Аманда Куик
Любов по неволя (16)

15

Когато след около час влезе в кабинета си, Тобиас все още кипеше от гняв. Антъни, който седеше зад писалището му, вдигна заинтересовано глава. Лицето му изрази първо ужас, после развеселеност и накрая примирение. Остави писалката, облегна се назад и опря ръце на страничните облегалки.

— Пак си се карал с мисис Лейк, нали? — попита той без предупреждение.

— И какво от това? — Тобиас изкриви лице. — Впрочем, това е моето писалище. Ако нямаш нищо против, бих искал да си седна на мястото. Имам работа.

— Явно този път караницата е била ожесточена. — Антъни стана и заобиколи писалището. — Един ден ще отидеш твърде далеч и тя ще разтури партньорството ви.

— Защо й е да го прави? — Тобиас се настани удобно в креслото си. — Много добре знае, че се нуждае от моята помощ.

— Също както ти се нуждаеш от нейната. — Антъни застана зад големия глобус, поставен в стойка до камината. — Но ако продължаваш така, може да й хрумне мисълта, че ще се справя добре и без теб.

Лицето на Тобиас изрази известно смущение.

— Тя е безогледна и импулсивна, но не е глупачка.

Антъни го посочи с пръст.

— Запомни какво ти казвам. Ако не се научиш да се отнасяш към нея с необходимия респект и да се държиш учтиво, както заслужава една дама, тя ще загуби търпение и ще се отърве от теб.

— Значи ти смяташ, че тя заслужава учтивост и респект само защото е дама?

— Естествено.

— Ако искаш, ще ти разкажа някои неща за поведението на въпросната дама — предложи с безизразно лице Тобиас. — Истинската дама никога не би облякла дрехи на чистачка, за да се промъкне в галерия с еротични восъчни фигури, предназначени само за мъжки очи. Истинската дама никога не би се поставила нарочно в ситуация, в която ще я сметнат за евтина уличница. Истинската дама никога не би се изложила на глупави рискове, които я принуждават да защитава честта си с мръсен парцал.

Антъни го слушаше и очите му все повече се разширяваха от изненада.

— Велики боже! Нима искаш да ми кажеш, че днес следобед мисис Лейк се е изложила на опасност? Затова ли си в такова ужасно настроение?

— Да, точно това искам да ти кажа.

— Проклятие! Това е ужасно. Добре ли е тя?

— Разбира се, че е добре — отговори през стиснати зъби Тобиас. — Благодарение на парцала и на бързия си ум. Била е принудена да се отбранява срещу двама мъже, които са я помислили за проститутка.

— Благодари на бога, че дамата не е от онези, които припадат при всяка криза. — В гласа на Антъни прозвуча облекчение. — С парцала, казваш? — В погледа му светна възхищение. — Трябва да кажа, че тя е много изобретателна жена.

— Сега не говорим за изобретателността й. Аз съм на мнение, че тя не би трябвало сама да се поставя в такова положение. В никакъв случай.

— Ами… виж, ти сам каза, че мисис Лейк е много независима.

— Независима е много слаба дума. Мисис Лейк е неукротима, непредвидима и ужасен инат. Не позволява да й дават тон в живота и приема съвети само когато й е изгодно. Никога не знам каква ще е следващата й стъпка, а тя не изпитва потребност да ме уведомява за действията си. Научавам за тях едва когато вече е много късно да я спра.

— Сигурно е на мнение, че ти имаш точно същите грешки — отговори подигравателно Антъни. — Неукротим си и не съм забелязал да изпитваш потребност да я уведомиш за плановете си, преди да предприемеш нещо.

Тобиас беше готов да избухне.

— Какво говориш, по дяволите! Изобщо не е необходимо да я уведомявам за всяка стъпка, която предприемам. Доколкото я познавам, тя ще настоява да ме придружи, а когато отивам да говоря с някого от осведомителите си, това е невъзможно. Не мога да я водя в заведения като „Трифон“, нито в клубовете, където имат достъп само мъже.

— С други думи, ти също не уведомяваш мисис Лейк за плановете си, защото знаеш, че има голяма вероятност да се скарате.

— Точно така. Да се караш с Лавиния е безсмислено.

— Това означава, че понякога губиш.

— Дамата може да бъде извънредно трудна.

Антъни не отговори на тази забележка. Единственият коментар беше многозначителното повдигане на веждите му.

Тобиас посегна към един молив и зачука но мастилницата. Незнайно по каква причина изпитваше потребност да се защитава.

