруга на сестра си със замислено изражение. Тобиас стисна зъби.

— Не го казвай.

— Боя се, че не мога другояче. Наистина, защо просто не обърна дамата с главата надолу и не я изтърси, за да намериш онова, което е открила?

— Дяволите да те вземат, Антъни, казваш го така, сякаш имам навика да се отнасям по подобен начин с почтените жени!

Антъни вдигна вежди.

— Неколкократно съм ти казвал, че когато става въпрос за жени, трябва да проявяваш повече деликатност. Знам, че се опитваш да се държиш като джентълмен. Но по отношение на мисис Лейк… всеки път, когато спомена името й, ставаш извънредно груб.

— Мисис Лейк е наистина необикновена жена — заяви Тобиас. — Тя е жена с извънредно силна воля, необикновено упорита и необикновено трудна. Жена, която може да доведе до отчаяние всеки нормален мъж.

Антъни кимна и изписа на лицето си лицемерно съжаление.

— Винаги е дяволски объркващо, когато откриеш собствените си неприятни черти в друг човек, нали? И то толкова ясни! Особено когато този човек принадлежи към слабия пол.

— Предупреждавам те! Не съм в настроение да служа като обект на подигравките ти. Не и тази сутрин, Антъни.

Момъкът затвори книгата, която четеше, и се засмя.

— Ти си се побъркал по тази дама: Забелязах го още преди три месеца, когато се върна от Рим.

— Преувеличаваш. Много добре знаеш какво ме свързва с нея.

— Не ти вярвам. Уитби ми описа с подробности как си бушувал и ругал, докато той се е грижил за теб и те е лекувал от треската, причинена от раната в бедрото. Каза ми, че в делириум си водил дълги, едностранчиви и абсолютно неразбираеми спорове с мисис Лейк. Откакто си отново в Англия, споменаваш името й по няколко пъти на ден — в повечето случаи без причина. Да, мога да твърдя, че тя ти е объркала ума.

— В Рим бях принуден да вървя по петите й в продължение на месец и да следя всяко нейно движение. Ужасно трудна задача, повярвай. — Тобиас стисна здраво резбования ръб на писалището. — Защо някой ден не се опиташ да следваш жена по целия град, като запомняш всеки човек, когото поздравява на улицата, всеки магазин, в който се отбива? И през цялото време се питаш дали дамата има нещо общо с бандата главорези или самата тя се излага на опасност да й прережат крехката шийка. Уверявам те, че подобно преследване може да подлуди всеки мъж!

— Както вече казах, ти си развил мания.

— Мания е прекалено силна дума. — Тобиас разтриваше с отсъстващ вид лявото си бедро. — Но съм готов да призная, че дамата оставя наистина неизличимо впечатление.

— Очевидно. — Антъни вдигна дясното си ходило върху лявото коляно и грижливо оправи ръба на модния си панталон. — Май днес кракът те боли особено силно?

— Вали, ако още не си забелязал. Когато е влажно, болката се засилва.

— Нямаш причини да ми се караш, Тобиас. — Антъни се ухили като хлапак. — Спести си лошото настроение за дамата, която го причинява. Ако вие двамата наистина станете партньори, за да намерите дневника, вероятно ще имаш предостатъчно възможности да си изливаш яда върху нея.

— Само мисълта за партньорство с мисис Лейк е достатъчна да ме побият тръпки. — Тобиас млъкна рязко, защото някой бе почукал по вратата на кабинета. — Да, Уитби, какво има?

Вратата се отвори и на прага застана дребната, добре поддържана фигура на човека, който му беше верен иконом, готвач, камериер, а при нужда и лекар. Въпреки несигурните доходи на домакинството, Уитби винаги успяваше да изглежда елегантен. Редом с Уитби и Антъни Тобиас често се чувстваше старомоден и занемарен. Още повече, че не се интересуваше от новостите в мъжката мода и от стила на обличане.

— Лорд Невил е тук и желае да говори с вас — обяви Уитби с обичайния злокобен тон, какъвто използваше винаги при появата на личност от висок ранг.

Тобиас знаеше, че в действителност Уитби няма особено високо мнение за високопоставените личности, но се наслаждава на възможността да даде израз на собствените си предпочитания към мелодрамата. Икономът му явно беше сбъркал професията си, но вече беше твърде късно да стане актьор.

— Помолете го да влезе, Уитби.

Икономът направи кратък поклон и изчезна. Антъни стана бавно от стола си.

— Проклятие — промърмори Тобиас под носа си. — Никак не ми е приятно да съобщавам лоши новини на клиент. Знаеш как се ядосват повечето хора. Никога не съм сигурен какво ще решат и кога ще спрат плащането.

