Аманда Куик
Любов по неволя (20)

19

— Гняв и болка — изрече съвсем тихо мисис Воун. — Болка и гняв. Учудващо.

Думите бяха произнесени толкова тихо, че Лавиния едва ги чу. Хвърли поглед към Тобиас, който стоеше в другия край на слабо осветената галерия, но той не каза нищо. Цялото му внимание беше съсредоточено върху мисис Воун. Хугет стоеше в близост до вратата и мършавото му тяло трепереше от страх. Приличаше на скелет, готов да побегне при първа възможност.

— Крайно неприлично — мърмореше съкрушено той. — Никога не съм си помислял, че тези фигури ще бъдат гледани от почтени дами. Галерията е предназначена само за джентълмени, колко пъти ще ви повтарям…

Никой не му обръщаше внимание. Мисис Воун обикаляше бавно от сцена на сцена и спираше, за да огледа чертите на лицата.

— Не познавам тези жени, но съм готова да се закълна, че лицата им са взети от реалността. — Мисис Воун се поколеба. — Но не мога да кажа дали са били живи или мъртви.

— Маска, снета от мъртва жена. Това ли искате да кажете? — попита Тобиас.

— Невъзможно е да се определи. Има три начина да се постигне прилика в моделирането с восък. Първият — този, който използвам аз, — е да се оформят чертите на лицето, както се оформят от камък или глина. Вторият начин е да се вземе восъчна отливка от лицето на жив човек и да се използва за скулптурата. И третият е мъртвешката маска.

Лавиния се взираше в лицето на жената от най-близката сцена, което изразяваше болка или екстаз.

— Не мислите ли, че чертите на мъртвешката маска са — как да кажа — не толкова раздвижени? Трупът не може да изглежда толкова жив.

— Опитният художник, който умее да работи с восъка, може да използва мъртвешка маска със замръзнали черти и да я преработи в живо лице.

— Много, много неприлично. — Хугет кършеше костеливите си ръце. — Дамите нямат място тук.

Никой не го удостои дори с поглед. Тобиас застана съвсем близо пред една восъчна фигура и огледа мъжкото лице.

— А какво ще кажете за мъжете? Можете ли да определите дали са на живи или на мъртви лица?

Мисис Воун вдигна вежди.

— Нима още не сте забелязали, че чертите на всички мъжки фигури са взети от едно и също лице?

— Не. — Тобиас продължи да оглежда скулптурата пред себе си с нарастващ интерес. — Не бях забелязал.

Лавиния се взираше уплашено в разкривеното мъжко лице пред себе си — без съмнение, лице на насилник.

— Божичко, мисля, че сте права, мисис Воун!

— Не ми се вярва, че мъжете, които посещават тази галерия, си губят времето да оглеждат лицата на мъжете — усмихна се леко мисис Воун. — Без съмнение вниманието им е заето с други неща.

— Обаче лицата на жените са съвсем ясни. — Лавиния се запъти към следващата сцена. — Те се различават едно от друго. Това са пет различни жени.

— Права сте — кимна мисис Воун. — Съгласна съм с вас.

Лавиния хвърли поглед към Тобиас и той вдигна вежди.

— Отговорът е не. Не познавам нито една от тях.

Лавиния се изчерви и се покашля.

— А какво ще кажете за лицето на мъжа?

Тобиас отново поклати глава.

— Не го познавам. — Завъртя се рязко и махна на Хугет. — Кой ви продаде тези восъчни фигури?

Собственикът на музея се разтрепери. Очите му се разшириха. Направи няколко крачки назад, докато опря гръб на вратата.

— Никой не ми ги е продал — отговори той. В гласа му имаше и обида, и ужас. — Кълна ви се.

— Все пак сте ги получили от някого. — Тобиас се запъти към него, без да бърза. — Освен ако не сте ги направили самият вие.

— Не. — Хугет преглътна, опитвайки се отчаяно да запази самообладание. — Аз не съм художник. Със сигурност не съм моделирал тези сцени.

— Ще ни кажете ли името на художника, който ги е изработил?

— Не знам, сър. Това е истината — изхленчи Хугет.

Тобиас направи още една крачка към него.

— А как се сдобихте с тях?

— Имам уговорка — започна да разказва Хугет. — Когато направят нова сцена, ми пращат съобщение и ми дават адрес, от който отивам да я взема.

— Какъв адрес?

