Аманда Куик
Любов по неволя (21)

20

Домът на Лавиния беше необичайно празен и тих. Тобиас я следваше с бързи стъпки по коридора и се радваше на тишината, защото имаше намерение да и прочете сериозна проповед.

— Днес следобед мисис Хилтън е при дъщеря си — обясни тя, докато окачваше наметката си на закачалката. — Емелин е на поредната лекция за египетски антики заедно с Присила и Антъни.

— Знам. Антъни ми каза, че ще придружи младите дами в института по египетско изкуство. — Тобиас остави шапката и ръкавиците си на масата и се обърна към нея. — Трябва да говоря с теб, Лавиния.

— Не желаеш ли да отидем в кабинета? — Без да чака отговор, Лавиния тръгна по коридора. — Ще си запалим огън. Приятната, уютна атмосфера е много по-подходяща за спорове, отколкото студената, мрачна стая, не намираш ли?

— Проклятие. — Тобиас бе принуден да се съгласи. Лавиния беше права. В малкия й кабинет можеха да се карат много по-ефективно, отколкото в антрето. Отдавна бе установил, че се чувства много добре в удобното, пълно с книги помещение. Винаги когато престъпваше прага му, имаше чувството, че се връща вкъщи.

Каква глупост.

Изчака, докато Лавиния се настани на стола зад писалището си. Задоволството, което излъчваше, се усещаше физически.

Тобиас клекна пред камината и потрепери от острата болка в крака си. Ала както обикновено я пренебрегна и се зае да разпали огъня.

— Изглеждаш много щастлива от невъзможния си план — подзе предпазливо.

— О, хайде стига, Тобиас. Предложението ми Емелин и аз да придружим мисис Доув на бала на Колчестър беше най-разумното решение на тази трудна дилема. Тя беше решена да отиде на бала, с нас или без нас. Така поне ще я държим под око.

Тобиас се изсмя безрадостно.

— Какво щастие за теб, че мисис Доув веднага набави покани за две привидни приятелки от Бат, които случайно са я посетили точно сега.

— Нали чу какво каза тя? Даже да не бяха допълнителните покани, не би било проблем да заведе две придружителки. Балът на Колчестър е толкова важно светско събитие, че никой няма да забележи две неканени гостенки.

— Поне би ли опитала да не сияеш така? Притесняваш ме.

Лавиния се усмихна невинно.

— Полагам всички усилия да закрилям клиентката си.

— Не се опитвай да ме убеждаваш, че си направила това предложение само за да държиш Джоан Доув под око. — Тобиас се изправи и отново потрепери от болката в крака си. — Познавам те твърде добре, мадам. Възползва се от благоприятната възможност да отведеш племенницата си на този важен бал.

Лавиния се усмихна доволно.

— Каква невероятна случайност, нали? Само си представи, довечера Емелин ще присъства на едно от най-бляскавите светски събития през сезона. Само почакай да видиш как ще реагира лейди Уортхем. Вече може да си спести непрестанните намеци, че прави услуга на Емелин.

Въпреки лошото си настроение Тобиас се усмихна.

— Напомни ми никога да не заставам между сватовница и покана за важно светско събитие.

— О, хайде стига, Тобиас. Сега поне знаем, че тази вечер мисис Доув няма от какво да се страхува. — Лавиния направи кратка пауза. — Не ми се вярва, че Невил ще се опита да я убие по време на най-важния бал за сезона.

Тобиас не беше толкова сигурен.

— Вероятно си права. Балната зала не е подходящо място да извършиш убийство. Но като се има предвид колко уединено живее мисис Доув и че винаги напуска къщата, заобиколена от двама-трима грамадни лакей, отчаяният убиец може да си въобрази, че няма друг избор.

— Не се притеснявай, Тобиас. Аз няма да я изпусна от очи нито за миг. Вярвай ми. — Лавиния се наведе напред и опря брадичка на ръката си. Изразът на лицето й се промени. — Наистина ли смяташ да претърсиш къщата на Невил тази вечер? Сериозно ли го каза?