— Според мен Невил няма избор — отговори също така тихо Антъни. — Няма друг, към когото би могъл да се обърне.

Едър, тежък мъж към края на четиридесетте влезе в стаята, без да си дава труд да крие нетърпението си. Богатството и аристократичният произход на Невил бяха очевидни, като се започне от орловия нос и арогантната стойка и се стигне до скъпия жакет и блестящите ботуши.

— Добър ден, сър. Не ви очаквах толкова рано. — Тобиас се изправи и посочи един от столовете. — Моля, заповядайте.

Невил явно нямаше време за формалности. Впи поглед в лицето на Тобиас, събра очи и попита нетърпеливо:

— Е, Марч? Получих писъмцето ви. Какво, по дяволите, е станало снощи? Намерихте ли следа от дневника?

— За съжаление, когато отидох, дневникът вече не беше там — отговори Тобиас.

Начинът, по който Невил изкриви уста, беше недвусмислен знак за надигащ се гняв. Господинът явно не понасяше лоши вести.

— Проклятие. — Свали ръкавицата си и когато зарови пръсти в косата си, черният камък върху тежкия златен пръстен заблестя. — Надявах се да уредя този въпрос много бързо.

— Открих някои полезни указания — продължи Тобиас, стараейки се да излъчва професионален опит и самоувереност. — Очаквам да намеря дневника през следващите дни.

— Трябва да го намерите. На всяка цена. И бързо. От него зависи всичко.

— Съзнавам това.

— Надявам се. — Невил отиде до масичката за сервиране и посегна към гарафата с бренди. — Прощавайте. Знам, че и двамата имаме интерес да се сдобием с проклетия дневник възможно най-бързо. — Спря за миг и погледна гарафата в ръцете си. — Позволявате ли?

— Естествено. Бъдете мой гост. — Невил изля в чашата си солидна порция алкохол и Тобиас гневно изкриви лице, но бързо извърна глава настрана, за да не го забележи лордът. Брендито беше скъпо. Но не можеше да си позволи да прояви скъперничество спрямо клиент, който си плаща.

Невил отпи голяма глътка, после още една и остави чашата на масичката. Лицето му помрачня.

— Трябва да го намерите, Марч. Ако попадне в лоши ръце, сигурно никога няма да узнаем кой е бил Азур. А най-лошото е, че няма да научим името на поне един оцелял от Блу Чеймбър.

— Смятам да ви намеря дневника до две седмици, сър — обеща Тобиас.

— Цели две седмици? — Невил го погледна ужасено. — Невъзможно! Прекалено дълго е.

— Ще дам всичко от себе си, за да стане по-бързо. Това е последното, което мога да ви обещая.

— Проклятие. — Невил направи няколко крачки по стаята. — Всеки ден без резултат означава, че дневникът може да бъде изгубен или унищожен.

Антъни се раздвижи и се покашля учтиво.

— Искам да ви напомня, сър, че само благодарение на усилията на Тобиас вие узнахте за съществуването на този дневник и за това, че го крият някъде тук, в Лондон. Това е много повече, отколкото знаехте преди един месец.

— Да, да, естествено. — Невил ходеше напред-назад с големи, неспокойни крачки и разтриваше слепоочията си. — Простете, че избухнах. Откакто знам за съществуването на дневника, не мога да спя. Като си помисля колко хора загинаха през войната заради бандитите от Блу Чеймбър, имам желание да закрещя.

— Никой не иска повече от мен да намери проклетия дневник — промълви като на себе си Тобиас.

— Но какво ще правим, ако човекът, който го е откраднал, реши да го унищожи и го направи, преди да го намерим? Никога няма да научим имената, които са толкова важни за нас!

— Много се съмнявам, че сегашният притежател на дневника ще го хвърли в огъня — отговори Тобиас.

Невил престана да разтрива слепоочията си и смръщи чело.

— Защо сте толкова сигурен, че няма да го унищожи?

— Единственият човек, който наистина иска да унищожи дневника, е оцелелият член на Блу Чеймбър, а е почти невъзможно именно той да го е откраднал от Феликс. За всеки друг дневникът представлява неизчерпаем източник на пари. В него са споменати предостатъчно хора, които може да изнудва. Кой би изгорил такава ценна вещ?

Невил го изгледа замислено.

— Звучи логично — промърмори той, но все още не изглеждаше напълно убеден.

— Дайте ми малко време — помоли Тобиас. — Ще ви намеря дневника. Тогава и двамата ще спим по-добре.