— Всеки път е различен — обясни Хугет. — Най-често трябва да отида в магазин в близост до реката. Но никога в един и същ.

— И как плащате? — поинтересува се Тобиас.

— Това се опитвах да ви кажа през цялото време, сър. — Хугет отново закърши ръце. — Нищо не плащам. Уговорката е да ги получавам безплатно, а условието е да ги излагам публично.

Тобиас посочи сбирката от фигури.

— Коя фигура получихте последно?

— Ей тази. — Хугет посочи с треперещ пръст най-близката сцена. — Преди четири месеца ми пратиха вест, че е готова, и отидох да я взема.

Лавиния погледна жената, застинала в тъмен, екстатичен ужас, и по гърба й пробягаха тръпки.

— Значи оттогава нямате нови вести от художника? — попита Тобиас.

— Не — увери го Хугет. — Никакви.

Тобиас го изгледа заплашително.

— Ако получите ново съобщение, ще ме уведомите веднага. Разбрахте ли ме?

— Да, да — изграчи Хугет. — Веднага.

— Предупреждавам ви. Става въпрос за убийство.

— Не искам да се замесвам в убийство — пошепна съкрушено Хугет. — Аз съм най-обикновен човек, който се опитва да оцелява.

Лавиния и мисис Воун се спогледаха.

— Казахте ми, че художник с такива способности не може да не желае работите му да станат достояние на публиката.

Мисис Воун кимна.

— Това е естествено. Очевидно е също, че този художник не е принуден да си изкарва хляба с работа.

— Следователно търсим лице с добри финансови възможности — обобщи Тобиас.

— И аз бих се изразила така. — Мисис Воун се взираше замислено пред себе си. — Само човек, който има и други източници на доходи, може да си позволи да произвежда толкова големи и толкова умело моделирани сцени, без да ги продава.

— Бих искала да ви задам още един въпрос, ако позволите — помоли Лавиния.

— Естествено, мила моя. — Мисис Воун засия. — С удоволствие ще ви отговоря, ако мога. Днес вие ми показахте много интересни неща и се чувствам задължена.

— Смятате ли, че художникът, създал тези фигури, е същият, изработил смъртната заплаха, която ви показах онзи ден?

Мисис Воун впи поглед в измъчената фигура наблизо. На лицето й падна сянка.

— О, да — пошепна тя. — Да, той е. Според мен е напълно възможно двете сцени да са създадени и един и същи човек.

 

 

Тобиас се облегна на един от каменните стълбове, които държаха покрива на красиво изработената готическа руина, и се загледа в занемарената градина навън.

Руината беше построена преди няколко години. Без съмнение, архитектът е имал намерението да създаде красиво допълнение към тази отдалечена част на големия парк. Място на спокойствие и мирно вглъбяване в успокояващата тишина на природата.

За съжаление точно тази част на парка не беше популярна сред широката публика. В резултат на това руината, заобикалящият я жив плет и градините пустееха. Растенията се развиваха свободно и избуяваха. С времето се бе създала естествена преграда, която защитаваше руината от погледите на всички, озовали се случайно в тази изолирана част на парка.

Тобиас беше намерил руината преди доста време и сега идваше тук, за да размисли на спокойствие, без нищо да отклонява вниманието му. Това беше неговото лично местенце за уединение. Днес за първи път беше довел със себе си друг човек.

От известно време беше престанало да вали, но от дърветата още капеше. Наемната карета, която бяха успели да хванат след излизането от музея на Хугет, чакаше на алеята в по-оживената част на парка.

Или поне се надяваше, че ги чака. Мисълта да стигне до къщата на Лавиния пеша изобщо не му харесваше. Кракът пак го болеше.

— Убедихме се, че последните събития имат връзка помежду си — заговори делово той. — Смъртните случаи и изчезването на любовниците на Невил, восъчните фигури и слуховете около войната за наследството на Блу Чеймбър. Непременно трябва да открием връзката.

— Напълно съм съгласна с теб. — Лавиния стоеше срещу него, скръстила ръце под гърдите. — Според мен свързващите звена са очевидни.

— Нашите клиенти.

— От самото начало са ни лъгали.

Тобиас кимна.

— Права си.

— Опитват се да ни използват за своите тайни цели.

— Очевидно.

Лавиния го погледна втренчено.

— Според мен настъпи времето да им поискаме сметка.

