Аманда Куик
Любов по неволя (19)

18

Къщата беше съвсем малка, с две стаи на горния етаж и кухня и дневна на партера. Съседите не бяха кой знае какви, но поне се намираше далече от бордеите.

Не беше нужно много време, за да установят, че Сали не е вкъщи. Тобиас беше подготвен за тази възможност.

Лавиния стоеше до него пред кухненската врата, от която се слизаше под нивото на улицата, и гледаше как се мъчи да отвори с тънко желязо между вратата и касата.

— Невил очевидно не е бил много щедър към Сали — установи тя. — Къщата не е нищо особено.

Дърво и метал изскърцаха жално, когато Тобиас завъртя желязото.

— Невил я е взел от бордея. Сигурно се е чувствала тук като в господарска къща — отговори той.

— Да, мисля, че си прав.

Вратата се отвори. Лавиния се уви по-плътно в наметката си и втренчи поглед в тъмния коридор.

— Надявам се, че няма да се натъкнем на труп. Един ми стига.

Тобиас тръгна пред нея.

— Ако Сали е била сполетяна от същата съдба като предшественичките си, вероятно ще намерят тялото й в реката, не тук.

Треперейки, Лавиния пристъпи прага.

— Не виждам смисъла, Тобиас. Защо му е да убива любовниците си?

— На този въпрос няма разумен отговор.

— Даже да се разправя с бедните жени по такъв жесток начин, какво общо има това със смъртната заплаха, получена от мисис Доув, или с Блу Чеймбър?

— Още не мога да кажа. Може би нищо. А може би много.

Лавиния спря насред кухнята и смръщи нос. Вътре миришеше нетърпимо на гнило месо.

— Надявам се, че ти е ясно какво казваш. Обвиняваш клиента си в лъжа и убийство.

— Както вече ти казах, всички клиенти лъжат. — Тобиас отвори кошницата за зеленчуци и погледна вътре. — Това е една от многото причини, поради които има смисъл да поискаш аванс, когато приемаш поръчение за разследване.

— Ще го запомня. — Лавиния отвори един шкаф и надникна вътре. — Надявам се, че поне имаш теория защо Невил убива любовниците си.

— Възможно е да е луд.

Лавиния потрепери.

— Да.

— Има и друг възможен мотив. — Тобиас хлопна капака на кошницата и се обърна към нея. — Мъж, който крие любовницата си в малка къща в отдалечен квартал, обикновено желае да прекарва голяма част от времето си в нейната компания.

— Вероятно много повече, отколкото в компанията на съпругата си.

— Точно така. — Тобиас я изгледа загадъчно отстрани. — Като се има предвид, че повечето бракове във висшето общество се сключват по финансови и обществени причини, не е изненадващо мъжът да има много по-интимна връзка с любовницата си, отколкото със съпругата.

Сега вече Лавиния разбра какво искаше да й каже партньорът й. Завъртя се рязко и смръщи чело.

— Наистина ли смяташ, че Невил убива любовниците си, щом им се насити, защото знаят твърде много за него? Какви тайни може да има, за да убие три жени само за да си осигури мълчанието им?

— Ще бъда съвсем честен с теб. — Тобиас прекрати огледа на кухнята и се запъти към стълбата за първия етаж на къщата. — В момента не знам какво да мисля. Знам само, че последните две, а може би и последните три любовници на Невил са мъртви. Жени, с които клиентът ми е имал много тесни връзки. Смята се, че са посегнали на живота си.

— Самоубийство? — Лавиния се огледа несигурно в кухнята и забърза след него. — Все още не сме сигурни, че Сали Джонсън е последвала предишните две в реката.

Тобиас изкачи бързо стълбата и влезе в дневната.

— Според мен при дадените обстоятелства трябва да очакваме най-лошото.

Лавиния предостави на Тобиас да претърси дневната и се зае със спалнята.

Трябваха й само две минути, за да се увери, че поне по една точка Тобиас се бе излъгал. Обърна се рязко и хукна обратно към дневната.

— Тобиас!

Той излезе веднага и я погледна загрижено.

— Какво има?

— Не знам какво е станало със Сали, но едно е сигурно: преди да изчезне, тя си е събрала багажа. Гардеробът е празен, под леглото няма куфари.

Без да каже дума, Тобиас забърза към нея по коридора. Тя отстъпи настрана и го пропусна да влезе в спалнята. Когато влезе след него, той стоеше пред празния гардероб и се взираше вътре.

— Нищо чудно някой от познатите й, който е разбрал, че е изчезнала, да е дошъл и да е събрал вещите й — изрече тихо той. — Няма да се изненадам, ако започнат да ги продават.

Лавиния поклати глава.

