Аманда Куик
Любов по неволя (23)

22

— Проклятие, къде е той? — Лавиния се надигна на пръсти и се опита да различи нещо в множеството. — Не виждам Невил, Емелин?

Девойката беше доста по-висока от нея и виждаше по-добре.

— Няма го, лельо. Може да е отишъл в бюфета.

— Само преди миг говореше с един от лакеите. — Лавиния усещаше как дланите я сърбят все по-силно. Това не беше добър знак. — А сега го няма. Може да е напуснал къщата.

— В това няма нищо изненадващо — намеси се Джоан. — Не се съмнявам, че Невил е имал намерение да остане тук само няколко минути. Колкото да го видят. Подобни светски събития са крайно досадни за повечето джентълмени. Вероятно сега е на път към някой игрален салон или може би към поредния бордей, за да си потърси нова любовница.

В паметта на Лавиния изникна споменът за окървавената наметка на Сали и по гърба й пробяга студена тръпка.

— Каква ужасна мисъл…

— Успокойте се. — Джоан я погледна стреснато. — От известно време всяка дреболия ви кара да треперите от страх.

Защото не мога да престана да се тревожа за Тобиас, помисли си Лавиния. Но нямаше смисъл да разкрива страховете си. Както нямаше причина да се тревожи заради внезапното изчезване на Невил от залата. Джоан го познаваше по-добре от нея и вероятно беше права в преценката на ситуацията.

Въпреки това не можеше да си прости, че го е изгубила от поглед.

Антъни се появи с чаша лимонада и я подаде на Емелин. Лавиния го изгледа почти сърдито.

— Видяхте ли Невил в бюфета?

— Не. — Антъни се обърна, за да огледа множеството. — На идване насам видях лейди Невил, но съпругът й не беше с нея. Мислех, че ще го държите под око, докато аз донеса лимонадата.

— Изчезнал е. Никъде не го виждам.

Лицето на Антъни се напрегна. Въпреки тревогата си Лавиния въздъхна облекчено — в лицето на Антъни имаше съюзник. Той я разбираше и реагираше като нея.

— Сигурна ли сте? — попита тихо младежът.

— Да. Това не ми харесва — отговори шепнешком тя. — Вече е един и половина. Тобиас трябваше отдавна да е свършил работата и да дойде тук.

— Съгласен съм с вас — рече сериозно Антъни.

— Казах му че е по-добре да ви вземе със себе си. Поне да има някой да му пази гърба.

Антъни кимна.

— Тази вечер го споменахте два или три пъти.

— Никога не ме слуша.

Антъни потръпна.

— Ако това ви утешава, Тобиас винаги прави, каквото си е наумил.

— Това не е извинение. В никакъв случай. Ние сме партньори. Длъжен е да ме послуша, когато казвам мнението си или му давам съвети. Ако все пак се появи в балната зала, ще му кажа някои неща.

Антъни я погледна колебливо.

— Може би на идване насам е спрял за малко в клуба си, за да поговори с някой приятел.

— А ако не е там?

— Да бъдем разумни. Може би търсенето е продължило повече, отколкото е очаквал. — Антъни млъкна и смръщи чело. — Бих могъл да наема карета и да мина покрай къщата, за да проверя дали всичко е спокойно. Ако не е там, ще го потърся в клуба.

Слава богу, не съм единствената, която се тревожи за Тобиас, помисли си облекчено Лавиния. Антъни се опитваше да разсъждава трезво, но и той беше притеснен.

— Отлична мисъл — окуражи го тя. — Като се има предвид колко хора присъстват тази вечер, на улицата сигурно ще има опашка от карети, очакващи клиенти.

Антъни изглеждаше облекчен, че някой му е помогнал да вземе решение.

— Е, добре, тогава тръгвам. — И се обърна към дамите, за да се сбогува.

Емелин сложи ръка на рамото му и в очите й светна загриженост.

— Обещай ми, че ще бъдеш внимателен.