— Бих предложил да започнем с твоята клиентка.

— Опасявах се, че ще го предложиш. — Лавиния въздъхна. — Не вярвам мисис Доув да се зарадва. Сигурно ще се откаже от услугите ми.

Тобиас се протегна и хвана ръката й.

— Ако това те утешава, аз също не очаквам да получа пари от Невил.

— Надявам се да продам още една от италианските статуи, за да платя наема и тримесечната заплата на мисис Хилтън — промърмори Лавиния.

— Едно от нещата, които ме възхищават у теб, Лавиния, е, че винаги ти хрумва нещо. И този път ще се справиш.

 

 

Джоан Доув седеше на своя скъп диван, неподвижна и безмълвна като една от восъчните фигури на мисис Воун.

— Какво казахте, моля? — попита тя с ледения тон на жена, несвикнала да й задават въпроси. — За какво намеквате?

Тобиас мълчеше. Само с поглед даде на Лавиния да разбере, че разчита на нея да се справи с необичайната ситуация. Мисис Доув беше нейна клиентка.

Лавиния срещна погледа му и стана от стола си. Отиде до прозореца и Тобиас неволно се възхити на живия контраст, който червената й коса образуваше с красивите тъмнозелени завеси.

— Мислех, че съм задала въпроса си пределно ясно — заговори спокойно тя. — Попитах ви дали сте имали връзка с лорд Невил. Той ли беше мъжът, който преди двадесет години ви прелъсти и ви захвърли като непотребна вещ?

Джоан не отговори. Зловещото мълчание, което струеше от нея, създаде потискаща атмосфера в цялата стая.

— Проклятие, Джоан. — Лавиния се обърна рязко и изгледа клиентката си със святкащи очи. — Нима не разбирате какво е заложено на карта? Имаме всички основания да вярваме, че Невил е убил поне две от бившите си любовници. А може би и повече. Единствено последната е оцеляла — по щастлива случайност.

Джоан не реагира.

Лавиния направи няколко крачки по стаята.

— Знаем, че малко преди изчезването си Сали Джонсън е посетила музея на Хугет. Там има заключена галерия, в която са изложени няколко превъзходни восъчни скулптури. Ние вярваме, че художникът, който ги е създал, е същият, изработил восъчната сцена, с която ви заплашват със смърт. Е, ще ми кажете ли най-после какво става?

— Стига толкова. — Джоан стисна устни. — Не е нужно да ми крещите, Лавиния. Аз съм ваша клиентка, забравихте ли този факт?

— Отговорете на въпросите ми. — Лавиния спря в средата на стаята. — Имали ли сте връзка с Невил?

Най-после Джоан се реши.

— Да. Права сте. Той беше мъжът, който някога ме прелъсти и ме изостави.

В продължение на минута никой от тримата не посмя да заговори.

— Знаех си. — Лавиния издиша шумно и се отпусна на най-близкия стол. — Знаех, че съществува връзка.

— Не разбирам защо смятате, че тези стара история има някакво значение за разкриването на човека, който ме заплашва — прошепна Джоан.

Тобиас разбра, че е дошъл неговият ред.

— Както изглежда, Невил се е заел да отстрани всичките си любовници. Най-малко две жени, с които е имал интимни отношения, са вече мъртви. За още три се твърди, че са се самоубили. Последната е изчезнала.

Джоан смръщи чело.

— Защо, за бога, твърдите, че той ги убива?

— Не сме сигурни — отговори спокойно Тобиас. — Но най-вероятната причина е страхът му, че знаят твърде много за него.

— Какво толкова могат да знаят, че се страхува да не го издадат?

— Добре, мисис Доув, ще бъда напълно откровен — заяви Тобиас. — Вече знам със сигурност, че Невил е бил член на криминална организация, известна с името Блу Чеймбър. Бандата работеше дълги години в подземния свят и беше много могъща. Контролираше я тайнствена личност, нарекла себе си Азур. Той имаше двама лейтенанти.

— Разбирам. — Джоан го наблюдаваше с безизразно лице. — Колко странно.

— След смъртта на Азур преди няколко месеца Блу Чеймбър започна да се разпада. Един от двамата лейтенанти, Карлайл, умря преди три месеца в Италия.

Джоан смръщи чело.

— Сигурен ли сте, че е мъртъв?

Тобиас се усмихна студено, без да откъсва поглед от лицето й.