— Ако тук е влизал крадец, щеше да остави стаята безобразно разхвърляна. Всичко е в пълен ред, не виждаш ли? Който и да е събрал нещата на Сали, явно е познавал много добре тази стая.

Тобиас се огледа замислено.

— Невил я е познавал най-добре от всички. Може би е искал да заличи следите от убийството.

Лавиния отиде до масичката за миене и погледна в големия леген.

— Ако беше така, със сигурност щеше да прибере окървавената кърпа и да излее водата от легена.

— Какво каза? — Тобиас прекоси стаята с големи крачки и се взря смаяно в тъмните петна по кърпата и в ръждивокафявата вода. — Дали пък не я е убил тук и след това си е измил ръцете в легена?

— Не ми се вярва. Никъде по стаята не се виждат кървави петна. — Лавиния се поколеба, после кимна решително. — Има и друга възможност, Тобиас.

— И каква е тя?

— Може би някой се е опитал да убие Сали, но тя се е отървала. Избягала е от убиеца и се е върнала в дома си. Превързала е раната си, а после е събрала багажа си и е изчезнала.

— Искаш да кажеш, че се крие?

— Точно така.

Тобиас огледа отново малката спалня.

— Едно е ясно — в тази стая не се е водила борба.

— Това означава, че Сали е била нападната някъде другаде. — Въодушевена от теорията си, Лавиния се запъти към вратата. — Хайде да поговорим със съседите. Може би някой е видял как Сали се прибира вкъщи, а после излиза с багаж.

Тобиас поклати глава.

— Само ще си загубим времето, Моят информатор ме увери, че никой не е виждал Сали от два дни.

— Не вярвам твоят информатор да е говорил с всички съседи. Според мен е нужно да разпитаме пак.

— Джек гледа много сериозно на работата си.

Лавиния стигна до стълбата.

— Знам, че ти е трудно да разбереш, Тобиас, но мъжете не винаги мислят за всичко.

За нейна изненада той не възрази и я последва надолу по стълбата. Излязоха от къщата през кухненския вход.

Лавиния спря на улицата и огледа замислено двете редици малки къщи. В този час беше спокойно и безлюдно. Единственият жив човек беше стара жена, увита в наметка, с пълна кошница цветя. Тя мина покрай Лавиния и Тобиас, без да ги погледне. Вниманието й беше приковано в разговора, който водеше с невидим спътник.

— Розите са прекалено червени — обясни ядосано тя. — Казвам ти, розите са кървавочервени, за бога! Червени като кръв, червени като кръв. Толкова червени рози не се продават. Цветът им изнервя хората. Никога няма да ги продам, не разбираш ли…

Бедната жена е луда, помисли си съчувствено Лавиния. По улиците на Лондон бродеха много като нея.

— Кандидатка за лудницата — прошепна Тобиас, когато жената се отдалечи достатъчно, за да не ги чуе.

— Може би. Но не ми се вярва да убива невинни момичета, както прави твоят клиент.

— Отличен аргумент. Питам се какво мислиш за душевното състояние на Невил.

— Според мен той все още съумява да крие лудостта си, за разлика от тази нещастна старица.

Тобиас стисна зъби.

— Трябва да ти кажа, че Невил винаги е изглеждал спокоен, разсъдлив човек.

— Това го прави още по-опасен, не намираш ли?

— Може би. Не знам защо и двамата говорим за него, сякаш сме сигурни, че е убил нещастните жени — промърмори Тобиас. — Факт е, че още нищо не знаем.

— Прав си. Не бива да правим прибързани заключения. — Лавиния се взираше във вратите на къщите. — Най-добрите информатори са икономките и прислужничките. Надявам се, че имаш достатъчно дребни монети.

— Защо винаги аз давам парите, когато разпитваме хора от простолюдието?

Лавиния се запъти с бързи крачки към близкия кухненски вход.

— Защото клиентът ти поема всички разходи.

— Става все по-вероятно клиентът ми да е коварен убиец. Ако е така, не мога да очаквам никакви пари от него. Ще се наложи да сложиш тези разходи в сметката на твоята клиентка.

— Престани да се оплакваш, Тобиас — помоли Лавиния. — Разсейваш ме.

Той остана на тротоара и я проследи с поглед.

— Още нещо, преди да почукаш. Не им давай да разберат, че си готова да платиш за сведенията. Плащай само когато чувството ти казва, че си научила нещо полезно. Иначе няма да ни останат монети, докато стигнем до края на улицата.

— Ако си спомняш, аз имам известен опит в пазаренето — усмихна се тя и почука на кухненската врата.

Слугинята, която им отвори, беше готова да им разкаже клюките за жената отсреща. Сподели, че въпросната дама всяка нощ посрещала някакъв джентълмен, но през последните два дни не се била мяркала по улицата.