— Разбира се. Трябва бързо да намеря няколко отговора и не виждам по какъв друг начин бих могъл да се сдобия с тях.

— Ами ако той си е вкъщи?

— Както сама каза, днешният бал е върхът на сезона — отговори твърдо Тобиас. — При позицията, която заемат в обществото, Невил и съпругата му много рядко прекарват вечерите вкъщи. Освен това Невил почти никога не се връща у дома си преди разсъмване, дори в месеците извън сезона.

Лавиния смръщи носле.

— Очевидно Невил и съпругата му не се радват на добро съжителство.

— Според мен това важи за повечето двойки от висшето общество. Но както и да е, моят опит показва, че когато господарите отсъстват през по-голямата част от вечерта, слугите също си търсят забавления навън. Ако имам късмет, довечера ще намеря къщата почти празна. Малкото хора от персонала, останали у дома, ще са заети в собствените си помещения. Няма да имам проблеми да се промъкна незабелязано в къщата.

Лавиния не отговори и Тобиас я погледна изпитателно.

— Какво има? Защо мълчиш?

Тя взе едно перо и почука с писеца по попивателната.

— Планът ти не ми харесва, Тобиас.

— Защо, ако мога да попитам?

Лавиния се поколеба. Остави перото, стана и отиде при него. В погледа й светеше неловкост.

— Това не е същото като да претърсиш малката къща на Сали Джонсън — започна внимателно тя. — С теб стигнахме до заключението, че Невил е убиец. Представата, че се промъкваш в къщата му сам, през нощта, ме тревожи.

— Загрижеността ти е трогателна, Лавиния. Изненадваш ме, и то много приятно. Не подозирах, че си толкова загрижена за живота ми. По-скоро имах впечатлението, че за теб съм само източник на ядове.

В очите й светна гняв.

— Не си прави шеги с мен, Тобиас. Имаме работа с човек, извършил няколко убийства.

— Същият този човек вероятно е поръчал да убият Бенет Ракланд — добави глухо той.

— Ракланд? Онзи, когото убиха в Италия?

— Точно така.

— Но ти каза, че за убийството е отговорен Карлайл!

— Невил и Карлайл са се познавали много добре. Забравяш ли връзката с Блу Чеймбър? Според мен Невил е платил на Карлайл куп пари, за да се погрижи Ракланд никога вече да не се върне в Англия.

— Ти си твърдо решен да намериш информацията, която ти е нужна, затова ме е страх, че ще поемеш ненужен риск. Защо не вземеш със себе си Антъни? Поне да стои отвън и да пази.

— Не. Предпочитам Антъни да дойде с вас в дома на Колчестър. Ще ти помага да охраняваш Джоан Доув.

— Аз съм напълно в състояние да пазя Джоан, повярвай. Моля те, нека Антъни дойде с теб!

Тобиас се усмихна меланхолично.

— Много съм трогнат, че си толкова загрижена за мен, Лавиния. Но те моля да се утешаваш с мисълта, че ще бъде изцяло моя грешка, ако нещо се обърка. Винаги досега си смятала така, нали?

— По дяволите, Тобиас, не се опитвай да сменяш темата!

— Да, май наистина се опитвам да го направя. Намирам, че разговорът е безполезен.

— Престани да ме провокираш, Тобиас, защото ще извърша нещо, за което ще съжалявам.

Стиснатите юмруци и буреносното изражение му показаха веднага, че опитът му да разведри малко атмосферата е осъден на провал.

— Лавиния…

— Тук не става въпрос за взаимни обвинения. Тук става въпрос за здрав човешки разум.

Тобиас се надигна и обхвана лицето й с две ръце.

— Още ли не си забелязала, мадам, че здравият човешки разум няма място между теб и мен?

Лавиния се вкопчи в китките му.

— Обещай ми да бъдеш извънредно внимателен, Тобиас!

— Давам ти думата си.

— Обещай ми, че ако забележиш дори най-малък признак за присъствието на Невил, няма дори да се опиташ да влезеш в къщата.