— Да. Абсолютно сигурен. Карлайл е мъртъв.

Джоан хвърли бегъл поглед към Лавиния.

— Значи е останал само един човек от ръководството на Блу Чеймбър и вие мислите, че това е лорд Невил.

— Точно така — кимна утвърдително Лавиния. — Тобиас се надяваше дневникът на камериера да разкрие истината.

— Обаче дневникът бе унищожен, преди някой да го прочете — продължи мисълта й Тобиас.

Лавиния скръсти ръце под гърдите.

— Възможно е именно Невил да е убил Холтън Феликс, после да е унищожил дневника и да е направил така, че Тобиас да го намери. Но също така е възможно да го е направил някой друг.

— Кой? — попита глухо Джоан.

Лавиния я погледна в очите.

— Вие.

В салона надвисна шокирано мълчание.

— Не разбирам — пошепна Джоан. — Защо ми е да правя такива неща?

— Защото отчаяно се опитвате да скриете тайната, която е била съхранена в дневника — отговори твърдо Лавиния.

— Факта, че съм имала връзка с Невил? — В очите на Джоан блесна презрение. — Признавам, че не желая връзката ни да се разкрие след толкова години, но със сигурност не бих извършила убийство, за да я прикрия.

— Нямам предвид връзката ви с Невил. Тя не е толкова важна — възрази спокойно Лавиния. — Истинската тайна, скрита в дневника, е, че вашият мъж е бил Азур.

Джоан потръпна, но веднага се овладя.

— Вие сте луда.

— Вие го обичахте с цялото си сърце, нали? — продължи почти любезно Лавиния. — Сигурно сте се уплашили до смърт, когато сте получили първото заплашително писмо от Холтън Феликс. В него е пишело, че Филдинг Доув е бил водач на тайна криминална организация. Била сте готова на всичко, за да скриете тази информация вдън земя, нали? Честта на съпруга ви и доброто му име са били заложени на карта.

За секунди лицето на Джоан пребледня като на смъртник. После пламна от гняв.

— Как смеете да намеквате, че мъжът ми е имал нещо общо с… с бандитите от Блу Чеймбър? Коя сте вие, та се осмелявате да изричате подобно грозно подозрение?

— Самата вие ми разказахте, че когато съпругът ви е починал, сте се сблъскали с извънредно сложни финансови дела, оставени от него. Споменахте, че все още не сте изяснили цялата ситуация. — В гласа на Лавиния звучеше спокойна увереност.

— Казах ви, че мъжът ми беше способен финансист.

— Човек с разнообразни инвестиции много лесно може да крие зад тях криминалните си деяния — намеси се тихо Тобиас.

Джоан затвори очи.

— Прав сте. Холтън Феликс ми изпрати писмо, в което заплаши да разкрие ролята на Филдинг като глава на могъща криминална организация. — Тя вдигна глава и заяви решително: — Но тази заплаха се основава върху нагла лъжа!

— Сигурна ли сте? — попита предпазливо Лавиния.

— Не е възможно. — В очите на Джоан заблестяха сълзи. — Двадесет години бях омъжена за Филдинг. Ако беше престъпник, щях да знам. Не би могъл да го крие от мен през цялото време. Не би могъл.

— Много жени през целия си живот остават в неведение относно финансовите дела на съпрузите си — обясни меко Лавиния. — Нямате представа колко много вдовици не могат да се справят с наследството от съпрузите си.

— Отказвам да повярвам, че Филдинг е бил онзи Азур, глава на могъща криминална организация, както казвате вие — изрече безизразно Джоан. — Имате ли доказателства?

— Абсолютно никакви — отговори спокойно Тобиас. — И понеже и Азур, и съпругът ви вече не са между живите, аз нямам никакъв интерес да продължа разследването в тази посока. Но много искам да спра Невил.

— Разбирам — пошепна Джоан.

— Точно така — присъедини се към него Лавиния. — Трябва да му попречим да убие и вас.

Очите на Джоан се разшириха.

— Наистина ли вярвате, че именно Невил ми е изпратил заплашителната восъчна сцена?

— Твърде вероятно — кимна Тобиас. — Той не е художник, но сигурно е възложил на някого да изработи сцената, за да ви я изпрати.

— Но защо ме предупреждава за намеренията си?

— Този човек е убиец — обясни Лавиния. — Кой може да каже какво става в главата му? Вероятно иска да ви измъчва. Или да ви накажи по някакъв начин.