— Днес следобед мисис Лейк е била нападната — обясни той колкото можеше по-спокойно. — Мисля, че имам сериозна причина да съм в лошо настроение.

Антъни се замисли, после за учудване на Тобиас кимна в знак на съгласие.

— Понякога страхът оказва такова въздействие върху мъжа, нали? — отбеляза мъдро той. — Не те обвинявам за силните чувства в този случай. Несъмнено тази нощ ще страдаш от кошмари.

Тобиас не му отговори. Както винаги, Антъни имаше право.

 

 

Когато мисис Хилтън въведе Антъни в кабинета й, Лавиния изненадано вдигна глава от бележките си.

— Добър ден, сър.

Момъкът направи елегантен поклон.

— Благодаря, че ме приехте, мисис Лейк.

Лавиния успя да се усмихне любезно и не му позволи да забележи колко е напрегната.

— Винаги сте добре дошъл в дома ми. Моля, седнете, мистър Синклер.

— Ако нямате нищо против, ще остана прав. — Лицето на Антъни изразяваше решителност. — Малко ми е трудно да говоря. Никога преди не съм правил такова нещо.

Най-лошите й страхове се потвърдиха. Потисна въздишката си, затвори тетрадката и се подготви да изслуша официална молба за ръката на Емелин.

— Преди да започнете, мистър Синклер, искам да ви кажа, че ви ценя високо. Вие сте забележителен млад мъж.

Антъни явно се изненада от забележката й.

— Много мило, че ми казвате това, мадам.

— Доколкото знам, току-що сте навършили двадесет и една години.

Момъкът смръщи чело.

— Какво общо има възрастта ми?

Лавиния се покашля.

— Има хора, които са по-зрели от годините си. Емелин със сигурност е една от тях.

В очите на Антъни светна възхищение.

— Мис Емелин е учудващо умна девойка.

— Макар че още не е навършила осемнадесет години.

— Да, наистина.

Не се справям добре, укори се Лавиния.

— Факт е, че аз не бих искала Емелин да се омъжи твърде рано, сър.

Антъни засия.

— Напълно съм съгласен с вас, мисис Лейк. Мис Емелин не бива да бърза с този въпрос. Би било голяма грешка, ако се сгоди прибързано. Забележителен ум като нейния сигурно ще се чувства много потиснат и ограничен в рамките на брака.

— Тук сме на едно мнение, сър.

— Според мен трябва да разрешите на мис Емелин сама да определи темпото.

— Направила съм го, сър.

Антъни кимна и продължи:

— Колкото и да се възхищавам на мис Емелин и колкото и да съм загрижен за щастието й…

— Не знаех, че сте загрижен.

— Разбира се, че съм — увери я Антъни. — Но, както вече казах, днес не съм дошъл да говорим за бъдещето на вашата племенница.

Лавиния изпита толкова силно облекчение, че й се зави свят. Вече не беше нужно да търси извинения, за да отхвърли предложението му. Отпусна се и се усмихна на Антъни.

— В такъв случай, мистър Синклер, за какво искате да говорите с мен?

— За Тобиас.

Част от облекчението й се изпари.

— Какво за Тобиас? — попита предпазливо тя.

— Знам, че днес следобед сте се карали.

Лавиния махна небрежно.

— За пореден път не успя да се въздържи. Какво толкова? Както вече казах, не му е за първи път.

Антъни кимна нещастно.

— Тобиас е склонен към известна… рязкост. Освен това никога не е бил търпелив с глупците.

— Аз не се смятам за глупачка, мистър Синклер.

В очите на момъка светна ужас.

— Дори не съм намекнал за нещо подобно, мисис Лейк.

— Благодаря.

— Опитвам се да ви кажа, че в природата на връзката му с вас има нещо, което непрекъснато го предизвиква.

— Ако сте дошли да ме помолите да не го нервирам повече, боя се, че си губите времето. Уверявам ви, че не го правя нарочно. Но както вече отбелязахте, в природата на нашата връзка има нещо, което го изнервя.

— Точно така. — Антъни се заразхожда напред-назад. — Работата е там, че не бих искал да го съдите много строго, мисис Лейк.

Сега беше неин ред да се изненада.

— Какво имате предвид?

— Уверявам ви, че под малко грубата си външност Тобиас е чудесен човек. — Антъни спря пред прозореца. — Никой не го познава по-добре от мен.

— Разбирам, че сте много привързан към него.

Антъни изкриви лице.

— Някога не беше така. Истината е, че когато сестра ми се ожени за него, бях враждебно настроен. Даже го мразех.