— Можеш да бъдеш сигурна, че Невил няма да си е вкъщи тази вечер — заяви твърдо той. — И той, и съпругата му ще са на бала на Колчестър, така че ти ще можеш да го държиш под око.

— Това не ми е достатъчно. Обещай ми, че няма да влезеш в къщата, ако Невил е там. Обещай ми!

— Не мога, Лавиния.

От гърлото й се изтръгна стон.

— Опасявах се, че ще отговориш така. Обещай ми.

— Смятам, че ти обещах достатъчно. Сега искам да те целуна.

Очите й светнаха, но Тобиас не беше сигурен дали от гняв или от страст. Можеше само да се надява, че е последното.

— Имам намерение да водя сериозен разговор — възрази тя.

— Не искаш ли да ме целунеш?

— Не става въпрос за желанията ми. Искам да говорим за това, че рискуваш живота си.

Тобиас плъзна палец по брадичката й. Меката, гладка кожа го възхищаваше.

— Целуни ме, Лавиния.

Тя сложи ръце на раменете му и заби нокти в жакета. Не можеше да се разбере дали иска да го отблъсне или да го притисне до себе си.

— Обещай ми, че ще си разумен. — Гласът й беше само шепот до ухото му.

— Не, Лавиния. — Тобиас я целуна леко по челото, после по носа. — Не искай това от мен. Не е в природата ми и не мога да дам такова обещание.

— Глупости. Разбира се, че можеш.

— Не. — Тобиас поклати глава. — Откакто те видях за пръв път на улицата в Рим, забравих здравия си разум.

— Тобиас. — Дъхът й спря. — Това е безумие. Та ние с теб дори не се харесваме особено.

— Говори само за себе си, мадам. Аз вече знам, че много те харесвам, въпреки че всеки път ме вбесяваш ужасно.

— Харесваш ме? — Очите й се разшириха. — Ти ме харесваш?

По тялото му премина тръпка. Ако го чуе какво говори, Антъни със сигурност щеше да му прочете някоя от лекциите си.

— При тези обстоятелства харесване може би не е правилната дума.

— Обикновено я използваме, когато описваме чувствата към добър приятел, към милата леля или… към малко куче.

— Тогава думата със сигурност е погрешна — кимна сериозно той. — Моите чувства към теб нямат нищо общо с чувствата към приятел, леля или куче.

— Тобиас…

Той помилва възхитителното място на тила й, където няколко дръзки кичурчета се бяха освободили от фуркетите.

— Искам те, Лавиния. Не си спомням някога да съм желал жена с такава сила. В тялото ми пулсира болка и не съм в състояние да я прогоня.

— Прекрасно, значи ти причинявам стомашни болки. — Лавиния затвори очи и тялото й се разтърси от силни тръпки. — Винаги съм си мечтала да въздействам на мъжа по този начин. Много е… възбуждащо.

— Антъни каза, че не умея да разговарям с жените. Затова те моля да опростиш нещата, като престанеш да се обясняваш и ме целунеш.

— Ти си невъзможна личност, Тобиас Марч.

— Тогава си подхождаме отлично. Защото ти си най-невъзможната жена, която съм срещал през целия си живот. Ще ме целунеш ли най-после?

Нещо проблесна в очите й. Може би гняв, или фрустрация… или страст. Лавиния плъзна ръце по раменете му и обхвана тила му. После се надигна на пръсти и впи устни в неговите.

Тобиас отвори уста, за да я вкуси, и потърси страстта, която беше усетил през нощта в каретата. Лавиния потрепери и се притисна до него. Желанието й затопли кръвта му.

— Тобиас… — Тя зарови пръсти в косата му и го зацелува с нарастваща страст.

— У теб има нещо, което ми вдъхва чувството, че съм погълнал силен наркотик — пошепна той. — Боя се, че ще стана зависим.

— О, Тобиас…

Лавиния притисна устни към шията му и повтори задавено името му.