В следващата и в по-следващата къща им дадоха същата информация.

— Безнадеждно е — заяви Лавиния след четиридесет минути. Бяха стигнали до края на улицата. — Никой не е виждал Сали. Въпреки това съм убедена, че тя се е върнала да превърже раните си и да си събере багажа.

— Според мен е по-вероятно в къщата да е бил друг човек. — Тобиас улови ръката й и я поведе обратно към малката къща на Сали. — Защо не предположим, че Невил е събрал нещата й и ги е отнесъл, за да изглежда, сякаш е заминала?

— Глупости. Ако искаше хората да мислят, че е заминала на село, щеше да прибере и хранителните продукти от кухнята. Когато напуска къщата за дълго време, жената не оставя месо и зеленчуци, които се развалят бързо.

— Невил е богат човек. Винаги е имал слуги и готвачи, които се грижат за домакинството му. Не ми се вярва през последните двадесет години да е влизал в кухня.

Лавиния се замисли над аргумента му.

— Може би си прав. Но аз все още вярвам, че не друг, а Сали се е върнала в къщата си.

Той стисна ръката й и попита тихо:

— Сигурна ли си, че не държиш на тази версия само защото не искаш да повярваш, че Сали е мъртва?

— Естествено.

— Ти изобщо не я познаваш — обясни Тобиас. — Тя е проститутка, печелила прехраната си в бордей, преди да привлече вниманието на Невил.

— Какво общо има това?

Тобиас поклати глава.

— Съвсем нищо, Лавиния — отговори меко той. — Съвсем нищо.

Лавиния се взираше с отсъстващ вид в лудата продавачка на цветя. Жената беше спряла пред малката къща на Сали и продължаваше да разговаря с невидимия си спътник. Изглеждаше превъзбудена.

— Колко пъти ти казвам, че не мога да продавам толкова червени рози. Никой не продава кървавочервени рози. Никой не ги иска, не разбираш ли…

Лавиния спря рязко и принуди Тобиас също да спре.

— Продавачката на цветя — пошепна тя.

Тобиас хвърли поглед към старата жена.

— Какво за нея?

— Никой не иска кървавочервени рози…

— Погледни наметката й — настоя Лавиния. — Не намираш ли, че е прекалено изискана за тази беднячка?

Тобиас вдигна рамене.

— Някой се е съжалил над нея и й е подарил старата си наметка.

— Почакай тук. — Лавиния освободи ръката си от неговата. — Ще поговоря с нея.

— Нищо няма да узнаеш — възрази Тобиас. — Тя е луда.

Лавиния пренебрегна възражението му. Приближи до цветопродавачката бавно, за да не я уплаши, и поздрави любезно:

— Добър ден.

Старицата подскочи стреснато и я зяпна. Очевидно не й беше приятно да прекъсват разговора с човека от въображението й.

— Днес имам за продан само кървавочервени рози — обяви мрачно тя. — Никой не иска кървавочервени рози.

— Продавали ли сте рози на жената, която живееше в тази къща? — попита предпазливо Лавиния.

— Никой не иска кървавочервени рози.

— Как се говори с луда жена? — запита се Лавиния. От друга страна обаче — макар че очевидно не беше наред с главата, старицата не бе изпратена в лудница. Това означаваше, че е в състояние да печели прехраната си с продажба на цветя. Означаваше още, че притежава някакви остатъци от разум.

Лавиния раздрънка монетите в шепата си.

— Искам да купя вашите кървавочервени рози.

— Не. — Жената се вкопчи страхливо в кошницата. — Никой не ги иска.

— Аз ги искам. — Лавиния й подаде няколко монети.

— Никой не купува кървавочервени рози. — Очите на жената светнаха тревожно. — Знам какво искате.

— Знаете ли?

— Искате новата ми наметка, да. Не ви интересуват червените рози. Никой не купува кървавочервени рози. Искате кървавата ми наметка.

— Харесва ми. Нова и много хубава.

— И почти няма кръв. — Цветопродавачката се ухили гордо с беззъбата си уста. — Само малко на качулката.

Мили боже — помисли си Лавиния. — Сега не бива да я притеснявам. Нито да я обърквам с много въпроси. Най-важното е да имам наметката.

— По моята наметка няма и капчица кръв — обясни тя предпазливо. — Защо не се разменим?

— Наистина ли искате замяна? Много интересно. Тя не искаше наметката, защото имало кръв, разбирате ли? Както никой не иска кървавочервени рози.

— Аз ги искам.

— Тя винаги купуваше моите рози. — Старата цветопродавачка посочи кошницата си. — Но онази вечер не поиска. Заради кръвта, нали разбирате. Каза ми, че едва се отървала жива.