Лавиния се изненада още повече.

— Но защо, за бога?

— Защото Ан беше принудена да се омъжи за него.

— Не мога да повярвам. — Лавиния не искаше да чуе, че Тобиас е прелъстил едно невинно момиче и му е направил дете.

— Тя се ожени за Тобиас заради мен, но и заради себе си. Не можех да се примиря с мисълта, че Ан се пожертва заради нас двамата. Известно време бях убеден, че Тобиас е олицетворение на злото.

— Боя се, че не ви разбирам — пошепна Лавиния.

— След като родителите ни починаха, сестра ми и аз отидохме да живеем при леля и чичо. Леля Елизабет изобщо не беше въодушевена, че трябва да се грижи за две деца. А чичо Далтън беше отвратителен тип. Нападаше прислужничките и гувернантката… и други беззащитни жени, имали нещастието…

— Разбирам.

— Негодникът се опита да прелъсти Ан! Тя се отбраняваше с всички сили, но той беше много настоятелен. Ан се стараеше да не се мярка пред очите му, а вечер се криеше в моята стая. В продължение на три месеца всяка нощ барикадирахме вратата. Убеден съм, че леля Елизабет знаеше какво става, защото непрекъснато говореше, че трябва да омъжи Ан. Един ден се появи Тобиас. Имаше някаква делова работа с чичо.

— Мистър Марч е бил познат на чичо ви?

— По онова време Тобиас си изкарваше прехраната със сделки. Имаше доста клиенти. Чичо Далтън беше един от последните. Леля Елизабет се възползва от посещението му, за да покани няколко съседи на вечеря и карти. След това ги задържа да нощуват в къщата под предлог, че било много късно, за да се приберат вкъщи. Ан повярва, че при толкова много хора в къщата чичо няма да я закача, и реши да прекара нощта в собствената си стая.

— И какво се случи?

— Историята е дълга, затова ще ви кажа само, че леля Елизабет се погрижи сестра ми да бъде намерена в — както тя се изразяваше — компрометираща ситуация с Тобиас.

— Велики боже! Как го е организирала?

Антъни се взираше упорито в мокрите дървета навън.

— Леля Елизабет настани Тобиас в стаята до Ан. Двете стаи имаха свързваща врата, която, естествено, беше заключена. Рано сутринта леля влязла в стаята на Ан и отключила вратата. След това се развика и вдигна на крак цялата къща. Когато се събраха всички гости и слуги, тя заяви, че през нощта Тобиас се е промъкнал в стаята на Ан и й се е нахвърлил.

Лавиния трепереше от гняв.

— Но това е смешно!

Антъни се усмихна горчиво.

— Разбира се, че е смешно. Но в очите на съседите и слугите Ан беше паднало момиче. Леля Елизабет настоя Тобиас да се ожени за нея. Бях убеден, че той ще откаже. Бях малко момче, но още тогава разбирах, че той не е от хората, които позволяват да им натрапват решения. Никой не е в състояние да го принуди да направи нещо, което не иска. Не можете да си представите колко се изненадах, когато той каза на Ан да си събира багажа.

— Прав сте, мистър Синклер. — Гласът на Лавиния прозвуча почти нежно. — Тобиас не е от хората, които допускат някой да ги принуждава. Никога не би изпълнил искането на леля ви, ако не е бил готов за това.

— Най-учудващото в случая не беше, че той веднага отведе Ан. Когато ми каза и аз да си събера багажа, направо се слисах. В този ден той спаси и двама ни, макар че аз осъзнах този факт едва след години.

— Разбирам ви. — Лавиния си представи как се е чувствало малкото момче, когато е трябвало да замине с абсолютно непознат човек. — Сигурно сте били много изплашени.

Антъни изкриви лице.

— Не се страхувах за себе си. Що се отнася до мен, бях готов на всичко, само и само да се махна от дома на ужасните ни роднини. Но умирах от страх за Ан. Нямах представа какво ще направи с нея Тобиас, когато я заведе в къщата си.

— Ан страхуваше ли се от Тобиас?

— О, не. Никога. — Антъни се усмихна на спомена. — За нея той беше рицар в блестящо въоръжение. От самото начало. Тя се влюби в него още преди каретата да е излязла от имението на чичо ни. А когато потеглихме за Лондон, вече всичко й беше ясно.

Лавиния опря брадичка на ръцете си.

— Може би това е една от причините, поради които отначало не сте харесвали Тобиас. До този ден вие сте бил единственият, който се е радвал на любовта на сестра си.

Антъни я погледна замислено и смръщи чело.