Тобиас я прегърна, попипа ребрата й, изпъкнали точно под гърдите, после стегна хватката си и я вдигна. Лавиния изстена дрезгаво и засили желанието му до непоносимост.

Той я вдигна на ръце и се запъти към писалището й. Тя сложи ръце на раменете му и обсипа лицето му с влажни, горещи целувки.

Когато стигна до целта, той я свали предпазливо и я сложи да седне на ръба на писалището. С едната ръка я задържа, с другата отвори панталона си. Когато освободи члена си, Лавиния протегна ръка и го обхвана с топлите си пръсти.

Тобиас затвори очи и здраво стисна зъби, за да обуздае желанието си. Когато се овладя, отвори очи и се вгледа в зачервеното й от възбуда лице.

Отвори краката й и сложи ръка върху меката гола кожа над чорапите. Коленичи пред нея и зацелува вътрешната страна на бедрата. Предпазливо продължи нагоре и скоро стигна съвсем близо до целта.

— Тобиас? — Лавиния зарови пръсти в косата му. — Какво правиш? Не, не бива да ме целуваш на това място. За бога, Тобиас, не бива да ме…

Той пренебрегна задавения й протест. Когато докосна с език чувствителната пъпка, тихите й възражения заглъхнаха и преминаха в задъхано пъшкане.

Той мушна пръст във влажните гънки и задълбочи целувката. Лавиния мълчеше, сякаш вече нямаше сили да говори. Тобиас зарадвано усети как напрежението в тялото й се разтовари в серия от силни тръпки.

Когато върхът на възбудата отмина, той стана и я прегърна нежно. Лавиния въздъхна и се сгуши в него.

— В Италия ли научи това? — прошепна тя в свивката на шията му. — Казват, че няма нищо по-добро от дълго пътешествие, за да попълниш възпитанието си.

Тобиас не счете за нужно да отговори. Така беше по-добре. Знаеше, че в това състояние не би могъл да води разумен разговор. Намести се между бедрата й и сложи ръка върху стегнатото й дупе. Тя свали ръце от раменете му и се усмихна с очакване. Очите й бяха хиляда мили дълбоки, изпълнени с топли, примамливи обещания. Не би могъл да отмести поглед, даже да впрегне цялата сила на волята си.

— Очи на хипнотизатор — пошепна той. — Наистина съм в транс.

Лавиния помилва устните му със своите, после сложи пръст в ъгълчето на устата му. Усмихна се и той потъна още по-дълбоко в нейната магия.

Ей сега щеше да проникне в топлото, очакващо го тяло…

Шумът от отварянето на входната врата и от приглушени стъпки в коридора го спря в момента, когато я притисна до себе си. Лавиния се вцепени в ръцете му.

— По дяволите — пошепна стреснато. — Тобиас…

— Проклятие. — Той опря чело в нейното. — Не ми казвай…

— Мисля, че Емелин се връща по-рано от очакваното. — В гласа й звънна паника и тя се опита да се отдръпне. — Трябва веднага да се оправим. Емелин ще влезе само след минута.

Магията изчезна като със замах на вълшебна пръчка. Тобиас отстъпи крачка назад и бързо затвори панталона си.

— Успокой се, Лавиния. Не вярвам момичето да забележи нещо.

— Трябва да проветрим стаята.

Лавиния скочи от писалището, изтърси полите си и хукна към прозореца. Отвори го широко и в малкото помещение нахлу студен, влажен въздух. Огънят засъска сърдито.

— Ако още не си забелязала, навън пак заваля — отбеляза развеселено Тобиас.

Лавиния се завъртя рязко и му хвърли зъл поглед.

— Този факт не ми убягна.

Тобиас се усмихна. В този миг в коридора прозвуча познат глас.

— Според мен разказът на мистър Хакомб за руините на Помпей беше доста безинтересен — рече Антъни.

— Напълно съм съгласна с теб. Много се съмнявам, че някога е виждал Помпей. Черпи сведенията си от Британския музей.

Лавиния замръзна на мястото си.