Сърцето на Лавиния заби като безумно.

— Отървала се е?

— Ами да. — Старицата се ухили. — Но сега се страхува. Скрила се е. Затова взе старата ми наметка. Защото по нея няма кръв.

Лавиния развърза връзката на наметката си, свали я от раменете си и я подаде на жената заедно с монетите.

— Готова съм да ви дам тази хубава наметка и няколко монети отгоре, ако ми дадете вашата.

Цветопродавачката погледна предпазливо дрехата в ръката на Лавиния.

— Изглежда ми стара.

— Уверявам ви, че е много запазена.

Лудата наклони глава и изведнъж изтръгна наметката от ръката на Лавиния.

— Я да видим какво ми предлагаш, миличка.

— По моята наметка няма кръв — увери я бързо тя. — Нито капчица.

— Така изглежда. — Жената изтърси наметката и я обърна, за да види подплатата. — А, тук има петно. — Вгледа се по-внимателно и поклати глава. — Някой май се е опитал да го изпере.

Лавиния чу шум. Тобиас явно се мъчеше да потисне смеха си. Постара се да не поглежда към него, защото беше готова да се развика.

— Петното почти не личи. — В гласа й звучеше решителност.

— Аз нали го видях.

— Малкото петно на моята наметка е много по-добро от кървавите петна на вашата — обясни с едва сдържано нетърпение Лавиния. — Е, ще направим ли смяната или не?

Сбръчканото лице на старата цветарка изрази надменно презрение.

— Да не ме мислите за луда, момиче? Великолепната наметка, която топли старите ми кости, е много по-ценна от тази, която ми предлагате.

Лавиния пое дълбоко въздух и се опита да не покаже отчаянието си.

— Какво още искате?

Старицата се изсмя дрезгаво.

— Наметката, монетите и хубавите ви ботушки. Това ще е достатъчно.

— Ботушките ми? — Лавиния поклати глава. — Но те ми трябват, за да се прибера вкъщи.

— Не се притеснявайте, скъпа. Ще ви дам старите си обувки. По тях няма кръв. Никаква. Не са като розите. — Очите на лудата отново помътняха. Погледът й се отнесе. — Никой не иска да купува рози, по които лепне кръв, от мен да го знаете.

 

 

— Премислих диагнозата си. — Тобиас помогна на Лавиния да се качи в наемната карета. — Вече не съм убеден, че цветопродавачката е напълно луда. Точно обратното. Мисля си, че умее да се пазари по-добре от теб.

— Радвам се, че се забавляваш. — Лавиния падна тежко на седалката и погледна съкрушено износените обувки на краката си. Подметките им бяха пробити, имаше и няколко спукани шева. — Ботушките ми бяха почти нови.

— Ти не си единствената, сключила лоша сделка. — Тобиас се качи след нея и затвори вратичката. — Трябваше ли да й даваш толкова много монети?

— Сметнах, че след като ще загубя наметката и ботушките си, ти също трябва да дадеш своя принос.

— Надявам се, че си доволна от покупката. — Тобиас се отпусна на отсрещната седалка и погледна наметката в ръцете й. — Как мислиш, какво ще научим от тази дреха?

— Още не знам. — Лавиния започна да опипва подгъва.

— Във всеки случай цветарката е права, като твърди, че има кръв. — Обърна качулката и като видя подплатата, подсвирна тихо. — Виж какво личи тук. Следи от удар по главата. Как мислиш?

При вида на засъхналата кръв Тобиас присви очи.

— Така изглежда. Раната на главата винаги кърви силно, даже когато нараняването е незначително.

— Следователно теорията ми, че Сали е оцеляла след нападението и преди да се скрие, се е прибрала вкъщи, за да си събере багажа, се потвърждава.

— Според мен е постъпила много разумно, като е сменила наметката си с лудата цветарка — продължи мисълта й Тобиас.

— Сали идва от бордей и вероятно се е скрила именно там. В такива места скъпите дрехи винаги правят впечатление, а тя не е искала никой да я забележи.

— Прав си. О, Тобиас, мисля, че вървим по горещи следи.

Лавиния откри малък джоб в подплатата и пъхна ръка вътре. Пръстите й напипаха парче хартия.

— Всичко, което знаем, е, че последната любовница на Невил е избягнала съдбата на предишните две — каза Тобиас. — Наметката потвърждава заключенията, които ти направи в спалнята, но не дава нова информация, нито ни води в друга посока.

Лавиния се взираше като хипнотизирана в билета, който бе извадила от джоба на наметката.

— Напротив, напротив — пошепна тя. — Води ни обратно в музея на Хугет.