— Може и да сте права. Никога не съм гледал на нещата от тази гледна точка.

— Кога се ожениха сестра ви и мистър Марч?

— След по-малко от месец. Сигурно се е влюбил в нея от пръв поглед. А и не би могло да бъде друго. Ан беше красива, външно и вътрешно. Най-мекото, най-нежното същество на този свят. Мила, прелестна, любвеобилна, уравновесена… Беше повече ангел, отколкото жена от плът и кръв. Твърде добра за този свят.

Накратко, жената на Тобиас е била пълна противоположност на мен, помисли си с известна горчивина Лавиния.

— Тобиас се страхуваше, че чувствата й към него почиват само върху благодарността и скоро ще угаснат — продължи Антъни.

— Разбирам.

— Заяви на Ан, че не е длъжна да стане негова жена и че не очаква от нея да изпълнява ролята на негова любовница. И още, че независимо от решението й ще намери начин да се погрижи за нас.

— Но тя го е обичала, нали?

— Да. — Антъни сведе поглед към килима, после вдигна глава към нея и на лицето му изгря тъжна усмивка. — Двамата живяха заедно само пет години. Сестра ми почина от родилна треска, бебето също не оцеля. Тобиас остана сам с едно тринадесетгодишно момче.

— Загубата на сестра ви сигурно е била голям удар за вас.

— Тобиас беше безкрайно търпелив с мен. В края на първата година от брака им вече го обожавах. — Антъни стисна до болка облегалката на стола. — Ала след като Ан почина, мисля, че се побърках. Бях твърдо убеден, че Тобиас е виновен за това.

— Това е разбираемо.

— До ден днешен се чудя защо след погребението не ме изпрати обратно при леля и чичо, или поне не ме пъхна в някой интернат. И днес понякога му задавам този въпрос и той твърди, че тази мисъл никога не му е минавала през ума. Бил свикнал с мен и не искал да се разделим. — Антъни отново се загледа през прозореца, потънал в спомените си.

Лавиния примигна няколко пъти, за да прогони сълзете, нахлули в очите й. Накрая се отказа от усилията, извади от чекмеджето на скрина кърпичка, избърса очите си и си издуха носа.

Когато се овладя, сложи ръце на писалището и зачака. Антъни май нямаше намерение да продължи историята.

— Имате ли нещо против да ви задам един въпрос? — попита тя след известно време.

— Какъв въпрос?

— Питах се защо мистър Марч куца. Сигурна съм, че когато се срещнахме в Рим, му нямаше нищо.

Антъни се обърна изненадано.

— Нима не ви е разказал какво е преживял? — Помисли малко и кимна. — Да, доколкото познавам Тобиас, явно не го е направил. Същата вечер, когато вие заминахте, Карлайл дошъл в магазина. Двамата се сблъскали и бандитът го прострелял в крака. Битка на живот и смърт, нали разбирате? Тобиас едва оцеля. Трябваха му месеци, за да се възстанови. Предполагам, че ще куца още дълго. Може би до края на живота си.

Лавиния го гледаше като замаяна.

— Сега ми е ясно — пошепна най-после. — Не знаех… Велики боже!

Отново се възцари мълчание.

— Защо ми разказахте всичко това? — попита най-сетне тя.

Антъни трепна. После я погледна настойчиво.

— Исках да го разберете.

— Какво да разбера?

— Той не е като другите мъже.

— Това ми е напълно ясно, повярвайте.

— Работата е там, че той трябва да върви по свой собствен път — продължи сериозно Антъни. — Липсва му шлифовка.

Лавиния се усмихна с разбиране.

— Нещо ми казва, че никаква шлифовка на света не е в състояние да промени характера на мистър Марч.

— Опитвам се да ви обясня, че той притежава много превъзходни качества, но за съжаление маниерите му не винаги са, каквито трябва да бъдат, особено когато общува с дами.

— О, моля ви, надявам се, че сега няма да ми представите списък с превъзходните качества на мистър Марч. Това ще е досадно и за двама ни.

— Боя се, че понякога не оценявате правилно избухливия му темперамент и липсата на маниери.

Лавиния опря ръце на писалището и стана.

— Мистър Синклер, уверявам ви, че умея да се справям с темперамента на мистър Марч и не се притеснявам от липсата на маниери.

— Наистина ли?

— Разбира се, сър. — Лавиния излезе иззад писалището си, за да го изпрати до вратата. — Как би могло да бъде другояче? Самата аз притежавам същите качества на характера. Можете да запитате всички, които ме познават.