— Разбира се. — Той взе ръката й и я целуна нежно. — Не бива да се тревожиш за мен, Емелин. Ще внимавам. — Обърна се към Лавиния и настави: — Сигурен съм, че всичко е наред, мисис Лейк.

— Ако се установи, че е отишъл в клуба си, вместо веднага да дойде тук, тежко му и горко!

Антъни се усмихна с разбиране и бързо се отправи към изхода.

— Наистина ли мислите, че нещо се е случило с мистър Марч, докато е търсил доказателства? — попита съчувствено Джоан.

— Не знам какво да мисля — призна Лавиния. — Обаче фактът, че не се появи тук в уговорения час, съчетан с внезапното изчезване на Невил, ме подлудява.

— Не разбирам защо виждате връзка между двете неща. Невил не може да знае, че мистър Марч се намира в момента в къщата му.

— Тревожи ме начинът, по който Невил изчезна само няколко минути след като поговори с лакея — обясни Лавиния. — Имам чувството, че е получил съобщение, което го е накарало да си отиде.

— Ужасно е да чакаш — оплака се Емелин. — Какво можем да направим?

— Разбира се, че можем да направим нещо — заяви решително Джоан. — Ще се държим така, сякаш не се е случило нищо необикновено. Обещали сте следващия танц на мистър Гедис, нали? Виждам, че се е запътил към нас.

Емелин простена задавено.

— Танците са последното, за което мога да мисля в момента. Не мога да водя учтив разговор с мистър Гедис, докато се тревожа за Антъни.

— Слуховете казват, че мистър Гедис има поне петнадесет хиляди фунта годишен доход — съобщи Джоан с недвусмислена подигравка.

Лавиния едва не се задави с шампанското си. Когато се възстанови, тя се усмихна окуражително на племенницата си.

— Няма нищо лошо да танцуваш с мистър Гедис, скъпа. Според мен даже е необходимо.

— Защо? — попита сърдито Емелин.

— За да се държим така, сякаш нищо не се е случило, както предложи мисис Доув. — Лавиния направи движение с ръце, сякаш пъдеше момичето. — Върви и танцувай с него. Трябва да се държиш като всички млади дами в тази зала и при дадените обстоятелства.

— Щом настояваш.

Емелин се усмихна смело на красивия млад мъж, който в този момент застана пред нея, за да я покани на танц. Лавиния се наведе към ухото на Джоан.

— Петнадесет хиляди годишно, казвате?

— Така съм чувала.

Лавиния проследи как Гедис отведе Емелин на танцовата площадка.

— Изглежда ми симпатичен младеж. Има ли лоша кръв в семейството?

— Не знам. Нищо не се говори.

— Това е добре.

— Според мен Гедис няма шансове срещу младия Антъни — усмихна се Джоан.

— Ох, май сте права — въздъхна Лавиния.

Валсът свърши, но Емелин и партньорът й останаха в края на танцовата площадка. Лавиния хвърли бърз поглед към часовничето в чантичката си и зачака двойката да се върне при тях.

— Успокойте се — посъветва я тихо Джоан. — Сигурна съм, че с мистър Марч не се е случило нищо лошо. Той е смел мъж, освен това е напълно в състояние да си грижи за себе си.

Лавиния си представи левия му крак и потрепери.

— И той е грешил.

Джоан я изгледа замислено.

— Вие наистина сте загрижена за него, нали?

— Веднага му казах, че не одобрявам плана му да претърси къщата на Невил — довери й Лавиния. — Всъщност бях много… — В този момент видя кой се беше изпречил на пътя на Емелин и мистър Гедис и изохка. — Проклятие!

— Какво има? Какво става там?

— Помфри. Само го погледнете! Мисля, че се опитва да накара Емелин да танцува с него.

Джоан проследи погледа на Лавиния и видя, че Помфри се е изстъпил пред Емелин и мистър Гедис и не ги пропуска да минат. Стисна устни и поклати глава.

— Надявам се да не е пиян. Когато е пил, Помфри става непредвидим.