— Какво си мислят тези двамата? Велики боже, ако някой от съседите ги е видял да влизат в празната къща, Емелин е загубена. Край с доброто й име!

— Лавиния, моля те…

— Аз ще се погрижа. — Тя отиде до вратата на кабинета и я отвори с трясък. — Какво става тук? — Емелин и Антъни, които вървяха по коридора, спряха изненадани.

— Добър ден, мистър Марч — поздрави учтиво девойката.

— Мис Емелин.

Антъни се усмихна предпазливо.

— Какво не е наред, мисис Лейк?

— Нямате ли малко ум в главите си? — изсъска разярено Лавиния. — Емелин, нямам нищо против, че си разрешила на мистър Синклер да те придружи до входната врата, но не биваше да му позволяваш да влезе с теб в къщата, след като знаеш, че няма никой. Как можа да го направиш?

Емелин изглеждаше объркана.

— Но, Лавиния…

— Какво ще стане, ако някой от съседите ви е видял?

Антъни и Емелин си размениха развеселени погледи. Антъни кимна с вид на човек, който е разбрал.

— Искам да се уверя, че съм ви разбрал правилно — започна с усмивка той. — Тревожите се, че съм придружил мис Емелин в дома й, когато няма никой, за да изпълни ролята на компаньонка, така ли е?

— Точно така. — Лавиния опря ръце на хълбоците. — Двама неженени млади хора не бива да влизат заедно в къща, където няма никого. Какво ще си помислят съседите?

— Ще позволиш ли да ти посоча една малка грешка в логическите ти умозаключения? — попита тихо Емелин.

Лавиния й хвърли сърдит поглед.

— И каква е тя?

— Къщата не е празна. Ти си тук, мистър Марч е тук. Поне един от двамата е в състояние да изпълни ролята на компаньонка, нали?

Възцари се кратко, напрегнато мълчание. Смисълът на забележката бавно проникваше в съзнанието на Лавиния.

Тобиас с мъка потискаше смеха си. Погледна крадешком Лавиния и се запита дали тя ще приеме факта, че е реагирала абсолютно погрешно. Самият той изпитваше единствено съжаление за прекъснатата любовна игра. Вероятно и тя, но реагираше по свой си начин.

Лавиния изохка тихо, лицето й се зачерви. Въпреки това отказа да признае грешката си и прибягна до последния аргумент, който имаше на разположение.

— Всичко това е прекрасно, скъпа, но вие не знаехте, че сме тук.

— Ако позволите да се намеся — обади се Антъни, — ние, естествено, знаехме, че сте си вкъщи, мисис Лейк. Лакеят на лейди Уортхем придружи мис Емелин до входната врата. Тя отвори вратата със своя ключ, видя на масата шапката и ръкавиците на Тобиас, както и вашата наметка, и увери лейди Уортхем, че леля й си е у дома. Едва тогава добрата дама даде разрешение да придружа мис Емелин в къщата. После двете с дъщеря й си заминаха.

— Разбирам — промърмори глухо Лавиния.

— Чудно ми е как не сте чули каретата на лейди Уортхем — отбеляза с лека ирония Емелин. — Не чу ли поне как й извиках, че си си вкъщи, Лавиния?

— Нищо не съм чула. — Лавиния се покашля. — Съвсем нищо. Бяхме заети в кабинета ми.

— Очевидно с важни неща — поясни Антъни с издайническо невинна усмивка. — Защото ние вдигнахме доста голям шум, нали, мис Емелин?

— Прав си — кимна сериозно девойката. — Не мога да си представя, че не са ни чули.

Лавиния понечи да отговори, но от устните й не излезе нито звук. Лицето й се оцвети в тъмночервено. В очите на Емелин блесна мека подигравка.

— Ще позволиш ли да попитам каква е възхитителната тема, по която си разговаряла с мистър Марч и която толкова те е завладяла, че не си ни чула да влизаме?

Лавиния пое дълбоко въздух.

— Разговаряхме за поезия.