Тобиас стана и отиде при нея.

— Аз смятам, че Невил иска да ви постави в ситуация, в която сте ранима, мисис Доув. Още първия път ми направи впечатление, че сте събрали в дома си малка армия. Лакеите ви очевидно са обучени за много повече неща, не само да разнасят чаши с шампанско върху сребърни табли.

Джоан въздъхна.

— Мъжът ми беше много богат човек, мистър Марч. Назначаваше само силни мъже, които да защитават богатството му.

— Възможно е Невил да е изпратил смъртната заплаха, за да ви изнерви — обясни Лавиния. — Сигурно се надява да се уплашите, да проявите непредпазливост и да допуснете някоя грешка, която да му даде възможност да ви нападне. За да ви постави в своя власт.

— Все още съм убедена, че той няма причина да ме убие — възрази твърдо Джоан. — Даже да е бил криминален престъпник, аз нямах представа за делата му. Имах връзка с него, но това беше преди повече от двадесет години. Невъзможно е да не го разбира.

Тобиас я погледна пронизващо.

— Ако сме прави в предположенията си, че мъжът ви е бил Азур, Невил има предостатъчно причини да се опасява, че знаете тайните му.

Джоан стисна ръце в скута си.

— Моят мъж не беше Азур. Колко пъти да ви казвам?

В гласа й липсва предишната убеденост, помисли си Лавиния.

— Ние смятаме, че е бил — възрази меко тя. — И ако сме прави, вие се намирате в голяма опасност.

Джоан се успокои малко и отново отвори ръце.

— Наистина ли смятате, че Невил е убил онези нещастни жени?

— Така изглежда — отговори Тобиас. — Започвам да вярвам, че поръчва восъчните фигури в музея на Хугет като вид зловещ спомен за извършените убийства.

Джоан потрепери.

— Кой художник би изпълнявал такива поръчки?

— Всеки, на когото е платена достатъчно голяма сума, за да не задава много въпроси — отговори Лавиния. — Или човек, който се страхува за живота си. Спомняте ли си как мадам Тюсо беше принудена да отлива мъртвешки маски, докато беше в затвора?

В салона отново се възцари тишина.

— Имам намерение довечера да претърся дома на Невил — съобщи след малко Тобиас. — Искам да приключим тази работа колкото може по-бързо. Трябват ми доказателства, че е забъркан в криминални престъпления, и смятам, че мога да намеря нещо в къщата му. Докато не приключа с това, вие не бива да се излагате на риск, мадам. Предлагам да останете тук, в своя дом, където сте на сигурно място.

Джоан се поколеба, после поклати глава.

— Тази вечер е балът на Колчестър. Единственото събитие на сезона, което не мога да пропусна.

— Няма нищо лошо, ако изразите съжаление, че не се чувствате добре.

— Невъзможно. Ако не отида, лейди Колчестър ще се обиди до смърт. Вече ви казах, че тя е баба на годеника на дъщеря ми и управлява семейството като истински тиран. Ако се ядоса на мен, ще си отмъсти на Мериън.

Тобиас откри в очите на Лавиния разбиране и съжаление и тихо простена. Знаеше, че партньорката му е много добре запозната с опасностите и капаните, свързани с намирането на добра партия за младите момичета. Самата тя се занимаваше с подобно нещо. Още преди Лавиния да отвори уста, той разбра, че е загубил битката.

— Мили боже, нима смятате, че лейди Колчестър ще съумее да накара годеника на Мериън да развали годежа? Може ли да стигне толкова далеч?

Лицето на Джоан се напрегна.

— Не мога да кажа. Знам само, че не мога да си позволя да изложа бъдещето на Мериън на опасност само защото ме е страх да посетя един бал.

Лавиния се обърна бързо към Тобиас.

— Мисис Доув ще ни обещае, че ще отиде на бала, придружена от няколко силни лакеи, и ще се върне също в тяхната компания. А в дома на Колчестър ще бъде заобиколена от много хора. Там не може да й се случи нищо лошо.

— Идеята ти не ми харесва — възрази той, макар да знаеше, че няма смисъл да спори.

Лавиния засия.

— Имам още една идея.

Тобиас потръпна и с отсъстващ вид разтри крака си.

— Естествено, че имаш — промърмори той. — Както винаги. Проклятие.