— Това ми е добре известно. Няма да му позволя да направи още една сцена. Не и в балната зала на семейство Колчестър. — Лавиния затвори ветрилото си и излезе от нишата. — Трябва да го спра. Ей сега ще се върна.

— Запазете спокойствие, Лавиния. Уверявам ви, лейди Колчестър няма да допусне някой да се държи неприлично по време на нейния бал.

Лавиния не отговори. Дискретно си проби път през навалицата, но няколко пъти загуби целта от очи, когато високи мъже й препречваха пътя.

Когато най-сетне стигна задъхана до другия край на танцовата площадка, установи, че Емелин е взела нещата в свои ръце. Помфри вече се отдалечаваше. Изобщо не забеляза Лавиния, която се готвеше да го укроти.

Като видя леля си, Емелин се засмя развеселено.

— Всичко е наред. Помфри искаше само да се извини за случилото се в театъра.

— Така трябва. — Лавиния проследи наглия пияница с гневен поглед.

Емелин се усмихна учтиво на леко смутения мистър Гедис.

— Благодаря ви, сър.

— За мен беше удоволствие. — Младият мъж се наведе над ръката й, после бързо изчезна в множеството.

Лавиния го проследи с меланхоличен поглед.

— Жалко. Изглеждаше много мил.

— Моля те, не зяпай така след него — предупреди я тихо Емелин. — Не е прилично.

— Извинявай. Хайде сега да се върнем бързо в нишата. Не искам да оставяме мисис Доув сама.

Двете с Емелин заобиколиха танцовата площадка, като с мъка си пробиваха път през навалицата. Ала когато стигнаха до нишата, я намериха пуста. Лакеят тъкмо събирате празните чаши.

Лавиния спря. В сърцето й се надигна паника.

— Няма я…

— Сигурна съм, че е някъде наблизо — опита се да я утеши Емелин. — Не би си тръгнала, без да ти каже къде отива.

— Няма я, казвам ти. — Лавиния грабна най-близкия стол и се покачи върху него. — Никъде не я виждам.

Лакеят я зяпна ужасено. Емелин също се обърна и претърси навалицата с изпитателен поглед.

— И аз не я зърнах никъде. Може да е отишла в салона за карти.

Лавиния прихвана полите си и скочи от стола. Застана пред лакея и попита настойчиво:

— Видяхте ли дамата в сребърносива рокля, която до преди малко стоеше тук?

— Разбира се, мадам. Донесох й съобщение, тя го прочете и излезе.

Емелин и Лавиния се спогледаха ужасено. Лавиния направи още една крачка към лакея.

— Какво съобщение й донесохте? — В гласа й звучеше недвусмислена заплаха.

Бедният младеж се уплаши още повече. На челото му избиха капчици пот.

— Нямам представа какво съдържаше съобщението, мадам. Знам само, че беше на лист хартия, без плик. Не съм го чел. Казаха ми да й го дам и аз го направих. Тя му хвърли един поглед и веднага се запъти към изхода.

Лавиния не се отказваше толкова лесно.

— Кой ви даде съобщението за мадам?

Лакеят преглътна. Нервният му поглед се премести от Лавиния към Емелин и обратно към Лавиния.

— Даде ми го един от лакеите, наети специално за бала. Не го познавам. Не ми каза от кого е.

Лавиния се обърна към Емелин.

— Аз ще търся от тази страна, ти от отсрещната. Ще се срещнем в другия край.

— Тръгвам. — Емелин й обърна гръб.

— Почакай — спря я Лавиния и стисна ръката й, за да я принуди да я погледне в очите. — Не напускай балната зала при никакви обстоятелства, разбра ли ме?

Емелин кимна и след минута вече беше изчезнала в навалицата. Лавиния се обърна и тръгна направо през навалицата към вратата, излизаща на голямата тераса. Беше изминала почти половината път, когато й хрумна, че ще има много по-добър поглед върху залата, ако се изкачи в галерията, която обикаляше огромното помещение.

Промени посоката и си проби път към стълбата. Няколко души се намръщиха неодобрително, когато ги разбута решително. Зад гърба й се чуха дори неучтиви забележки, но повечето посетители на бала не и обърнаха внимание.

Лавиния стигна до стълбата и изкачи стъпалата на един дъх. Едва се сдържаше да не се затича. Когато най-сетне се озова в галерията, се вкопчи в парапета и погледна надолу.

Между стотиците официални рокли от сатен и коприна не се виждаше и следа от сребърносивия тоалет на Джоан. Лавиния си заповяда да мисли логично. Ами ако посланието беше накарало Джоан да напусне балната зала?

Затова се обърна към прозореца, от който се виждаше почти цялата огромна градина. Отвори го и се наведе навън. Живият плет и храстите в близост до къщата бяха залени от светлината на балната зала, падаща през големите врати на терасата. Ала светлината не стигаше далеч. По-голямата част от красивата градина тънеше в мрак. Лавиния успя да различи само очертанията на голям каменен монумент. Вероятно в памет на покойния съпруг на лейди Колчестър.

Някакво движение в близост до живия плет привлече вниманието й. Бързо обърна глава и различи крайчето на копринена пола. В сянката беше невъзможно да разбере какъв цвят е роклята, не можа да види и лицето на жената, но нещо в походката, както и фактът, че дамата беше сама, събудиха подозренията й.

Лавиния понечи да извика на бързо отдалечаващата се фигура да се върне, но се съмняваше, че ще успее да надвика музиката и шумните разговори в залата.

Завъртя се вихрено, откри малката стълба в края на галерията и се затича към нея. Тъкмо когато стигна до стълбата, се появи лакей с табла сандвичи.

— Мога ли да сляза оттук в градината? — извика задъхано Лавиния.

— Разбира се, мадам. В края на стълбата има врата.

— Благодаря! — Лавиния се хвана здраво за парапета и забърза надолу. Отвори със замах вратата в долния край и излезе навън в студения мрак. Не видя никого. Гостите, пожелали да подишат малко чист въздух, се разхождаха на терасата.

Ако жената в светлата рокля върви в същата посока, ще мине покрай монумента, съобрази Лавиния. Нищо чудно срещата да е определена именно там. Каменният паметник беше най-удобното място в градината.

Прихвана полите си и хукна право към монумента. Смеховете и музиката бързо утихнаха, когато навлезе в градината и затича между грижливо подрязан жив плет и разнообразни растения. Посипаната с чакъл пътека беше абсолютно тъмна. Лавиния усещаше малките камъчета през тънките подметки на балните си обувки и потръпваше от болка.

Зави зад един жив плет, малко по-висок от нея, и забеляза монумента. Вътрешността му, подобна на пещера, лежеше в пълен мрак. Изведнъж нещо се раздвижи и Лавиния чу шум, който много приличаше на плясък от крила. Сякаш в монумента се бе скрил гигантски прилеп.

Тя отвори уста, за да повика Джоан, но изведнъж млъкна. Прилепът, който бе издал онзи странен шум, вероятно беше мъжко палто. Който и да се криеше във вътрешността на монумента, със сигурност не беше жена.

Лавиния остана в сянката на живия плет. Трябваше да помисли какво ще прави. Едва сега усети колко е студено. След секунди забеляза с ъгълчето на окото си отражението на луната върху бледа коприна.

Джоан излезе от гъстия храсталак в края на монумента и спря пред първата колона. Пое си дъх и се насочи към вътрешността.

— Джоан, не! — изкрещя Лавиния и се втурна към нея. — Не влизайте!

Джоан се обърна стреснато.

— Лавиния? Какво правите тук?

В този миг нещо във вътрешността на монумента се раздвижи.

— Пазете се! — Лавиния сграбчи Джоан за рамото и я издърпа по-далеч от колоната.

Едра фигура в дълго палто и с шапка на главата излезе тичешком от монумента и изчезна в мрака на огромната градина. За момент лунната светлина освети парчето желязо в дясната ръка.

— На ваше място дори не бих помислила да хукна подире му — заяви с учудващо спокойствие Джоан. — Нещо ми казва, че мистър Марч няма да е съгласен.